Разлика между версии на „Войнягово“

м (област с малка буква)
 
== История ==
[[File:Voynyagovo war memorial.JPG|thumb|Военен паметник]]В землището на село Войнягово следи от уседнал живот и селища има още от времето на каменно-медната епоха (халколит). Такива поселения са открити в близост до бреговете на река Стряма в местностите "Айлезьово" и "Адъта", като последното е разположено през реката точно срещу станалото прочуто със златните си изделия халколитно селище в м. "Саровка" до с. Дъбене. В северните поли на Средна гора над селото в местностите "Малка Сърдинка", "Рошава могила" и "Чакърка" има запазени скални светилища със соларни кръгове и изсичания в скалите, които местното население оприличава на "воденични камъни"(соларните кръгове при "Рошава могила" и "Малки Стеници"), а други на "хлябовете"- при "Чакърка" (тъй като действително приличат на огромни хлябове сложени да втасват). В околностите на селото има доста останки от тракийски поселения най-вече в полите на Средна гора, за което говорят и няколко находки от тракийски и древногръцки монети-предимно тетраоболи и тетрадрахми. През трако-римския период ( І-ІІв. сл. Хр.) в землището на селото просъществувала пътната станция „Виа Мата“ (м. „Големи Стеници“) на пътя Филипопол-Субрадице (дн. с. Христо Даново) — Мелта (дн. Ловеч), а също има и няколко селища от този период, като най-голямото от тях в м. „Чегрей“ просъществувало дори до XV век. Колко рано прониква християнството в този район е видно от развалините на няколкото черковища из войняговското землище, най-ранното от които в м. „Пресвята“ е от ок. V–VI век сл. Хр. Пак от същото време е и това в м. „Чегрей“. От времето на Византия , I-во и II-ро българско царства са: „Димитрова черква“ в едноименната местност, „Атанасова черква“ в м. „Светата вода“, и черковището „Летни св. Никола“ в м. „Черковището“. През време на Средновековието селището многократно преминавало ту в българско, ту във византийско владение, докато в края на XII век окончателно останало в пределите на българското царство. Една легенда сочи като основател на селото болярина Войнег, който събрал пръснатите по Средна гора колиби в едно село, което приело името му, което според легендата се случило към средата на ХІІІ-то столетие. За съжаление никъде досега в историческите документи не се среща болярин на име Войнег, което оставя легендата легенда. Има по-правдоподобно обяснение за произхода на името, което ще бъде изложено на съответното място. 
[[File:Voynyagovo war memorial.JPG|thumb|Военен паметник]]
 
Във времето на османското нашествие селището в м. „Чегрей“ е напуснато от жителите си, като голямата част от тях се заселили при прадедите на войняговци, а землището му било присъединено към това на Бере(н)де (Войнягово) като „мезра Куманица“ — т. е. запустялото село Куманица, а данъците му също са поети от населението на Бере(н)де. В един османски регистър за годината 1477 е отбелязано запустялото село (мезра) Костандин намиращо се между селата Бере(н)де (т.е. Войнягово) и Салих (дн.Дъбене). Османското нашествие заварва селището Бере(н)де (дн. Войнягово) на около 1 км северозападно от днешното местоположение на селото в м. „Калугерец“, а църквата му била „Св. Атанасий“, развалините на която стояли там до унищожаването им в 1902 г. Селото още във времето на Второто българско царство е било със статут на войнишко селище (съдейки и по името му), който статут запазва дори до 1839 г., когато с Гюлханския хатишериф тази категория население е освободена от войнишките си тегоби. Селото е било войнишко и това категорично сочи едно „Ходут-наме“ (документ описващ границите на селото) от 1712 г., където изрично се упоменава и взимания от селото „войнишки данък“ и войнишките „бащини“, пак тук за пръв път се споменава и за отглеждането на маслодайната роза Rosa damascena в м. „Гюловете“. В един османски регистър от 1566, в който са описани селата дадени във вакъфско владение на джамията "Султан Сюлейман" в Цариград (видно и от Ходут-намето) селото е записано с името "Домуз дере"(Свинско дере) и второ име Бере(н)де. Името Домуз дере селото най-вероятно е получило, тъй като е било разположено на дерето "Куманица", в което и до днес живеят големи популации диви свини. В друг един джелебски регистър(регистър на едри овцевъди) от 1576 селото е записано под името Бере(н)де кьой, с това име селото фигурира и в „Ходут-наме“-то от 1712 г. Името „Беренде“ е от тракийски произход, като то е производно от тракийската дума „брендон“ (елен), или иначе казано би трябвало да се нарича Еленово (село). Поради войнишкото си население, което в онази епоха се наричало „войнигани“, селото от края на XV век започнало да се нарича Войнеганово, а впоследствие с по-съкратеното Войнегово/Войнягово, според западните или източните български говори. 
{{раздел-мъниче}}
 
От средата на XVIII в. има и църковни приписки, където се упоменава с името Войнягово. Има някои податки и загатвания, че днешното село Войнеговци (днес квартал на София) е заселено от изселници от Войнягово, някъде в средата или третата четвърт на XVI в. Тогава е обновен манастира „Св. Димитър“ (Подгумерски манастир) в близост до землището на Войнеговци като се предполага, че манастирът е основан през XIII век, а от запазен надпис над вратата на манастирската църква личи годината 1597 — вероятно годината на обновяването на храма от преселниците от Войнягово, тъй като св. Димитър е светията-покровител на Войнягово и патрон на църквата му открай време(развалините на т.нар. Димитрова черква до селото най-грубо могат да се датират в ХІІ в). Във време на османското владичество Войнягово е приемало преселници от разни краища на българското землище. Помнят се преселвания и изселвания в селото през XVII и XVIII век както от околните селища- изчезналото в 1688г павликянско село именувано в османски източници Тарики Павликян, а също и от Дъбене, Баня,Михилци така и от Ямболско (с. Войника), Старозагорско (с. Елхово -общ. Николаево), Чипровци, Стрелча, Троян и т. н. В XIX век започва и разселване на войняговци. Към 1829 г. част от населението на Войнягово се изселва заедно с руските войски на ген. Дибич-Забалкански при изтеглянето им в Бесарабия, в селата Камбер и Башкьой (дн. Румъния). Известният български политик от края на XIX и началото XX на век Димитър Петков-Свирчо и синовете му Петко Д. Петков и Никола Петков са потомци на изселници от Войнягово. През 1852/53 г. е построена и осветена църквата „Св. вмчк Димитрий Солунски“ — тя е умалено копие на църквата „Св. апостоли Петър и Павел“ в гр. Сопот и е един от най-добрите образци на брациговската строителна школа, заедно със сопотската църква. Обявена е за паметник на културата през 70-те години на XX век. 
 
В черковния двор е съхранено училището, в което Васил Левски е учителствувал през 1864/66 г. и днес то е музей за историята на селото. Тук във Войнягово през ранната пролет на 1865 г. Васил Левски основал първото „Тайно братство“ — прототип на по-късните революционни комитети. Има някои податки, че Васил Левски е основал и читалището, което във времето непосредствено преди Освобождението ( 1876/77 г. ) се разтурило. През 1900 г.читалището било възобновено от учениците на Апостола, като му било дадено и името „Васил Левски“ и утвърдено от Министерството на Народното просвещение със заповед №818 от 29 август 1903 г. Днес то е средище на културния живот в селото и пазител на традициите на Войнягово. От селото са излезли много хайдути и войводи, измежду които по-известни са: Видул войвода, Вълко войвода и Петър Петков Топалов. Войняговци взимат дейно участие и в църковно-националните, и в национално-освободителните борби. Във времето на подготовка на Априлското въстание Войнягово е посещавано поне два пъти от главния апостол на IV-ти (Панагюрски) окръг Панайот Волов, който го намерил много добре подготвено и въоръжено. За съжаление, обаче войняговци делегирали правата си да ги представлява на Великото народно събрание в Оборище на представителя на гр. Карлово Васил Платнаров, който бил върнат от войводата Георги Бенковски, поради нередовни пълномощия. Така селото и комитета му останали извън събитията и обявяването на Априлското въстание. От селото са излезли трима участници в Опълчението. Войняговци се включват активно и в Съединението и последвалата го Сръбско-българска война, като дават три жертви в тези събития. Към края на XIX век започва разселването на войняговци не само из околията-Войнягово е „метрополия“ на села като: Анево, Московец, Иганово, Васил Левски — в бившата Карловска околия, а извън нея и на пловдивските — Сухозем, Бегово, Пъдарско, и на казанлъшкото Осетеново, а също и на търговищките села — Бистра и Манастирци. В I-та и II-та Балкански войни за обединение на българските земи Войнягово дава 76 жертви, а в I-та световна война още 24. По време на Балканската война в 1912 година 2 души от селото се включват като доброволци в Македоно-одринското опълчение. Сградата на днешното ново училище е построена през 1928/29 г, след като старото училище станало негодно за такова, вследствие на разрушителното Чирпанско земетресение от 1928 г. Учебните занятия в него започват след тържествен водосвет на 26 октомври (Димитровден) 1929 г. През 1936 г. полк. Петър Димков (известен народен лечител) открива паметна плоча с имената на загиналите в Балканските войни, която и досега се намира на източната стена на църквата. През II-та световна война Войнягово дава 8 жертви от 165 участници в двете фази на войната. В периода 1941/44 когато в България се вихри т. нар. партизанско движение от Войнягово излиза една чета от 23 души, известна като „Войняговска чета“, като най-изявени водачи са Коста Митев Топалов (Карамфил) — (1920-1943) пряк потомък на войводата Петър Петков Топалов, и Иван Пръмов — (1921 — 2005), който след 9-IX-1944г, през годините 1957/62 г. е министър на земеделието и горите в правителството на Антон Югов. През 1945г във Войнягово е създаден един от първите в България земеделски кооперативи, по-известни като ТКЗС (Трудово кооперативно земеделско стопанство), от 172 семейства, който по-късно (1957 г) е обединен със този на съседното село Дъбене под името ТКЗС „Коста Митев“.{{раздел-мъниче}}
 
== Религии ==
Анонимен потребител