Класицизъм: Разлика между версии

Великият писател убеждава със силата на логиката и яснотата на мислите си. Самата литература се разглежда от класицистите, не като спор от отделни произведения, а като йерархия от жанрове. Висшите жанрове са трагедията, епопеята, одата, посланието, дидактическата поема, баснята. Нисшите жанрове са: ниската комедия, фарсът, сатирата, романът. Особено място в тази класификация заемат зрелите комедии на [[Молиер]], които представляват тъй наречената висока комедия и се отнасят към висшите жанрове. Това е разбираемо защото авторът на „Тартюф“смята„Тартюф“ смята, че „Предназначението на комедията е да развлича хората, като ги поправя“.

Характерите трябва да сеса завършени, без противоречия и да не подлежат на развитие. Например [[Уилям Шекспир|Шекспир]] разкрива пълнокръвни характери в "Хамлет„Хамлет“, Клавдий, който е умен дързък, арогантен, предвидлив, коварен, тоест притежава и положителна и отрицателни човешки качества. Но "„ Тартюф " на [[Молиер]] е представен като тип лицемер, мошеник, който се възползва от наивността, дори глупостта на своя благодетел – Оргон. Героите са или носители на положителни или носители на отрицателни черти. [[Пиер Корней|Корней]], [[Жан Расин|Расин]], [[Молиер]] не се интересуват как са се формирали характерите на техните герои, а ги представени такива каквито са. В класицистичната творба обикновено се преувеличава една черта от характера и тя става доминираща. Например Дон Жуан – женкар, любовникар. Все пак водещо е изискването за правдоподобие.

Простата се схваща като подражание на природата. Според класицистите няма нищо по-прекрасно от истината, но същевременно те настояват за тъй нареченото преобразяване в изящност. Според този принцип и най-грозният обект може да бъде представен така, че да увлича и възвисява духа. Според "Поетическото„Поетическото изкуство " на Боало: „Изкуството дори чудовище най-зло да ни представи с вид приятен би могло“. Например в кралските среди било неприлично да се употребяват думата зъби, и за това са я заменили с словосъчетанието вътрешни мебели.

В орнаментите се преплита стремежът към антична простота и лирично-декоративния вкус на времето. Античните мотиви: акантови листа, колони, тежки венци и гирлянди от плодове и листа, са навсякъде, но винаги обвити в сантименталност и романтизъм. Венците не са от дъбови, а от лозови и бръшлянови листа, гирляндите не са от плодове, а от рози, по стените се рисуват колони, на които са кацнали целуващи се гълъби. И навсякъде са вместени звънчета, панделки, музикални инструменти, кошници с цветя и идилични селски сцени. Цветовете не са ясни и наситени, както в Рим и Гърция, а пастелни: нежнозелени, бледожълти и бледосиви, на места преливащи в бял лак и позлата. Очевидно стилът е премного романтичен, за да се отдаде на аскетизъм или да се проникне изцяло от античен ДухъДух.

новото време, създава по-прости и по-лесни за изпълнение форми, които векове ще служат на масовия жилищен интериор под наименованията „лъжекласицизъм“, „нов класицизъм“ те ще съпътстват фасадите на сградите, облика на мебелите, членението на вратите и прозорците. Повечето мотиви на класицизма наистина са антични, но но са пропити с бодрост и трезвост, а с лирична нежност и мечтателен естетизъм. Те излъчват копнеж по отминалото благородно време.

като стил „[[Директория]]“ /1795 – 1799/. В Англия развитието на стила е свързано с имената на архитект Робърт Адам и майсторите-мебелисти Георг Хепълуайт и Томас Шератон. Затова английският класицизъм се среща под имената „Адам“, „Хепълуайт“ и „Шератон“. Немският и австрийският класицизъм често се обобщава като стил „Цопф“. В Австрия и Унгария често се нарича и стил „[[Йозеф II|Франц Йосиф ІІ]]“ /1780 – 1790/.<ref>„Интериорът през вековете“, Иван Беджев</ref>