Източнофранкско кралство: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Addbot (беседа | приноси)
м Робот: Преместване на 2 междуезикови препратки към Уикиданни, в d:q153080
Ред 27:
 
== Политическо развитие ==
Основател на кралството е Лудвиг II Немски ([[804]]-[[876]]), при чието управление това държавно образувание придобива суверенитет и конституционна цялост. Кралят успешно воюва на източната граница на държавата, подчинявайки [[ободрити]]те и установявайки сюзеренитет над [[Велика Моравия]], макар че опитите му да възстановиьвъзстанови единството на империята на Карл Велики не се увенчават с успех. Войната със Западнофранкското кралство за наследяване на Лотар I завършва с подписването на [[Меерсенски договор|Меерсенския договор]] през [[870]] г., в съответствие с който към Източнофранкското кралство преминава източната част на Лотарингия. В края на управлението на Лудвиг, кралят, следвайки старинните традиции на Каролингите и отстъпвайки на подкрепените с оръжие искания на синовете си, разделя монархията на три части, като дава Бавария на най-големия си син, [[Карломан (крал на Бавария)|Карломан]]; Саксония — на средния, [[Лудвиг III Младши|Лудвиг III]]; а Швабия с Лотарингия — на най-младия, [[Карл III|Карл III Дебели]].
 
В края на 70-те години на 9 век, отново се изостря борбата със Западнофранкското кралство за Лотарингия. През [[876]] г. войските на Лудвиг III удържат победа над западнофранкската армия на [[Карл II Плешиви]] в [[битка при Андернах|битката при Андернах]], което осигурява спорната територия за Германия. По силата на [[Рибмонски договор|споразумението в Рибмон]] ([[880]] г.) е установена граница между кралствата на западните и източните франки, просъществувала до [[14 век]]. Най-сериозната заплаха за държавата стават набезите на [[викинги]]те: от средата на 9 век [[Норвегия|норвежки]] и [[Дания|датски]] [[нормани|нормански]] флотилии редовно разоряват северните германски земи, практически без да срещат съпротива от централната власт. Въпреки отделни успехи на Лудвиг III и Карл III, като цяло поради икономическата слабост на държавата и трудната мобилизация на военните сили, да се организира решителен отпор на викингите се оказва невъзможно.