Годфроа дьо Буйон: Разлика между версии

'''Годфроа дьо Буйон''' (на френски Godefroi de Bouillon). Роден около [[1060]] г. в Булон-сюр-Мер, поч. 18. юли [[1100]] в [[Йерусалим]]). Средновековен рицар, един от водачите на [[Първи кръстоносен поход|първия кръстоносен поход]] от 1096 до смъртта си. От 1076 е '''граф на Буйон''', а от 1087 – '''херцог на Долна Лотарингия'''. След падането на Йерусалим през 1099 става първия '''владетел на [[Йерусалимско кралство|Йерусалимското кралство]]''', въпреки че никога не използва титлата „[[крал]]”. [[ФайлFile:Godfrey_of_Bouillon,_holding_a_pollaxe._(Manta_Castle,_Cuneo,_Italy.jpg|дясно|мини|Портрет на Годфроа дьо Буйон]]

През 1095 новият папа [[Урбан II]] призовал за кръстоносен поход с цел превземането на Йерусалим от [[Ислям|мюсюлманите]]. За да събере пари за рицари, които да се бият с него в Светите земи, Годфроа трябвало да продаде част от земите си. Братята му, които не разполагали със владения в Европа, се присъединили към него. Той обаче не бил единственият благородник, събрал подобна армия – известно е, че [[Раймонд дьо Сен-Жил, граф на Тулуза]], мобилизирал най-многочислената кръстоносна войска. Заради това, както и факта че бил най-възрастен (тогава на 55) и може би най-известен, Раймонд очаквал да е водач на похода. С него бил и представителя на [[Папа|папатапапа]]та – Адемар, епископ на Льо Пюи. Други две кръстоносни групи се предвождали от норманския рицар [[Боемунд I Антиохийски|Боемунд от Таранто]] и [[Робер II (граф на Фландрия)|Робер II, граф на Фландрия]]. Всяка от тези армии пътувала отделно. При пристигането си в [[Константинопол]] кръстоносците произнасят клетва към византийския император [[Алексий I Комнин]], по силата на която те обещават подкрепа за връщането на част от земите, който по-рано са били отнето на императора от [[Селджуци|Селджукските турци]].

Първата победа обединените сили на рицарите и византийците извоюват през пролетта на 1097 в обсадата на [[Никея]], важен град в Мала Азия под контрола на Румския султанат, в която Годфрид не играе важна роля. През следващите 2 години Годфроа продължил да играе малка, но важна роля в битките по пътя към Йерусалим. След [[Първи кръстоносен поход#Обсада на Антиохия|падането на Антиохия]] ситуацията в кръстоносната армия се променя – клетвата с Византия вече не е активна след отказа на Алексей да подкрепи католическите войски при обсадата; [[ФайлFile:Godefroi of Bouillon leads the army.jpg|дясно|мини|Годфроа oт Буйон води кръстоносната армия, ''миниатюра от XIII век''.]] редица благородници избират да се върнат в Европа; преставителя на папата Адемар загива при обсадата на града; Боемунд, дотогава основна фигура в похода, остава да отбранява новосъздаденото си кралство Антиохия; по-малкият брат на Годфроа – [[Балдуин дьо Булон|Балдуин]], също остава в държавата, която е установил в [[Едеса]]. Най-могъщият и влиятелен рицар, все още лоялен към идеята за освобождаване на Йерусалим, остава Раймонд, към когото Годфроа се присъединява в похода към Свещения град, който в този момент е бил под контрола на нов враг – [[Фатимиди]]те, завзели го през август 1098. Едва в Йерусалим Годфроа започва да добива сериозна слава сред кръстоносците. Той, заедно с част от рицарите си, са първите християни, влезли в града при атаките на 14 и 15 юли 1099, завършили с масови кланета на [[мюсюлмани]], [[юдеи]] и [[православни]]. Малко след падането на града благородниците се събрали в църквата Божи Гроб, където дали титлата „крал” на Раймонд дьо Сен-Жил, който обаче първоначално отказал, най-вероятно с цел да не опетни набожния си образ, очаквайки аристократите да настояват той да заеме предложената позиция. Това обаче не се случило и Годфроа, който вече бил по-популярният от двамата, приел да бъде водач на новата държава, без обаче ясно да бъде дефинирана титлата му. След неочаквания развой Раймонд напуснал града, премествайки се с армията си в околностите. [[Файл:Armoiries_de_Jérusalem.svg|ляво|мини|Герб на кралство Йерусалим]]