Лагери за принудителен труд в комунистическа България: Разлика между версии

'''Трудововъзпитателните лагери''', наричани в историографията и '''концлагери''',{{hrf|Огнянов|2008|184}} са [[държавна институция]] на [[Тоталитаризъм|тоталитарния]] [[Комунизъм|комунистически]] режим в [[България]], която играе основна роля в налагания от него масов [[тероризъм|масов терор]].<ref name="вачков">{{cite | фамилия-част = Вачков | име-част = Даниел | автор-част-препратка = Даниел Вачков | заглавие-част = Пътят на комунистическата партия към властта (1939 – 1944) | фамилия = Знеполски | име = Ивайло (ред.) | заглавие = История на Народна република България: Режимът и обществото | място = София | издател = „Сиела софт енд паблишинг“ | дата = 2009 | isbn = 978-954-28-0588-5 | страница = 102}}</ref> Създадени са с Наредба-закон за създаване на трудововъзпитателни лагери от 20 декември 1944 година, приета от [[Правителство на Кимон Георгиев 2|правителството]] на [[Кимон Георгиев]],<ref name="вачков"/> и функционират до края на режима, с особена интензивност до 1962 година.

[[Червената армия]] нахлува в България през септември 1944 г. и незабавно, [[Партизанско движение в България|партизаните]] извършват репресии. Десетки хиляди са [[екзекуция|екзекутирани]], включително служители на политическата полиция, но също и хора които са от некомунистическата интелигенция, членове на професионалната и буржоазната класи. Тези кланета са активно насърчавани от [[Георги Димитров]], който изпраща телеграма от [[Москва]], седмица след пристигането на съветската армия в [[София]], призовавайки за „изпепеляване на всички знаци за български [[джингоизъм]], национализъм или анти-комунизъм“. На 20 септември, Централният комитет призовава „анти-комунистическата съпротива“ и „контрареволюционерите“ да бъдат изтребени.<ref>Todorov, p.38 – 9</ref>

През лятото на 1953 година министър-председателятдиктаторът [[Вълко Червенков]], по указания от новите съветски власти след смъртта на [[Йосиф Сталин]], обявява на заседание на ЦК на БКП трудовите лагери за „произвол“. На 5 август почти половината политически затворници в Белене са освободени, като в лагера остават 1059 души. На 5 септември е взето решение за закриване на лагера, като малко повече от половината затворници са освободени, а останалите остават в затвора и срещу тях започват съдебни процеси.{{hrf|Огнянов|2008|185 – 189}}

Гладна стачка на затворниците принуждава затварянето на Белене през 1959 г. Онези, които не са освободени (според някои документи 166 на брой) са прехвърлени в нов лагер [[Ловеч#Лагерът „Слънчев бряг” край Ловеч|„Слънчев бряг” край Ловеч]], който граничи с кариера. Няколко хиляди впоследствие са изпратени в този лагер. През септември 1961 г. около сто затворнички са изпратени в съседен лагер в [[Скравена]]. През ноември условията осезаемо се подобряват в Ловечкия лагер. През пролетта на 1962 г. Политбюро създава комисия, водена от Борис Велчев, за инспекция на Ловечкия лагер, който е затворен през април в резултат на посещението на делегацията.<ref name="T40"/>

През 1990 г. [[БългарскаБългарската комунистическа партия|БКП]] се преименува в [[Българска социалистическа партия]] и назначава комитет за проучване на лагерите. Той установява, че между 1944 и 1962 г. има приблизително 100 лагера за принудителен труд в страната. Между 1944 и 1953 г. около 12 000 мъже и жени минават през тези лагери и допълнителни 5000 между 1956 и 1962 г. Според един свидетел само в Белене има 7000 през 1952 г. Друга оценка е общо 186 000 затворници през този период. Окончателен брой е трудно да се установи.<ref name="T40"/>