Тамплиери: Разлика между версии

'''Тамплиери''' ({{lang-fr|templiers}} от "temple"„temple“ – храм, "„''храмовници''"“) или ''Бедните рицари на Христа и [[Соломонов храм|Соломоновия храм]]'' ({{Lang-la|Pauperes commilitones Christi Templique Solomonici}}) са членове на духовно-[[рицарски орден]], основан в [[Светите земи]]{{hrf|Bériou|Josserand|2009|?}}<ref name=burman-13-19>Burman, с. 13- – 19.</ref> през [[1119]] г. от група [[рицар]]и, начело с [[Юг дьо Пайен]], след [[Първи кръстоносен поход|Първия кръстоносен поход]]<ref>[http://www.templiers.info/historical_materials/index.php?id=sources_translation&sources_translation=walter_map-about_the_basis_of_templars_01 "За основаването на Ордена на Тамплиерите" Уолтър Мап]</ref><ref>{{cite book |title= The Crusades: The Story of the Latin Kingdom of Jerusalem |last= Archer |first= T.A. |year= 1894 |pages= 176 }}</ref>

Първите сведения за храмовниците достигат до наши дни благодарение на книгата на архиепископ [[Гийом от Тир]] – „История на събитията в Отвъдморските земи“ ({{lang-fr|Historia rerum in partibus transmarinis gestarum}}), написана между [[1169]] г. ([[1175]]) и [[1184]] г. ([[1185]]). Според него Орденът е основан през [[1118]] г. от бургундския [[рицар]] [[Юг дьо Пайен]] и [[Годфроа дьо Сен Омер]], заедно с други 6 други френски [[рицар]]и, които се представят в двора на краля на [[Йерусалим]] [[Балдуин II (Йерусалим)|Балдуин II]] и отправят към него молба да им позволи да охраняват поклонниците по пътя им от [[Яфа]] до Йерусалим. Целите на новосъздадения орден били да поддържат новото кралство Йерусалим срещу враждебните мюсюлмански съседи{{hrf|Grousset|1936|74|Grousset, 2006, tome I}}, както и безопасността на християнските поклонници, посещаващи ''Светите места''<ref name=burman-13-19/>. Кралят се съгласява и им предоставя южното крило на двореца, близо до ''Храма Господен'', който според легендите бил построен на мястото на древноюдейския храм на [[Соломон]]. Рицарите се обединили в орден под името „Бедните рицари“ на [[Иисус]] от Соломоновия храм (по други източници „Бедните братя от Ерусалимския храм“). Именно затова бъдещият Орден след години е наречен '''Орден на Тамплиерите''' или '''Ордена на Храма'''.

Орденът има строго изградена йерархия, отразяваща реалните съсловия на средновековното общество (oratores, bellatores, laboratores). Членовете се делели на четири съсловия:

За разлика от членовете на [[Тевтонски орден|Тевтонския орден]]<ref name=HC/><ref name=Martin>{{икона|en}} {{cite book |title= The Knights Templar: The History & Myths of the Legendary Military Order |last= Sean |first= Martin |year= 2005 |isbn= 1-56025-645-1}}</ref>, при Тамплиерите всички членове полагали обет и изпълнявали устава.

Действал и съвет на сановниците <!--дигнитариев -->( "правителството"„правителството“ на тамплиерите), в което влизали сенешал (заместник на великия магистър), [[маршал]], (който се занимавал с оръжията и военните дела), велик командир на Ерусалимското кралство (отговарял за домакинските дела) и др. Местните отделения на тамплиерите в различните страни били разбити на провинции (оглавявани от велики командори) и на окръзи (оглавявани от прецептори или приори).

Но това преклонение пред [[евангелист]]а, което различава тамплиерите, по силата на собственото им желание, от техните съперници, членовете на „Ордена на хоспиталиерите“, поставен под покровителството на [[Йоан Кръстител]], бледнее пред благоговеенето им към [[Богородица|Пресвета Богородица]]. Почитта на тамплиерите към [[Дева Мария]] е много по-силна от това на всичките им съвременници<ref>{{икона|en}} {{cite book|last=Edgeller|first=Johnathan|title=Taking the Templar Habit: Rule, Initiation Ritual, and the Accusations against the Order|year=2010|publisher=Texas Tech University|pages=62–6662 – 66|url=https://dspace.lib.ttu.edu/etd/bitstream/handle/2346/ETD-TTU-2010-08-791/EDGELLER-THESIS.pdf?sequence=4}}</ref>.

Десет години по-късно рицарите на Храма вече са триста на брой. Те предвождат три хиляди мъже. Скоро „Орденът на Храма“ вече разполага с добре подготвена, много смела и, което е най-забележителното за онези времена, невероятно дисциплинирана армия. „Новото рицарство“ влиза от сражение в сражение, без да щади кръвта си и да изменя на своята „повеля“ – рицарите тамплиери никога да не се отказват от битка. От [[1119]] г. до [[1291]] г., когато след падането на Иерусалимското кралство християните завинаги загубват Светите земи{{hrf|Bériou|Josserand|2009|?}}<ref name=burman-13-19/>, се сменят двадесет и един Велики магистри на „Ордена на Тамплиерите“. Техният живот и дела са всъщност израз на върховете и паденията в историята на самия [[Орден]]. При втория Велик магистър, [[Робер дьо Краон]] (1136 – 1147) Братството получава най-големите привилегии и свобода на действие. Третият Велик магистър, [[Еверар дьо Бар]] (1149 – 1151), се връща във [[Франция]] с [[Луи VII]], отива в [[абатство]]то [[Клерво]] и приема пълното [[монашество]]. Седмият, [[Филип дьо Мили]] (1169 – 1170), се отказва след една година. Осмият, [[Йод дьо Сен Аман]] (1170 – 1180), умира като затворник след като отказва да заплати откуп. Деветият, [[Арно дьо Торож]] (1180 – 1184), е заловен и освободен срещу обещанието вече никога да не вдига оръжие срещу мюсюлманите. Петнадесетият, [[Пиер дьо Монтегю]] (1218 – 1232), подава оставка или е принуден да го направи. Петима загиват по време на сражения: [[Бернар дьо Трамле]] (1151 – 1153), [[Жерар дьо Ридфор]] (1184 – 1189), [[Арман дьо Перигор]] (1232 – 1247), [[Гийом дьо Сонак]] (1247 – 1251) и [[Гийом дьо Божьо]] (1273 – 1291). Двадесет и вторият Велик магистър [[Тибо Годен]] (1291 – 1292) организира отстъплението на тамплиерите към [[Кипър]]. Последният, [[Жак дьо Моле]] (1292 – 1314), двадесет и трети Велик магистър на „Ордена на Тамплиерите“, умира на кладата, осъден от [[Филип IV (Франция)|Филип ІV Хубави]], и се превръща в символ на трагичната съдба на рицарите тамплиери<ref name="Science">{{cite journal|title=Les derniers jours des Templiers|journal=Science et Avenir|date=юли 2010|pages=52–6152 – 61}}</ref>.

Периодът 1178 – 1188 г. отбелязва решителен обрат в историята на Кръстоносните походи. Кралят на Иерусалим [[Балдуин IV (Йерусалим)|Балдуин IV]], е болен от [[проказа]]. На престола на Иерусалим се възкачва [[Ги дьо Люзинян]] – първо като [[регент]] на невръстния [[Балдуин V (Йерусалим)|Балдуин V]], а впоследствие – като пълноправен [[крал]]. Иерусалимското кралство постепенно запада, а срещу него се изправя военната мощ на Салах ад Дин. Той е на върха на своето могъщество: империята му владее териториите от [[Триполи]] до [[Тигър]], от [[Индийски океан|Индийския океан]] до [[Армения]]; възвръща си [[Мека]], гори от нетърпение да освободи джамията на [[Омар]]. Салах ад Дин използва като предлог за военна офанзива ограбването на търговски [[керван]] от рицарите тамплиери на [[Рено дьо Шатийон]], след което предприема настъпление.

А във военно отношение нещата вървят наистина много зле. [[Седми кръстоносен поход|Седмият кръстоносен поход]] води до нова катастрофа<ref>Nicholson, с. 5.</ref>. Луи ІХ Свети, неговият подбудител, става пленник на бившия монголски роб [[Байбарс]]<ref>Demurger, с. 139.</ref>, който заема трона, някога принадлежал на [[фараон]]ите. Предвиждайки всичко това, тамплиерите изразяват неохота да поемат разходите на експедицията и отстъпват едва когато Жоанвил театрално заплашва да счупи техните сандъци, размахвайки [[брадва]] и крещейки:

Преди да платят своя кръвен данък, те правят опит да попречат на безумното нападение срещу [[Мансура]]. Но кралят на Франция стоварва вината за горчивите плодове на своята собствена безразсъдност върху тях и ги обвинява в [[пораженство]]. В същото това време, принуден от обстоятелствата, които така и не иска да предвиди, той влиза в преговори с Байбарс. Възхвалите от страна на [[Луи VII]] са вече минало; този път граф д’Артоа обвинява Ордена:

Рицарите тамплиери установяват основното си седалище във Франция – там, където възниква Ордена им и където те не подозират, че ще намерят гибелта си. След загубата на Светите земи именно оттам, от командорията Храм в [[Париж]] – новата „щаб квартира“ на тамплиерите – тръгват всички нишки, заплетени от Великите магистри<ref>{{икона|en}} {{cite web|last=Selwood|first=Dominic|title=The Knights Templar 4: St Bernard of Clairvaux|url=http://www.dominicselwood.com/the-knights-templar-4-st-bernard-of-clairvaux/|accessdate=29 май 2013}}</ref><ref>{{икона|en}} {{cite book|last=Selwood|first=Dominic|title='Quidam autem dubitaverunt: the Saint, the Sinner and a Possible Chronology', in Autour de la Première Croisade|year=1996|publisher=Publications de la Sorbonne|location=Paris|isbn=2859443088|pages=221–230221 – 230}}</ref>.

Благодарение на всички тези похвати Орденът успява да стане незаменим във времена, когато несигурността по пътищата и честите [[корабокрушение|корабокрушения]] правят пренасянето на пари опасно. Нарежданията за паричните преводи, издадени от някоя от командориите на Ордена до друга, позволяват на богатите търговци да пътуват без сандъци<ref name=HC/><ref name=Martin>{{икона|en}} {{cite book |title= The Knights Templar: The History & Myths of the Legendary Military Order |last= Sean |first= Martin |year= 2005 |isbn= 1-56025-645-1}}</ref> и без ескорт и да влизат във владение на своите фондове направо там, където отиват. Някои от тези нареждания са открити в наши дни и и предизвикват възхищението на икономистите. Те съдържат десет колони – дата, място на издаване, направление, сума, вид на парите, падеж, име на поръчителите, име на бенефициента, бележки и накрая валутен курс. Тази последна колона е най-интересната, защото тя ни показва, как тамплиерите заобикалят религиозната забрана за [[олихвяване]], спекулирайки върху различията при обръщането на валута от едно място на друго. Заобикалят я също като правят хитрини с ажио и комисионните за посредничество. Така благодарение на тази двойна хитрост техните капитали нарастват. Един век по-късно [[Жак Кьор]], също [[алхимик]], собственик на флота и банкер, изгражда по същия начин нечуваното си богатство. Но трябва в интерес на истината да подчертаем, че ако „Орденът на Тамплиерите“ става изключително богат, то някои от неговите членове остават бедни. Един от Великите магистри, на когото Салах ад Дин предлага свободата срещу откуп, му отговаря гордо:

Но Филип проявява и не по-малки способности на [[агитатор]]. На 14 октомври, един ден след операцията, той започва опитите си да привлече на своя страна различните прослойки. В същото време, по което Ногаре председателства в катедралата [[Света Богородица (Париж)|Нотр Дам]] едно събрание с информационен характер пред определени обществени среди, в градините на [[Пале Роял]] под тръбни звуци е свикан народен митинг. Присъстващите са подредени по професионална принадлежност, всеки зад знамето на своята [[гилдия]]<ref>Martin, с. 125.</ref>. Първо доминиканските монаси, а после и хората на краля вземат думата, за да обявят ужасните престъпления на тамплиерите, които дори още не са разпитани. За да бъдат хората още по-добре убедени из цялата страна са пръснати пратеници, които разпространяват [[пасквил]]и за Ордена. Толкова време преди [[Гутенберг]] тази операция напомня истинска журналистическа кампания; за да осигури още по-добре крайния си успех, кралят действа почти като журналист и накрая намира думите, които звучат така:

{{цитат|Прискърбно, горестно, отвратително дело, гнусно, отвратително злодеяние, мерзка простъпка, ужасен позор, нечовешка скверност достигна до нашия слух благодарение на чистосърдечното признание на много лица и ни накара да замълчим и да треперим от ужас. Вълци в овчи кожи, облечени в монашеските одежди на Ордена, който долно оскърби нашата вяра, тамплиерите, в наши дни наново разпъват на кръста нашия Господ-Бог Иисус Христос…|}}<ref>{{икона|en}} {{cite journal|title=Les derniers jours des Templiers|journal=Science et Avenir|date=юли 2010|pages=52–6152 – 61}}</ref>

* Тайно посвещаване в Ордена, придружено с оскърбление на кръста, отричане от Христа и скверни целувки. Нарочно избягване на определени обредни слова при службата по време на литургия.

* Почитане на [[идол]], когото тамплиерите приемат за изображение на единствения и истински Бог, в когото трябва да вярват.

За вярващите е много странно, че огромното мнозинство от тамплиерите особено ожесточено отхвърлят не толкова обвиненията във вероотстъпничество, които водят направо към [[клада]]та, а рязко опровергават относително по-безобидните обвинения, като например онова, че са отдадени на плътските слабости. Но точно това обвинение е най-съмнителното. Всъщност, по онова време един църковен историк пише съвсем непринудено:

Но от стотиците обвинени, само двама – [[Гийом дьо Варнаж]] и [[Раул дьо Таверне]] признават този, според тях, безобиден грях. Първият с известна наивност обяснява, че това е позволено на най-младите послушници, „за да не бъде хулен Орденът по отношение на жените“. Вторият казва съвсем разумно:

Като навлиза в темата за нравите, обвинителният акт не е ограничен само до тези обвинения. Никой не може да каже кое надделява при авторите му – черното чувство за хумор или болното въображение, когато четем например член 10 от Устава:

В края на ноември [[1307]] г., когато Климент заповядва арестуването на тамплиерите в цяла Европа, той вече знае какво прави. Тази заповед, която е логично следствие от поемането на делото от Светия престол, впрочем набляга предимно на рицарите в опасност – онези, които са задържани от Филип Хубави. Владетелите на другите страни постъпват по своя преценка – в Англия и [[Португалия]]<ref>{{икона|en}} {{cite book|title=The Knights Templars}}</ref>, например, тамплиерите не са притеснявани. Всъщност „Орденът на Тамплиерите“, обигран в политическите тънкости, схваща добре истинското значение на папското решение и веднага надига глава навсякъде. В Испания тамплиерите се укрепват в пълно въоръжение в крепостта [[Монсон]]; в Германия [[Волфангер]] „дивият граф“, начело на група смели тамплиери изисква и получава от един провинциален църковен събор свободата на членовете на Ордена; накрая във Франция Жак дьо Моле и неговите другари не потвърждават признанията си<ref>Martin, с. 140–142140 – 142.</ref>.

|first=Barbara |last = Frale |year=2004 |title=The Chinon chart—Papal absolution to the last Templar, Master Jacques de Molay |journal=Journal of Medieval History |volume=30 |issue=2 |pages=109–134109 – 134 | doi = 10.1016/j.jmedhist.2004.03.004 |url=http://www.sciencedirect.com/science?_ob=ArticleURL&_udi=B6VC1-4CC314K-3&_user=1589142&_handle=V-WA-A-W-Z-MsSAYWW-UUA-U-AAVADBEZEV-AABEBWUVEV-ZBZVECBYZ-Z-U&_fmt=summary&_coverdate=06%2F30%2F2004&_rdoc=2&_orig=browse&_srch=%23toc%235941%232004%23999699997%23504102!&_cdi=5941&view=c&_acct=C000053912&_version=1&_urlVersion=0&_userid=1589142&md5=cc8dc869d6bc4326929c25a42c118a60 |accessdate=1 април 2007}}</ref>. Да предаде затворниците на папата. Невъзможно: те са твърде многобройни, а папата не разполага с достатъчно затвори. С хладния си хумор този аргумент е неопровержим: та само в Париж са разпитани 666 тамплиери и така, заради липса на място, папата трябва да оттегли искането си: занапред формално затворници на Църквата, тамплиерите ще продължат да бъдат пазени от кралската стража. В същото време Филип предизвиква „журналистическа кампания“ срещу Климент V: пасквили, разпространени в цялата страна сурово заклеймяват неговия непотизъм; прицелът е точен: Климент действително обсипва всичките си роднини, от най-близкия до най-далечния, с истинска манна небесна от църковни благини. Накрая, както винаги при големи поводи, кралят прави обръщение към народа. През [[1308]] г. той свиква в [[Тур]] [[Генерални щати на Франция|Генералните щати]]; по-голямата част от благородниците не отговарят на призива, но духовенството, съставено предимно от привърженици на [[галиканизъм|галиканизма]], и третото съсловие, което е възмутено от богатството на Храма, изискват за Ордена възможно най-тежкото наказание.

След като укрепва позициите си, чрез този набор от различни средства за натиск, кралят отива в [[Поатие]], където е резиденцията на Климент V. Срещите и консисториите следват едни след други. Повече от месец Филип и неговите съветници редуват изкушения и заплахи:

Но Климент не отстъпва, което е доста непредвидено: той не може прибързано да осъди „Ордена на Тамплиерите“ на основата на наличните сведения; колкото до признанията, казва той, „понякога те се разминават“. Той самият изслушва седемдесет и двама тамплиери; а когато става дума за висшите сановници на Ордена – Великият магистър Моле, Великият визитор [[Юг дьо Перо]], командорите от Кипър, [[Аквитания]] и [[Нормандия]] [[Рембо дьо Карон]], [[Годфроа дьо Гонвил]] и [[Жофроа дьо Шарне]] – кралят заявява, че те са в лошо здравословно състояние и не ги изпраща в Поатие, но Климент спешно изпраща кардиналите, за да ги изслушат в главната кула на [[Шинон]], където са затворени<ref>{{икона|en}} {{cite book |title= Histoire de la ville de Montpellier. Том 2 |last= d' Aigrefeuille |first= Charles |year= 1737- – 1739 |pages= 193 }}.</ref><ref>{{икона|en}} {{cite book |title= Clement V|last= Menache |first= Sophia |year= 2002|publisher= Cambridge University Press, originally published in 1998 |isbn= 0-521-59219-4 |pages= 218 }}.</ref>

От този момент нататък, след лятото на 1308 г., започва най-голямата загадка в този изключително странен процес. Какво разкриват на Климент V седемдесет и двамата тамплиери, които той сам разпитва в Поатие. Това остава загадка: протоколите от тези разпити са съхранени в Тайните архиви на [[Ватикана]] и до ден днешен не могат да бъдат прочетени<ref name=msn-chinon>{{икона|en}} {{cite news|title=Long-lost text lifts cloud from Knights Templar |url=http://www.msnbc.msn.com/id/21267691/?GT1=10450 |date=12 October 2007|accessdate=12 октомври 2007|publisher=msn.com}}</ref>. Но факт е, че след онова, което чува, папата изведнъж променя позицията си. Той възстановява отнетите от него правомощия на френските инквизитори, връща на краля на Франция онези малцина тамплиери-затворници, които са затворени в църковните тъмници и решава да свика събор за осъждането на „Ордена на Тамплиерите“ във [[Виен]], в областта [[Дофине]]<ref>Martin, с. 123–124123 – 124.</ref>.

Поведението на самите тамплиери е дори още по-странно: Моле, Перо и останалите, които отричат признанията си веднага, щом научават, че Църквата взима делото в ръцете си, пак обявяват вината си точно в момента, когато трима кардинали идват в Шинон. Стъписани, прелатите отново прочитат пред тях показанията им и ги приканват да си помислят добре преди да подпишат: но тамплиерите веднага подписват признанията за греховете си.

Обратното, там, където Филип, възползвайки се от промяната в позицията на папата, си възвръща инициативата и отново пуска в действие инквизиторите и [[мъчения]]та, при които умират тридесет и шест задържани, се множат тамплиерите, отричащи вината си и защитаващи Ордена; от март [[1309]] г. до май същата година техният брой нараства от 122 на 537 души. Това поведение не е лишено от кураж, сякаш автор на наказателно-процесуалния кодекс на Инквизицията е татко Юбю: той позволява на разследващите да променят показанията на обвиняемите, „за да ги доближат до истината“, но забранява на последните да правят същото под заплахата, че ще бъдат счетени за еретици, върнали се към заблудата си и съответно обречени на изгаряне на кладата.

На [[13 май]] [[1310]] г. на основата на това така ясно юридическо правило петдесет и четирима тамплиери, които отричат показанията си, са изгорени живи в Париж<ref name=Barber-trial>{{икона|en}} {{cite book |title= The Trial of the Templars |last= Barber |first= Malcolm |year= 1978 |publisher= Cambridge University Press |isbn= 0-521-45727-0 }}</ref><ref>Martin, с. 122.</ref><ref>Sobecki, с. 963.</ref><ref name=Barber-Trial3>Barber, Trial, 1978, с. 3.</ref>

Всъщност на Събора наистина има изненада, но не такава, каквато множеството очаква: още на първото заседание Климент V става и започва да чете булата „[[Vox Clamantis]]“, която е съставена току-що. Ако заглавието е игра на думи, то текстът е истински пирует:

„Великият Магистър, който вижда готовия огън – разказва, – без колебание свали дрехите си. Предавам всичко, както го видях. Напълно гол, той тръгна бодро и спокойно, без дори да трепне, ако и да го дърпаха и блъскаха силно. Хванаха го, за да го вържат за стълба и да му увият ръцете с въже, но той каза на палачите си:

През същата година Филип ІV Хубави завършва дните си във [[Фонтенбло]]. По време на лов един глиган го събаря от коня. По старинния обичай погребалният ковчег на краля е откаран до гроба му от превозвачите на сол. Филип си отива от този свят едва навършил четиридесет и шест години<ref>Martin, с. 140.</ref>.

Уставът на „Ордена на Тамплиерите“, който е малко познат и до днес, остава един от най-достойните за внимание документи, оцелели до наши дни от този период. Уставът учи братята от Ордена да водят суров и труден живот, но, същевременно постоянно изисква от тях да се съобразяват с разумните наставления за смирение и вежливост. Пътят, начертан от Ордена, е еднакво далеч от рицарския разкош и от бедността на отшелниците. Орденът не допуска нито образуването на наемни войски, нито появата на отшелничество, а още по-малко на мистиката, а събира „мъже, добри и разсъдливи“, призвани да служат на християнските народи.

*''Кръст'' – На [[27 април]] [[1147]] г. римският [[папа]] [[Евгений III]] в присъствието на [[Франция|френския]] крал Луи VII Капет, [[архиепископ]] Реймс, сто и тридесет рицари от Ордена и магистъра на [[Франция]] Еврар де Бар, дава на тамплиерите правото да носят в лявата страна на белия си плащ под [[сърце]]то изображението на ален кръст.

За Ордена на Тамплиерите има изписано значително количество литература поради факта, че цялата му история и дейност са обвити в тайнственост и легенди. "Фактите"„Фактите“ около тамплиерите са често резултат на легенди и мистификации. През [[1982]] г. в [[Англия]] е издадена книгата "Светата„Светата кръв и Свещеният Граал"Граал“ ("The„The Holy Blood and the Holy Grail"Grail“, London 1982 г.), базирана на документалното изследване на трима британски журналисти – М. Бейджънт, Р. Лий и Х. Линкълн. В нея се подкрепя идеята, че в действителност Орденът на тамплиерите действа още от 1114 г. и е бил въоръжено подразделение на Ордена на Сион. Според авторите двата ордена се отделят през 1188 г. и в книгата се среща идеята, че може би Орденът на Сион по-късно подкрепя и одобрява действията на Филип Хубави срещу тамплиерите.