Уикипедия

Розовец: Разлика между версии

Интерактивен преглед на историята
← По-стара редакцияПо-нова редакция →
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ВизуаленУикитекст
м Премахнати редакции на LordBumbury (б.), към версия на BotNinja
Версия от 00:58, 1 февруари 2016 на LordBumbury - без копиран текст от http://rozovec.com/index.php
Ред 1:
{{обработка|енциклопедизиране}}
{{авторски права}}
 
{{Селище в България| екатте = 62966
| надм-височина=580
Line 10 ⟶ 7:
| площ = 48,118
}}
 
'''Розовец''' е [[село]] в Южна [[България]]. То се намира в [[община Брезово]], [[област Пловдив]].
 
Line 17 ⟶ 15:
От северозапад и от североизток текат две реки — [[Стара река|Старата река]] и [[Турска река|Турската река]], които на около два километра южно от селото, до [[Бачуров мост]], се сливат и продължават на юг към река [[Марица]].
 
Розовецкото землище заема площ от около 50 000 [[декар]]а. Горите в землището на Розовец заемат площ 18 500 декара. Розовец граничи на изток със землищата на селата [[Славяни]] и [[Чехларе]], на юг със землището на [[Зелениково]], на югозапад — с [[Бабек]], на северозапад — със [[Свежен]] и на север — с [[Александрово (Област Стара Загора)|Александрово]] и [[Турия]].
 
=== Етимология на името ===
На по-едрома- щабните и по-подробни географски карти реката някога бе отбелязвана като Старата река, сега я пи­шат Рахмаплийска, а народът от полските села, през които преминава тя, я нарича Гюлдере. Тя се влива в Марица блнзо до с. Мирово, Старозагорски окръг.
Старото име на Розовец е '''''Рахманлий'''''. Откога селото носи това име не е известно. Не е окончателно изяснен също така и произходът на наименованието Рахманлий. За това съществуват две хипотези.
 
Според едната хипотеза се предполага, че селото е наречено на някой турски големец Рахман. Известен е дори турски султан с такова име. Според мнението на Павел Делирадев, застъпено в книгата му "Принос към историческата география на Тракия", наименованието идва от турската дума "рахман", което в български превод ще рече "много милостив". Пак според него възможно е наименованието да идва и от турската дума "рахманий", което в български превод означава "божествен".
За да очертаем границите на розовецкото землище, ще трябва да тръгнем от тази именно река на около километър южно от Бачуров мост, да вземем северо­западна посока, да преминем по Бабешкия рът, да свърнем на север и след като прекосим върха Гради­щето, да свием на североизток, да преминем през Тур­ската река и по Карадере и през Аджарския Бакаджик да се изкачим в северна посока на Тодорова могила, която се намира на самото било на Средна гора. От Тодорова могила ще трябва да се спуснем до Овчилар- ската река (на географските карти тя е отбелязана като река Саплама), след това срещу нейното течение на изток да се доберем до Равния пряслоп, а оттам — до върха Братан. От Братан трябва да тръгнем на из­ток, по самото било на Средна гора, докато опрем на Светиниколския проход, през който минава шосето от Розовец за село Турия, а оттам — за Казанлък. По този път, вече в южно направление, минава границата на розовецкото землище до Малкия Маранджик. На това място напускаме шосето и по пътеката, която лъкату­ши по източния скат на рида, очертаващ розовецката котловина от източната страна, вървим в южна посока, прекосяваме местностите Тарла и Кувдере и опираме до Спасов кладенец, който е от източната страна на върха Калето. От Калето завиваме на запад и през Куза стигаме до мястото, откъдето започнахме наша­та обиколка.
 
През 60-те години на 20-ти век учителят-пенсионер Петко Дончев от с. [[Казанка]], който много години проучва миналото на своето родно село, изказва предположението, че името Рахманлий било произлизало от една местност в близост до тяхното село, която и сега се наричала Рамана или Рахмана. Там според една легенда имало старо село с такова име, което след опожаряването му от турците се било разселило. Част от неговите жители основали сегашното Казанка, а други се изкачили на билото на Средна гора, поели на запад, след това се спуснали по Светиниколския проход в южните склонове на планината, заселили се и нарекли селото си Рахманлия. Освен на легендата, Петко Дончев се основава и на сходството на говорните езици на двете села. Легендата обаче не изяснява също така въпроса дали тези пришълци са се заселили на пусто място и са основали ново село, или пък са се влели в съществуващо преди това селище.
Това бяха нявгашните граници на розовецкото зем­лище. Сега северната граница минава по самото било на Средна гора. Лесовете, които се простират от било­то до Овчиларската река, не са вече в розовецко, тъй като ги стопанисва горско стопанство, което влиза в Старозагорски окръг.
 
Включеното в тези нови граници розовецко землище представлява една площ от около 50 000 декара.
 
Така очертаното землище на Розовец граничи на из­ток със землищата на селата Славянин и Чехларе, на юг — със землището па Зелениково, па югозапад — с Бабек, на северозапад — със Свежен и на север — с Александрово и Турия.
 
До годините на народната власт Розовец бе свърза­но с разнебитено третокласно шосе единствено със се­лата на юг — до гара Белозем и до Пловдив. До оста­налите съседни села водеха само обикновени пешеход­ни пътеки. Такива бяха връзките със Свежен, Алексан­дрово, Турия, Славянин и Чехларе. Сега през Розовец минава първокласно шосе с трайна настилка, което го свързва не само със селата в южна посока, но и с тези, които се намират на изток и от северната страна на Средна гора. Удобни пътища има за Чехларе (през с. Зелениково) и за Свежен (през с. Бабек).
 
Работната земя на розовчани е отвоювана главно за сметка на горите. Гората от всяко по-равно място е била изсичана, изкоренявана, а мястото — разработ­вано. Старите хора разказват, че дори до средата на миналото столетие горите от север са опирали току до самото село. Някои стари къщи са били строени с дъ­бов материал, сечен в Толумова и в Маврова кория — местности, които се намират в непосредствена близост до селото. Самото наименование „кория“ свидетелству- ва, че нявга това са били гори. Сега от тях няма и помен. Останало е само наименованието на местно­стите.
 
Борбата за работпа земя и за „жизнено простран­ство“ е била водена не само с горите, но и със съсед­ните села. Известни са от миналото нескончаеми спо­рове, съдебни процеси, та дори и прояви на самоуправство със съседните села Александрово и Свежен. Спо­рът със свеженци е бил за обширните поляни в мест­ността Тодорова могила, на самото било на Средна го­ра. Розовчани са бранели тези поляни, за да могат да отглеждат на тях картофи, а свеженци са воювали за тях, за да пасат там добитъка си. Спорът с алексадровци е бил за гората, включена между билото на Средна гора и Овчиларската река. Това е една широколистна, главно букова и габърова гора, източник за препитание на много жители на Розовец.
 
Разказват старите хора, че съдебните процеси с александровци били дълги, тежки и скъпо струващи. Накрая, благодарение на адвоката Марко Тотев, съ­щия оня Марко Тотев, името на когото е станало сино­ним па човек без сполуки в живота, делото приключи­ло с благоприятен за Розовец завършек. За благодар­ност нашенци нарекли една от улиците на селото (ули­цата от пазара до черквата) на името на въпросния ад­вокат. Това е била първата наименована улица в село­то. Излиза, че и па Марко Тотев са се случвали житей­ски сполуки.
 
== Етимология на името ==
Старото име на Розовец е Рахманлий. Откога село­то носи това название не е известно. Не е окончателно изяснен също така и генезисът на наименованието Рах­манлий. За това съществуват няколко хипотези.
 
Според едната хипотеза се предполага, че селото е наречено на името на някой турски големец Рахман. Известен е дори турски султан с такова име.
 
Според мнението на Павел Делирадев, застъпено в книгата му „Принос към историческата география на Тракия“<sup>1</sup>, наименованието идва от турската дума „рахман“, което в български превод ще рече „много милостив“. Пак според него възможно е наименова­нието да идва и от турската дума „рахмании“, което· в български превод означава „божествен“.
 
Преди петнайсетина години па бял свят се появи друга една хипотеза. Учителят-пенснонер Петко Дон­чев от с. Казанка от нявгашната Казанлъшка околия, сега Старозагорски окръг, който много години проучва миналото на своето родно село, изказа предположе­нието, че името Рахманлий било произлизало от една местност в близост до тяхното село, която и сега се наричала Рамана или Рахмана. Там според една ле­генда е имало старо село с такова име, което след -опожаряването му от турците се било разселило. Част от неговите жители основали сегашното Казанка, а други се изкачили на билото на Средна гора, поели на запад, след това се спуснали по Светиниколския проход в южните склонове на планината, заселили се н нарекли селото си Рахманлия. Освен на легендата, Петко Дончев се основава и на сходството на говор­ните езици на двете села.
 
Без да се отхвърля с лека ръка тази хипотеза, тряб­ва да се отбележи, че липсват що-годе сигурни дока­зателства за нейното потвърждение. Тази легенда не изяснява също така въпроса дали тези пришълци са се заселили на пусто място и са основали ново село, или пък са се влели в съществуващо преди това се­лище.
 
Ще споменем и за още една хипотеза, която, кол­кото и да е наивна, все пак съществува и има своите привърженици: Дъждът в селата на юг от Средна гора идва обикновено откъм планината. Когато започ­ва да вали, хората от тези села нзвръщат погледи към планината и казват, че там вече дъждът роМоли или ръмоли. Именно от тази дума „ръмоли“ било уж про­излизало старото име на Розовец — Ръмали — Рахманлий.
 
Така или иначе нито една от споменатите хипотези не е намерила още своето солидно потвърждение и произходът на старото име на Розовец ''·—*'' Рахман­лий — засега остава неразгадан.
 
Според някои данни турците са наричали селото Коджарахманкьой или още Коджа Абдулрахманкьой.
 
Неотдавна розовчанинът Христо Джамбов, старши научен сътрудник и бивш директор на Археологическия музей в Пловдив, откри стара турска карта, печатана вероятно във Виена в 1881 г., на която селото е отбе­лязано с латиница като Rahmanli, а в скоби под него — Kodza Aldurahman. Това ознчава, че засега най-ста­рото име иа Розовец е Голямо Абдурахманово, откъдето произхожда може би и името Рахманлий.
 
Интересно е, че никой от Розовец, като изключим Манол Николов, не е дори чувал за такова наимено­вание иа селото. Вероятно така са го наричали само турците.
 
Днешното име на селото — Розовец, датира от 1934 година. По онова време, след Деветнайсетомайския преврат през същата година, новите властници масо­во са подменяли наименованията на стотици се­ла в нашата страна. Промяната на името е извър­шена с министерска заповед, обнародвана в „Държа­вен вестник“<sup>2</sup>.
 
Новото име на селото не е случайно. То не е при­щявка или приумица на тоя или оня. Новото име е едно своеобразно признание за мястото и ролята на селото в българското розопроизводство. Розовчани твърдят, пък и специалистите, и лабораторните изслед­вания потвърждават това, че в Розовец е произвеж­дано и се произвежда розово масло с изключително ценни качества.
 
Пο-възрастните хора помнят, че нявгашните розотър- говци, които са въртели търговия с много розопроиз­водителни селища, са държали на всяка цена да за­купят по някой и друг килограм розово масло от Ро­зовец: — „за кавардиска“ на другото розово масло, за­купено от други краища — обяснявали самите търгов­ци. И цената на розовото масло от Розовец е била обикновено по-висока от цената на розовото масло от другите райони на страната.
 
Дългогодишният председател иа кооперацията в се­лото Михаил Йорданов, вече покойник, един неуморен търсач на всичко, което се отнасяше до българската маслодайна роза, споделяше, че според неговите про­учвания павилион за продажба на розово масло на име­то на Рахманлий е имало чак в Делхи — Индия.
 
Една легенда разказва, че в Розовец е било запа­зено и „семето на цветето“ (нашенци казват на розо­вия цвят „цветето“). Но за тази легенда ще стане ду­ма по-нататък.
 
Ето това са основанията, за да получи селото ново­то свое име РОЗОВЕЦ.
 
Но защо Розовец? Можеше да бъде например Роза, Розово, Розино, както са наименовани други села в нашата страна, свързани с розопроизводството.
 
Около новото наименование навремето (през 1934 година) в селото са се водили много спорове, разго­ряла се е оживена дискусия. Най-активни в нея са били естествено. учителите. Всички са били единодуш­ни, че новото име иа селото ще трябва да бъде свър­зано непременно с розата. Защото за розовчани тя е била и поминък, и съдба. Различията са се свеждали само до производното от роза наименование. Надде­лява мнението на стария и уважаван учител, по онова време вече пенсионер, Атанас Кацаров или даскал Атанас. Неговите аргументи са колкото любопитни, толкова п основателни. Според него, пък и не само според него, нашенци обичат много наименования, ко­ито окончават на звучното „ец“. И Атанас Кацаров со­чи много примери: Самодивец, Алагьозовец, Папрачивец, Змейовец, Шипковец, Капливец, Неновец, Джамбовец и т. н. Този аргумент се оказва решаващ.
 
== Праисторическо минало ==
За живот в землището на Розовец може определе­но да се говори още от праисторическата епоха. Макар тук и да не е откривана селищна могила оттогава, трябва да се спомене за такива могили в непосредстве­на близост до селото. Става дума за селищна могила в землището иа съседното село Зелениково, което се намира на 7 километра южно от Розовец. На нейната повърхност са намерени следи от енеолита (меднока- менната епоха). Става дума също така за селищна могила край село Златосел, също на такова разстоя­ние в югозападпа посока от Розовец. Тази могила, е висока четири и половина метра и е с диаметър около 100 метра. И тя е отново с енеолитен най-горен култу­рен пласт.
 
Тези две селищни могили спокойно могат да се от­несат поне към късния неолит (новокаменната епоха). Оттогава трябва да са и малкото, но все пак твър­де показателни находки, свидетелствуващи за съ­ществуването на живот от праисторическата епоха в землището на Розовец, което, трябва да се предпола­га, е било в пряка връзка с двете неолитни съседни селища.
 
Находките, за които става дума, са преди всичко оръдия на труда.
 
Почти всички подобни находки са открити на тери­торията на самото село или в непосредствена близост до него, обикновено при обработката на дворните ме­ста и на градините. Това е едно от основанията на ст. н. сътрудник Христо Джамбов да изкаже предположе­нието, че на днешната територия на Розовец и най-вероятно в местността Балабанча, която се намира до самото село, е съществувало праисторическо селище, следите на което обаче са се заличили от съвременно­то село, застроено отгоре.
 
Друго интересно предположение на Христо Джам­бов, основаващо се отново на случайни находки, е, че на около три километра северозападно от селото, в подножието на върха Градището, е съществувало дру­го праисторическо селище.
 
От казаното дотук, макар то в по-голямата си сте­пен да е с известни уговорки и без да е основано на системни научни изследвания, може да се допусне, че първите следи от живот на територията на Розовец и на неговото землище датират поне от неолита.
 
== Топонимия ==
Топонимията в Розовец и в землището му е извънредно разнообразна и богата. Стотици местности, вър­хове, баири, рекички и долове имат своите наименова­ния. И трябва веднага да отбележим, че това са ако не изключително, то предимно български наименова­ния — едно доказателство, че селото си е било от пам- тивека чисто българско село. Всички тези наименова­ния, кои от кои по-интересни, някои направо причудли­ви, родени през вековете, съхранени за поколенията, са едно голямо богатство, един чудесен извор за исто­рията на селото, за бита и душевността на неговите жители. Едновременно с това обаче в някои случаи те­зи наименования са и едита истински лабиринт, една словесна загадка, в която съвременникът понякога трудно може да се оправи.
 
Ако потърсим произхода на наименованията в Розо­вец и в неговото землище, можем да назовем най-мал­ко пет фактора, които го определят.
 
Първо. Част от махалите и местностите в землище­то на селото водят наименованията си от някои харак­терни релефни, природни и други особености. Такова е например наименованието на махалата Чуката. Та­зи махала е кацнала наистина на най-високата част па селото и представлява истинска чука. Такива са на­именованията на местностите Тънкия рът, Карадере, Тъмното пладнище (розовчани казват Тъвното плад- нище), Заръта (от зад ръта). Елов дол, Прявалата (от превала), Витата пътека, Дългата поляна (розовча­ни казват Длъгата поляна), Равната нива, Стръмна (розовчани казват Стръвна), Кръстопътя, Чардака, Шипковец, Егреците и много други.
 
Второ. Част от наименованията са свързани с ези­чески и християнски празници и обичаи. Такива са на­пример наименованията Гергьовдена, Света Троица, Световрач, Голата черква, Голямата черква, Малката черква, Светоколас, Света Неделя. С интересни вярва­ния са свързани наименованията Детешки камък и Трескавия кладенец. На Детешки камък в отколешни времена суеверните бабички са погребвали или напра­во са захвърляли мъртвородените или починали преди кръщене бебета, защото било грях да се погребват не- кръстени деца в селското гробище. Трескавият кладе­нец е известен с вярването, че който пие вода от него н закачи по храстите около кладенеца парцалче или дори конец от дрехата си, оздравяването му е в кърпа вързано.
 
Трето. Част от наименованията на местности са свързани с легенди и предания. Такива са например на­именованията Запряната вода, Змейовец, Самодивец, Русарето, Калин гроб, Гинин дъб, Отварков крачол, Баба Кацарка, Стоилов вир и много други. Такова на­именование е също така Дунавото. Преданието разказ­ва, че на това място нашенци са се събирали и оттука са тръгвали с катъри и магарета, за да прекосят Сред­на гора и Стара планина, да кръстосат цяла Мизия и да опрат чак до Дунава, за да намерят и закупят по някоя и друга крина жито или царевица, че зърното в селото никога не е достигало, а гладно не се стои.
 
Четвърто· Една част от наименованията произ­хождат от археологически паметници и находки. Такива са например наименованията Градището, Калето, Сли­вово градище, Кулата, Кутела, Могилките, Копана мо­гила, Гюрова могила и редица други.
 
Пето. Най-много махали и местности носят наиме­нованията си от собствени и фамилни имена на хора, свързани с тях — местоживеене, владеене на имот, ня­какво събитие, случка и т. н. Такива наименования са например Чипилската махала, Шутьовската махала, Банговската махала, Вандовската махала или Бечово- то, Неновец, Маврова кория, Песьоското, Порязоското, Джамбовец, Чипилова нива, Дринговата нива, Вандов­ската сая, Шугов бук, Берова ливада, Койчова лива­да, Белчовските ливади, Витков дол, Попова турла и безброй още наименования.
 
Има в топонимията на Розовец и твърде много необяснени наименования. Такова необяснено до неотдавна наименование беше например Сечемекят. Това е местност, която се намира на билото на Средна го­ра, точно па север от селото. Оказва се обаче, че та­кова наименование съществува· не само в. Розовец, Местности със същото наименование има и в землища­та на с. Енина, Старозагорски окръг, иа Чепеларе, Смо- лянскп окръг, и в някои села от бившата Пирдопска околия, сега Софийски окръг. Заслугата за разгадава­нето на това странно наименование принадлежи на Йордан Захариев, който в своята книга „Местните име­на в Пирдопско“<sup>3</sup> разкрива нейния смисъл. Според не­го думата има стопанско значение. В някои села в Ро­допите така се нарича подвижният плет (сърга) за от­лъчване иа овцете.
 
Но трудио биха могли да се обяснят например на­именования, като Скандалата, Кордума, Папралценка и редица други. Такива наименования вероятно ще си останат неразгадани, едно свидетелство за отколешно минало или за творческа фантазия на нашите предци.
 
Както вече бе споменато, в топонимията на Розовец преобладават чисто българските наименования. Дру­гите названия са рядкост. Като изключим Алагьозовец, Карадере, Караокуш, други комай няма.
 
== Селото в античността ==
Най-значителните археологически паметници и находки в землището на Розовец са от античността. Това са няколкото градища и калета, опасващи като венец котловината, в която е разположено селото. Това са също така могилите със съкровищата, оръжието и разнообразния инвентар, намерени случайно при разкопаването им през миналия век.
 
Ще разкажем първо за градищата и калетата. В началото на трийсетте години на нашето столетие Иван Велков4 им прави твърде подробно описание, с изключение на Сливово градище. И тъй като това е единственото описание, направено от специалист, ще ,се по-зовем на него.
 
Иван Велков започва своята обиколка от върха Са-
 
трите могили е средната, наречена Голямата могила. Тя има височина около 8 метра и диаметър на основата около 30 метра.
 
Истинска сензация предизвикват навремето намерените предмети в Трите могили.
 
Историята започва на 9 март 1851 година. На този ден селянин някакъв от Розовец, на име Стоян, орял на нивата си, която опирала до най-голямата от трите могили — Голямата могила. По едно време ралото закачило един голям камък, отворила се дупка, а Стоян видял, че вътре нещо блести. Неукият и суеверен селянин, изгубил и ума, и дума, хукнал към село, за да обади за случката на баща си и на селския мухтар (кмет) чорбаджи Деню. Тримата се върнали на мястото н с помощта на един прът успели да извадят от дупката един златен венец, който след много препирни разкъсали на три части и укрили.
 
Случката обаче не могла да бъде запазена в тайна и бързо се разнесла из цяло село. За това узнали и турските власти. Пристигнал в селото незабавно някакъв турски големец, накарват рахманлиеца Кара Ма- ню да влезе в дупката и от нея той започнал да вади пред слисаните зяпачи намиращите се вътре предмети.
 
За това събитие в „Цариградски вестник“6 е била поместена дописка. Тя очевидно е предизвикала голям интерес, та е била препечатана и в списание „Миро- зрение“7, излизащо във Виена.
 
Според дописника на „Цариградски вестник“, според Цукалас, който е имал възможността лично да види намерените предмети и да ги опише в своето съ-чинение „Описание на Пловдивската епархия“, издадено на гръцки език, а също така и според събраните по-късно от братя Шкорпил сведения, главно от сина на чорбаджи Деня — Маню Денев, в гробницата е бил намерен човешки скелет с бронзов шлем на главата и плетена желязна ризница на гърдите. Сведенията, които се дават за останалите предмети от гробницата, са непълни, а отчасти и противоречиви. Като се съпоставят обач^ различните източници, може да се заключи, че са били намерени най-малко три сребърни съда, които според Цукалас са имали формата на блюдо, а също така и пет бронзови съда. Според братя Шкорпил единият от сребърните съдове е бил по-голям. По средата този съд е бил стеснен и стените му са били „на ръбове“. Останалите два съда са били по-малки. Те не се споменават от братя Шкориил. Вместо тях те споменават „две сребърни лампички“, на които напълно запазени били само дръжките.
 
Единият от сребърните съдове, както се вижда от описанието на Цукалас, е бил сигурно хидрия.  От него без съмнение произхожда бронзовата дръжка, украсена на долния край с глава на Силен,  а на горния — с женска глава. Друг един от бронзовите съдове според братя Шкорпил е имал формата на „кофа с две превезла“. От останалите три бронзови съда двата са имали формата на „плоски паници с диаметър около половин метър“, а единият е бил по-малък и е имал „формата на тас“. Според Цукалас той е бил снабден с дръжки.
 
Братя Шкорпил съобщават, че повечето от бронзовите съдове били позлатени. Дописникът на „Цариградски вестник“ пише дори, че те били златни.
 
Освен изброените сребърни и бронзови съдове, в гробницата са били намерени още две големи глинени амфори със заострени дъна, два други глинени съда., които братя Шкорпил приемат, че са били от местна направа, един съд от алабастър, голямо количество (според дописника на „Цариградски вестник“ — около 500) бронзови триъгълни стрели за лък и редица други предмети.
 
Между тези предмети братя Шкорпил съобщават и за два бронзови „наръкавници“, които достигали от пръстите на ръцете чак до раменете. Това нещо отчасти се потвърждава и от дописника на „Цариградски вестник“, който съобщава, че ръцете на скелета са били покрити до лактите с нещо като броня. Много по- късно в своята книга „Надгробни могили край Дуван- лий, Пловдивско“8, Богдан Филов пише за тези наръкавници:
 
„Трябва следователно да се приеме, че мъртвецът е имал действително такива наръкавници, които от други места ние не познаваме.“
 
Още по-оскъдни са сведенията за устройството на? гробницата. Според дописника на „Цариградски вестник“, тя е била изградена от мраморни блокове. Според Цукалас тя е имала врата, затворена с две каменни плочи. Самата гробница според братя Шкорпил е имала кръгла форма, била е засводена, и то със свод във вид на пчелен кошер. Както е известно от археологията, този вид градеж на гробници се е запазил в Тракия чак до IV век преди нашата ера.
 
В своята статия „Произходът на куполните гробници в Тракия“9 археологът В. Миков пише:
 
„През 1851 година при Розовец (Рахманлий) била открита куполна гробница, за която се знае, че била изградена с дялани каменни блокове, имала коридор,, от който през една врата се влизало в кошеровидно помещение.“
 
В. Миков съобщава още, че „В земите, обитавани от траките, досега са открити единадесет куполни гроб-ници: две в Лозенград, по една в Мезек и Вълчепол (Свиленградско), Малко Белово (Пазарджишко), Ка- заглък, Розовец (Пловдивско), Долно Левски (Панагюрско), Лясково (Асеновградско) и две при Коприн- ка (Казанлъшко). Само първите шест от тях са проучени по-основно. За три притежаваме сведения и несигурни данни, а за последните две, открити напоследък, такива не са публикувани.“
 
От особено значение е направеното от В. Миков обобщение:
 
„От данни, с които разполагаме днес, заключаваме,, че куполните гробници в Тракия са строени само през: един кратък период, повече от стотина години от края на V до началото на IV в. пр. н. е. Като най-стара куполна гробница, ако съдим по археологическите материали, засега можем да смятаме гробницата при Ро-зовец, датувана към края на V или началото на IV в. пр. н. е.“
 
Според събраните от братя Шкорпил сведения, шест месеца след откриването на гробницата в селото пристигнал лично пловдивският паша, който наредил тя да бъде претърсена отново. При повторното претърсване някой си Саръ Осман намерил в гробницата и успял да укрие един златен пръстен и едно сребърно „кученце“. Пръстенът бил с изображение на конник. Въпрос-
 
пият Саръ Осмап го продал на френския вицеконсул.
 
Братя Шкорпил пишат по този повод:
 
„Според съобщението на г. Найден Геров, тогавашен ѝ руски вицеконсул, пръстенът бил изпратен в Париж, отдето после било писано на Шампоазо, че пръ-стенът принадлежал на скитский княз и че цената на .пръстена възлизала на няколко хиляди лева.“
 
Относно цената па пръстена братя Шкорпил очевидно са допуснали неточност. Вероятно става дума не за .левове, а за франкове. Левът по онова време не е съ-ществувал като парична единица, пък и в Париж едва ли биха го оценили в друга валута, освен във френска.
 
От по-късни проучвания става ясно, че френският вицеконсул в Пловдив е същият оня французин Шампо- лзо, който увековечава своето име в археологията с откриването на знаменитата статуя на Нике (Победа) от Самотраки.
 
Самият пръстен сега се намира в експозицията на парижкия Лувър, а в археологическия музей в София от него има само гипсова отливка.
 
Какво представлява той?
 
Върху пръстена е изобразен конник в спокойна поза. Той е облечен в дълъг панталон и в дреха с дълги ръкави. Тялото му е обвито в мантия, долният край на която се развява назад. В дясната ръка държи поводите на коня, а лявата е простряна напред с разтворена длан с жест на адорация (обожествяване). Конникът е с къса заострена брада, с дълги мустаци и дълга коса, която пада в безпорядък върху плещите му. Той (по Б. Филов) е характеризиран следователно не само чрез облеклото, но така също и чрез косата като варварин. Пред копя върви жена, облечена в дълга препасана дреха. На главата си тя има диадема. Жестът на конника и диадемата характеризират жената като богиня. Дясната ръка е сложена върху гърдите, :а лявата е спусната надолу. В нея тя, изглежда, държи някакъв неясен предмет. Конникът представлява безспорно някакъв местен владетел.
 
За съдбата на останалите предмети, намерени в гробницата, не се знае нищо положително. Братя Шкорпил съобщават някои подробности само за златния венец. От разговора си с Мапю Денев, син на чорбаджи Дето, те узнали, че венецът бил изработен във вид на картепе, който се намира в землището на с. Зелениково.
 
„Право на север от Сакартепе — пише Иван Велков, — близо на час разстояние, се издигат стръмни откъм южната страна възвишения, надвесени повече към Розовец, по-рано Рахманлий. Върхът, който се вижда по-добре откъм Розовец, е познат като Св. Κ,ο- лас. Тук по време на жътва се правят някакви жертвоприношения. Върху Св. Колас се издига градище, обградено здраво с широк зид.
 
По-острпят и най-южен връх от тази група възвишения е познат като Калето, Кисов връх или още Екисев- ри. Помежду двете градища се издига трети, по-нисък връх, също запълнен с развалини от разни постройки. Всички тези укрепени върхове, които представляват едно цяло, са достъпни слабо само откъм Розовец. В южната страна на градището върху Св Колас, обградено с двойна стена, се вижда нещо като апсида. Тук може да се потърсят останки от някаква църква.
 
От Кисов връх се спуска гористо било, което отива в югоизточна посока. Непосредствено под Стражата, върху южните плещи на възвишението, се крият из гората останките на еднокорабна църква. Църквата е обиколена отвред със здрави крепостни стени. Тук идват да се черкуват на Спасовден.
 
Като се върви пък от Кисов връх право иа изток и се премине Ахчеджик, слиза се на ниско седло. Върху това седло стърчи, обраснала с гора, голямата Гюрова могила. От това седло, все на изток, се издига стръмен откъм юг връх, известен под името Змеевица. Върху Змеевица стоят развалините на неголямо градище с. четвъртита форма, с размери 100/100 м, изложено повече на южния скат на върха, с широки до 2 м зидове, с обширен кръгозор към Братан на север и полето на юг.“
 
Това е описанието, което Иван Велков прави на градищата и калетата на изток от Розовец. А ето какво пише той за градището, което се намира в западна по-сока:
 
„Градището е обградено с двоен зид. Достъпно е било по-лесно откъм северната страна. Тук има стена, която почва от скалите на запад, върви 50 крачки северно и после завива на изток до 100 м. Втората крепостна степа обхваща самия върх. Тази стена обхваща едно пространство, дълго 65 крачки. Останки от някакви постройки се виждат и на южния скат на градището, въп от крепостната стена. Следи от жилищни помещения обаче трябва да се търсят в северната част на крепостта, дето културният пласт е най-дебел. Тук из- орапата нива е пълна с фрагменти от тухли.“
 
Иван Велков не е посетил и не е описал развалините на Сливово градище. Но и само на основата на това, което е видял, той прави извода, че „Многото крепости и многото цтЬркви около Розовей.... свидетел- ствуват за бурен живот тук през ранната и по-късна византийска епоха.“
 
Още по-интересни са надгробните могили в землището на Розовец. В своята книга „Могили“5 братя Шкорпил пишат, че в землището на селото се намират най- малко 20 надгробни могили и изброяват повечето от тях. Те споменават за Копана могила, за могили в местностите Неновец, Песьоското, Куза, на върха Самодивец, на върха Малък Шипковец, в Пладнището, също така Борова могила и някои още други.
 
Братя Шкорпил съобщават, че някои от тези могили са били разкопавани. В могилата от местността Неновец е била намерена една пръстена стомна „с шилесто дъно и две дръжки“, човешки кости и три златни листчета с една топчипа. В един дол, на границата с Чех- ларско, е била разкопана друга могила и в нея са били намерени две железни копия „като ками“ и две пръстени амфори , пълни с черен прах. Височината на амфорите е била около 20 сантиметра и в едната от тях е било намерено „малко гъриенце“.
 
Трябва да се отбележи, че всички тези „разкопки“ са били правени не от специалисти археолози, а от случайни хора и преди всичко от иманяри. Затова и сле-дите на находките се губят. Братя Шкорпил научават за тях единствено от разказите на очевидци и на местни хора.
 
П6 иначе стоят нещата с разкопаването на Трите могили, които се намират на около километър северно от селото и са дали името па местността. Най-голяма от
 
две лаврови клонки, които можели да се закопчават, и че бил украсен с топчести зърна.
 
Както вече бе споменато, след дълги спорове тримата, които извадили от могилата венеца, решили да го разделят на три части. Тези части били пазени дълго време в техните семейства. По-късно те били раздробени на още τιο-малки парчета, които били носени от момите и невестите по сватби и празненства като украшения. Укрити били също така и двете сребърни „лампички“. По-сетне те били претопени и превърнати в пръстени и гривни.
 
Въпросните находки предизвикали разкопаването и на другите две съседни могили. Наскоро турските власти наредили да се разкопае Северната могила. В нея била намерена една бронзова „позлатена кофа“, която от описанието на братя Шкорпил имала „две превезла със златни синджирчета“ и се затваряла с подвижен капак. Кофата събирала около 6 литра вода и била иълна с някакъв тъмнокафяв прах.
 
Започнало р-азкопаъането и на Южната могила, но след като на дълбочина около метър в нея не било намерено нищо, работата била преустановена.
 
С това приключват разкопките по време на турското робство. За намерените при тия разкопки предмети ние научаваме само от споменатите източници - дописката в ..Цариградски вестник“, от „Описание на Пловдивската епархия“ от Цукалас и от сведенията, събрани по-късно от братя Шкорпил, направени достояние чрез тяхната книга „Могили“.
 
Допълнително разкопаване и проучване на розовец- ките могили започнало веднага след освободителната Руско-турска война.
 
Руският управител на Пловдив барон Людингхаузеи Волф, един образован човек с явно подчертан интерес към археологията, който узнал за „златните китки“, намерени преди около четвърт век в Розовец, наредил да започне ново разкопаване на Южната могила. Този път под един пласт камъни бил открит човешки скелет, а около него следните предмети:
 
1. Златен венец от същия вид като венеца от Голямата могила. Той имал около 100 листа и около 20 топчести зърна. Венецът бил намерен върху един сребърен шлем при главата на скелета.
 
2. Сребърен ритон  във вид иа сърнешка глава. Главата била украсена с бръшлянова гирлянда и три човешки фигури. Вътре тя била празна, а на устата и имало отверстие.
 
3. Два сребърни съда, от които единият имал форма на малка кана, а другият — на малко тасче.
 
4. Една сребърна дръжка и една сребърна халка.
 
5. Една продълговата сребърна пластинка с „пъпче“ в средата, снабдена отдолу с халка („клупче“).
 
6. Осем кръгли сребърни пластинки с „пъпчета“, снабдени отдолу с халки („клуичета“), с диаметър около 8 сантиметра.
 
7. Една бронзова кофа с две превезла.
 
8. Три бронзови съда, от които единият бил с две дръжки, другият имал формата на кана с една дръжка, а третият имал формата на леген.
 
9. Един железен меч, дълъг около 50 и широк около 8 см.
 
10. Един железен връх на стрела или копие.
 
11. Две глинени островърхи амфори от обикновен тип, високи около 50 см.
 
12. Фрагменти от шлем и разни други предмети от бронз и желязо.
 
Данните за изброените предмети, намерени при разкопаването на Южната могила, се съдържат в една дописка от Η. М. Шишеджиев, поместена във в-к „Ма-рица“10, а също така и в споменатата книга на братя Шкорпил „Могили“.
 
Освен това, както съобщават братя Шкорпил, един селянин от Розовец намерил в могилата няколко сребърни монети, от които едната била от Леонтини, Сицилия. На едната ѝ страна бил изобразен лъв, а на другата — буквата А и две пъпчици.
 
Едновременно с разкопаването на Южната могила; били предприети наново разкопки и на Северната могила. Тук били намерени две листа от златен венец и една малка глинена стомничка.
 
Намерените в двете могили предмети били изложени в продължение на няколко дни в Окръжното управление в Пловдив с достъп за гражданите. Братя Шкор-
 
пил съобщават, че след иеколкодиевна експозиция въпросните предмети били уж изпратени в Петербург. Но както впоследствие е установено, не всички предмети са изпратени в Русия. Част от тях са попаднали в сбирката на Археологическия музей в София, без дълго време да е било известно, че те произхождат от могилите край Розовец.
 
Как всъщност стоят нещата?
 
Веднага след освобождението на България при На- родната библиотека в София е била създадена една малка археологическа сбирка, в която са постъпвали предмети от най-различни източници и от най-различ- ио естество. Между другото през 1880 г. чрез княже-ската канцелария на библиотеката са били предадени повече от 50 предмета, открити при разкопки от споменатия вече барон Людингхаузен Волф, без да е било споменато тяхното местонахождение. Точният списък на тези предмети не е известен. Като се има предвид обаче големият им брой, може да се предполага, че те произхождат не само от Розовец. Очевидно баронът, който е имал влечение към археологията, е предприемал издирвания и на други места. Всички събрани по този начин в Народната библиотека предмети са били описани твърде небрежно в един особен инвентар, с който са били предадени в Народния музей (dera Археологически музей) при неговото основаване: " през 1892 година. Дълги години този инвентар се е означавал с буквата Б (Библиотека). ; ! :
 
Между предметите, изброени в инвентар Б, се намират и части от един златен венец, записан в инвентар Б през 1880 г. под №49, без да е означено неговото местонахождение. Венецът е изработен във вид на обло, отвътре кухо лаврово клонче с топчести зърна (плодове). Сега той има дължина 31 см и теж«; 95,5 грама. От него са останали 63 листа и 9 плода. Запазени са освен това двете му крайни части, от: които едната е снабдена с малка халкичка, а другата: е извита във вид на кука за закачване. К'ьм този венец принадлежи още една част (дълга 10,4 см, с тегло > 7,50 грама), която се състои от две завързани една !за друга златни, отвътре кухи пръчици, краищата на които са разширени и украсени с концентрични линии.'
 
Богдан Филов пише, че при първоначалното подреждане на сбирката в Археологическия музей към този! венец е бил прикрепен етикет, на който като негово местонахождение е било посочено село Розовец. Той пише също така, че за този венец се било разказвало' (без за това да съществува някакъв документ), че той бил част от един златен венец, намерен в Розовец от русите през 1879 г., и че другата половина на венеца била изпратена в Петербург. Понеже венецът отговаря напълно на описанието, което дават братя Шкорпил за намерените в розовецките могили златни венци, няма ни-какво основание за съмнение в достоверността на устните разкази за местонахождението на венеца, който' се намира в експозицията на Археологическия музей в София. Спор би могло да има само върху това дали този вепец произхожда от Голямата, или от Южната; могила. Като се вземе предвид обстоятелството, че венецът от Голямата могила е бил насечен от хората, които са го намерили, на няколко части, то по-вероятно е венецът в Археологическия музей в София, който се състои тъкмо от такива насечени части, да произхожда от Голямата могила. По какъв начин части от него са попаднали през 1880 година в Народната библиотека — не е установено. Твърде възможно е барон Людингхаузен Волф, в качеството си на руски управител в Пловдив, да е иззел или изкупил от притежателите, които са били известни, някои запазени части от насечения венец. Венецът от Южната могила, изглежда, е бил запазен цял и е бил изпратен в Русия. И още нещо. Не би могло дори и да се допусне, че един образован човек, какъвто е бил барон Людиигхаузен Волф, с подчертан интерес към археологията, ще дръзне да насече един наистина уникален археологически паметник, какъвто е представлявал намереният в Южната могила златен венец.
 
Разсъжденията в това направление могат да бъдат продължени. Намереният през 1879 г. златен венец е имал около 100 листа и около 20 топчести зърна. Съхранената част в Археологическия музей в София има 63 листа и 9 плода. Този факт ни навежда на мисълта, че намереният през 1851 година златен венец по всяка вероятност е бил значително по-голям. Ивана Пенчева, потомка па чорбаджи Деню, потвърждава разказа, че нейният прадядо наистина е получил част от златния венец и че впоследствие тази част е била раздробена на по-малки късове, които моми и невести от чорбаджи. Деньовия род са носили като украшения. Тя притежава и снимка на една от потомките на рода, в косите на която се вижда такава една „китка“. Но ако чорбаджи Деню е могъл да си позволи да надроби своята част от венеца, тъй като е бил близък на турската; власт, същото не би могло да се каже за останалите двама „съдружници“, които са били най-обикновени сиромаси хора. Твърде вероятно е барон Людингхау- зеи Волф да е иззел или изкупил въпросните части от златния венец от някой от тези двама рахманлийци.
 
С още по-голяма сигурност може да се идентифицира1 сребърният ритон, намерен в Южната могила. Както вече бе споменато, той е бил изработен във вид на сърнешка глава и е бил украсен с гирлянда от три човешки фигури. Точно такъв ритон, произхождащ пак от старата сбирка при Народната библиотека, притежава Археологическият музей в София. Ритонът е постъпил в Народната библиотека на 1 април 1880 г. заедно с няколко други сребърни предмети и е записан в инвентар Б под № 38.
 
Първото съобщение за този ритон е дадено от известния руски археолог Л. Стефани още през 1880 година. Според това съобщение ритонът е бил намерен от руския офицер барон Людиигхаузен Волф заедно с други златни и сребърни предмети уж в околностите на София.
 
Споменатият от Л. Стефани руски офицер е същият руски управител на Пловдив, който е наредил да се направят разкопките в Южната могила в РЪзовец, дето1 е била намерена сърнешката глава. Трябва да се подчертае, че барон Людингхаузен Волф никога не е правил разкопки край София. Л. Стефани очевидно се е заблудил от понятието „столица“. Столица на Източна Румелия е бил Пловдив, а Розовец е близо до Плов*- див, а не до София. Не може следователно да има никакво съмнение, че това е същият ритон.
 
Ритонът е висок 16,3 см. Само долната му част във; вид на сърнешка глава има височина1. 1.1,2 см. Челото и лявата страна на сърнешката глава са малко смач-кани. Част от задната страна- липсва. Диаметърът на; отвора е 9 сантиметра. Теглото е 449,50) грама.. На някои места са запазени следи от студено позлатяване. По цилипдричната част на ритона са изобразени три фигури. По средата е представен стар Силен с конска опашка, увенчан на плешивата си глава с бръшлянов венец. Отляво и отдясно към него се приближават в диви скокове два танцуващи сатира . Над фигурите е представена бръшлянова гирлянда с големи листа, която опасва цялото гърло на ритона. Сърнешката глава е моделирана с рядко реалистично майсторство.
 
От инвентарния опис на Народната библиотека се вижда, че в същия гроб с ритона са били намерени още следните предмети, записани под номера 36 и 37:
 
Осем сребърни кръга с диаметър около 8 сантиметра. Средната част на кръговете е доста издута. Отдолу, по средата, кръговете са снабдени с плоски халки.
 
Сребърна пластина, дълга около 22 см. На единия си край тя има две малки дупки. По средата ѝ се намира кръгла изпъкнала част, към която отдолу е прикрепена халка.
 
Както вече бе споменато, тези предмети фигурират и в списъка на предметите, намерени от барон Людинг- хаузен Волф в Южната могила при Розовец. По такъв начин те потвърждават заключението, че намере-ният заедно с тях сребърен ритон е също от Розовец.
 
Заслужават внимание проучванията, които прави ар- хеоложката Люба Огненова за сребърната пластина и за осемте сребърни кръга. В своята статия „Опит за реконструкция на два щита от Тр-акия (от IV в. пр. н. е.)“11 тя пише:
 
„Между отдавна известните и публикувани паметници, намерени у нас, са Η сребърните пластинки, открити в погребения в могилите в с. Розовец (Рахманлий) и Панагюрище. Предназначението на тези сребърни пластинки досега не е известно въпреки интереса, който представляват погребенията в надгробни могили и намереният в тях инвентар.
 
Сребърните пластинки с неизяснено предназначение, намерени в с. Рахманлий през 1879 г. в Южната могила, са следните:
 
1. Продълговата сребърна пластинка, разширена покраищата, с луновидно изрязана дълга страна, слабо конвенксна , дълга 22,2 см, широка в средата 4,1 см, а в краищата 12 см. По средата на пластинката се издува кръгла изпъкналост, а отзад в нейната кухина е прикрепена плоска халка. Върху един от разширените краища на пластината, по ъглите, е пробита по една дупка.
 
2. Осем еднакви сребърни пластинки — кръгове с диаметър 8 см. В средата на кръговете се издува ом- фал , а отзад в неговата кухина е прикрепена плоска халка.“
 
В друга по-късна своя статия — „За произхода на „беотийски щит“12, Люба Огненова пише:
 
„Появата и произходът на т. нар. беотийски щит, или по-точно на архаичния кожен щит, представлява особен интерес за нас, тъй като единствените елементи от подобен щит, намерени досега на Балканския полуостров, произлизат от Тракия. Това са сребърни гарнитури — апликации на два щита от могилни погребения на тракийски вождове от IV в. пр. н. е. При това тези щитове са били несъмнено изработени в самата Тракия. Апликациите на единия от тях — този от Панагюрище — намерени през 1903 г., представляват основен материал, върху който се изграждат изводите за худо-жествените занаяти в Тракия и тракийското изкуство изобщо. Сребърните гарнитури на втория щит са били открити през 1879 г. при село Розовец (Рахманлий). Тези гарнитури се състоят от по една продълговата пластинка с омфал и няколко кръгли пластинки, повечето също с омфал. Всички пластинки са били снабдени от опъката страна с плоски халки за прикачване (запазени са халките върху повечето пластинки от Розовец).“
 
Люба Огненова счита, че продълговатата сребърна пластинка и сребърните пластинки-кръгове са служили като украшение, апликирани върху кожен щит, който тя нарича „беотийски“. Щитът според нея е принадлежал на тракийски вожд.
 
Заедно с тези предмети в Народната библиотека е постъпила още една сребърна каничка без дръжка, записана без никакви подробности в инвентар Б под №39. Каничката, която сега се намира в сбирката на Археологическия музей, е висока 13,5 см, диаметърът па устието ѝ е 6,8 см, максималният диаметър иа тър- буха ѝ е 8,8 см, теглото ѝ е 214,50 грама. На нейното дъно отвън е гравирана голяма розетка с 18 листа.
 
В инвентара е отбелязано, че произходът на каничката не е известен. Като се има предвид обаче, че тя е постъпила в Народната библиотека заедно със сребърния ритон и с другите описани по-горе предмети и че има същата патипа, то съвсем сигурно е, че и тази капнчка произхожда от Южната могила и е идентична с един от сребърните предмети, които са билн намерени там.
 
По такъв начин, благодарение на някои запазени предмети, нашите археолози са в състояние да си съставят ясна представа за съдържанието на двата гроба, открити през 1851 и 1879 година край Розовец.
 
От Голямата могила е налице само златният пръстен и вероятно части от златния венец. От Южната могила са налице сребърният ритоп (сърнешката глава), описаните по-горе сребърни предмети и вероятно един от сребърните съдове. Тези находки обаче според Б. Фнлов са достатъчни, за да ни убедят, че по своето богатство и по художествената стойност иа намерените в тях предмети гробовете в Розовец могат смело да съперничат на най-богатите гробове, разкрити в нашата страна.
 
От откритите в могилите край Розовец находки учените археолози правят извода, че тези могили са от класическата епоха — от края на V и началото на IV век преди нашата ера. Тези находки свидетелствуват. че четири-пет века преди нашето летоброене тук е кипял интензивен живот.
 
Определено може да се смята, че трите могили па север от селото образуват тракийски некропол . Това дава повод да се търси наоколо тракийско светилище. И действително, сериозно основание за такова предположение са многобройните мраморни и каменни фрагменти, намирани случайно в дворните места на Розовец, както и погребението на воин в местността Бала- банча. Воинът (вероятно тракийски вожд) е бил погребан в саркофаг и в пълно бойно снаряжение с хал- кидически шлем.
 
Като се има предвид приемствеността между езическите светилища от късната античност и раннохристи- янскнте църкви, определена от налагането на христи-янството за официална религия в Римската империя, такова светилище може да се търси преди всичко в основите на манастира „Св. Никола“, който се намира иа около три километра северозападно от селото (по пътеката за с. Свежен). Сериозни доказателства са големите мраморни подставки за колони, наредени на северната страна на манастирската църква. Те имат височина 90 см, ширина в основата — 56 см, а в средата — 48 см. Иван Велков, проучвал манастирските руини преди около 50 години, изказва мнението, че тези колони са във форма на жертвеници. Иа една от тези подставки (в момента тя се намира в Пловдивския ар-хеологически музей) личи част от надпис на гръцки език, който в български превод гласи: „ПРИ ЩАСТЛИВА СЪДБА“. Всички тези данни дават основание да се предполага, че тука е съществувало езическо све-тилище, най-вероятно от късната римска епоха, на основата иа което по-късно е бил построен манастирът „Св. Никола“.
 
Иван Велков е оставил доста подробпо описание на запазените по онова време манастирски руини.
 
Според него зидовете на манастира „Св. Никола“ са били строени много здраво от ломени камъни, споени с. розов хоросан. При градежа на някои постройки в манастирския комплекс са били използувани тухли, дълги над 30 см и дебели 4 см. В югоизточния ъгъл на манастира Иван Велков открил два пода, покрити със същия тип тухли. Западно и северно около манастира се редят стопански помещения. Наоколо са открити много глинени кюпове с височина метър и половина и ширина (в най-широката им част) около 90 см.
 
Интересен паметник в непосредствена близост и явно във връзка с манастира е една зидана пещ, засводена с тухли. Пещта е била широка 3,30 м. Предназначението на тази пещ не е ясно. Иван Велков не изказва никакво предположение.
 
Интересно е да се отбележи, че въпроспата пещ е описана от Иван Велков в средата па трийсетте години. За нея след това няма никакви сведения. Тя не е била известна по онова време на розовчани. Трийсетина години по-късно при направа на път, удобен за коли и трактори, е била разкрита случайно също такава пещ, която н досега е твърде добре запазена. Не е ясно дали това е същата пещ, за която съобщава Велков, макар и да отговаря на неговото описание.
 
Отново по сведение на Велков, западно от манастира „Св. Никола“ може да се локализира ранновизан- тийско селище. Основание за такова предположение му дават многобройните останки от тухли, широки римски керемиди и други фрагменти, близо и по-да- лече от манастирския комплекс. Друго доказателство за съществуването на такова селище е близостта на силно укрепена крепост (описана пак от Иван Велков) на върха Градището, която се намира на около кило-метър югозападно от манастира. Основание да се датира крепостта на Градището в ранновизантийската епоха и още по-точно във времето, когато е строен манастирът, дават преди всичко строителните материали, а така също и намерените монети. В градежа на крепостта са били използувани същият тип тухли, както при манастира, и същият розов хоросан. Намерени са още и характерните римски керемиди.
 
Тук трябва да се спомене и за многобройните антични монети, открити в района на Розовец. В нумизма- гичната сбирка на Пловдивския археологически музей се намират много такива монети, проучени и датирани от ст. н. с. Христо Джамбов: сребърна тетрадрахма па Лпзимах, бронзова монета от Адрианопол, медни монети от Лициний, от Константин II, от Юлия Дом- на, от Север Александър, от Юстин и от Анастасий и много други. По-голямата част от тези монети са предадени на Пловдивския археологически музей от учителя Тодор Иванов Бечев.
 
От всичко казнао дотук могат да бъдат направени няколко извода:
 
1. От находките в могилите на Неновец и в Куза, от някои находки в могили на границата с Чехларско- то землище и други става явно, че погребенията в тях са от един сравнително ранен период, когато започват държавообразувателните процеси в Тракия. Основание за такова твърдение ни дава инвентарът на някои по- богати погребения, което свидетелствува вече за една задълбочаваща се социална диференциация. Показателно за датировката на тези погребения е трупоизга- рянето (намереният черен прах в някои от глинените съдове и липсата на кости в някои от могилите).
 
2. От находките в Трите могили следва заключението, че тук очевидно са извършвани погребения на личности, заемащи високо положение в тракийската племенна йерархия. Може би няма да бъде погрешно да се твърди дори, че това са били династични погребения. И защо не? Не свидетелствуват ли за това златните и сребърни предмети в гробниците? Не свидетелствуват ли за това размерът и направата на самите гробници? От тези факти може да се изгради становище, че в този район се е намирало племенно (а може би и на съюз от племена) средище. Това е твърде вероятно, като се вземе предвид удобното средищно местоположение на котловината, в която е разположено селището, благоприятният климат, а също така и времето — V— IV в. пр. и. е. — време, когато бурно са се развивали държавните образувания на траките, а също така и съседството с най-напредналото в соци- алното си развитие тракийско племе — одрисите. Трябва да се подчертае също близостта на Розовец с тракийския град Севтополис (който се намира в район, сега залят от водите на язовир „Георги Димитров“, между Павел баня и гр. Казанлък). По права линия Севтополис е на не повече от 20 километра от Розовец. Трябва да се подчертае също така близостта на Розовец с гр. Брезово и със с. Дуванлий, Пловдивски окръг, където са разкрити погребения, аналогични с погребенията в Трите могили край Розовец.
 
3. През късното римско и при ранното византийско владичество животът тук не е замрял. Напротив. На този район очевидно е било отделяно голямо внимание. Създадено е значително селище, изградени са били или възстановени и поддържани съществуващите преди това крепости. Твърде възможно е тук да е имало и религиозно средище. Значението на селището през тази епоха се е определяло вероятно и от прохода през планината, през който може би е преминавал важен път.
 
Редица археологически паметници и преди всичко останките от трите манастира в землището на селото и няколкото крепости свидетелствуват, че животът тук ме е пресеквал, а е продължил и през средновековието.
 
Описаната вече крепост на върха Градището от ран- новизантийската епоха очевидно продължава своето съществуване и през средновековието, за което между другото свидетелствува и наименованието, дадено на върха от славяните — Градище, което ще рече кре- « пост.
 
За градищата и калетата на изток от село, на границата със землището на с. Чехларе, вече разказахме. За едната крепост, която се намира па върха Змейовец, се предполага, че е от средновековието. Основание за това между другото е и славянското название на върха. От друга страна пък, градежът на крепостните стени (суха зидария с ломени камъни) дава известно основание да се предполага, че крепостта може да води началото си още от времето иа траките.
 
На север от селото, на върха Сливово градище, един от трите най-високи върха на Източна Средна гора, също са запазени останки от стара крепост. Може да се предполага, че тя е изградена след идването на славяните и най-вероятно по време на първата българска държава.
 
В землището на Розовец, както вече бе споменато, е имало три манастира. Двата от тях носят името „Св. Никола“, а третият — „Св. Неделя“. Единият манастир „Св. Никола“ е бил па самото било на Средна гора, в непосредствена близост до прохода, на който е дал името. За този манастир се носят и разказват много и интересни легенди.
 
Едната легенда разказва, че манастирът се е съхранил като свободна българска територия няколко десетилетия след падането на Търново под властта на турците, т. е. след като българската държава престава да съществува. Османските поробители правили многократни опити да превземат манастира, но били от-блъсквани от монасите и от манастирските работници.
 
Розовча"чнът Златю Коев бил научил от един стар ходжа от с. Горно Ново село, че в намиращото се между манастира и землището па Горно Ново село старо турско гробище били погребвани падналите в битките за превземането на манастира турски офицери и войници.
 
Доказателство, че манастирът „Св. Никола“ се е запазил дълго след падането на Търново като непревзета твърдина на българщината, е написаното от Отец Паисий в неговия „Царственик“13, издание на Христаки Павлович през 1848 година. На страница 70 в този „Цар-ствени к“ могат да бъдат прочетени следните редове:
 
„В лето же господне 1454 собра пак султан Магомет войска до 500 000 души турци избрани, и отиде на останалите градове болгарски и сербски. Стигнав же близо при Филиппополя и разумев защо се крие в Ту- ловското поле, и из гората тамо, войска, болгарска, тоя час поела Арап Исуф паша, сос 15 000 души турска войска, да избият сичката оная войска болгарска.
 
И така они отидоха в Среднята гора и найдевше тамо манастиря „Святаго Николая“, разсипаха го от основание, избиха сичките в него калугери и мирски, щото се бяха скрили. После отидоха в село Турия и разориха.“
 
С други думи Отец Паисий потвърждава легендата, че манастирът „Св. Никола“ се е съхранил цели шест десетилетия след падането на Търново, като непревзета, дълго време свободна българска твърдина.
 
Друга една легенда разказва, че през една мъглива нощ по време на обсада на манастира част от калугерите успели да се измъкнат под носа на турците. Те отишли в с. Мъглиж, където основали нов манастир и го нарекли със същото име — „Св. Никола“. Този манастир съществува и сега. Пак според тази легенда не всички монаси отишли в Мъглиж. Част от тях станали хайдути. Те ще да са били едни от първите хайдути след поробването на България.
 
Трета една легенда свързва манастира „Св. Никола“ с името патриарх Евтимий. Според нея възрастният и болен патриарх, на път за Бачковския манастир, където по решение па турските завоеватели е трябвало да бъде заточен, останал известно време в розовецкия манастир „Св. Никола“.
 
И сега още личат развалините на манастира „Св. Никола“. Знае се къде е била манастирската воденица, къде са били нивите, ливадите, а до неотдавна е личал и кладенецът в непосредствена близост до манастира. Манастирските имоти са били в местностите Къртичовец, Мосливница и Рахманлиеви поляни. Ма-настирската воденица е била там, където се събират Джендемдере и Среднята река.
 
За другия манастир „Св. Никола“ вече стана дума. Той очевидно е продължил съществуването си и през средновековието и безспорно се е превърнал във феодален домен.
 
Третият манастир, който е носел името „Св. Неделя“, се е намирал на около два километра североизточно от селото, в подножието на Средна гора, непосредствено до язовирната стена на новопостроения за питейни нужди язовир в местността, която също се нарича „Сз. Неделя“. Манастирът е силно разрушен и единственото, което може да се предполага за него, е, че е от сред-новековието.
 
Много интересен и труден за разгадаване е един уникален археологически паметник, който розовчани наричат кутела. Той се намира в близост до манастира „Св. Никола“.
 
Първите писмени данни за кутела се съдържат в. споменатата вече книга на братя Шкорпил „Могили“14:
 
„В околностите на Рахманлий, Сърненогорско, се намират следи от стари светилища. Между върха Руса- рето и Голяма Шипковица се намира любопитен жерт- вен камък, наречен кутела (казан-каи). Той има вид. на котел с две срещуположни дръжки. Височината му е 1,50 м, вдлъбнатината има горен диаметър 1,35 м, а дълбочината — 1,10 метра. Стените са 0,40 м дебели. Дъното на вдлъбнатината има диаметър 0,50 м. В него е издълбана една малка ямчица (с диаметър 0,18 м, а дълбочина — 0,06 м). На горните краища на кутела се намират три малки дупчици (широки колкото един пръст и 3 7г см дълбоки. Дръжките се намират иа горните краища на кутела. Те представляват издатки,. които са около 0,35 м широки, 0,13 м дебели и 0,60 м дълги (от горе на долу). Кутелът е разпукнат на три места. Той е бил покрит с един капак във вид на во-деничен камък. Рахманлийският кутел принадлежи- към най-любопитните жертвени камъни в страната“.
 
Братя Шкорпил дават съвсем точио описание на кутела, но за съжаление не дават никакво обяснение, или поне предположение, за какво той е служил. Наричат го само жертвен камък.
 
Розовецкият кутел, който по времето, когато са го описали братя Шкорпил, е бил само разпукнат на три места, а впоследствие е бил разломен на части, преди двайсетина години бе възстановен в нявгашния му вид.- Не е на мястото си само споменатият от братя Шкорпил капак. Преди много години той е превозен в село- и сега се намира в двора па Стою Димитров Вишев, използуван като каменна настилка. Възстановяването се извърши под ръководството на тогавашния директор на Археологическия музей в Пловдив Христо' Джамбов и с участието на розовецки патриоти и ентусиасти. Най-голяма заслуга за това има бившият партизанин Гено Жулев — Красин. А Златю Коев съчи-нява и песен за това събитие, отпечатана във в-к „Отечествен глас“ (6 октомври 1966 година).
 
За нявгашиото предназначение па кутела могат да бъдат посочени най-малко три версии.
 
Спорел първата версия кутелът е представлявал уж съд за събиране па дъждовиа вода. Макар и да е известно, че Източна Средна гора наистина е една от най-безводните паши планини, малко вероятно е кутелът да е служил за такава цел. Пък и ако се приеме тази версия, необяснено остава наличието на трите малки дупчици на ръба па този „жертвен камък“.
 
Втората версия е, че това е било кутел за грухане па жито. И досега нашенци наричат ония дървени съдове, в които става грухането на житото, кутели (в други краища тези съдове се наричат чутури). Сторонницнте на тази версия се основават единствено на наименованието па този уникален археологически паметник. Малко вероятно е обаче да се приеме направата па такъв обемист каменен кутел, предназначен за такава цел. Пък и защо в гората? Защо па такова пусто място? И при тази версия остава необяснено наличието на трите малки дупки по ръба на „жертвения камък“.
 
Третата версия е, че това не е кутел, а купел. Неговото предназначение, според сторонниците на тази версия, е за църковни обреди — специално за кръщене. Версията се защитава преди всичко от ст. н. с. Христо Джамбов. Предположението се основава на обстоятелството, че кутелът се намира в непосредствена близост до два манастира — „Св. Никола“ и „Св. Неделя“. Предположението е, че двата манастира са били организирани още през девети век, по времето на покръстването на българите. Това твърдение се подкрепя и от обстоятелството, че при реставрацията под трите части на кутела е намерена средновековна керамика.
 
По размерите на кутела може да се съди, че той е бил предназначен за покръстване не на деца, а на възрастни хора. От мястото, където се намира кутелът — не в самия манастирски комплекс, а на скрито място в планината, — може да се направи изводът, че той е бил използуван отначало тайно, за покръстване на възрастни хора, преди още християнството да е било възприето като официална държавна религия. Тази трета версия, която, по всичко личи, е най-правдопо- добна, обяснява и наличието на трите малки дупки по ръба на кутела. Те по всяка вероятност са служили за поставяне на свещи.
 
За съжаление само това са оскъдните археологически данни, легенди и исторически факти, които са съхранени и които ни дават известна смътна представа за положението на селото в епохата на средновековието. Само едно е безспорно. Тук се е намирало важ- но религиозно средище, което свидетелствува пък, че и животът в този кът на България е бил твърде интен-зивен.
 
И още нещо.
 
От разказаното за праисторическото минало, за античността и за средновековието става съвсем ясно, че районът на Розовец е едно истинско Елдорадо за археолозите. За съжаление, като изключим братя Шкорпил, Иван Велков и до известна степен Богдан Филов, който обаче борави само с намиращите се в Археологическия музей в София находки, без да е посещавал селото, а също така В. Миков и Люба Огненова, които също не са били в Розовец, все още никой друг археолог не е надзърнал в това Елдорадо. Чакат вещата ръка на учените градищата и калетата, опасали като венец розовецкото землище. Недопроучени са все още двайсетината могили, разкрили през миналия век само частица от своите тайни. Чакат разкопки останките на трите манастира. Чака своето окончателно и категорично обяснение и кутелът.
 
По всички тези археологически обекти само злосторници иманяри са си опитвали и все още продължават да си опитват късмета, нанасяли са и все още продъл-жават да нанасят немалки, понякога непоправими пакости. А и годините вършат своето, за да се окажем може би в скоро време, дори и при добро желание, с празни ръце, с измамени надежди.
 
== Селото през османското владичество ==
Не е известно през коя точно година селото е било завладяно от турците. Знае се, че битките за покорява­нето на българската държава са продължили няколко десетилетия. Нашествието започва през средата на XIV век.
 
В „Летописи на българското кпижовно дружество за 1899—1900 година“<sup>15</sup> Васил Кънчев пише, че през 1362 г. пълководецът Лала Шахин превзел Пловдив, след това Стара Загора и „цяла Тракия до Стара пла­нина“. Според други данни Пловдив и Стара Загора са били завладени през 1364 година. И едната, и дру­гата година да приемем, това ще рече, че селото е било под турско цели три десетилетия преди падането на Търново и че робството за него е продължило по­вече от пет века. От друга страна пък, легендата за манастира „Св. Никола“ и данните, които се съдър­жат в „Царствепика“ на Отец Паисий, свидетелству- ват, че манастирът, а твърде вероятно и районът около него, се е съхранил като свободиа българска терито­рия до 1454 година — близо век след като турците били уж завзели „цяла Тракия до Стара планина“ и цели шест десетилетия след падането на Търново. Това е твърде вероятно, като се има предвид, че през тези няколко десетилетия Турция е имала да решава не­малко свои и вътрешни междуособни, и военни проб­леми на запад. Знае се, че от началото завоевателите са държали немногобройни гарнизони само в големи­те градове и по проходите, а останалите райони са били фактически само формално под турско робство.
 
Не е известно какво е било положението на селото през периода на турското владичество. Може да се предполага, че дълго време то е било от привилегиро­ваните села и задължението на неговите жители е било да пазят проходите през Средна гора, сиреч, били са дервенджии. На пътя от Розовец за Турия, близо до Братан стоят още останки от една кула, дала наиме­нование на местността — Кулата, предназначението на която е било да пази пътя през Средна гора. Пътят за Чирпанския район се е охранявал от друга кула, на­речена Стражата, за която съобщава Иван Велков.
 
Съвсем сигурно е, че в селото не е имало турски чифлици, че в него турци не са живели, макар и в топонимията му да е съхранено названието „Турската река“. Това може да се обясни с обстоятелството, че годни за чифликчийство земи в селото няма. Експлоа­тацията на розовчани от турските властници се е из­вършвала не чрез чифликчийството, а посредством да- нъчната система, чрез ангариите и ратайството из тур­ските чифлици в полските райони, а също така и чрез откритите грабежи.
 
Преданията разказват, че селото не е било от много покорните. Редица наименования в розовецкото землище свидетелствуват, че то е било съпричастно с хайдутството.
 
Многобройните кърджалийски, еничерски и башибо- зушки набези връз Розовец са принуждавали жители­те му да търсят много пъти спасение и убежище в да­лечни краища. Според твърденията на стария учител, вече покойник, Стефан Дончев, дългогодишен дирек­тор на училището в Розовец, розовчани са се изселва­ли на няколко пъти. Той твърди, че в резултат на не­престанните кърджалийски набези и по време на рус­ко-турските войни от началото на миналия век на два пъти значителна част от жителите на селото са търси­ли спасение и поминък в други краища на страната, а и вън от нея. Част от тях достигнали чак до Бесара­бия. Други били забягнали в нявгашната Карнобатска околия, където основали две нови села.
 
За това, че жителите на селото са оказвали съпро­тива на кърджалийските набези и че част от тях са търсили спасение чак в Бесарабия, свидетелствуват много факти. В обяснителна бележка към своята пое­ма „Сирак Алн“<sup>16</sup> Цани Гинчев разказва:
 
„Дядо Генчо от Карагач в Бесарабия, преселец от Пловдивското село Рамалий, в 1863 г. ми е разказ­вал, че баща му, като се бил цял ден зад една канара при Рамалий с кърджалиите, най-после, като му се свършил барутът, двама бошнаци свили конете върху му и го съсекли.'Когато отишъл да вземе на баща си тялото, той намерил цял куп хартия от късаните вър­хове на фишеците, дето ги късал баща му, кога си пъл­нел пушката.“
 
Известни са и досега съществуващи родове, пръсна­ти из селата на Молдавската съветска социалистиче­ска република, които водят началото си от изселили се жители на селото. Най-много са изселените в с. Ба- иовка. Знае се например за потомци от рода Бачуро- впте. Известен е фактът, че непосредствено след 9 сеп­тември 1944 г. някакъв съветски офицер в Пловдив е разпитвал за Чипилския род, от който той произхож­дал. Известен е Хаджи Мартин Стоянов, преселник в Бесарабия, завърнал се впоследствие в родното си село, за когото ще стане дума в по-нататъшния ни разказ. Известно е, че розовецкият опълченец Гена Чакъров е посочил за свое родио място гр. Болград,. тъй като родителите му са се били изселили от Розо­вец в този град.
 
Последното масово изселване на розовчани е стана­ло непосредствено след завършването на освободител­ната Руско-турска война през 1878 година. За това из­селване ще разкажем по-нататък.
 
В Розовец, като тнпично планинско село, земеделие­то никога не е могло да осигури изцяло поминъка на неговите жители, въпреки непрекъснатото усвояване на по-равните места от горския фонд. Част от жите­лите па селото умело са съчетавали земеделието със скотовъдството, главно с отглеждането на овце и кози. Много розовчани са прекарвали топлото и удобно за земеделска работа време по своите летни кошари, пръснати из цялото землище — по Тънки рът, Бакаджнците, Шипковец, Кув-дере и т. н. Това са били
 
обикновено родови имоти, където са били устройвани и кошарите за добитъка, и примитивни постройки за хората. Летните поселища са били и една удобна фор­ма за защита от турските набези.
 
Значителен източник за препитание е било горян- ството. Розовчани са снабдявали с дървен строителен материал — греди, мартаци, кейове, а също така и с дърва за огрев полските села. Те са били също така главният доставчик на пармаци, опциди и дървени въглища (кюмюр) за коларо-железарскитс работилни­ци на юг от Средна гора, чак до Марица.
 
В селото било доста развито и занаятчийството — не само за нуждите на селото, по и за нуждите иа околните села. От тези занаяти са се родили и много- фамилни имена на редица родове, съществуващи и до­сега — Кацарови, Обущарови, Коларови, Кюркчиеви..
 
След пренасянето на маслодайната роза (края на XV в. и началото на XVI в.) от земите на Сирия, която· е била в пределите на Турската империя, в земите на поробена България, тук, отначало около Казанлък, а след това от двете страни на Източна Средна гора, тя сякаш намира своята истинска родина. За жителите· на Розовец маслодайната роза или гюлът става посте­пенно главен поминък, става тяхна съдба. От година па година повечето годни за отглеждането на розата площи се превръщат в китни розови градини.
 
Производството па розово масло е ставало по пай- примитивен начин, в така наречените полници, по­строени по поречията на двете реки и притоците им. Този начин на изваряване на розовия цвят се е запа­зил чак до края на двайсетте години на нашия век.
 
От годините на турското робство се е съхранила една· легенда, свързана с маслодайната роза.
 
Не се помни кога точно, по вероятно ще да е било в началото на XIX век, поробените българи били вече· силно развили розопроизводството, били постигнали такива големи резултати, че па турците започнало да се зловиди. Не могли те да се помирят, че раята е похлупила по майсторство и в розопроизводството пра­воверните мюсюлмани от Мала Азия, които също из­карвали прехраната си с това занятие, но били вече здравата конкурирани от гяурите. И султанът, който бил на трона по онова време, издал ферман. С него·
 
той нареждал розите в земите па българите да бъдат изкоренени, да бъдат затрити до стрък. Едно било на­казанието за непокорство — на бесилото или под ята­гана.
 
Хората се свили в уплаха. Те ронели горчиви сълзи и изкоренявали гюла. Сами, със собствените си ръце посягали на най-свидното — на поминъка си, на хубостта на имота си.
 
Но намерил се в Розовец един корав българин, ня­кой си дядо Доньо, който не бил от много покорните. И неговото сърце се свивало от мъка, като гледал, че се затрива поминъкът на хората, че изчезва „семето на цветето“ (споменахме, че в Розовец казват иа ро­зовия цвят „цветето“). И този корав и буден балкан- джия решил да надхитри турските властници. Вместо да изкорени розовите храсти, както повелявал ферма­нът, той ги само изсякъл, а мястото взел, че засял с жито. Няколко години дядо Доньо изрязвал покара­лите филизи и все засявал нивата ту с жито, ту с ече­мик. Дорде султанският ферман бил отменен.
 
Ферманът бил отменен, но гюлът изчезнал от земите на розовчани. Ала предвидливият дядо Доньо бил за­пазил „семето“ му. И от неговото „семе“ полека-лека розите пак се ширнали в землището на селото.
 
Народът не забравил доброто и за отплата нарекъл целия дядов Доньов род - Цветанските (от цвете). Да се знае и да се помни от поколенията за смелостта и съобразителността на този родолюбец. И до ден дне­шен потомците на дядо Доньо носят фамилното име Цветанските, име, което той с право е заслужил и им е завещал.
 
Разказахме тази легенда, разказахме за примера на дядо Доньо, защото този пример свидетелствува и за нещо друго. Той е красноречиво доказателство, че в селото са живеели и поминували корави българи, пла­менни родолюбци, които не винаги са превивали без­ропотно врат пред поробителите. И когато биват хвър­лени семената на Българското възраждане, в Розовец те намират най-благодатна почва.
 
Част от жителите на селото са изкарвали прехрана­та си по гурбетите. Най-много са били чобаните из Анадола. Дори една местност в землището се е имену­вала Анадолите. Сега тя се нарича Голата черква. От там са тръгвали гурбетчиите за Анадола, изпровожда- ни от близките си. Пътят им очевидно е вървял през Чехларе за Медово, а оттам — през чирпанските села към Марица и по-нататък — за Анадола. Това е бил най-прекият и най-удобен по онова време път за тези гурбетчии. На същото това място цяло село е очаквало гурбетчиите на уречения ден да се завърнат от Ана- дола. При изпращането и при посрещането на гурбет­чиите (анадолите) тук е било извършвано молебствие с водосвет.
 
Значителна част от безимотните и малоимотни жи­тели на селото са аргатували при едрите оризари край Марица и из бейските чифлици в полето. Знае се на­пример, че осиовната част от ратаите на асъкъровския бей Асан Коруто, за когото в нашия разказ ще стане дума по-нататък, са били розовчани. Мъжете са се гла- вявали обикновено за кръгла година като ратаи в бей- ския чифлик, а жените са били повече сезонни работ­нички — главно по жътва и вършитба. Те са отивали на работа в чифлика, водени от бейски драгомани. Много често момците ратаи са си харесвали по някоя розовецка мома жътварка, вдигали набързо сиромаш- ка сватба и някои оставали да живеят в с. Асъкърово (днешното село Опълченец, Старозагорски окръг).
 
== Розовец през Възраждането ==
В края на XVIII и в началото на XIX век започва бурният процес на Българското възраждане, започва процесът на формирането на българската нация. Този закономерен и необратим процес завладява и Розовец, където предпоставките за това са налице. Селото отколе вече е в кръговрата на стоково-паричните отношения. Основната негова продукция — розовото масло, се реализира в пари и на вътрешния, и на международния пазар. Някои розовчани търгуват с розово масло по далечни страни. Известен е например хаджи Пенчо, който търгува с розово масло — не само със своето, но и със закупено от съселяните си — в много страни, където с очите си вижда един нов свят, свят без робски окови, без феодални ограничения. Стоково- паричните отношения, които все повече се налагат в поробена България, не могат вече да се вместят в тесните рамки на натуралното стопанство, на феодалната ограниченост.
 
Бурноо развитие в Розовец бележи и занаятчийството. Предприемчиви розовчани занаятчии задоволяват нуждите не само на селото, но и на съседни села. Тези услуги обикновено се заплащат в пари.
 
Тук ние не говорим за „черковния въпрос“. Той не е стоял пред жителите иа селото с оная острота, характерна за райони, където са живели по-компактни маси гърци и където елинското влияние е било силно развито. Никога богослужението в Розовец не се е из-вършвало на гръцки език. Най-старите свещеници, контото селото помни, са били местни хора — поп Мухо, поп Филип Йонов, поп Никола Гаичов. Те не само са извършвали богослужението на черковнославянски език, но са били и едни от първите учители в откритото в селото светско училище.
 
Процесът па възраждането в Розовец има и някои свои ярки измерения. Става дума преди всичко за училището в селото, за читалището и за активното участие на розовчани в нациоиалреволюциопното движение.
 
Непреодолим е бил стремежът у розовчани към знания, към просвета. Отделни млади хора, обикновено деца па по-заможни родители от селото, са се учели из килийни училища при черкви и манастири по различни краища на страната. Известен е например калугерът Йосиф, родом от Розовец, от рода Бресковскпте, който е бил игумен на Калоферския манастир и сам, па собствени разноски е обучавал в своя манастир- някои розовецки младежи на четмо и писмо.
 
Липсват категорични документални източници, от които да се вижда кога точно е открито светско училище в Розовец. По данни от „Статистика на училищата в Княжество България 1895—1896 г.17 килийно
 
училище в с. Рахманлий съществува от 1801 година. Авторите на „Статистиката“ не сочат на какъв документ се позовават, за да твърдят, че килийно училище в селото е открито именно през 1801 година. Но това не поставя под съмнение тяхното твърдение.
 
В книгата на М. Генчев „Килийното училище в България“18 е посочено, че „в Рахманлий през 1837 година е открито ново килийно училище в сградата на църквата“. М. Генчев не посочва документални източници за това свое твърдение. Съществуват обаче сведения, които поставят под съмнение твърдението на М. Генчев. Става дума не за годината, а за характера на училището в Розовец — килийно или светско.
 
Според данни, почерпени от стари хора и записани от Стефан Дончев в специална летописна книга, през 1837 година в селото е било открито не „ново килийно училище“, а светско училище.
 
Какви са доказателствата, които свидетелствуват, че рождената година на розовецкото светско училище е 1837?
 
Писмените източници за това твърдение са оскъдни. Но все пак някои данни съществуват. На 20 май 1870 година вестник „Македония“19 помества следната дописка:
 
„Село, състоящо се от 300 къщи, лежи в нахията Караджа-даг (Пловдивско) и отстои час и половина па югоизток от Аджар. То има една черква и от 5 години насам и едно добро училище. Жителите му, почти всички овчари и земеделци, занимават се или в селото си, или в околните по полето села, или в Анадола. Сравнително с околните малки села то крачи напред във всяко отношение: нито разврат, нито безчиние к злодеяния могат да виреят там, защото „Бакхус“ , ако- и да се обожава от някои стари работни хора, никак май не е па почит пред младите; суеверията и вредителските предразсъдъци са почти съвсем загубени, училището там стои по-горе, отколкото във всяко друго• от околните села, и има надежда, че не след много години то ще се възвиси още и ще може да се сравни с: училищата на по-големи общини.“
 
Както се вижда от текста на дописката, става дума,.
 
че в селото „от пет години насам“ има и „едно добро училище“ и че то стои „по-горе, отколкото във всяко друго от околиите села“.
 
На следващата година, пак във вестник „Македония“20, е публикувана нова дописка. Тя е озаглавена „Описание на Рахманлий“. Нейният текст гласи:
 
„Село 2 часа на югоизточна страна от Хаджар с 300 къщи чисти българи, на които главният поминък е розовото масло и овчарлъкът, с една църква и едно добро училище, ново и наредено добре, което посещават тези работшй летни дни от 40 до 50 деца. В училището има и обща стая, доста добре украсена и пост-лана, в която се събират през празнични дни, за да размишляват за общи работи, каквато тая например, дето се споразумяха и одобриха селски да пратят едно по-възрастно момче за по-висока наука да следва в Казанлък със селско поддържане, та подир време като завърши да може да послужи на съотечествениците си. Всичко това са добре сторили господа рахманлийци, давно още по-добре биха сторили, ако доведяха и една учителка и отвореха ветото мъжко училище, което стон затворено сега 6 години, откак е направено новото мъжко училище защо като имат готова стая, за която пе ще харчат сега пари, само като си пращат невинните девойчета, които деня стоят по улицата. Но давно ученолюбивата община, както за първото е предстояла, давно предстои и за това свято заведение.“
 
С други думи „новото мъжко училище“ е отворено 6 години преди 1871 година, когато е публикувана дописката, или през 1865 година. А преди тая година е съществувало „ветото мъжко училище“. За годината, която е било открито това „вето мъжко училище“, няма писмени данни. Съществуват само разкази на възрастни хора, записани навремето от споменатия Стефан Дончев.
 
Според тези разкази, послужили като основа за съставяне на летописната книга на розовецкото училище, пръв учител в Розовец в 1837 година е бил даскал Георги Цветков, родом от съседното село Зелениково. Георги Цветков е учителствувал в Розовец три години.
 
Вторият учител, който е заместил Георги Цветков, е бил поп Мухо, родом от Розовец. Не се помни къде той е получил своето образование и колко време е учйтелствувал. Вероятно той е родоначалникът на сегашния род Муховите в Розовец.
 
Трети поред учител в селото е бил поп Филип Йонов, родом също от Розовец. Според разкази на негови потомци, поп Филип Йонов се е учил в Светогорския манастир край Търново. Знае се, че зимно време той е обучавал децата в една стая към църквата, а лете — у дома си, под един чардак, направен на двора от шума. По такъв начин поп Филип е обучавал децата кръглогодишно, без лятна ваканция. По всяка вероятност и другите учители са практикували същото кръг- логодишпо обучение, което личи и от цитираната дописка във в-к „Македония“, в която се съобщава, че и през „тези работни летни дни“ (става дума за месец август 1871 година) училището се посещава от 40 до 50 деца.
 
След поп Филип Йонов учител в Розовец става даскал Цаню Георгиев Бресковски, също родом от селото. Образованието си той е получил в Калоферския манастир при чнчо си игумен Йосиф, за когото вече стана дума.
 
Даскал Цаню Бресковски е бил заменен от даскал Димитър, бащиното име на когото не се помни. Той е бил родом от съседното село Свежен. Не се помни също така къде е получил своето образование и колко време е бил учител в село.
 
Следващият учител в Розовец, за когото се знае с точност и годината на учителствуване — 1868, е бил даскал Яким Димитров от с. Турия.
 
Наследник на даскал Яким Димитров е бил Никола Ненов от Карлово.
 
През 1873 година учител в селото става даскал Пенчо от Стара Загора. За него се знае, че освен традиционните за онова време общообразователни предмети, той е започнал да преподава на своите ученици и френски език.
 
През следващата 1874 година учителите в Розовец са вече двама. Назначен е наново Яким Димитров от с. Турия. Назначена е за пръв път учителка в Розовец — Тота от Карлово, което свидетелствува, че в училището са започнали вече да се учат и момичета.
 
Следващите двама учители са Малин Попов от Розовец, завършил образованието си в Пловдив, и Тота Николова от Калофер, учила при даскал Ботю, бащата на Христо Ботев. Тези двама учители продължават да учат розовецките деца до последната година на робството. При тяхното учителствуваие, освен първо- начално училище е било открито и кластго училище — отделно за момчета, отделно за момичета. Обучението в първоначалното училище се е водило с помощта на ученици от класното училище, под надзора и ръководството на двамата учители.
 
За светско училище в Розовец, съществувало десетилетия преди освйбождеиието па България, свидетел- ствува и броят иа грамотните хора в село. Според данните от първото официалпо преброяване, извършено в годината на Съединението — 1885 — селото наброява 1626 жители. Като се изключат родените след Освобождението, а също така жените и старците, броят на акт.мвното мъжко население не е надминавал 400—500 души. От тях грамотни са били 347 човека. При това трябва да се спомене и фактът, че не по-малко от стотина млади семейства са се били изселили вече и основали ново село — Скобелево, за което ще стане дума по-нататък. Ако не всички, то повечето от тези млади :хора са били също така грамотни.
 
Трябва да се отбележи, че както в цяла поробена България, така и в Розовец издръжката на училището е била изцяло на самото село. Цялостното ръко-водство па училището — набирането на необходимите средства, назначаването ма учителите, изплащането на тяхното възнаграждение, се е осъществявало от учили щнО настоятелство, избирано на общоселско събрание. Много находчивост, много изобретателност са били необходими, за да може училищното настоятелство да осигурява необходимите средства за нормал- ната работа па училището. Но розовчани са милеели за своето школо, давали са мило и драго, за да могат децата им да се учат. Членовете на настоятелството са разчитали и на дарения от по-заможни жители на селото или на хора, свързани със селото. Във вестник „Пр аво“ от 1871 година21 е публикувана следната до-писка:
 
,,Рахманлий, август, 27. Нашето училищно настоя-телство с неизказана радост благодари на г. Иванчо Д. Клатна и на г. Тодорчо Манев от Казанлък, които благоволиха да подарят на училището двамата заедно 1310 (хиляда триста и десет) гроша.
 
Училищни настоятели: Маню Дгнев Тодор Видюв Райчо П. Николов.
 
Известно е, че Иванчо Д. Клатна е бил търговец иа розово масло. По всяка вероятност Тодорчо Манев също се е занимавал с такава търговия. И двамата са били заинтересовани да поддържат добри отношения с розовчани. Очевидно училищното настоятелство е използувало това именно обстоятелство, за да склопи двамата търговци да подарят въпросната сума на училището в село.
 
== Читалище ==
С историята на читалището в Розовец се е занимавал години наред учителят Георги Цветковски, дългогодишен негов председател. Нему принадлежи и за-слугата за водената читалищна летописна книга, в която са записани събраните факти от миналото.
 
Данни за историята на читалището в селото са почерпени преди всичко от спомените на учителя Цаню Бресковски и от разкази на стари хора и преди всичко на стари учители, записани по-късно от Георги Цветковски. Според тези дапни читалището в Розовец е основано през зимата на 1868—1869 година. Някои твър-дят, че това е станало на връх Коледа (25 декември 1868 година).
 
Основатели на читалището, което отначало се е наричало Ученолюбиво дружество „Развитие“, били учителят Цаню Бресковски, свещеникът Никола Ганчов, както и розовецките родолюбци Михаил Сечковски, Петър Дечев Бойчев, Цаню Гърдев, Иван Славов Мол- нов и някои други.
 
Дейността на читалището през тези начални години от неговото съществуване се е изразявала главно в
 
набавянето на книги, в получаването и четенето (обикновено групово) на редица родолюбиви вестници, в театрални представления и в редица други народопо- лезни инициативи.
 
Известно е, че книгопечатането в условията на османското робство е било извънредно трудна работа. Всяка излязла на български език книга се е раждала чрез така наречените „спомоществуватели“ — родолюбиви и грамотни българи, които предварително са внасяли средства, за да бъде отпечатана дадена книга. Имената на тези „спомоществуватели“ се изброяват в края на книгата. Това е една благодарност и едно обществено признание за тяхното родолюбие. Обикновено те не са били много, но характерното е, че са почти едни и същи за всяка излязла по онова време от печат българска книга. „Спомоществувателите“ са обикновено от определени селища, културният живот в които е бил гай-иапреднал. Едно от тези селпша е било и Розовец.
 
През 1855 година в Белград излиза or печат книгата „Церковиа история“22. В списъка на „спомоществувателите“ фигурират имената на някои розовчани: бла- жеиопочивш Никола (вероятно вноската е направена от поп Никола Ганчов в памет на починалия негов дядо), блаженопочивш Петър (вероятно от признателен негов потомък), Филчо Йонов и други.
 
През 1863 година излиза от печат книгата „Венец ас- бучник“23. В списъка на „родолюбивите спомагатели“ фигурират много имена от Рахманлий: поп Никола Ганчов, поп Филип Йонов, Киро Кировскн, Иван Славов Молнов и редица други.
 
През 1873 година в Цариград излиза от печат на български книгата „Ракийска чума — жална повест за при- помнюване и наука на богати и сиромаси, на стари и млади“24 от Хенрих Чокс. И тук в списъка на „спомоществувателите“ са изброени имената на седем родолюбиви българи от с. Рахманлий: Пенчо Димитров — учител, Стоян Денев, Райчо Пенчев, Гено Денев, Димо Райчев, Никола Атанасов от Балджеларе, Иван поп Андонов — учител. Никола Атанасов (може би Анастасов) и Иван п. Андонов са дейци на българското- националнореволюционно движение и очевидно по това време са се намирали по работа в Розовец.
 
Още при първото си посещение на Розовец, което, според проучванията на Георги Цветковски, е станало• през зимата на 1868—1869 година, Васил Левски намира групирани около читалището най-будните хора от село. Главно измежду тях той изгражда и революционния комитет. В този комитет влизат учредителите на читалището поп Никола Ганчов, Петър Дечев Бойчев, Иван Славов Молнов и др.
 
При това първо посещение на Розовец, според разказа на Никола Михалев Гавазов, по данни от неговия баща Михаил Сечковски, Левски бил донесъл от Цариград малка книжка. Тя била „История славянобол- гарская“ от Отец Паисий, която, по поръка на Левски, поп Никола Ганчов предал на учителите в село, за да я преписват и разпространяват сред розов-чани.
 
Разгромът на четата на Добри войвода, за когото ще разкажем по-нататък, в която влизат и някои от най- дейните читалищни членове като Петър Дечев, Иван Мюлнов и др., събитие, станало през лятото па 1870 година и разтърсило селото, както и гибелта на Апостола през 1873 година, всяват смут сред розовчани. Този смут се отразява и върху читалището, на което и турци, и местни туркофили гледат с неприязън. Но всичко това е за кратко. Ученолюбивият и свободолюбив дух у розовчани не може лесно да бъде погасен.
 
По това време в селото се завръщат някои гурбетчии, като хаджи Мартин Стоянов, живял и работил дълго време в Бесарабия. В Розовец се установява на работа като шивач Христо Ганев, родом от съседното село Аджар (Свежен), активен участник в революционните борби на нашия народ, не склонил глава пред пороби-телите, намерил убежище от безконечните преследвания при розовецките родолюбци. През 1875 година в селото идва и калугерът Дамаскин от Габрово, участник в четата па Филип Тотю. След едно поражение иа четата той успява да се укрие в Дряновския манастир, където става калугер и приема верското име Дамаскин. В Розовец той идва, защото брат му Минчо Тачев е бил учител в съседното село Бабек. По-късно Минчо Тачев също се заселва в Розовец.
 
Предполага се, че всички тези хора са донесли със себе си не само свободолюбив и ученолюбив дух, но и редица книги. Знае се например със сигурност, че Христо Ганев е получавал вестник „Зорница“. Именно тези хора, ведно с двамата будни учители Малин Попов и Тота Николова сплотяват оцелелите в селото привърженици на революцията. Те съживяват и дейността на читалището.
 
== За революционният комитет и за връзките на Левски с Розовец ==
За свободолюбивия дух на розовчани, за тяхното непокорство пред чуждите нашественици, за готовността па най-будиите синове на селото да се обрекат на борбата за национално освобождение свидетелствуват цяла редица факти и преди всичко организираният от .апостола па свободата Васил Левски революционен комитет в селото в началото па 1869 година.
 
Но преди да разкажем за революционния комитет, ще трябва да споменем нещо и за някои събития в селото, които са предшествували учредяването на този комитет и са подготвили почвата за него.
 
В Розовец не са липсвали будни и свободолюбиви люде, готови за организирана борба против тиранията. Един от тези хора е бил хаджи Пенчо. Неговата съдба внася яснота и в някои по-сетиешни събития, станали в селото.
 
Хаджи Пенчо бил заможен човек. Той притежавал обширни розови градини и лозя, имал собствена кръчма, много овце и кози, търгувал с розово масло, пътувал много по чужбините, стигнал чак до Ерусалим и станал хаджия.
 
За разлика от чорбаджи Деню, около когото се били групирали реакционните сили в селото, около хаджи Пенчо се били сплотили прогресивните, родолюбиви розовчани. Между двамата съществувала люта вражда.
 
Някъде около средата на шейсетте години иа миналия век една вечер хаджи Пенчо бил с някои свои съмишленици в собствената си кръчма. Според неговия племенник проф. Иван Кацаров, по чийто разказ предаваме тогавашните събития, хаджи Пенчо и неговите приятели пеели бунтовни песни. По едно време при хаджията дошъл един розовчанин и му обадил, че вън пред кръчмата го чакал някакъв човек. Хаджията оставил приятелите си, излязъл навън и получил силен удар. Нападателите го били, докато хаджията изгубил съзнание, без да може да разбере кои са побойниците. Дни и седмици домашните на хаджи Пенчо го лекували, налагали го с пресни овчи кожи, но здравето му не се подобрявало. След около месец хаджията се качил на коня сп и тръгнал за Казанлък, да търси помощ от тамошен лекар. Тръгнал и повече не се върнал.
 
Минали няколко години. Напразно баба Хаджийка очаквала своя стопанин. Един ден при нея дошъл някакъв млад мъж от село Турия и ѝ обещал да ѝ разкаже какво се е случило с мъжа и, ако тя се закълне да не казва никому откъде е научила за случилото се. И селянинът от Турия разказал на баба Хаджийка потресаваща история.
 
Една пролет преди няколко години младият туриец се бил качил на една липа, близо до пътеката, която слиза от билото на Средна гора и води от Розовец за Турия. Както си белел кори от липата за ритлите, ту- риецът видял да се задава по пътеката конник. Изведнъж от гъсталака изскочили двама души, гръмнали връз конника, той паднал от коня, а те, като дотичали до него, го доубили. След това го засурнали към близкия дол, напалили голям огън, за да изгорят трупа на убития. В това време обаче ливнал пороен дъжд, който загасил огъня. Тогава двамата нападатели изкопали набързо една дупка и заровили в нея обгорелия труп.
 
Непознатият от Турия обещал на баба Хаджийка да я заведе точно на мястото, където бил заровен убитият, .за когото нямало съмнение, че е хаджи Пенчо от Ро-зовец.
 
Вдигат се хаджи Пенчовица и близки на семейството ѝ розовчани, отиват па посоченото от туриеца място и изравят разложилия се вече труп на Хаджията. Те събират костите и ги донасят в селото. Мълвата, че е намерен трупът на хаджи Пенчо веднага се пръска из село и на мегдана се събират много хора. Когато баба
 
Хаджийка показва черепа на изчезналия си мъж, един от аргатите на чорбаджи Деню се нахвърля върху нея и иска да го измъкне от ръцете й. Чорбаджи Дешо, който също е сред навалицата, се развиква, че това не са костите на хаджи Пенчо и в качеството си на мухтар забранява да бъдат погребани в селското гробище. Тогава баба Хаджийка отнася костите иа убития си мъж в Калоферския девически манастир и ги погребва: там.
 
Хаджи Пенчо оставя трима синове — Стоян, Слави fir Радко. И макар да е бил заможен за времето си човек, семейството му след неговата смърт живее в мизерия. Мълви се, че чорбаджи Деню бил заграбил имота на Хаджията.
 
Това е трагичната съдба на хаджи Пенчо, един буден розовчанин, станал жертва на своето родолюбие поради лютата си ненавист към селския тиранин чорбаджи Деню.
 
Напразно чорбаджи Деню се надявал, че с ликвидирането на хаджи Пенчо ще бъде пресечен коренът на бунтарския дух в селото. Прогресивните, родолюбиви розовчани не скланят глава пред тираните. Все повече избуяват кълновете на революцията, за да се сплотят тези родолюбци около изградения от Васил Левски в началото на 1869 година революционен комитет.
 
Ръководител на комитета е бил свещеник Никола Ганчов, един пламенен родолюбец, обединил около себе си повечето будни синове на селото. За родолюбието на поп Никола Ганчов свидетелствува и фактът, че сам той, без да е имал своя челяд, е издържал в по- горна степен училища някои розовецки момчета.
 
Поп Никола Ганчов, роден през 1809 година, е бил изцяло отдаден па революцията. Себе си, семейството си, дома си той бил предоставил без остатък за нуждите на борбата. В неговата плевня е имало пригодено специално скривалище за Васил Левски, което през 1968 г. бе реставрирано и се пази като светиня и сега.
 
Според проучванията на Георги Цветковски, членове на революционния комитет в Розовец са били още Иван Славов Молнов, Петър Дечев Бойчев и други.
 
Историците не са изследвали досега връзките на Апостола с Розовец и с председателя на революционния комитет в селото поп Никола Ганчов. Георги Цвет- жовски твърди, че поп Никола Ганчов се е познавал с Левски още от Карлово, когато попът е бил в тамошен манастир. За тези връзки съществуват някои запазени писмени сведения, а също така и многобройни разкази на съвременници на тогавашните събития и на потомци на тези съвременници. Става дума преди всичко за запазените писмени спомени на Минчо Андреев, а също така и за многобройни сведения, събирани от Георги Цветковски. Такива сведения той е събрал от осинове-ния сии на поп Никола Ганчов — Райчо Цвятковски, наричан впоследствие Попов Райчо, от неговите братя Колю, Вълкан, Павлю, Слав и Георги Цвятковски, от Никола Михалев Гавазов, син на Михаил Сечковски, от старите учители Стою Колев Цвятковски, Атанас Иванов Кацаров, Пенчо Бресковски, Тодор Пейчев, от Цаню Бресковски, Малин Попов, от възрастни хора като дядо Георги Молновски, син на участника в революционния комитет Иван Славов Молнов, Вълю Мортев- ски, Йоно Мортевски, Дечо Джурков и редица други.
 
Доказано е, че Левски е идвал в Розовец няколко пъти. Може да се предполага, че тия посещения са били свързани не само с дейността на розовецкия революционен комитет, не само с личната дружба на Апостола с председателя на комитета поп Никола Ганчов. Твърде вероятно е селото да е било един от пунктовете му за отсядане на път за селата на юг от Розовец — Зелениково, Брезово, а също така и на изток — Чехларе, Медово и т. н.
 
В своите непубликувани спомени Минчо Андреев, роден през 1858 година, на които спомени ще се позоваваме много пъти в по-нататъшния разказ, пише:
 
„През лятото на 1872 година, не помня точно датата, като бяхме в училището, видяхме стария ни свещеник Никола, минавайки из пътя край училището, да изпраща един млад калугер към селото Аджар, без да узнаем отгде е този калугер. Отпосле обаче узнахме, по разказа на Гено Митев Пухов, който по това време следваше училище в Казанлък, издържан от нашия свещеник, че калугерът бил Васил Левски, който идвал няколко пъти в селото ни и верният му укривател бил свещеникът ни Никола.“
 
Както се вижда, само в този разказ се съобщава, че Левски е идвал в Розовец „няколко пъти“.
 
Доню Дечев съобщава, че баща му Дечо Донев е превеждал нощно време Левски до Русю Колев, а ог там при поп Никола Ганчов. Къщата на Русю Колев е била над сегашните къщи на Краваевските. Баба Ко- лювица Краваевска е разказвала на своите внуци, че кучето на Русю нощно време често лаело и той го убил, за да не се сетят хората на чорбаджи Депю кои идват по късни доби в дома му.
 
Дядо Никола Михалев Гавазов, син на Михаил Сечковски, си спомнял, че Левски често отивал при Михаил да пие мляко от козите, защото имал болки в стомаха, а Михаил вардел да не се зададат съмнителни хора. Лсвски наричал Михаил негов пазач — „Бу бепим гавазин“. Оттогава родът на Сечковските получил ново фамилно име — Гавазовите. Потомците на този род и досега посят това фамилно име, дадено им от Васил Левски.
 
Дядо Георги Молповски, починал през 1953 година на 103 години, син на участник в революционния комитет и в четата на Добри войвода, също е помнел лично Апостола. Неговият син Марин Георгиев предава следната случка, разказана от баща му:
 
Едип ден Георги Молновски, заедно с други свои• приятели младежи били в ливадата на поп Никола, която е до само селото, през реката, срещу поповата къща и срещу къщата на Молновските. Там те видели непознат човек. Георги веднага притичал в къщи и казал това на баща си Иван Молнов. За награда бащата зашлевил две плесници на любопитния си син и му наредил да си държи езика зад зъбите. По-сетие младият Георги узнал, че непознатият човек в поповата ливада е бил Васил Левски.
 
По инициатива па дядо Георги Молновски през тридесетте години па нашия век на един извор на Старата река, в непосредствена близост до крайните къщи на селото, от който Левски често е пиел вода, бива съграден скромен паметник. Ето какво съобщава за този паметник Христо Джамбов във вестник „Отечествен глас“26:
 
„С помощта иа населението старият майстор Георги Молнов, син на загинал член на революционния комитет, каптира студения извор и поставя ръчна помпа.. Вляво и иеиосоедствеио до помпата се изгражда скромен паметник, посветен на Апостола. Паметникът е бил изграден от цимент и подръчен строителен материал във формата на пирамида. На лицевата страна на паметника, във вдлъбнато четвъртито поле, е бил вграден портретът на Левски, а под него имената на комтетското ядро и падналите във войните розовчани. Паметникът е съществувал кратко време. При паднал наскоро пороен дъжд придошлата планинска река отвлича малката пирамида, градена с искрена любов и признателност. Единствена направената при откриването на паметника снимка е свидетел на това патриотично. дело.“
 
По случай 90-годишнината от гибелта на Апостола,, на 16 февруари 1963 година в Карлово е проведена па- учна сесия, материалите от която са събрани и публикувани в сборника „Велик и безсмъртен“27. На тази сесия Ана Райкова прави съобщение за редица легенди за Апостола в Карловския край. Две от тези легенди, разказани на Ана Райкова от дядо Иван Гърдев от с. Мраченик, са свързани със село Розовец.
 
Според едната, при убийството на чорбаджи Деню бил присъствувал самият Васил Левски. Според втората легенда Левски бил взел участие и в обира па асъ- къровския бей Асан Кору и взетите от бея 800 златни лири занесъл в Букурещ.
 
Докато за лично участие на Левски в убийството на чорбаджи Деню няма доказателства, по-иначе стоят работите с обира на асъкъровския бей Асан Кору.
 
Според записания от проф. Константин Гълъбов спомен на Павел Влахов от с. Брестовица, Пловдивско, през лятото на 1869 година в селото дошъл един минджия, с когото Влахов отдавна се познавал и често си говорели „за бунтовни работи“. Минджията (проф. Гълъбов допуска, че това е Иван Мархолев — талигаджията) разказвал за един карловец, който вършел комитски работи и властите „земята загрибали да го намерят“.
 
Павел Влахов заявил:
 
— Да е тук, та нека търсят колкото щат; завчас ще му надяна една нашенска дреха, па ще го забера с мене, та хайде къде Неврокоп.
 
След този разговор Павел Влахов заминал за Нев- рокопския панаир, а като се върнал, помощникът му
 
Диню Патишанов му съобщил че минджията е довел карловеца и сега той се крие в зимника.
 
Понякога бай Павел слизал в зимника да си поприказват с госта, „защото му беше много мъчно, като не знаеше в какви хора е дошъл“. Левски също се доверил на своя укривател. Той му съобщил кой е, какъв €, разказал му как в Сопот не успели да го хванат. „Аз като бръснах изведнъж, само палтото ми остана в ръцете им. Побягнах и се скрих из къщите. .. Затова съм дошъл тука, да се крия десетина-петнадесет дена, докато поутихне, цък тогава ще си отида.“
 
Проф. Константин Гълъбов предава разговора между двамата така, както го е разказал Павел Влахов:
 
„— Ами като си тръгнал така, питам, не е ли та страх, че ша та уловят турците?
 
— Какво ше ма е страх, казва. Аз по-папред съм си пратил душата при бога, та тогава съм тръгнал по тоя иът.
 
— Кое пък та накара да си оставиш селото и да са •скиташ?
 
— Накара ме, каже, народното тегло... Няма да напусна тая работа, защото е свята за мене.
 
— Добре, казувам, няма да я напуснеш, доде има кой да ти дава хляб, да та крие, ами сетне?
 
— Това го аз и на ум не турям, бай Павлю. Затова иаиролет да видиш какво ще правя. Има един чифлик- сайбия турчин от Чирпанско (в Искория ли каза, Исъ- кория ли, не ми е на ума), той е страшен изедник за сиромасите. Като ида да го натисна, ще му взема парите и ще поминувам с тях.“
 
Този разказ е записан през 1885 година. Може със сигурност да се твърди, че селото, чието име Влахов не може да си спомни, е именно Асъкърово (сегашното село Опълченец, Старозагорски окръг). Именно Асъкърово е в Чирпанско. Именно там е богатият чифлик на хаджи Асан Кору. Именно него напада и обира Добри войвода.
 
Иван Андонов, участник в българското националре- волюционно движение, описва в своята книга „Из спомените ми за турско време“29 срещата си с Христо Ботев. Тази среща става пет години след обира на хаджи Асан Кору.
 
„След моето подробно изложение, Ботев ме попита дали дякон Левски е вземал участие в обира на хаджи Асан Коруто, понеже се говорело в Букурещ, че парите от този обир, около 800 лири турски, били донесени и предадени в една чанта от Левски на Любен Караве- лов, с които си купил печатница.“
 
Личното участие на Левски в обира на хаджи Асан Кору не може да бъде доказано. Много вероятно е обаче той не само да е знаел, по и да е организирал тази акция.
 
Пак във връзка с многократните посещения на Васил Левски в Розовец заслужава да се спомене един разказ, който и сега може да бъде чут в селото.
 
Едип ден Левски и поп Никола разговаряли по своите си работи, а попадията им шетала. По едно време Дяконът се нещо замислил, помълчал, помълчал, пък току рекъл на домакина:
 
— Нещо не ми харесва у попадията.
 
— Какво? — сепнал се свещеникът.
 
— Очите й.. . Има нещо в тях... Май че ще трябва да се поповардваме от нея. Не бива всичко да знае за работите ни.
 
С това разговорът за попадията уж приключил. Двамата продължили по-нататък приказките си за коми- тетските дела. А по-късно гостът видял, че поп Никола започнал да точи на бруса един голям нож.
 
— За какво го точиш? — попитал Левски. — Коледа е още далече.
 
— Ще я коля — отвърнал спокойно свещеник Никола.
 
— Кого ще колиш бе, човечи божи?
 
— Попадията... Щом не може да ѝ се вярва... Я си помисли колко неща знае. . . От тайни по-тайни.
 
Левски едва успял да склони свещеник Никола Ганчов да пощади своята попадия.
 
И още една случка, разказана от Вълко Кацаров, който помни добре дядо Стою Бресковски, наричан в Розовец още Стою Апастола, с когото много пъти са пасли заедно добитъка по кърищата.
 
Прякора си Апастола Стою Бресковски е получил поради обстоятелството, че още като малък е започнал да прислужва при розовецките свещеници. И не само да прислужва, но и да взема участие в богослужението. Още като дете любознателният Стою започнал да че-
 
4 Розовец те по време на богослужението Апостола. Оттогава започнали да го наричат Стою Апастола.
 
Та същият този дядо Стою Апастола разказвал па Вълко Кацаров, че бил прислужвал кажи-речи на всичките свещеници, попували по негово време в Розовец. Своята прислужническа одисея той започнал още при поп Никола Ганчов, у когото в началото бил обикновен слуга. Едип ден попът му рекъл:
 
— Тоте, тая вечер у нас ще дойде един просяк. Щом чуеш, че се тропне вратата, веднага да му отвориш и да го доведеш при мене. И не се чуди, че е просяк. Той е добър човек.
 
Наистина вечерта па портата иа поп Никола се по- тропало. Стою веднага отворил и пред себе си видял дрипав просяк. Той веднага го пуснал вътре и го отвел при свещеник Никола.
 
— Влезе оня ми ти просяк — разказвал на Вълко дядо Стою Апастола, — че като разхвърля ония ми ти просешки дрехи, че като се лъснаха ония ми ти пищови и ножове, ела да видиш. Очите ми останаха в тоя човек.
 
По едно време гостът бил попитал свещеника:
 
— Готово ли е онова нещо?
 
— Готово е — отвърнал попът.
 
И извадил от раклата поп Никола Ганчов една кесия с пари, та ги паброил на гостенина.
 
На другия ден свещеникът предупредил невръстния си прислужник:
 
— Тоте, искам да ти кажа, момчето ми, да не вземеш да се изтървеш да кажеш пред някого какъв човек е бил снощи иа гости у нас, че турците главите ни ще отрежат. Ти не си вече толкова малък, за да не ги разбираш тия работи.
 
- Πο-сетне ми стана ясно — споделял дядо Стою Апастбла с Вълко Кацаров, — че просякът, който беше дошъл на гости у нашия свещеник, е бил самият Васил Левски. А когато го хванаха и го обесиха, поп Никола легна болен.
 
== Четата на Добри Воевода ==
На изток от Розовец, на стотина метра от крайните къщи на селото, през Старата река, до китиа борова горичка се издига скромен паметник на Добри войвода и на загиналите му четници. Той е изграден от потомците на Добреви четници и преди всичко от дядо Георги Молнов, син на загиналия четник Иван Молнов. Според статията на Иван Пощов „Хайдутството в Пловдивски окръг през XIX в.“30, това е първият паметник на хайдутството не само в окръга, но и в цялата страна.
 
Известен хайдутин и войвода е бил Добри Новаков от Копривщица, наричан още Аврадалията, което ще рече копривщенеца (турците са наричали Копривщица Аврат алан). Много години е бродел той с дружината на Ангел войвода, след това хайдутувал с Лефтер войвода, на когото бил байрактар, т. е. вторият човек в дружината, за да основе накрая своя хайдушка чета, отначало около Калофер, а след това в района на Из- точното Средногорие.
 
През шестдесетте години на миналия век четата на Лефтер, която действувала главно в Анадола, се прочула много. Войводата бил грък по народност, но в че-тата му имало и много българи. Твърди се например, че в тая чета е хайдутувал и Бенковски.
 
В ръкописите на калофереца Еню Кърпачев31, издадени от Никола Начов през 1932 година, могат да се прочетат следните редове:
 
„Беше се поревнало на някои наши младежи да се привлече Лефтер и на нашите планини и да се заработи против турците за народиа свобода. Затова през пролетта на 1863 г. неколцина наши младежи, заедно с Димитрото, отидоха в Измир при калоферските абаджии Балареви и Джурджови и чрез овчари българи от с. Рахманлий, които се познавали с Лефтеря, влезли в сношение с него.“
 
Прочутият Лефтер войвода не приема поканата. Рах- манлийци, към чието ходатайство прибягнали калоферските младежи, също имали нужда от военен ръководител. Те имали да оправят свои сметки с местния чорбаджия Деню Манев, от когото населението било кански пропищяло.
 
За убийството па розовецкия родолюбец Хаджи Пенчо вече разказахме. То е било организирано от Деню Манев и извършено от верни негови хора. Но не само това бил грехът на чорбаджията. Верен па турската власт, той е бил несменяемият мухтар (кмет) па селото. Разказват, че негови драгомани повеждали сиромасите мъже от селото на работа из чалтицнте край Мари-ца, а в това време чорбаджията нерядко се опитвал да се гаври с останалите без мъже розовецки невести. Синът на чорбаджи Деню — Маню Денев, който по нищо не отстъпвал на баща си, участвувал в разгрома на Ха- джндимитровата чета на Бузлуджа. Дълго време след разгрома на четата той, начело на една разбойническа шапка, гонел и доубивал оцелелите на Бузлуджа юнаци, пръснати по Стара планина и Средна гора. За това „геройство“ пловдивският паша наградил Маню Денев с ловна пушка.
 
За всичко това розовецките родолюбци решили да ликвидират чорбаджията изедник, а за екзекуцията потърсили помощта на Добри войвода. Тази покана те отправили към Добри чрез своите земляци, които били иа работа в Анадола като пастири и мнозина от тях познавали лично Аврадалнята.
 
Добри приема поканата и основава своя хайдушка чета, която се състои главно от калоферци и рахман- лийци.
 
Че Добри е бил не само хайдушки войвода, а и деец, свързан с борбите на българския народ за национално освобождение, което важи с пълна сила особено за последните години от неговия бурен живот, свидетелству- ват много неопровержими факти.
 
Така например в Розовец, което е било едно от неговите най-сигурни свъртовища през последните години от живота му, Добри се опира не на другиго, а на ре-волюционния комитет в селото. Някои от неговите четници са били и членове на този революционен комитет. И не случайно на паметника, издигнат за негова про-слава, признателните розовчани са вписали не само имената па загиналите четници, но и имената на членове на революционния комитет в селото. С други думи хората сплитат — и това е действително така — в едно неразривно единство четата на Добри войвода с розовецкия революционен комитет.
 
Редица от акциите на Добри войвода и на неговите юнаци са пряко свързани и продиктувани от нуждите на българското националреволюционно движение. Вече споменахме за парите, които Добри войвода взема при обира на асъкъровския бей Асан Кору, една акция, за която може почти със сигурност да се каже, че е организирана лично от Васил Левски. Тази асъкъровска акция свндетелствува ие само за съпричастието на Добри войвода с революционните борби на българския народ, не само за връзките му с ръководни дейци на това революционно движение, по п за големия опит и организаторски талант на войводата. За тази акция си заслужава да бъде разказано по-подробно.
 
В с. Асъкърово (сегашното село Опълченец, от бившата Чирпанска околия, сега Старозагорски окръг), което се намира иа около 30 километра южно от Ро-зовец, живеел и свнрепствувал турският бей Асан Кору, наричан още Коруто. Много ратаи превивали гръб в чифлиците му, повечето от тях били розовчани. Българите не виждали бял ден от аигариите и золу- мите на този изедник и кръвопиец. Това бил поводът рахманлийци да потърсят сметка па грабителя. Но очевидно не само това била причината да се организира обирът на асъкъровския бей. За революционното дело били нужни пари, а беят се бил достатъчно награбил с народна пот и кръв. И работата била възложена на Добри войвода.
 
Добри успял да спечели на своя страна някои от пастирите на Коруто, повечето от които били розовчани. На уречения ден войводата с няколко свои четници се явил при пастирите, които пасели бейските стада па къра, взел им дрехите, с които преоблякъл своите юнаци, а вечерта преоблечените в пастирските дрехи Добреви четници се вмъкнали ведно с добитъка в дома- крепост иа Коруто. Нататък било лесно. Изгубилият и ума, и дума бей наброил 800 златни лири, които свършили добра работа на революционните дейци във Влашко.
 
Добри изпълнява смъртната присъда па чорбаджи Деню. Присъдата е произнесена от розовецкия революционен комитет, а Добри е само изпълнител на тази присъда. С други думи, той действува от името и по поръчение на този революционен комитет.
 
Добри войвода загива в землището на Розовец в местността Гърков камък на 20 юни 1870 година, когато е организирал обира на търговеца на розово масло Иванчо Клатна, наричан още Клатната. Търговецът е бил доверено лице на турците и голям приятел па чорбаджи Деню.
 
Турците отрязват главата на убития войвода, за да я отнесат на пловдивския паша, а трупа му заравят на края на селото, близо до мястото, където потомците на Добревите четници и най-вече дядо Георги Молновски са издигнали дпе^шния паметник.
 
Трагична е съдбата на Добревите четници. Почти всички те са изловени, едни умират по време на разпита, други са осъдени па смърт и екзекутирани. Спасяват се единици.
 
До неотдавна се разпространяваше една версия, според която турците били узнали имената на Добревите четници от самия него. Когато след гърмежа на Клатната Добри паднал, смъртно ранен, той бил извикал четниците си по имената им, за да ги предупреди да бягат• От това турците уж узнали състава на неговата чета.
 
Според друга една версия при обиска на трупа на загиналия войвода турците били намерили бележниче с имената па неговите четници.
 
Нито едната, нито другата версия могат да се считат за правдоподобни. За тази неправдоподобност сви- детелствува преди всичко обстоятелството, че всички Добреви четници са изловени в един ден, но почти три месеца след убийството на войводата — през септември 1870 година. Ако войводата беше назовал своите четници и Клатната ги е запомнил, или ако турците бяха намерили бележниче с техните имена, защо трябваше да чакат цели три месеца, за да ги изловят и арестуват? През този черен за Добревите четници септемврийски ден турците правят арести едновременно и в Калофер, където арестуват Мархолев и Деличев, в Розовец, където са изловени четниците Петър Дечев Бойчев, Русю Колев Атанасов, Минко Генчев Кацарски, Еню Дончев Бресковски, Стоян Стайков Жулев, Михо Стоянов Кюркчиев, Желю Парегов, та дори и в Чирпан, където Иван Славов Молнов е отишъл на панаир.
 
Повечето Добреви четници са измрели — избити или отровени по време на следствието. Иван Молнов се самоубива по пътя от Чирпан за Розовец. Синът му Геор-ги, за когото вече споменахме, сам е докарал трупа на баща си. Тези, които оцелели, били съдени през 1871 година. За целта в Пловдив пристигнал нарочен съдия от Цариград, който бил сакат с двата крака, та го посели на носилка (тезгере). Този съдия бил много умен п успял да разнищи фактите около убийството на чор-баджи Деню, обира на асъкъровския бей Асан Кору, опита за обир на Иванчо Клатната и други акции.
 
И така Добревите четници са изловени в един и същи ден почти три месеца след убийството на войводата. Случайно ли е това? Малко вероятно е турците да са изчаквали, за да разплетат някаква мрежа около четата на Добри и връзките на четниците му с дейци на революционното движение. По-вероятно е излавянето им да е дело на предателство. Сам Деличев при арестуването му извиква на своята майка: „Предател ни, майко, изяде“.
 
След убийството на войводата и след разгрома на неговата чета турци и чорбаджии засипват с хули и клевети мъртвия войвода и неговите четници. Нами-рат се дори и след освобождението па България хора, които пишат и говорят, че Добри е бил обикновен разбойник, че нямал бил нищо общо с революционните борби на българския народ. Дори известният патриот и краевед Никола Начов в своята книга „Калофер в миналото“32 плаща по някаква инерция данък на такова негативно отношение към прославения войвода.
 
Но фактите никак не се съгласуват с подобни твърдения и писания. Не други, а най-големите дейци на българската .'нацНонална революция Любен Караве- лов и Христо Ботев са ни оставили написана неподправената истина за Добри войвода като за истински революционер, патриот и народен закрилиик.
 
Ето например какво пише Любен Каравелов33: „Преди два месеца бил убит от турците Добри войвода, когото трябва да оплакват сиромасите, защото Добри е бил страшен за турските власти, а добър за сиромасите. Вечна му памет.“
 
А ето какво пише Христо Ботев в своя известен очерк „Примери от турското правосъдие“34:
 
„Както Ангел и Лефтер, тъй и Добри бяха от онези хайдути, в които се явява живота на народа поробен. Наистина в тези три години хайдутлук те много• обири направиха, много убийства, но от убитите имаше ли попе един, който да ие е изгорил най-малко десет сиромашки души, а от обраните — който да не обира света сред пладне? Не бяха ли всички те народни изед- ници? Ако да беше дружината на Добри от злодейци, то нямаше да има във всяко село из Гьопса и конак, във всяка къща и ятак. Такъв беше Добри.“
 
Кратко и ясно.
 
Написаното от Христо Ботев се нуждае от малко- разяснение. Когато пише за „три години хайдутлук“, той има предвид очевидно само дейността на Добри в района иа Източното Средногорие, дейност, която, по всичко личи, му е била добре известна.
 
И трябва да се каже, че независимо от разните зложелатели, недобросъвестни и неосведомени автори, образът на войводата се е съхранил в народната памет в Средногорието свят и неопетнен. Хулна дума за Добри войвода и за неговите четници от народа не е изречена. Затова и хората са сътворили и запели песни за закрилника на сиромасите.
 
Пак във връзка с четата на Добри войвода в Розовец от поколение на поколение се предава една легенда, свързана с името на Христо Ботев.
 
Както е известно, па 11 май 1867 година, на празника иа Кирила и Методия в Калофер младият Христо Ботев, който се е завърнал преждевременно от Одеса, незавършил своите науки, и известно време замества болния си баща като нередовен учител в Калоферското класно училище, произнася своята бунтарска реч против турските золуми и против българските чорбаджии, която се извива пад Калофер като вихрушка и хвърля калоферци в голям смут.
 
Според ботевоведите след тази реч младият Христо Ботев е заплашен от арест. И за да го спаси от ареста, даскал Ботю решава да изпрати непокорния си син наново в Русия, та хем да изчезне от очите на кало- ферския мюдюрин Ибрахим ага, хем да продължи незавършените си науки. И както е известно, Ботев заминава за Русия през есента па същата тазп 1867 година. Но вместо в Русия, той се озовава при хъшовете във Влашко.
 
А къде е бил и какво е правил заплашеният от арест Христо Ботев през цялото лято на 1867 година? Дали се е разхождал пред очите на Ибрахим ага, който го е търсил, за да го арестува, или пък се е потулил някъде? За това ботевоведите мълчат. Впрочем един- единствен между тях — проф. Иван Клинчаров, прави някакво предположение, за което ще стане дума по- нататък.
 
Когато турците убиват Добри и излавят всички негови четници, един от приближените на Добри и па неговата чета розовчанин — Гено Жулев, успява да избяга и да се спаси. Впрочем самият Гено не е бил четник при Добри. Четник е бил неговият по-голям брат Стоян. Гено е бил още съвсем млад и Добри вероятно го е използувал главно като куриер, за връзка със селото и с революционния комитет. Та същият този Геног след като успял да избяга, се добира до чичо си Стайко в Анадола, където чичото бил чобаи, и го осведомява какво е станало в Розовец. Чичото, страхувайки се, че в Анадола има много хора от Розовец и от близките села, завежда Гено чак в Бруса, за да не бъде• той познат и издаден на турските власти. И в Бруса Гено прекарва цели осем години от живота си. Там той дочаква освобождението на България, след което се прибира в Розовец.
 
Стари хора по-сетне са си спомняли, че когато Гено се завърнал от изгнание, бил разказвал, че през лятото на същата 1867 година в четата на Добри войвода бил уж дошъл един млад учен, даскал „от Гор- ната ува“. Това ще рече от Горното поле, от полето зад Средна гора. Този млад учен даскал, пак според Гено, много обичал песента за Мануш войвода и „сказвал свои песни“.
 
А ето какво пише споменатият ботевовед проф. Иван Клинчаров в своята монография „Христо Ботев и Добри войвода“35, издадена през 1937 година в отделна книжка:
 
Монографията завършва с няколко извода, един от които гласи:
 
„За нас е безспорно ясно, че младият Христо Ботев е прекарал няколко месеца от живота си (според собствените му признания най-хубавите в живота му) с юнаците на Добри войвода.“
 
Вече стана дума, че Добри най-напред е дошъл в този край, поканен от калоферци, съпричастни с революционните борби на нашия народ. Известно е, че отначало той действувал в Калоферския балкан. Известно е също така, че в неговата чета има и калоферци. Един от тях е бил близкият приятел и другар па младия Христо Вотев — Никола Деличев. Защо наистина да не се допусне, че тези именно калоферци са решили да изпратят заплашения от арест Христо Ботев в четата па Добри, докато се разбере какво крои Ибра- хим ага или докато даскал Ботю уреди заминаването па сина си за Русия?
 
Легендата за пребиваването на Христо Ботев в четата на Добри войвода има в Розовец и своето продължение. Според тази легенда Христо Ботев бил написал по-сетне своето стихотворение „Пристанала“, след като е бил уж свидетел на хайдушката любов иа Добревия четник Стоян с розовчанката хубавица Съб- ка, която наистина му пристанала.
 
Че Събка е пристанала на хайдутина Стоян, че им се ражда син, когото кръщават Авел, че по-сетне Авел има син, когото кръщава на баща си Стоян — всичко това е истина. Легенда е само разказът на розовчани, че това е послужило като повод на Ботев да напише свосто чудесно стихотворение „Пристанала“. Пък, кой знае? ... Нали много пъти в легендите все се съдържа и по зрънце истина? ...
 
== Участие на Розовец в Руско-турската война ==
След разгрома на четата на Добри войвода и след гибелта на Васил Левски дейността на розовецкия ре­волюционен комитет до голяма степен замира. Хората са уплашени и стъписани. Наследниците на чорбаджи Деню отново си разпасват поясите. Но уплахата и стъ­писването са временни. Полека-лека розовецките родолюбци се съвземат от вцепенението и набират сили за нови битки.
 
Ето какво пише Иван Андонов в книгата си „Из спомените ми за турско време:
 
„През тези месеци (става дума за 1874 година ) аз посетих Матевски в Пловдив, дето намерих, че комитетската деятелност беше угаснала.
 
Освен в градовете, ние почнахме да организираме нови комитети и по селата. Пратихме брата ми Тодор поп Андонов да се установи в с. Балджеларе (Медово), ‘отдето действуваше в селата Рахманлий и Аблашларе (Брезово), и организирахме местни комитети.“
 
Липсват точни данни кои са влизали в розовецкия революционен комитет по това време. Но че комитет е имало и че неговата дейност е била значителна, личи от спомените на Минчо Андреев за времето в навече­рието на освободителната Руско-турска война. Ето как­во пише той:
 
„През 1875 година постъпих слуга у Маню Денев, син на убития Деню чорбаджи, да слугувам в един­ствения по онова време хан с кръчма и кафене, гдето освен местните жители често прииждаха посетители от разни села и градове, някои от които оставаха да пре- нощуват в хана. Тук живееше и Христо Ганев от Аджар, възрастен човек, неженен, по занятие терзия (шивач), като едновременно упражняваше и бръснарство в ка­фенето. Този човек, макар и предпазливо, получаваше вестник „Зорница“, който не зная по какъв начин му се изпращаше от Цариград. Когато оставахме сами, той ми разправяше, че има да става нещо и да се пазя да не издавам какви вънкашни лица идват в хаиа и приказват насаме с него. От тези думи на Христо Га­нев и от други сведения почнах да се уверявам, че дей­ствително има да става нещо и има патриоти българи да работят сериозно за освобождението на българския народ. Още повече в мене се затвърди това вярване, когато една вечер късно дойдоха в хана Никола Ана­стасов от село Балджеларе и Иван Йовчев от Борно- cvc (сега Братя Даскалови, Старозагорски окръг), въ­оръжени с пушки, каквито не бях виждал. Те приказ­ваха до късно с Христо Ганев, като се пазеха от мене, и преди да се разсъмне, си отидоха, като ми казаха да не казвам какви хора са дохождали в хана през нощта. Сутринта запитах Христо Ганев защо тези хора, които познавах от по-рано, така бързо дойдоха
 
и си заминаха преди разсъмване. Той тайно ми довери,, защото беше вече се уверил, че всичките му тайни са запазени от мене, че те били дейци от Старозагорския революционен комитет, узнали, че били издадени от някой българин от същия град и действията на коми­тета били парализирани. И като така, те избягали, за да не бъдат заловени.“
 
По-нататък Минчо Андреев разказва:
 
„През 1876 година турската власт потуши револю­циите в Панагюрище и другаде, като извърши клане­тата и опожаряването на Перущица, Батак, Ново село и пр. Но войната между Турция и Сърбия беше започ­нала, в която много българи патриоти бяха отишли в Сърбия да се сражават заедно със сръбската войска срещу турците под ръководството па главнокомандува­щия сръбската армия генерал Черняев. От вестниците, конто по това време се получаваха пак от Христо Га­нев, не зная чрез кого, и се четяха повече скришом в кафенето за хода на войната, в мене постепенно расте­ше патриотическата идея и си заключавах, че делото за освобождението на България е започнало. Започ­нах открито да говоря пред Христо Ганев, че съм въз­мутен от турските зверства, които бяха вече нетър­пими, защото след кланетата в Батак, Перущица и другаде в селото започнаха да идват разни башибо­зуци — турци и помаци, въоръжени, мръсни, дрипави п ме заставяха да им правя по няколко горчиви ка­фета, а обръщенията им бяха най-долни ругатни и псувни.
 
Благодарение че през тазп година в селото се на­мираше един Хаджи Баба, бял арапин, благороден тур­чин, изпратен от турското правителство да събира по- мрюка (таксата) за горския материал, който кварти- руваше в хана, та при всяко дохождане на башибо­зуци, като чуеше крясъците и псувните им, той се из- пречваше пред тях и някои напъждаше, други усмиря- ваше и така ни спасяваше от освирепялата сган.
 
Освен този Хаджи Баба, имаше още един турчин заптие на име Кара Сайт, който беше оставен да пази селото ни. Той също беше разбран и благороден тур­чин и често пи помагаше от бездушните пълчища.
 
Така се измина 1876 година — в страхове и криене от башибозуците.
 
Настъпи 1877 година. Започна да се говори с поло­жителност, че напролет Русия ще обяви война на Тур­ция за нашето освобождение. Започнаха по-събуде- ните патриоти мъже в селото ни да си приготовляват книжни патрони и кремъклии пушки, шишанета и пи­щови, за да бъдат готови в случай на турско нападе­ние. Барут за приготовляването на патрони доставяха турци от съседното Овчиларе (сега с. Александрово, Старозагорски окръг), които имаха барутна в балкана между селата ни и го донасяха скришом, по контра­банден начин в хапа ни, уж за нуждите на авджиите (ловците), каквито имаше доста в селото ни. Куршуми имаше доста на кюлче по дюкяните. Пък и много кан- тарски топки (кокуди) се стопяваха и правеха на куршуми.
 
Така приготвени, Щом се обяви войната, ние Се въоръжихме и не допуснахме вече турчин да влезе в селото ни.“
 
Когато долетяла вестта, че руски войски има вече в Казанлък, розовчани организирали „депутация“ от няколко души, предвождани от хаджи Мартин Стоя­нов. Тази депутация веднага се отправила за Казан­лък, за да приветствува братушките и да моли руско­то командуване да изпрати войскова част в помощ на въстаналото село.
 
Войскова част руското командуване не било в съ­стояние да отдели, но изпраща в помощ иа въстани­ците петима опълченци, под командата на Никола Ин- джето, „момък — както пише Минчо Андреев — на около 25—28 години, патриот, здравеняк и герой от гр. Самоков.“ Дар за въстаналото село са също така 40 турски мартини и 40 капсулии пушки със седем сан­дъка патрони.
 
Депутацията бърза да се завърне в селото, да от­несе оръжието и да заведе петимата опълченци в по­мощ на слабо въоръжените и неопитни въстаници.
 
В Розовец петимата опълченци веднага се захващат на работа. Духът в селото е много висок. Той може да се сравни само с опиянението на копривщенци и панагюрци, на батачани и перущенци преди малко по­вече от година, по време на величавата Априлска епо­пея през 1876. Готови да се хванат за оръжието са всички. Но петимата опълченци отделят само 120 мла­ди и здрави мъже, разпределят ги по взводове и за­почват да ги обучават като истински войници. Това ста­ва в началото на месец юли 1877 година.
 
Новината, че Розовец е въстанало и е пълно с ко­мити, веднага се пръска из околните села, в които- живеят много турци. На 11 юли караулите, поставени по кърищата, съобщават, че откъм турското село Теке,. което се е намирало между Розовец и Бабек, се за­дават пълчища, за да нападнат селото. Сто и дваде­сетте въстаници, йод командата на петимата опълчен­ци и под общотб-ръководство на Никола Инджето по­срещат турската сгап извън селото, в местността Чар­дака, и след кратко сражение обръщат нападателите в паиическо бягство. Въстаниците преследват турските пълчища чак до село Саръдемерджии (сегашното село* Златосел). На връщане те се кръщават и с кръв, като разстрелват заловен при преследването турчин.
 
Военните упражнения продължават с още по-голямо желание и усърдие, защото всеки вече е вкусил от упойващия дъх на жадуваната свобода, от сладкото опиянение на първата победа в боя. Селото е истински: военен бивак. За въстаниците се готви общо в казани, па Беровия харман.
 
==== Кървавият за Розовец 20 юли ====
Сбирщина башибозуци и редовна турска войска на­стъпват към разбунтувалото се село. Въстаниците прие­мат сражението, макар и при неравни сили, бият се- храбро, успяват да повалят много нападатели. Но тур­ските сили ги превъзхождат неколкократно. Ранен е тежко и командирът Никола Инджето, който до ра­няването си е навсякъде пръв в боя и с личния си при­мер увлича останалите. Пада убит и въстаникът Маню Белчовски.
 
Въстанието в Розовец обаче е изолирано. То не е съгласувано и не е подкрепено от никое от съседните села. Това дава възможност на турците да съсредо­точат силите си само срещу селото.
 
След няколкочасово сражение, през което време, по нареждане па опълченците, цялото население на Розо­вец се е вече изтеглило в планинта, на път за Казанлъш­ката долина, където са руските войски, въстаниците започват организираното си отстъпление. Те се стре­мят да дадат възможност и на последните жители на селото да се доберат до спасителните пазви на Сред­на гора, където турците няма да имат кураж да ги преследват. Турските пълчища успяват да застигнат и да съсекат само една беззащитна жена — баба Белю- вица Далевака.
 
Сполучливото изтегляне на цялото население на Ро­зовец свидетелствува за големия военен талант у въ­станиците и главно у техните ръководители — опъл­ченците.
 
За Никола Инджето е стъкмена специална носилка, на която той е пренесен на ръце през Средна гора и предаден на руска санитарна част за лечение. От по- сетнешни сведения се узнава, че командирът е бил успешно излекуван, след което наново се е включил в редиците на българското опълчение.
 
Розовчани опразват родното си село, а през нощта освирепелите пълчища са пълновластни господари на Розовец. Те грабят де що намерят, а след оплячкосва- пето пламва стихиен пожар. От 350 къщи оцеляват по- малко от 100. Другите са изпепелени. По такъв начин размирното село споделя нерадата участ на най-ак­тивните в революцията от април предната година села на Средногорието и Родопите.
 
По случай 100-годишнината от освободителната Рус­ко-турска война през 1979 г. в Народната библио­тека „Кирил и Методий“ в София бяха подбрани и издадени в специален сборник „Сто години от Руско- турската освободителна война — 1877—1878“<sup>36</sup> много документи. В редица от тях се споменава и Розовец.
 
Така например в документ № 345, който представ­лява писмо от Велю Богданов до Найден Геров, пи­сано в Пловдив на 23 август 1877 г. (месец след опо­жаряването на Розовец), четем:
 
„Благодетелний ми господарю,
 
От два месеца насам по нашите места станаха мно­го важни случки и сега всеки ден пи донася по ня­колко такива случки, които късат и дробят сърцето человеку. Стара Загора се потопи, както и много села около пея, в кръвта на жителите си и сега не съще­ствува вече; страхотийпи пепелища лежат на местата на Сопот и Калофер. Аджар (Свежен), Рахманлий (Розовец) и други не са имали по-добра участ.“
 
Но с въстанието и с опожаряването на селото не •се изчерпва участието па розовчани в битката за сво­бода на поробеното отечество. Жените, децата, стар­ците бягат през Шипченския проход на север от Бал­кана, а мъжете се включват да помагат на братята освободители. Известни са много примери на такава помощ.
 
Знае се например, че Стоян Дингилджиев, Минчо Тодоров и Петър Митев са използувани от руските вой­ски като наблюдатели и караул на Стражата между Карлово и Калофер. Именно тези трима розовчани уведомяват руското командуване за придвижването на турски войскови части от Карлово за Казанлък.
 
По всичко личи, че Розовец, главно поради своето географско положение, поради обстоятелството, че през него минава Светиниколският средногорски проход, е играло твърде важна роля в стратегическите планове и на двете сражаващи се армии. За селото става дума в редица от публикуваните в споменатия сборник до­кументи от Руско-турската война.
 
В документ № 502, който представлява писмо от пол­ковник Николай Дмитриевич Артамонов до Никола Кабакчиев в Ловеч, писано в с. Бохот, Плевенско, на 10 декември 1877 година, четем:
 
„Необходимо е да се знае какво става в Златица, колко табора има там. Генерал Карцов пише, че там има 15 000, а вие пишете, че там няма никой. В по­следно време от Шипка са заминали към Златица 12 табора. Трябва да се следи преминават ли и колко са в Карлово, Калофер, Кърнаре и Рахманлий...“
 
В документ № 511, който е също писмо от полков­ник Артамонов до Никола Кабакчиев в Ловеч, писано в с. Бохот на 14 декември 1877 година, четем:
 
„Трябва постоянно и внимателно да следите какво преминава през Филибе (Пловдив) към София и към Шипка и колко именно са таборите и оръдията на южната страна на Балкана, в Карлово, Калофер, Кър­наре и Рахманлий. .
 
В документ № 445, който представлява писмо иа архимандрит хаджи Макарий до Никола Кабакчиев в Ловеч, писано на 20 октомври 1877 година, четем: „Человека, който беше задължен да пътува на мно­го страни, днеска пристигна (и) явява, каквото е ви­дял. Казува за Пловдив, че е имало до хилядо и пет­
 
стотин души война (войска) конница, които са пре­минали за София. . . Казва какво е видял, че е имало хиляда души война в Рананли (Рахманлий) в ко­рията. .
 
От тези, а и от редица други документи личи ясно, че Розовец наистина е играло важна роля в страте­гическите планове и на руси, и на турци. Това обяс­нява в значителна степен и стръвта, с която турците се нахвърлят върху въстаналото село.
 
За бежанската участ на розовчани, пръснати като пилци на север от Балкана, пише твърде подробно в спомените си Минчо Андреев. За тази нерада бежан­ска участ са се предавали десетки разкази от баби и дядовци на внуци и правнуци. За съжаление никой не е записал тези покъртителни неподправени спомени. Много от тях са изличени, забравени завинаги. До­сега например · не бе известно, че жители на селото след бягството са се озовали и в Ловешко. От споме­натия вече сборник с документи от Руско-турската вой­на научаваме, че някои жители на Розовец са забяг­нали и в този далечен край. Ето например какво съ­държа документ № 474, който представлява рапорт на Кирияк Цанков до Найден Геров от 11 ноември 1877 година във връзка с изпълнението на възложената му задача по преместването на бежанци от с. Летница (сега гр. Летница, Ловешки окръг) в различни други селища:
 
„Вследствие на предписанието от 3 ноември под № 1180, тръгнах за село Летница, дето пристигнах на 6 ноември. . . Числото на сичките бежанци, които тряб­ваше да се преселват от с. Летница, възлиза на 377 души. Техните жилища преди., избягването им бяха Ескизарските (Старозагорските) села Пишман (Раз­каяние), Еиекечии (Свободен) и Рахманлий (Розо­вец).“
 
По време на своето принудително изгнание розов­чани активно помагат на братята освободители.
 
Известно е например, че група от 20—30 души, под ръководството на Стоян Попов, заедно с 9 руски ка­заци получават задача да издирят в опразнените тур­ски села в Габровски окръг добитък, необходим за изхранването на руските войски. Розовецките родолюб­ци изпълняват блестящо задачата.
 
Четирима розовчани — Гено Георгиев Чакъров, Иван Здравчев Андреев, Иван Манев Късев, наречен по- сетне Арабаджиев, и Пеню Минчев Далемски вземат участие в българското опълчение като бойци.
 
Сведенията за Иван Здравчев Андреев са твърде оскъдни. В списъците на опълченския личен състав е записано: „Здравчев Иван от с. Рахманлий, Плов­дивски окръг, редник, 3-та дружина, постъпил на 28- април 1877 година, приведен в 9-та дружина, награ­ден с орден“.
 
Кратки сведения за него се съдържат и в спомените на племенника му'Минчо Андреев. В тези спомени Мин­чо Андреев пише, че бил видял чичо си Иван Здрав­чев като опълченец през месец август в Габрово, къде­то била разквартирувана 9-та опълченска дружина. Това било непосредствено след епическите Шипченски боеве на 9, 10 и 11 август. На 12 август опълченците получили топла храна, а на 13 били отведени на по­чивка в квартал „Падало“ край Габрово. Тук Минчо Андреев се вижда със своя чичо опълченеца Иван Здравчев и с другия розовецки опълченец Гено Чакъ­ров. Те били много изтощени и „почернели като гар­вани“.
 
Оттук нататък следите на розовецкия опълченец Иван Здравчев се губят.
 
Другият опълченец от Розовец — Гено Георгиев Ча­къров — е посочил при постъпването си в опълчението за свое родно място гр. Болград. Това обстоятелство се определя от факта, че семейството му се е било преселило в Бесарабия. Ето какво гласят сведенията за него:
 
„Георгиев Гено от Болград, редник, 3-та дружина, 1-ва рота, постъпил на 22 юни 1877 година, предложен за награждаване с медал.“
 
След Освобождението Гено Чакъров се връща в род- ното си Розовец, задомява се и остава завинаги в се­лото. Когато през 1933 година съобщили, че през ав­густ ще бъде тържествено открит паметникът на Шип­ка, дядо Гено облякъл опълченската си униформа и тръг­нал пеш за Стара планина. В Павел баня, узнал, че тържеството се отлага и покрусен се върнал пак пеш в Розовец.
 
Дядо Гено Чакъров умира на 24 май 1934 година» изпроводен до гробищата от цялото признателно на­селение на Розовец.
 
Докато за дядо Гено Чакъров цяло село знае, че е опълченец и хората го ограждат с много внимание и признателност, то дядо Иван Арабаджиев дори и не споменава за своето участие в редовете на българско­то опълчение. Розовчани можеха да го видят само на 3 март — празника на освобождението на България, да сложи своите кръстове и медали и да се поразходи сам по улиците на селото, вглъбен в мислите си и спо­мените си за онова героично време, когато се е сра­жавал на Орлово гнездо и с гърдите си е отстоявал правото на българския народ да живее свободно.
 
През 1973 г. пловдивският вестник „Отечествен глас“ помести на страниците си една снимка на 6 души опъл­ченци и се обърна към читателите си с въпроса: „КОИ СА ТЕЗИ ОПЪЛЧЕНЦИ?“ Розовчани веднага позна­ха в един от тези 6 опълченци своя съселянин дядо Иван Манев Късев — Арабаджиев, наречен така поради занаята, който цял жизот е упражнявал. По повод на тази снимка неговият най-голям внук Йордан Иванов пише:
 
„Моят дядо е влязъл в редовете на Българското опълчение някъде около Свищов. Тогава той е бил само на 22 години. Участвувал е в битката на Орло­во гнездо. След поражението на турците на връх Сто- летов, той продължил с много други опълченци към с. Шейново и с. Чанъкчии, Старозагорско. В редовете на Българското опълчение е бил до сключването на Санстефанския мирен договор. След това се прибира в село. Разказвал ми е, че го поканили по-късно да му дадат народна пенсия, но той отказал. Заявил, че си има занаят и имот. Срам го било, че хората щели да гълчат по негов адрес. Имаше два медала за храб­рост от опълчението и един медал от Сръбско-бъл- гарската война.“
 
В боевете с турците загива и друг един розовчанин — Пеню Минчев Далемски, брат на Петко, Марин и Ган­чо Далемски. Съвсем оскъдни са сведенията за този розовепки родолюбец. Разказва се само от негови по­томци, че той е бил сред 120-те розовчани, които под ръководството на петимата опълченци се сражават с турците на 20 юли 1877 година, а също така, че след опожаряването на селото се присъединява към опъл­ченците и загива в някое от сраженията. Розовчани не знаят пито кога, пито къде точно е загинал той. Зпае се, че Пешо Минчев Далемски е бил женен за Купа Матанска (възпята в нашенската песен „Хубава Куна Матанска“) и че от този брак се раждат три деца: Минчо (дядо Минчо Гаджилов), Иван, който се изселва от селото и се задомява някъде из Добруджа- та, и Рада (майката на Димитър Христев Сутов — „Мушо“). Куна Матанска се завръща с трите си деца ведно с другитте забягнали розовчани и след няколко години вдовишко тегло се омъжва за овдовелия Иван Тодоров Фуклев, който има от първата си жена една дъщеря Бойка (на нея е посветена песента: Де лягаш, Кольо, де ставаш? Аз лягам, мале, аз ставам, в Бой- кини равни градинки.). От втория брак Куна ражда още четири деца — трима сина: Тодор, Дончо и Христо Фуклеви и една дъщеря, Дона — майката на Добри, Стефан и Стефана Цветански.
 
След историческата Шипченска епопея, която внася прелом във войната, двадесетина розовчани, под ко­мандата на Иван Колев и Вълко Дончев, поемат на 28 януари 1878 година от Габрово за Розовец. Не мо­гат да ги спрат ни снеговете, ни виелиците. След три денонощия изтощителен път пристигнали в опожаре­ното си село. Размирните розовчани решават не само да бранят руините на изпепелените си домове, но и активио да помагат на братята освободители. На дру­гия ден след тяхното пристигане в селото идват двама руски казаци. Те търсят храна за войската. Двадесе­тината въстаници повеждат казаците из околните села. Събрани са голям брой говеда, които руските солдати отправят през Средна гора към своите биваци в Тунджанската долина.
 
След няколко дни в селото пристигат и други мъже. Формирани са вече две чети от по двадесетина души, които не само бранят селото, но и успяват да устано­вят българска власт кажи-речи в целия район.
 
В следващите дни и седмици в селото се прибират на групи и поединично заедно с настъпващите руски войски и останалите избягали розовчани.
 
== Културни и природни забележителности ==
Най-значителните археологически паметници и находки в землището на Розовец са от античността. Това са няколко градища и калета, опасващи като венец котловината, в която е разположено селото. Такива са и могилите, в които са открити случайно съкровища, оръжие и други.
 
В южната могила е открит човешки [[скелет]], а около него следните предмети: [[злато|златен]] [[венец]], [[сребро|сребърен]] [[ритон]] във вид на [[сърна|сърнешка]] глава, два сребърни съда, от които единият имал форма на малка [[кана]], а другият - на малко [[тас]]че, един сребърен връх на [[стрела]] или [[копие]], кКюркчиев, Минчо. Розовец, кратък исторически очерк. Пловдив, Издателство "Христо г."актокакто и фрагменти от [[шлем]] и разни други предмети от сребро и [[бронз]].
 
[[FileКартинка:Rozovets-1May2006-decoration.jpg|дясно|мини|212п|Празнична украса на читалище "Развитие" за 1 май 2005 година.]]
[[FileКартинка:Rozovets-Bar-Zar.jpg|дясно|мини|212п|Легендарният за местните хора Бар "Зар"]]
 
=== Други забележителности ===
[[FileКартинка:Rozovets-church.jpg|дясно|мини|212п|Църквата в Розовец]]
* Паметник на загиналите в местността „Дерменка“.
* Паметник на загиналите в антифашистката борба розовчани.
 
 
В селото има реставрирана [[плевня]], която е използвана от [[Васил Левски]] за скривалище.
 
Line 913 ⟶ 63:
{{commonscat|Rozovets}}
* [http://rozovec.com/ Сайт на село Розовец]
* [http://rozovec.com/forums/ Форум село Розовец]
 
== Източници ==
Кюркчиев, Минчо. Розовец: Кратък исторически очерк. Пловдив, Издателство "Христо Г. Данов", 1985, с. 1 - 85.
 
{{Мъниче селища в България}}
{{Община Брезово}}
[[Категория:Села в област Пловдив]]
 
{{Мъниче селища в България}}
Взето от „https://bg.wikipedia.org/wiki/Розовец“.