Антон Страшимиров: Разлика между версии

Участва в [[Балканска война|Балканската война]] като [[редник]]. През [[Междусъюзническа война|Междусъюзническата]] и [[Участие на България в Първата световна война|Първата световна война]] е военен кореспондент и сътрудничи на вестник „Военни известия“ и списание „Отечество“. След войните редактира списание „Наши дни“, което отразява културния живот в България (1921). Създава и редактира (1922 – 1923) „Българска общодостъпна библиотека“. Помага на млади писатели, например на Христо Ясенов, Марко Марчевски и много други. След [[Септемврийско въстание|Септемврийското въстание]] (1923) пише знаменития позив „Клаха народа, както и турчин не го е клал“ ..."Нито тези, които погавриха надеждите на народните маси и забегнаха, нито тези, които клаха народа си, както и турчин не го е клал, ­ нито едните, нито другите ще помислят за тълпите жени и деца, оставени на произвола пред зима."/. Защитава жертвите на [[Александър Цанков|Цанковия]] терор, основава помощен комитет за подпомагане на сираците. През 1924 година е един от редакторите в списанието „Пламък“, в който главен редактор е [[Гео Милев]], издател Марко Марчевски. След няколко броя официално напуска, защото смята, че острият тон на Гео Милев срещу правителството е опасен и се рискува списанието да бъде спряно, както всъщност е станало. След това печата във вестниците „Звезда“ и „Новини“. През 1926 година под редакцията на Страшимиров излиза вестник „Ведрина“.

Страшимиров печата за пръв път през 1889 година в шуменското списание „Искра“ – стихотворението „Мъчно, тясно ми е – простор ми дайте“ (№3, с псевдоним Мирьо). Първия си разказ „Дулчев“ (с псевдоним Т-о) публикува през 1892 г. в №21 на списание „Лъча“ в [[Пазарджик]]. Сътрудничи на „[[Ден (списание)|Ден]]“, „[[Мисъл (списание)|Мисъл]]“, „[[Българска сбирка]]“, „[[Ново време (списание)|Ново време]]“, „[[Социалист (списание)|Социалист]]“, „[[Летописи (списание)|Летописи]]“, „[[Просвета (списание)|Просвета]]“, „[[Демократически преглед]]“, на вестниците „[[Развигор (вестник)|Развигор]]“, „[[Литературен глас]]“ и други. В ранните разкази на Страшимиров – „Анатема“, „На нивата“, „На широк път“, „Данаил“, „Косю“, се долавят влияния на народничеството. Подхващайки познатите теми за радостите и скърбите на селския живот, за недоволството на селяка от кметове, чорбаджии и бирници, Страшимиров не превръща битовото изображение в битоописателство. Герои на разказите му са бунтари, непокорници, които не се помиряват с неправдите. В първата си повест „Щастието на един век“ (по-късно със заглавие „Габровка“, „Еснафка“, отпечатана в списание „Български преглед“, 1900) авторът възхвалява добродетелите на българката – пазителка на родовите традиции от предосвобожденската епоха. В основата на повестта „Змей“ са суеверието и предразсъдъците в традиционното българско село. В изображението на семейнобитовите отношения се вграждат елементи на фантастично-митологичното мислене. Повестта „Кръстопът“ е картина на [[Бунтове срещу десякъка|селските бунтове срещу десятъка]] по времето на радослависткото управление (1899 – 1901). Към селската белетристика на Страшимиров принадлежи и романът „Есенни дни“, в който мотивът за любовта на двама млади е наситен с остродраматични конфликти. Опитвайки се да разруши старата ''битова кора'', Страшимиров създава поредица романи, в които се стреми да обхване живота на големия град, да разгадае духовната криза отона интелигенцията. Романът „Смутно време“ е опит за пресъздаване на обществения живот в България след 1886 година. В следващите си творби с градска тематика – „Среща“, „Висящ мост“ (2 издание със заглавие „Без път“), „Бена“, „Пропаст“ Страшимиров продължава да търси новите социални, икономически и психологически промени в градския начин на живот, опитва се да обясни драмата на героя интелигент, навлизайки в сферата на подсъзнателното, ирационалното, субективистичното. Романът-хроника „Вихър. С шопите към Цариград“, създаден през Балканската война, обединява различни жанрове. Отличава се с подчертана автобиографичност, с оригинални народоведски наблюдения. Връх в творчеството на Страшимиров е романът „Хоро“. Същинската тема на романа е не толкова погромът след потушаването на Септемврийското въстание 1923, колкото разпадането на общността, трагическото преобръщане на традиционната фолклорна обредност. Повествованието започва със сватба, но всъщност разказва за смърт. Хорото около труповете на убитите е символ на кървавия ужас и насилието, но в свързването на сватбата със смъртта прозират елементи от древния народен мироглед. Засегнати са формирани с векове стереотипи в душевността на българина и <galleryценностни caption="">критерии, свързани с взаимоотношенията между личност и колектив, традиция и съвременност.

</gallery></center>