Разлика между версии на „Народен театър „Иван Вазов““

м
м (без right/дясно в картинки (x3))
С края на първите две десетилетия на ХХ век приключва един важен период от битието на Народния театър – неговото институционално и художествено изграждане, постепенната му професионализация, съпоставима с балканския и донякъде общоевропейския театрален процес. Със смъртта на [[Иван Вазов]] през 1922 г. свършва и периодът на изграждане на Народния театър като основен културен институт на България. 
 
След опожаряването на театъра през 1923 г. трупата гостува известно време в провинцията, но в края на есента се връща в София и шест години играе на сцената на „Свободен театър“. За директор е назначен известният  литературен критик и редактор на сп. „[[Златорог]]“ [[Владимир Василев (критик)|Владимир Василев]], който кани в ръководството [[Андрей Протич]], [[Ст. Л. Костов|Ст. Л .Костов]] и [[Сирак Скитник]]. Назначени са нови артисти, сред които [[Любомир Золотович (актьор)|Любомир Золотович]], [[Иван Димов (актьор)|Иван Димов]], [[Петя Герганова]], а не след дълго и младите [[Зорка Йорданова]], Борис Ганчев, [[Константин Кисимов]], Мара Пенкова, [[Олга Кирчева]], Марта Попова, Георги Громов, [[Борис Борозанов]], Владимир Трандафилов и др. За артистичен секретар е назначен актьорът Хрисан Цанков, учил в [[Москва]] и в [[Берлин]] при Макс Райнхард. Скоро той започва да поставя като режисьор, а като драматург е привлечен големият поет [[Николай Лилиев]]. През 1925 г. за главен режисьор е назначен руснакът [[Николай Масалитинов|Н. О. Масалитинов]], който предлага в Народния театър да се открие Драматическа школа. В нея се включват  не само всички млади артисти и стажанти, но и всепризнати звезди като Кр. Сарафов и Г. Стаматов. Още с първата си постановка на „Дванайсета нощ“ от [[Шекспир]], която се посреща като истински театрален празник, [[Николай Масалитинов|Масалитинов]] показва, че занапред професионализмът все повече ще завладява театъра. До края на Втората световна война на сцената на Народния театър се  води своеобразен естетически дуел между Хрисан Цанков, който определя режисьора като „автор“ и при когото преобладава условността, стилизацията, експресията и търсенето на синтеза, и „класика“ Н. О. Масалитинов с неговия реалистичен, психологически театър, където режисурата е втъкана в текста и скрита в актьорското майсторство.  Това е  период, през който на сцена се играят за първи път такива пиеси като „Майстори“ от Р. Стоянов, „Големанов“ и „Вражалец“ от [[Ст. Л. Костов]], „Зидари“ от [[П. Ю. Тодоров]], „Албена“ и „Боряна“ от [[Йордан Йовков|Й. Йовков]], „Свекърва“ от [[Антон Страшимиров|А. Страшимиров]] и др.
 
Някои от най-значителните фигури на този период са директорите Христо Цанков – Дерижан, [[Михаил Арнаудов|проф. Михаил Арнаудов]], [[Владимир Полянов]], драматурзите [[Александър Балабанов|проф. Александър Балабанов]], [[Димитър Подвързачов]], [[Теодор Траянов]], режисьорите Йосиф Осипов, [[Юрий Яковлев]] и [[Боян Дановски]], художниците Александър Миленков, [[Александър Божинов]], [[Иван Пенков]].