Падеж (граматика): Разлика между версии

Процесът на опростяване на склонението се отразява и в обобщаването на определени окончания за имената от различни категории. Най-широко обобщени падежни окончания в среднобългарски, са -''ей'' за родителен падеж мн.ч. , -''м'' и за творителен падеж мн.ч., -''охъ'' за местен падеж мн.ч. Особено място сред тези явления заема обобщаването на окончанието -''ѣхъ'' на мест. пад. мн.ч. като окончание за род. пад. мн.ч. В среднобългарските паметници се срещат редица доказателства за разколебаване на падежната флексия – характерно за езиците с падежна ''конгруенция'' (липсата на падежна съгласуваност между определения и определяеми). През среднобългарската епоха се наблюдава и разрастване на предложно-падежните конструкции – постепенно прехвърляне тежеста на синтактичните функции върху предлозите.

Остатъците от звателната форма в съвремения български език не се мислят като падежи, защото не са в парадигма с други форми за падежи. Освен това звателните форми имат много дефицити, а именно – звателна форма нямат съществителни от ср.р. , съществителни в мн.ч. , както и съществителни от м. и ж. р. за неодушевени или абстрактни същини. Звателни форми нямат и редица лични имена, по-стари като Георги, Никола, Сава или по-нови, чужди по произход като Ивет, Жанет и подобни.

Именителен падеж: ''някой'', ''еди-кой'' , ''кой-годе'', ''кой да е'';