Федерален резерв: Разлика между версии

 

==== Промяна на дисконтовия лихвен процент ====

 

==== Количествено улесняване ====

Надценения курс на лирата обаче прави британският износ прекомерно скъп и единственото възможно решение е понижаване на цените и заплатите. Това на свой ред предизвиква стачки и масови вълнения и като социално по-безболезнено решение англичаните приемат политиката на индуцирана инфлация. Резултатът е отрицателен търговски баланс и изтичане на злато към САЩ. Възможните решения са или Англия да девалвира лирата и да излезе от златния стандарт или да убеди САЩ сами да предприемат инфлационна политика и така златния поток от Британия към САЩ да спре. Задачата по убеждаването е изпълнено брилянтно от управителя на банка „Фингланд” Монтагю Норман. Той развива близо приятелство Стронг като пътува периодично инкогнито до щатите, където участва в тайни срещи със Стронг и изкопчва от него уверение, че САЩ ще следва твърдо проинфлационна политика. Британската лира е спасена и чрез отпуснати заеми директно от Федералния резерв и [[Джей П. Морган]] съответно за 200 и 100 млн.$.

Американските управници отхвърлят рационалния избор на свободната търговия и твърдите пари като се насочват към протекционистките мита и инфлацията. Защитените от митата вътрешни отрасли, субсидираните с евтини кредити експертни отрасли и инвестиционните банки, които пускат облигациите – всичките те печелят. Губещо е населението като цяло, което се лишава от ниски конкурентни цени, евтин внос, страда от предизвиканата инфлация и от последвалото търкаляне по нанадолнището. Политиката на продължителен кредит-инфлация би била оправдана ако лихвените проценти бяха оставени да достигнато естественото си ниво, т.е. ако производителите и фермерите, които взимат заеми, плащаха лихвите в размер, по който спестителите са готови да им ги дадат. Но ФРС отново работи за да запази изкуствено занижени лихвените проценти. Дори през самата [[1929]] федералните банкери не вдигат лихвите и се държат за евтините пари, поддържайки последната фаза на спекулациите. През същото това време немският банкер Ялмар Шахт постоянно апелира за истински златен стандарт като единствено средство, гарантиращо че експанзията ще се финансира от истински доброволни спестявания, а не от банков кредит, определян от една малобройна олигархия финансови зевсове. Представителите на монетаристите от Виенската школа [[Лудвиг фон Мизес]] и [[Фридрих Хайек]] открито заявяват, че цялата инфлационна политика е корумпирана. Топлите връзки между Стронг и Морган както и между английските банкери и финансистите отвъд Атлантика сочат, че тези твърдения не сами били далеч от истината.

Очакваният срив през [[1929]] година и участието на Федералния резерв в изкуствения бум през 20-те пораждат всеобщо възмущение и недоверие срещу банковата система като цяло. Започва масово осребряване на банкови депозити и дори на банкнотите на Федералния резерв в злато. В тази ситуация икономическата логика изисква изкуствено занижените лихвени проценти да се вдигнат до естественото си ниво. Министърът на финансите Андрю Мелан препоръчва „ликвидиране на работните места, ликвидиране на акциите, ликвидиране на фермерите, ликвидиране на ипотеките и така да се очисти гнилото от икономиката. Това е и типичната схема на 19-ти и 20-ти век до 20-те години. Стопанската рецесия и борсовият спад са не само обичайно вродени, но и необходими части от цикъла на растежа. Те ликвидират не здравите елементи в икономиката и изгонват паразитите, както пише Дж. К. Голбрайд – „една полза от депресията е, че тя излага това което финансовите ревизори не са успели да открият”. Всичко което се иска от правителството и деловите кръгове е търпение. Рецесията от 1920 година а и много преди нея се саморегулират за една година. Няма причина рецесията от 1929 година да изисква по-дълго време, защото американската икономика е здрава в основата си, по думите на президента Кулидж. В края на паниката индексът на акциите е спаднал от 452 на 224, т.е. изхвърлен е бил спекулативния елемент, като оставя здравите акции с приблизително правилната им цена по отношение на дохода. Ако на рецесията е било позволено да се саморегулира, както би станало до края 1930 година, аналогично на предишните случаи, доверието е щяло да се възстанови и е нямало да има световен провал.

Вместо съвземане пазарът отвръща като тръгва надолу, бавно и неумолимо, като влачи към унищожение цялата държава и подире ѝ и света. Към 1932 г. индустриалния индекс „на Ню Йорк таймс” спада на 58 от 224 в края на паниката от 1929 година. Последният удар идва, когато протекционистичната политика на Америка се връща като бумеранг. Жестоките митнически тарифи пренасят депресията в Европа. Крахът на Кредит Анщалт, водещата банка на Австрия, бута цяла редица европейски плочки от домино, кара Британия и други страни да се откажат от златния стандарт и отприщва вълна от фалити. Изчезва и последния американски износ за Европа, а чужденците губят доверие в долара и започват да теглят авоарите си, като същата треска обзема и американските клиенти. За една година фалират около 700 американски банки и банковата система практически престава да работи. Накрая през [[1933]] година Рузвелт окончателно извежда Америка от златния стандарт по отношение на вътрешния пазар, превръщайки долара в книжна валута, печатана от ФРС.