Вакарел: Разлика между версии

[[Файл:RIF-Ltd-Vakarel.jpg|thumb|Модерна фирма за строителни материали на териториата на Вакарел - – РИФ ООД]]

Основание за определянето на населението във Вакарелската планина като една общност дават и еднаквите говорни особености, общите белези на облеклото, строежът на къщите и устното народно творчество. Административнато устройство е също едно доказателство за разгреждането на този район като една покрайнина. До [[1921]] и след [[1959]] година всички селища са обединени в една община – Вакарелска община.

Повърхнината на покрайнината представлява овал, който обхваща 153,9 кв. км От тях 12,2 кв. км влизат в Белишкия дял, а останалите 141,7 кв. км са от Вакарелския дял на [[Средна гора|Ихтиманска Средна гора]]. На тази територия, както бе отбелязано по-нагоре, възникват и се утвърждават след разпръсването през 1792- – 1798 година 24 селища обединени с названието „вакарелски селища или „вакарелски махали”махали“. В ляво от [[Виа Милитарис|Големия диагонален път]] по посока Пловдив, възникват махала Бърдо с двете си по-малки махали Горната и Долната, махала Джамузовци с махалите Козловци, Терзийци и Дошевци, махала Бузяковци, махала Пановци, махала Дошевци – разтурена през 1905 година, махала Обрадовци – разтурена през 1830, махала Ляовци – разтурена през 1870, махала Мечковци с махалите Митовци и Младеновци, махала Пореванци – разтурена през 1910, махала Богдановци, махала Ръжана с махалите Джаовци, Байкьовци и Токмаковци, махала Драгиовци с махалите Балабанци, Драгиовци, Маноиловци, Виделовци и Шараметовци, махала Корчаковци – разтурена през 1886, махала Ежовци – разтурена през 1885 и махала Селянин. От дясната страна на пътя възникват махалите Бальовци, Млечановци, Крушовица с махалите Горна, Средна, Пращиловци и Ушовци, махала Брънковци с махалите Сараошовци, Драслевата и Долния сокак, махала Семковци с махалите Семковци и Демировци, махала Яздирастовци, махала Полиовци с махалите Полиовци и Герджиковци, махала Поповци с махалите Поповци и Яйчовци, махала Банчовци и махала Кутрахци. В центъра на покрайнината, около пътя в близост до стражевата кула възниква махала Хановете, която се превръща в естествен център на покрайнината.<ref>Гунчо Гунчев "Вакарел -„Вакарел – антропогеографски проучвания"проучвания“ С, 1933 г.</ref><ref>М. Варенска "Сравнителна географска характеристика на социално-икономичиското развитие на селата Костенец и Вакарел, СУ ГГФ, София 1988 г.</ref>

Вакарелската планина представлява както орографска, така и етнографска и говорна граница, поради което Вакарел винаги е бил крайно звено на административните и епархиални единици, които са обхващали този край, както това ясно проличава при проследяване на границите им. През всички големи и малки промени в административното деление, правени от турци и българи в тези части на България, Вакарел винаги е бил подчинен на най-близките градски селища [[Ихтиман]] или [[Самоков]], като обикновени административни центрове, и на [[София]] като по-голям такъв. Малко преди Освобождението той се е числял към Ихтиманската нахия, Самоковската кааза, Софийския санджак и Одринския вилает. При по-старите турски административни деления той е принадлежал обикновено към Ихтиманската кааза, а когато такава не е съществувала, направо към Самоковската кааза, Софийски санджак. Вилаетската му принадлежност се е меняла според големите административни прегрупирания, правени от османците през разните епохи. Той е спадал и към [[Румелия|Румелийското бейлербейство]] с главен град София, което е обхващало почти всички турски европейски владения, и към Нишкия вилает, и към Дунавския вилает с главен град [[Русе]]. От последния вилает Софийският санджак е бил откъснат през 1876 г. и присъединен към Одринския вилает, поради което по време на Освобождението Вакарел е принадлежал към него.

След като Берлинският договор разделя България на две части, Вакарел остава в [[Княжество България]]. Границата между нея и [[Източна Румелия]] минава на около 7 км южно от гара Вакарел. От Освобождението до [[31 юли]] [[1925]] г. вакарелските селища са се числели към Самоковска околия, Софийски окръг, като не се смята, естествено, няколкомесечното съществуване през 1879- – 1880 г. на Самоковски окръг. На 31 юли 1925 г. се възстановява премахнатата през 1901 г. Ихтиманска околия, причислена към Софийски окръг. До 1921 г. всички вакарелски махали са съставяли една община, наречена Вакарелска. Нарасналите обаче нужди на отделните махали, постепенното оформяне на някои от тях в села, както и техническите и административните затруднения, съществуващи при една толкова голяма и с разпокъсани части община, налагат прегрупиране на махалите в повече общини. Като центрове изпъкват покрайните махали, които вече са имали свой обособен живот и характер на групирани села. Това важи особено за махалите Бърдо, Крушовица и Кутрахци (днес с. Пауново), обявени за села при отделянето им като самостойни общини. Първи образуват общини през март 1921 г. Бърдо и Кутрахци (днес с. Пауново), последната заедно с близката и махала Банчовци. Същата година през декември се отделят махалите Богдановци, Бузяковци, Джамузовци, Драгиовци, Мечковци, Пановци и Ръжана и образуват отделна община. Богдановци и става център и дава името си. През февруари 1923 г. Крушовица също така се отделя като самостоятелна община. Останалите девет махали, а именно Бальовци, Брънковци, Млечановци, Полиовци, Поповци, Селянин, Семковци, Хановете и Яздирастовци си остават още в старата голяма община, чийто център е село Хановете (днес Вакарел) и носи името Вакарелска община. Опит да образуват общини са направили през 1923 г. и махалите Поповци и Семковци, обаче указът, който е издаден за тази цел, се отменя от Върховния административен съд. Това административно-териториално устройство Вакарелските селища запазват до [[1959]] година, когато с нов закон околиите са премахнати и общините директно влизат в състава на окръзите. Следващата по-основна административна реформа е проведена през 1978 година, с окрупняване на общините. Вакарелската община е присъединена в състава на [[Община Ихтиман|Ихтиманска община]]. На територията на бившата община са учредени четири кметства - – Вакарел, Пауново, Брънковци и Бузяковци. През 1986 г. съставните махали на кметство Брънковци са ликвидирани като самостоятелни населени места и се превръщат като съставни части на новообразуваното село [[Костадинкино]].

Традиционното вероизповедание на вакарелското население е православно и това налага да се посочи епархиалната принадлежност на вакарелките селища. Епархиалната принадлежност на Вакарел до [[1557]] г. е към Софийската епархия, до която година тя е подчинена на [[Охридска архиепископия|Охридската архиепископия]]. През [[1557]] г. е възстановена сръбската [[Печка патриаршия]] благодарение на застъпничеството на тогавашния велик везир [[Соколлу Мехмед паша|Мехмед Соколович]]. В границите на новата патриаршия влизат освен сръбски земи и български покрайнини по [[Южна Морава|Българска Морава]], а също и Скопска, Кюстендилска и Самоковска епархия. Тогава именно от Софийската епархия, която остава подчинена на цариградския патриарх, се отцепва Самоковско и образува самостойна епархия, която обхваща и части от Радомирско, Дупнишко, [[Благоевград|Горноджумайско]], Разлог, западната част на Витоша със село [[Владая]], Ихтиманско с [[Горна Василица|Василица]], [[Мухово]] и Вакарел. Вакарел се пада точно в нейните граници и е следователно едно от най-източните селища в пределите на Печката патриаршия. Така оформена, Самоковската епархия запазва съществуването си и след разтурянето на патриаршията през [[1767]] г. Тогава тази епархия бива подчинена на Цариградската патриаршия. Печките патриарси признават българския характер на споменатите епархии. След основаването на [[Българска екзархия|Българската екзархията]] Самоковската епархия остава на нейно подчинение. Според едно специално постановление на екзархийския устав тя е присъединена на [[1 януари]] [[1908]] г. към Софийската епархия, след смъртта на [[Доситей Самоковски|Доситей]], последният и митрополит. Днес вакарелци се намират пак под духовното ръководство на софийския митрополит в състава на Ихтиманска духовна околия.<ref>Гунчо Гунчев "Вакарел„Вакарел-антропо-географски проучвания"проучвания“ София 1933 г.</ref><br />

Малка част от населението във Вакарел изповядва протестанско християнство и е обединено в църковна община към църквата "Ел„Ел Шадай"Шадай“<br />

На територията на Вакарелската покрайнина съществуват данни за наличие на уседнал живот от каменно-медната епоха (V-IV хилядолетие пр. Хр.) В близост до м. Кутрахци (дн.с. [[Пауново]]) на десния бряг на р. Баба върху предната, надвесена над реката присойна част на един малък рид, наречен Язовина, са намерени останки от малко праисторическо селище. Открити са отделните късове от глинени съдове, обгоряла глинена мазилка от жилища, кости, останки от храна, дебелостенно керамично съдче (пота) за топене на метал, каменно приспособление за точене на каменни оръдия на труда, каменен хромел за смилане на брашно. В долината на р. Суха в близост до м. Селянин (дн.с. Селянин) са намерени каменни брадвички, тесли, длета, клинове, прешлени за вретено. Следи от древно рударство са открити в местността Милчовец, в близост до м. Бузяковци, Язовина, и Тесни рът до м. Бърдо (дн. с.[[Бърдо]]). В околностите на Бузяковци и в долината на р. Баба са открити стари шахти за добив на кварцова руда, от която чрез стриване, промиване и стопяване древните са извличали злато. В селището при Язовина са открити фрагмент от дръжка на бронзов меч и керамични фрагменти с черна гланцирана декорация от бронзовата епоха, което показва съществуването му и в този исторически период.

През късната [[бронзова епоха|бронзова]] и [[желязна епоха|желязната епоха]] покрайнината е обитавана от тракийските племена трери и тилатеи, споменати от [[Тукидид]], а по късно от [[серди]]те, които са обитавали територията на Софийското поле и Вакарелската планина, и [[одриси]]те. На югоизток са граничели с бесите. Във Вакарелския район са отбелязани повече от тридесет тракийски надгробни могили. В разкопаните могили са намерени урни, вътре с пепел и овъглени кости, обиколени наоколо със суха зидария или затрупани с чакълест материал. Най-големите могили имат 20 м диаметър като например тази при Байкьовските гробища под м. Ръжана. Най-висока, 4 м, е тази, която е северно от м. Пановци. Повечето от могилите са с диаметър, по-малък от 15 м.<ref>Гунчо Гунчев "Вакарел -„Вакарел – антропо-географски проучвания"проучвания“ София 1933г1933 г.</ref><ref>Веселка Гълъбова "История„История на Ихтиман, том I"I“, София 2007 г.</ref><br />

Историята на Вакарел през римската епоха е тясно свързана с [[Виа Милитарис|Големия диагонален път]], свързващ древните селища, чиито наследници са днешните [[Белград]], [[Ниш]], [[Пловдив]], [[Одрин]] и [[Цариград]]. Основното предназначение на пътя през римската епоха, а и след това, е бързото придвижване на войските на Империята, поради което получава още и името Военния път (''Via militaris''). Значението му пораства извънредно много след завладяването на Балканския полуостров от римляните, когато бива направена специална настилка. Народното предание и до днес още свързва строежа на този път с името на император Траян ([[97]]- – [[117]]).

Пътят е бил широк 9 крачки (6 метра), в средата малко издигнат, постлан с многоъгълни камъни или посипан с пясък. Той е оразмерен: на всяка римска миля (1482 м) е имало пътна (милиарна) колона с означение на разстоянието от близкия град или благодарствен надпис. За пренощуване на пътниците са били устроени по-големи и укрепени селища (''mansio''); през деня конете и колата са се сменяли на някоя станция (''mutatio''). На много места е имало гостоприемници (''tabernae''). За защита на пътя са били изградени крепости (четириъгълни и околчести, наричани ''castella'') и отделни кули (''turres''). През 3 и 4 век от Белград до Константинопол е имало 31 селища, 43 станции, а разстоянието е било 670 римски мили. През 1965 г. във Вакарел са открити две каменни колони с надписи, в които се изказва благодарност за отпуснатите средства за благоустрояване на пътя.

Писмени сведения за съществуване на крайпътна станция '''Спарата''' (''mutatio Sparata'') в местността Каелеица в близост до махала Ръжана се съдържат в Певтингерова карта / A. Tabula Peutingeriana / от IIв., итинерария Бурдигалски пътеводител (''Itinerarium Burdigalense '') от 333 г. след Христа и Земеописанието /Cosmographia/ на анонимният автор от Равена /Ravennatis anonymi/ от VIв<ref>ЛИБИ том I, София 1958, с. 20, 41, 395 </ref> . Селището е маркирано според тези източници на 25 мили от [[Сердика]], на 8 мили от станция Бугарака (''mansio Bugaraca''), в близост до [[Лесново]] и на 10 мили от станция Хелице (''mansio Helice''), близо до Ихтиман. На няколко декара пространство са намирани късове, а често и цели блокове от големи тухли, както и части от керемиди, от изпечена мазилка и глинени съдове. Останки от друго селище от тази епоха са открити в местността Асанско орниче, в близост до махала Поповци, на левия бряг на река Баба. Тук са открити при селскостопанска дейност части от дебели, големи тухли, парчета от глинени съдове, хромели и много монети, повечето от които от времето на император [[Юстиниан I]] ([[527]]- – [[565]]) и монети от времето на император [[Йоан Цимисхий]] ([[969]]- – [[976]]), което показва, че това селище е съществувало и през по-късната средновековна епоха. На около 1 км източно от античното селище, на малко ридче под м. Банчовци се намират останки от малка крепост, наречена Банчовото кале. То е от същата епоха, за което свидетелстват намерените там монети и фибула. Заградено е с ров откъм север, а от другите страни са стръмни склонове. Към изходната му част личат добре основите на четвъртита кула. На връх Брънкова китка са открити монети от времето на императрица [[Фаустина]] (средата на [[2 век]] след Христа).<ref>Гунчо Гунчев "Вакарел„Вакарел-антропо-географски проучвания"проучвания“ София 1933 г.</ref>

По време на османското нашествие по нашите земи Вакарел възниква като селище по времето на султан [[Сюлейман II (Османска империя)|Сюлейман II]] заедно с [[Ветрен]], като на територията на тези села е заселено християнско население, на което е вменено изпълняването на държавна служба – дервенджии, т. е. пазители на пътя. Заради тази повинност населението е освободено от многобройните данъци, с изключение на данъка [[испенче]], който се плащал от християнското население, като в този случай е редуциран от 25 на 12 аспри, и натуралния данък [[йошур]] – по една крина ечимик и ръж от домакинство. Никой нямал право при минаването си по пътя да изземва насила и безплатно нито сено нито слама, нито няква храна или вино. Всичките нужди преминаващите по пътя пътешественици е трябвало да си осигуряват от местното население срещу заплащане. (Бертрадон де ла Брокиер, Вранчич, Рамберти, Герлах, Дерншвам – [[Иван Шишманов]] “Стари пътувания по България", с. 373)

{{цитат|къщите във Вакарел са по–добри от други места и имат такива правилни дворове и градини, щото човек би помислил, че живее в Европа.}}

Почти ежедневните срещи на населението с пътешественици от различни краища на Европа и империята направили вакарелци по-освободени при срещите им с чужденците. Те не ги избягвали като повечето българи от епохата, а напротив, търсели контакт с тях - – факт, подчертаван от почти всички пътешественици, оставили ни писмени сведения за пребиваването си във Вакарел.

Върху това добре устроено и богато за тогавашните представи село, по време на неуспешната австро–турска война от [[1737]] г. османските войски си изливат желанието за мъст, като го опожаряват до основи. Селото се възражда много бързо, но за втори път е разорено през [[1792]] г. Населението отново го съгражда, като този път то е разпръснато в 23 махали. Третото опожаряване населението преживява по време на [[Априлско въстание|Априлското въстание]] от [[1876]] г., след което селото е възстановено отново.

След Освобождението Вакарел получава силен икономически тласък първо поради това, че до [[1885]] година е гранично село с [[митница]] на границата с [[Източна Румелия]]. Втората причина е прокарването на железопътната линия [[Цариград]] - – [[София]] - – [[Белград]] - – [[Виена]]. След откриването на митницата във Вакарел през [[1879]] г. се строят множество търговски къщи и се откриват представителства на кантори. За периода 1880–18851880 – 1885 година митницата е седма по внос и десета по износ сред 25 митници на [[Княжество България]], като същевременно държи първенството по обем стокообмен сред митниците с Източна Румелия. Това търговско оживление изисква от своя страна наличието на обслужващи дейности. Към съществуващите 8 хана и странноприемници са прибавени още 5. Разкрити са 5 бакалници, 2 кафенета, 2 обущарници, 2 содо-лимонадени работилници, 1 бозаджийница, 4 кафенета, 2 шивашки и 4 плеташки работилници, 2 дърводелски и 1 тенекеджийска работилници. Изградени са 4 хотела, 2 – на братя Сребърникови от Самоков, един гръцки и 1 албански. Това допринася допълнително за икономическото замогване на населението.

След Съединението икономическото развитие не спира, защото е повлияно благоприятно от изграждането на жп линията [[Септември (град)|Саранбей]] - – София - – [[Цариброд]]. През [[1881]] г. започват проучванията за строителството от руската финансово–предприемаческа група “Гинсбрук–Поляков”„Гинсбрук–Поляков“, чиито представител генерал Струве за известно време се установява във Вакарел. През [[1883]] г. се подписва конвенция за строителството на линията между [[Австро-Унгария]], [[Сърбия]], България и [[Османска империя|Османската империя]]. Строителството на линията Белово – Вакарел е възложено на италианското дружество “Виталис”„Виталис“, чийто представител инж. Бартел се установява във Вакарел. Строителството на линията Вакарел – Цариброд е възложено на българския предприемач Иван Грозев. И двете компании наемат много от мъжкото население за извършване на строителните работи. Имайки предвид географското положение на Вакарел и особеностите на експлоатацията на железницата във Вакарел са изградени гара, пикьорски участък и локомотивно депо за помощна служба. Всичко това допринася за икономическото развитие и благосъстоянието на вакарелското население. При своите проучвания Гунчо Гунчев установява, че един на всеки 5 човека осигурява доходите си извън земеделието – в железницата и обслужващите дейности. Икономическото развитие води до културни промени в бита на хората, които "погражданяват"„погражданяват“ облеклото си и ежедневието си.

При избухването на [[Балканска война|Балканската война]] през 1912 г. 3 души от Вакарел са доброволци в [[Македоно-одринско опълчение|Македоно-одринското опълчение]].<ref>„Македоно-одринското опълчение 1912- – 1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр.832.</ref>

[[File:St-Petka-Monastery-of-Vakarel.jpg|thumb|Вакарелският манастир "Св„Св. Петка"Петка“]]

На 2 км. южно от село Вакарел се намира* [[Вакарелски манастир|Вакарелския манастир "Св„Св. Петка"Петка“]]. Манастирът е сравнително нов. Основан е през [[20 век]], Бил е женски манастир. Храмовият му празник се чества на [[14 октомври]]. деистващ е и има постоянно пребиваваща монахиня

* Алисия - – известна българска попфолк певица.

* [[Спас Дупаринов]] (1892- – 1923), политик

* [[Трендафил Захариев]] (р.1923) - – български кинооператор

Най-значимото събитие във Вакарел е съборът "Пресвета"„Пресвета“. Главен организатор при откриването му е читалище "Заря"„Заря“.

* [http://xoomer.alice.it/pavelnik/Biblio/Kultura/Vakarel/Vakarel.htm Вакарел - – антропогеографски проучвания, Г.Гучев София 1933 г.]