Разлика между версии на „Беласишка битка“

ъглови кавички -> български кавички редактирано с AWB
(ъглови кавички -> български кавички редактирано с AWB)
По-пряка връзка с битката през 1014 г. имат събития, случили се близо половин столетие преди нея. През [[968]] година България е нападната от киевския княз [[Светослав I]]<ref>''Гюзелев'', Кратка история на България, с. 68</ref>. По това време българската държава, която при цар [[Симеон I]] (893 – 927) е поставила Византия в крайна опасност<ref>''Божилов'', Цар Симеон Велики, с. 115 – 116, 124 – 126, 137 – 144</ref>, вече е загубила голяма част от мощта си. Нейните източни предели, където е и столицата [[Велики Преслав]], се превръщат в бойно поле на византийци и руси, защото, макар че идва на [[Дунав]]а като византийски наемник<ref>''Мутафчиев'', Книга за българите, с. 79</ref>, Светослав скоро насочва оръжието си срещу [[Константинопол]]. Развръзката от тези събития идва, когато руският княз е победен от византийския император [[Йоан Цимисхий]] и е принуден да се оттегли от България, чиито източни области попадат под византийска власт през [[971]] г.<ref>''Гюзелев'', Кратка история на България, с. 68 – 69</ref> Внукът на Симеон, [[Борис II]] (969 – 971), е отведен от Цимисхий в Константинопол, където е принуден да се откаже публично от царската си титла<ref>''Пириватрич'', Самуиловата държава, с. 58 – 59</ref>.
 
С този акт Византия счита, че е сложила край на българската държава. Затова, когато пет години по-късно (непосредствено след смъртта на Цимисхий през януари 976 г.), в западните области на някогашното Преславско царство [[Въстание на комитопулите|избухва въстание]]<ref>Йоан ''Скилица'', „История“, в: ''Подбрани извори'', т. II, с. 64; ''Пириватрич'', Самуиловата държава, с. 94 сл.</ref>, в [[Константинопол]] възприемат водачите му, [[комитопули]]те [[Давид (комитопул)|Давид]], [[Мойсей (комитопул)|Мойсей]], [[Арон (комитопул)|Арон]] и [[Самуил]], като «отстъпници»„отстъпници“ и «метежници»„метежници“ срещу законната власт на византийския император, които трябва да бъдат отново подчинени<ref>''Пириватрич'', Самуиловата държава, с. 172 – 173</ref>.
 
През 986 г. Василий II предприема първия си поход срещу българите. След безуспешна обсада на [[София|Средец]] императорът претърпява съкрушително поражение в [[Битка при Траянови врата|битката при Траянови врата]]<ref>''Ангелов'' / ''Чолпанов'', Българска военна история през средновековието (Х-XV век), с. 39 – 41, 43 – 44</ref>. Военните успехи на Самуил срещу византийците и гибелта на останалите комитопули водят до издигането му в едноличен управник (а от 997 г. – и владетел с царска титла) на държавата, чието средище е преместено в [[Преспа (средновековен град)|Преспа]] и [[Охрид]].
[[File:Samouil's fortress 2011, 02.JPG|250px|thumb|Паметникът на цар Самуил в националния парк-музей [[Самуилова крепост (Ключ)|Самуилова крепост]] при [[Ключ (село)|Ключ]]]]
 
Въпреки тежкото си поражение българите задържат крепостта Струмица в свои ръце. Василий II решава да се оттегли на своя територия. За да отвори пътя си към Солун, императорът изпраща солунския дук Теофилакт Вотаниат да разчисти преградите, поставени от Самуил южно от Струмица. Някъде там, вероятно в теснините между планините Беласица и [[Плавуш]], български стражи, предвождани от Гаврил Радомир, нападат от засада и разгромяват Вотаниат, който пада убит<ref>''Златарски'', История на българската държава, т. I, ч. 2, с. 738</ref><ref>''Ангелов'' / ''Чолпанов'', Българска военна история през средновековието (Х-XV век), с. 55 – 56</ref>. Този неуспех принуждава Василий II да промени плановете си и да отстъпи обратно по долината на Струмешница. След като успява да подчини без бой крепостта [[Мелник]], той се оттегля обратно на изходния си пункт от началото на похода<ref name="pirivatric137">''Пириватрич'', Самуиловата държава, с. 137</ref>.<ref>''Златарски'', История на българската държава, т. I, ч. 2, с. 740</ref> За да отмъсти за Вотаниат и да прекърши българската съпротива<ref>''Гюзелев'', Кратка история на България, с. 74</ref>, или пък за да накаже «бунтовниците»„бунтовниците“, за каквито счита българските войници<ref>''Пириватрич'', Самуиловата държава, с. 178. ''С. Пириватрич'' посочва, че ослепяването е традиционно наказание във Византия за бунт срещу законния владетел.</ref>, Василий II заповядва да бъдат ослепени пленниците и ги изпраща при Самуил, като на всеки сто оставя един едноок за водач.<ref>Според ''Скилица'' броят на ослепените е 15 000 (''Подбрани извори'', т. II, с. 66), а друг византийски автор, ''Кекавмен'', твърди за 14 000 пленници, без да споменава за осакатявания (''Пириватрич'', Самуиловата държава, с. 166). ''Златарски'' (История на българската държава, т. I, ч. 2, с. 739) и други изследователи смятат тази бройка за преувеличена. Според добавките към български превод от XIV в. на ''Хрониката на Константин Манаси'', цитирани от ''Пл. Павлов'' (Залезът на Първото българско царство, с. 50), пленниците наброяват 8 000.</ref>
 
Както показват гибелта на Вотаниат и фактът, че войната продължава още четири години, победата на византийците при Ключ далеч не е пълна<ref>''Holmes'', Catherine, [http://www.roman-emperors.org/basilii.htm Basil II (A.D. 976 – 1025)]</ref>. Някои съвременни историци поставят под сериозно съмнение тезата, че поражението на българите е толкова голямо, както е описано от византийските летописци [[Скилица]] и [[Кекавмен]].<ref>''Stephenson'', P., The Legend of Basil the Bulgar-Slayer, Cambridge University Press, 2003, ISBN 0521815304, p. 4</ref> Други учени подчертават, че ударът, претърпян два месеца след битката със смъртта на Самуил, е по-съдбоносен за българската държава<ref>''Златарски'', История на българската държава, т. I, ч. 2, с. 740 – 741</ref>. Българският цар умира в Преспа на 6 октомври 1014 г. вследствие от сърдечен пристъп, който получава след като вижда какво е сполетяло пленените войници<ref name="skylitzes66" />.<ref name="pirivatric137">''Пириватрич'', Самуиловата държава, с. 137</ref> Наследниците на Самуил, [[Гаврил Радомир]] и [[Иван Владислав]], не съумяват да окажат отпор на Василий II, който със сила и дипломация успява да покори България през 1018 г.<ref>''Ангелов'' / ''Чолпанов'', Българска военна история през средновековието (Х-XV век), с. 56 – 61; ''Павлов'', Залезът на Първото българско царство, с. 24 – 42</ref>