Разлика между версии на „История“

редакция без резюме
(→‎Методи на историята: руски кавички -> български кавички редактирано с AWB)
Историческият метод се заключава в следването на принципите и правилата на работа с първоизточниците и другите доказателства, открити в хода на изследванията и използвани при написването на исторически труд.
 
[[Херодот]] (484—425484 – 425 г. пр.н.е.)<ref name="lamberg-karlovsky-p5">{{cite book |title=Ancient Civilizations: The Near East and Mesoamerica |author=Lamberg-Karlovsky, C. C. and Jeremy A. Sabloff |publisher=Benjamin-Cummings Publishing |year=1979 |pages=p. 5}}</ref> се счита от мнозинството историци за „баща“ на тази наука:
<blockquote>Херодот от Халикарнас събра и записа тези сведения, за да не
потънат миналите събития в забрава, и великите и достойни за удивление
Въпреки това, началото на използването на [[научен метод|научните]] методи в историята се свързва с друг негов съвременник, [[Тукидид]], и книгата му „История на Пелопонеските войни“. За разлика от Херодот и религиозните му колеги, Тукидид разглежда историята като продукт на избор и действия не на боговете, а на хората, у които търси всички причини и следствия.<ref name="lamberg-karlovsky-p5"/>.
 
Собствени традиции и развитие на методите на историческото изследване съществуват в древен и средновековен [[Китай]]. Основите на професионалната историография там са заложени от [[Сима Циен]] (145—90145 – 90 г. пр.н.е.), автор на „Исторически записки“. Последователите му използват този труд като образец за исторически и биографични съчинения.
 
Върху [[християнска историография|християнската]] и въобще върху западната историография голямо влияние оказва [[Аврелий Августин]]. До 19 век историята обикновено се разглежда като резултат от линейно развитие по план, който е определен от Бог. [[Хегел]] също следва тази идея, макар да и&#768; придава по-светски вид.<ref name="graham-ch1">{{cite book |title=The Shape of the Past |author=Graham, Gordon |publisher=Oxford University |year=1997 |chapter=Chapter 1}}</ref> От философията на Хегел, идеята за линейния исторически прогрес преминава в [[марксизъм|марксистката]] философия на историята.
Философия на историята е дял от [[философия]]та, който се занимава с възможната значимост на човешката история. Допълнително тя е свързана и с дискусията относно [[телеология|телеологичния]] завършек на нейното развитие; това ще рече, че размишлява над това дали има цел, директен принцип или завършеност в процесите на човешката история. Философия на историята не бива да се бърка с историографията, която изучава историята като академична дисциплина и поради това се отнася до нейната методология и практика, както и развитието на историята като дисциплина през годините. Философия на историята не бива да се смесва и с [[история на философията]], която е наука за историческото развитието на философските идеи.
 
Историците водят дебати по въпроса дали историята е наука или своеобразно изкуство. Наскорошни доводи за превръщането на историята в наука са повдигнати от [[Пьотр Турчин]] в неговата статия ''„Възходът на [[клиодинамика]]та“''. Това разделение е в значителна степен изкуствено, тъй като историята като област на знание обикновено се раглежда в различни аспекти.<ref>Elizabeth Harris, In Defense of the Liberal-Arts Approach to Technical Writing. College English, Vol. 44, No. 6 (Oct., 1982), pp. 628—636628 – 636</ref><ref>[http://www.nature.com/nature/journal/v454/n7200/full/454034a.html Arise Cliodynamics. Nature 454, 34- – 35 (3 July 2008) | doi:10.1038/454034a; Published online 2 July 2008]</ref><ref>[http://www.sott.net/articles/show/161508-Transforming-history-into-science-Arise-cliodynamics- Arise Cliodynamics. sott.net/articles]</ref>
 
Към основните подходи на развитието на философията на историята могат да се отнесат следните:
{{Превод от|en|History|373106776}}
{{социални науки}}
{{нормативен контрол}}
 
[[Категория:История| ]]