|
'''Никола Попвасилев Златарски (Златарчето)''' е български учител и обществен деятел от периода на [[Българско Възраждане|Възраждането]], участник в [[Борба за българска църковна независимост|борбата за независима българска църква]].
== Биография ==
Никола Златарски е роден през 1823 г. в [[Златарица]], в семейството на поп Васил (ум. 1848). Учи в [[елино-българско училище|
елино-българското]] училище на [[Иван Симеонов (просветен деец)|Иван Симеонов]] към църквата [[Патриаршеска катедрала "Рождество Пресветая Богородица"|"Св„Св. Богородица"Богородица“]] в Търново, а през 1843 г. учи [[Ланкастърски метод|взаимоучителната метода]] при [[Цвятко Недев]] в Габрово и става учител в първото българско взаимоучително училище в Търново, към църквата [[Свети Никола (Велико Търново)|„Свети Никола“]], заедно с [[Петър Давидов|Петър (Пеню) Давидов]] от [[Лясковец]]. След преобразуването на училището в класно през 1856 г. продължава да преподава в него докъм 1867 г. Ученици на Никола Златарски са били [[Пандели Кисимов]], [[Киро Тулешков]] и други фигури от Възраждането. Бил е псалт в църквата „Свети Никола“ от края на 1830-те до 1873 г. и е съставил сборник от вечерни молитви, напечатани в Букурещ през 1862 г. През есента на 1849 г. е поканен за псалт в току-що създадената българска църква в Цариград, но отказва по семейни причини. От 1858 г. до началото на 70-те години на века е секретар на търновската градска община, а от 1859 г. - – и на постоянния съвет при митрополията. Има голям личен принос за прогонването на гръцкия владика Неофит през 1858 г. и недопускането на неговия заместник [[Григорий Катрис|Григорий]] след 1861 г. През периода 1867- – 1872, когато търновската митрополия е без титуляр, Златарски стои начело на гражданската епитропия, поела в ръцете си гражданските функции на митрополията. Успоредно с това, в годините 1859 - – 1867 е и секретар на градската община в Търново. По време на [[Първи църковно-народен събор|Първия църковно-народен събор]] в 1871 година е част от дейците на консервативната Търновска група, които се опитват да наложат за екзарх на новоосноваващата се [[Българска екзархия]] [[Иларион Макариополски]], дори и с цената на невключването на македонските и тракийските епархии.<ref>Маркова, Зина. Българската екзархия 1870 - – 1879, София, Издателство на БАН, 1989, стр. 37.</ref>
Води активна кореспонденция с български възрожденски деятели в Цариград и из цялата страна, особено ценни са писмата, разменени през 1857- – 8 г. с [[Петко Славейков|Петко Р. Славейков]].<ref>Златарски, В.Н. Материали за историята на Българското Възраждане, Сборник за народни умотворения, наука и книжнина XV (1898), 32 стр. отделна пагинация</ref> През 1862 г. Никола Златарски поръчва на живописеца [[Николай Павлович]] портрети на себе си и на съпругата си Анастасия — – най-ранните познати светски портрети от Павлович.
== Семейство и наследници ==
Никола Златарски се жени за Анастасия Ганчова и се сродява с влиятелни търновски търговци като [[Кръстю Момчоолу]] - – дългогодишен епитроп на храма "Св„Св. Никола" -Никола“ – и бъдещия фабрикант [[Стефан Карагьозов|Стефан Карагьозоглу]]. Негов кум е цариградският търговец и деен поборник за църковна независимост [[Николи Минчоолу|хаджи Николи хаджи МинчоoлуМинчоолу]]. Двама от синовете на Златарски - – [[Георги Златарски|Георги]] и [[Васил Златарски|Васил]] - – след Освобождението стават професори в [[Софийски университет|Софийския университет]], негов син е и генералът от [[Русия|руската]] армия [[Стефан Златарски]]. Първата жена-архитект в България [[Виктория Ангелова - Винарова]] е правнучка на Златарски.
== Памет ==
На Никола Златарски е кръстена [[ПГМСС_„Никола_Златарски“|Професионалната гимназия по механизация на селското стопанство
„Никола Златарски“]] в гр. Златарица.
== Източници ==
* Златарска-Тодорова, Креса. Баща ми Васил Златарски, София, 1975, стр. 10- – 15
* Златарски, Александър Н. Пет български рода в летописите на историята, София, 2012, стр. 59- – 75
* Радев, Иван. Храмът "Св„Св. Николай"Николай“ Велико Търново, Велико Търново, 2003, стр. 133- – 142
* Тулешков, Киро. Моето чиракуване в живота, Велико Търново, 1997, стр. 92- – 98
== Бележки ==
<references />
|
