Лигатура (типография): Разлика между версии

▲Основен пример за лигатура в [[латинска азбука|латиницата]] е немската буква есзет ß, която произлиза от съчетанието на дълго s и обло такова - ſs = ß. Дългото s ([[ſ]]) е буква, вече отпаднала от немската азбука, но лигатурата ß все още се ползва и отговаря на звуците ss или sz. ß няма вариант на изписване като главна буква - когато е необходимо да бъде изписана така, се пише SS или SZ.

▲[[Кирилица]]та използва широко лигатури. Така, няколко гласни са резултат от свързване на основна графема с предходна йотираща гласна (което се отбелязва с гръцката буква йота ι) : примерно ю (слято ιѹ) и отпадналите букви [[ѥ]] (ιе), [[ѩ]] (ιѧ), [[Йотиран голям юс|ѭ]] (ιѫ). Първообразът на я също възниква като лигатура между ι+a (ιa), но след реформата в руската азбука по времето на [[Петър I (Русия)|Петър I]] се заменя с ръкописното изписване на носовото е - [[ѧ]], което по онова време в руския език е почнало да се изговаря като я. През 19 век този вариант е възприет и в българския.

▲Съвременната буква у също възниква като лигатура. Тя е заимствана от гръцката азбука, където този звук се бележи с [[ѹ]] или изписано още като Ȣ (υ над o) - идва от съчетанието на [[омикрон]] и [[ипсилон]]. Всъщност лигатурата ю се изписва като „йотирано o“, въпреки че на дело отговаря на звука йу/ьу, именно поради тази причина.

▲Стандартни примери за букви, възникнали като лигатури, са [[латинска азбука|латинските]] [[Æ]], [[æ]] и [[Œ]], [[œ]]. Те представляват самостоятелни гласни звуци, които се произнасят средно между a-е и съответно o-е. В немския пък омекотените прегласни ä, ö и ü възникват исторически от лигатурите ae, oe, ue (по-точно, изписани с e отгоре на основния графем - тоест aͤ, oͤ, uͤ). Друг пример е буквата [[W]], която в английския замества руническата буква wynn (Ƿ), а в немския се произнася като [v] (оригиналната буква v по-често се произнася като [f]). W се появява през седми век и представлява съчетаване на две U-та, които по онова време все още са се изписвали по същия начин както V.

▲В кирилицата, пример за графеми, възникнали като лигатури, са ѣ и ѫ. В старобългарския ѣ първом се е използвало като слято ιь, но в следосвобожденския български език тази буква придобива отделно звуково значение - тя се е произнасяла като удължено е или я, съгласно ѣ-товото правило (всѣки = всеки, сравнено с всѣка = всяка), в средата на думите или като удължено и омекотено е в края на думите (българитѣ = ~ българитeь). Знакът за голям юс ѫ (носовно о/ъ) пък възниква като лигатура още в глаголицата и представлява съчетанието о+ѧ - тоест, изговаряна на носовното е с по-отворени устни. Сръбската буква Ђ (омекотено джь), въведена от Караджич, също възниква като лигатура на Т и ь, но вече да е изгубила това си звуково значение.