Lockheed U-2: Разлика между версии

|производител = Lockheed Skunk Works<br\>[[Локхийд Мартин|Lockheed Martin]]

|използван от = [[ВВС на САЩ]] ([[1956]]-)<br\>ВВС на [[Република Китай]] ([[1960]] – [[1974]])

|произведен = [[1955]]-

'''ЛокхийдLockheed U-2''' ({{lang-en|Lockheed''Локхийд UУ-2}})'', (с прякор „Dragon Lady“), е [[разузнаване|разузнавателен]] [[самолет]] за полети на много голяма [[надморска височина]] (70000 фута /21 21000000 метраm), на границата на [[Тропосфератропосфера]]та и [[Стратосферастратосфера]]та, експлоатиран от [[ВВС на САЩ]] (USAF), а преди това от [[ЦРУ|Централното разузнавателно управление]], за да събира разузнавателна (шпионска) информация при всякакви метеорологични условия. <ref>{{Цитат уеб | уеб_адрес = http://www.nytimes.com/2010/03/22/business/22plane.html?ref=homepage&src=me&pagewanted=all | заглавие = U-2 Spy Plane Evades the Day of Retirement | достъп_дата = 23.3.2010 | фамилно_име = Drew | първо_име = Christopher | дата = 21.3.2010 | труд = [[Ню Йорк Таймс]] | издател = | език = en | цитат = }}</ref>.

В началото на 50-те години на [[ХХ век]], с началото на [[Студена война|Студената война]], [[САЩ|американските]] военни искалиискат да притежават по-добро стратегическо разузнаване, което да им помогне да се определи състоянието на [[СССР|съветските]] военни възможности и намерения. Съществуващите дотогава разузнавателни самолети били предимно адаптирани стратегически [[бомбардировач]]и, преработени за разузнаване на далечно разстояние, които обаче били уязвими по отношение на зенитна [[артилерия]], ракети и друго противовъздушно снаряжениеоръжие.

Смятало се е, че въздухоплавателно средство, което може да лети на височина 70000 фута (21000 метра)m, ще бъде извън обсега на съветски ракети и дори извън техните [[радар]]ни станции<ref>Miller, Herbert L. (Director). [http://www.gwu.edu/~nsarchiv/NSAEBB/NSAEBB54/st04.pdf „Suggestions re: The Intelligence Value of AQUATONE.“] ''Central Intelligence Agency'', [[17 юли]] [[1956]]. Преглед от: [[10 март]] [[2009]].</ref>. Това би позволило на прелитащите на голяма височина самолети да направят безопасно въздушни [[фотография|фотографии]] на военни и други обекти.

Под кодовото име „Плешив орел“ (на английски език -  ''„Bald Eagle“''), ВВС на САЩ сключва договори<ref>Pocock 2005, p. 10.</ref> с фирмите Bell Aircraft, Glenn L. Martin Company и Fairchild за разработването на еднодвигателен разузнавателен самолет. Служителите от отдел „Разработки“ на Lockheed Aircraft Corporation дават на авиационниятавиационния [[инженер]] Кларънс „Кели“ Джонсън възможността да разработи конструкцията за новата [[машина]]. Джонсън бил брилянтен [[конструктор]], който отговаря за разработването на легендарния [[ПLockheed P-38 ЛайтнингLightning]] и реактивния [[PF-80 ШутингShooting СтарStar]]. Джонсън е известен и с предсрочно завършваните от екипа му проекти, работещи в отделно подразделение на компанията, наречена шеговито Skunk Works („завод [[Скункс]]“).

Концептуалният модел на Джонсън, наречен съкратено CL-282, преставляващ планер средноплощник с много тънки и силно разперени криле на [[фюзелаж]]а, е различен от неговите проекти, както и реактивният [[F-104 СтарфайтърStarfighter]]. За да се ​​намали теглото на първоначалния проект, машините били проектирани да нямат [[Устройства за излитане и кацане|конвенционален колесник]], което щяло да затрудни кацането и било на път да провали проекта. За самолета е приложена малко използваната двуопорна схема на колесник, наричана още „велосипедна схема“, която масово се използва при [[планер]]ите.

Проектът на тази конструкция е отхвърлен от Военновъздушните сили, но привлича вниманието на няколко цивилни бизнесмени, членове на експертна група и най-вече на [[Едуин Ланд]], който е известен като бащата на моменталната фотография (основател на компанията [[ПолароидPolaroid]]). Ланд предлага на тогавашнияттогавашния директор на ЦРУ [[Алън Дълес]], управляваната от него агенция да финансира и експлоатира този самолет. След среща с президента [[Дуайт Айзенхауер]], ЛокхийдLockheed получат договор за изработването на 20 самолета на стойност 22,5 милиона щатски долара. Програмата е преименувана на U-2, като „U“ (англ. ''utility)'' се отнася за самолети с общо предназначение. ЦРУ използва кодовото име „AQUATONE“ за проекта, а от ВВС използват името „OILSTONE“<ref>Pocock 2005, p. 24.</ref>.

[[File:U-2 Dragon Lady web 030410-F-0000C-004 Cockpit USAF.jpg|мини|255п|КокпитаКокпитът на U-2]]

Джеймс Бейкър разработва оптиката за голямоформатната камера, която се използва в U-2, докато работи за Perkin-Elmer. Тези нови камери имат разделителна способност от 27,56 фута (76 см.)cm при височина на полета 60000 фута (18000 м)m. Тъй като балансабалансът на самолета е критичен, камерата била разположена след редица изчисления в предната част на U-2, като захранващият барабан с филм бил разположен отпред, а на подходящо място се съхраняват заснетите кадри. По този начин да не се променя съществено центъра на тежестта на самолета и се поддържа балансирано разпределение на теглото по време на полет.

Когато първите прелитания над територията на Съветския съюз са били засечени от съветски радар, ЦРУ инициира проекта RAINBOW, за намаляване на [[радар]]ната видимост на самолета. Тези усилия в крайна сметка се оказват неуспешни, и се започва работата по нов проект, което води до създаването на Lockheed А-12 Oxcart. Проектът е рестартиран през 80-те години, което води до осъвременяване и модернизиране на конструкцията на U-2.

Уникалната конструкция, която дава на U-2 забележителни резултати, го прави също така много труден за управление в полет<ref>''Invention & Technology Magazine,'' Volume 22, number 3.</ref>. Той е проектиран и произвеждан за планиране с минимално тегло, като повечето самолети имат версии с единична седалка, а има само пет известни двуместни версии<ref>Karl, Jonathan. [http://abcnews.go.com/Technology/story?id=3490523&page=1 „So High, So Fast.“] ''ABC News'', 17 August 2007. Retrieved: 8 March 2009.</ref>. Ранната версия на U-2 се задвижва с турбореактивен двигател Pratt & Whitney J57<ref>Donald, David, ed. „Lockheed U-2“. ''The Complete Encyclopedia of World Aircraft''. New York: Barnes & Noble Books, [[1997]]. ISBN 0-7607-0592-5.</ref>. Версиите U-2 В и TR-1A използват по-мощниятмощния Pratt & Whitney J75. U-2S и TU-2S са оборудвани с още по-мощния турбовитлов двигател General Electric F118. За да поддържа своя оперативен таван от 70000 фута21 (21000000 метра)m, моделите U-2А и U-2C (вече не е в експлоатация) трябвало да летят близо до тяхната максимална скорост.