|
[[Картинка:Atlantic Ocean.png|300п|рамка|Карта на Атлантическия океан]]
'''Атлантическият океанокеане''' е123456789 вторият по големина [[океан]] на [[Земя]]та (след [[Тихи океан|Тихия океан]]), заемащ приблизително една пета от нейната площ и е част от [[Световен океан|Световния океан]]. Разположен е между [[Северна Америка|Северна]] и [[Южна Америка]] на запад, [[Европа]] и [[Африка]] на изток. Свързан е с [[Тихи океан|Тихия океан]] на югозапад, [[Индийски океан|Индийския океан]] на югоизток и [[Северен ледовит океан|Северния ледовит океан]] на север.
Атлантическият океан се е образувал при отдалечаване на литосферните плочи преди 180 милиона години. В продължение на много векове той е бил отправна точка на европейските изследователи. Днес той продължава да бъде важна транспортна връзка за страните, които имат излаз на него и заема важна геополитическа роля.
== Географско положение, големина и бреговенз ==
Атлантическият океан заема приблизително 22% от повърхността на Земята. Площта му заедно с тези на оградните морета е 92 млн. km².
Континенталното подножие в по-голямата част от протежението си е [[акумулационна равнина]], която се намира на дълбочина от 3 – 4 km, запълнена с дебел няколко километра утаечен слой. Три от реките, вливащи се в Атлантическия океан, са сред десетте най-големи в света – Мисисипи (500 милиона тона наноси годишно), Амазонка (499 милиона тона) и Оранжевата река (153 милиона тона). Общият обем на утайките, доставяни всяка година в Атлантическия басейн само от 22-те най-големи реки, е повече от 1,8 милиарда тона. В някои области на континенталното подножие има големи утаечни конуси, сред които най-значимите са на реките [[Хъдсън (река)|Хъдсън]], Амазонка, Рона, [[Нигер (река)|Нигер]] и [[Конго (река)|Конго]]. Покрай североамериканската континентална граница поради дънните течения на студени арктически води в южно направление са образувани гигантски акумулационни форми на релефа (например „седиментните“ [[Нюфаунлендски хребет|Нюфаундлендски]], [[Блейк-Бахамски хребет|Блейк-Бахамски]] и други хребети).<ref name="Физическая география материков и океанов" /><ref name="Берега">Каплин П. А., Леонтьев О. К., Лукьянова С. А., Никифоров Л. Г. „Берега“. М. издательство Мысль. 1991 г. стр. 130 – 135</ref>
Преходните зони в Атлантическия океан са представени от следните области: Карибска, Средиземноморска и област на море Скуош (или Южно-Сандвичева) .▼=== Преходна зона ===
▲Преходните зони в Атлантическия океан са представени от следните области: Карибска, Средиземноморска и област на море Скуош (или Южно-Сандвичева).
Районите на хребет Скош и [[Южни Сандвичеви острови|Южните Сандвичеви острови]] са [[бордерланд]]и – участъци от подводната континентална покрайнина
Към Карибската област се отнасят: Карибско море, дълбоководната част на Мексиканския залив, островните дъги и дълбоководните падини. В нея могат да се отделят следните островни дъги: [[Куба|Кубинска]], [[Кайманови острови|Кайман]]—[[Сиера-Маестра]], [[Ямайка]]—[[Хаити (остров)|Южно Хаити]], външната и вътрешната дъги на [[Малки Антилски острови|Малките Антилски острови]]. Освен тях, тук се намират подводното [[възвишение Никарагуа]], хребетите [[хребет Беата|Беата]] и [[Авес (хребет)|Авес]]. Кубинската дъга има сложна структура и е от ларамийската орогенеза. Нейно продължение са северните върхове на остров Хаити. Нагънатата структура на Кайман—Сиера Маестра, която е от миоцена, започва от [[Мая (планина)|планините Мая]] на [[Юкатан|полуостров Юкатан]], после продължава под формата на подводния [[Кайман (хребет)|хребет Кайман]] и планинския хребет на Южна Куба [[Сиера Маестра]]. Малката Антилска дъга включва редица вулканични образувания (в това число три вулкана, например [[Монтан-Пеле]]). Съставът на вулканичните изригвания [[андезит]]и, [[базалт]]и, [[дацит]]и. От юг Карибско море е оградено от два паралелни млади хребета: дъгата на [[Подветрени острови|Подветренните острови]] и планинската верига на [[Карибски Анди|Карибските Анди]], преминаваща на изток в островите [[Тринидад (остров)|Тринидад]] и [[Тобаго]]. Островните дъги и подводни хребети делят дъното на Карибско море на няколко котловини, които са запълнени от дебел слой [[Карбонати|карбонатни]] дънни утайки. Най-дълбоката от тях е [[Венецуелска котловина|Венецуелската]] (5 420 m). Тук има две дълбоководни океански падини – [[падина Кайман|Кайман]] и [[Пуерто Рико (падина)|Пуерто Рико]] (с най-голямата дълбочина на целия Атлантически океан – 8 742 m).<ref name="Физическая география материков и океанов" />
Районите на хребет Скош и [[Южни Сандвичеви острови|Южните Сандвичеви острови]] са [[бордерланд]]и – участъци от подводната континентална покрайнина, раздробени от тектонични движения на земната кора. Островната дъга на Южно-Сандвичевите острови са състои от редица вулкани. От изток тя граничи с [[Южно-Сандвичева падина|Южно-Сандвичевата дълбоководна падина]] с максимална дълбочина 8 228 m. Планинският и хълмист релеф на дъното на [[море Скош]] е свързан с осевата зона на един от съответните средноокеански хребети.<ref name="Физическая география материков и океанов" />
=== Средноатлантически хребет ===
[[Меридиан|Меридионалният]] [[Средноатлантически хребет]] дели Атлантическия океан на източна и западна част.
Северния атлантически хребет започва от бреговете на [[Исландия (остров)|Исландия]] под името [[Рейкянес (хребет)|хребет Рейкянес]]. Осевата му структура е образувана от базалтови гребени, разломните долини в релефа са слабо изразени, но по краищата му има известни действащи вулкани. На 52 – 53° северна ширина, хребетът е пресечен от напречните зони на разломите [[Гибс (разлом)|Гибс]] и [[Рейкянес (разлом)|Рейкянес]]. С тях започва Средноатлантическия хребет, с ясно изразена рифтова зона и рифтови долини с многобройни напречни разломи и дълбоки [[грабен]]и. На 40° северна ширина, средноокеанският хребет образува [[Азорско плато|Азорското вулканично плато]], с многобройни надводни (образуващи острови) и подводни действащи вулкани. На юг от Азорското плато има рифтова зона, където под варовикови отложения с дебелина 300 m е разположен базалт, а под тях неясна структура от ултраосновни и основни скали. В тази област има съвременна вулканична [[хидротермална дейност]]. В екваториалната част, Североатлантическия хребет е разделен от голям брой напречни разломи на редица сегменти, изпитващи значителни (до 300 km) странични измествания един спрямо друго. На самия екватор, с дълбоководните разломи е свързана [[падина Романш|падината Романш]] с дълбочина до 7 856 m<ref name="Физическая география материков и океанов" />
[[Южноатлантически хребет|Южноатлантическият хребет]] има меридионално разположение. При него са добре изразени разломните долини, броят на напречните разломи е по-малък, ето защо този хребет изглежда по-монолитен в сравнение със Североатлантическия. В южната и средната части са отделени следните вулканични образувания: [[плато Възнесение]], островите Тристан да Куня, Гоф, Буве. От [[остров Буве]], Южноатлантическият хребет променя посоката си на изток, заобикаля южния край на Африка и в Индийския океан преминава в [[Западноиндийски хребет|Западноиндийския средноокеански хребет]].<ref name="Физическая география материков и океанов" />
Средноатлантическият хребет дели леглото на Атлантическия океан на две почти равни части. В западната част са планинските образувания [[Нюфаундлендски хребет]], [[хребет Баракуда]], [[възвишение Сеара|възвишението Сеара]] и [[Риу Гранди (плато)|платото Риу-Гранди]], които разделят океана на следните котловини: [[Лабрадорска котловина|Лабрадорска]], [[Нюфаундлендска котловина|Нюфаундлендска]], [[Североамериканска котловина|Североамериканска]], [[Гвианска котловина|Гвианска]], [[Бразилска котловина|Бразилска]] и [[Аржентинска котловина|Аржентинска]]. На изток от средноокеанския хребет леглото е разделено от подводните основи на [[Канарски острови|Канарските острови]], възвишението на [[Кабо Верде|островите Кабо Верде]], [[Гвинейско възвишение|Гвинейското възвишение]] и [[Китов хребет|Китовия хребет]] на котловините [[Западноевропейска котловина|Западноевропейска]], [[Иберийска котловина|Иберийска]], [[Североафриканска котловина|Североафриканска]], [[Зелени нос (котловина)|Зелени нос]], [[Сиера Леоне (котловина)|Сиера Леоне]], [[Гвинейска котловина|Гвинейска]], [[Анголска котловина|Анголска]] и [[Капска котловина|Капска]]. В котловините широко са разпространени плоските абисални равнини, съставени предимно от варовиков биогенен, както и теригенен материал. В голяма част от областта на морското дъно, седиментите са дебелина повече от 1 km. Под тях се намира слой от вулканични и уплътнени седиментни скали.<ref name="Физическая география материков и океанов" />
В зоните на котловините, отдалечени от континенталните граници, по периферията на средноокеанските подводни хребети са разпространени абисалните хълмове. Около 600 планини са разположени в пределите на океанското дъно. Голяма група подводни планини се намира в [[Бермудско плато|Бермудското плато]] в Североамериканската котловина. Има и няколко големи подводни долини, от които най-значителни са [[долина Хейзен|Хейзен]] и [[долина Мори|Мори]] в северната част на Атлантическия океан, простиращи се по двете страни на Средноокеанския хребет.<ref name="Физическая география материков и океанов" />
== Хидрологичен режим ==
Климатът варира от екваториален до умерен (в най-северните и най-южните части). Средногодишната температурата на водата на 60° с.ш. е 7 – 8°С, а на 60° ю.ш. е 1°С. Причина за тази голяма разлика е топлото течение [[Гълфстрийм]]. На юг най-голямо е влиянието на топлото Бразилско и студеното Бенгелско течение. В екваториалната зона температурата на водата е 25 – 26°С.
Солеността на океанската вода е най-голяма около тропичните окръжности, а най-малка в зоната на Екватора и в големите географски ширини. Средната соленост е 34 – 37‰. Вълните са най-високи около [[нос Хорн]], понякога достигат 15 – 20 m.
Най-високият [[прилив]] в света е регистриран по североизточното крайбрежие на Северна Америка в залива [[Фънди]] – 18 m. Високи приливи се наблюдават и по северозападното крайбрежие на Европа и югоизточното на Южна Америка.
=== Циркулация на повърхностните води ===
Мощни носители на топлинна енергия са кръговите повърхностни течения, разположени от двете страни на [[екватор]]а – [[Североекваториално течение|Северното]] и [[Южно Пасатно течение|Южното пасатни течения]], пресичащи океана от изток на запад. Край Малките Антилски острови Северното пасатно течение се разделя на северна част, продължаваща на северозапад покрай бреговете на Големите Антилски острови ([[Антилско течение]]) и на южна, навлизаща през проливите на Малките Антилски острови в Карибско море. Оттам през [[Юкатански пролив|Юкатанския пролив]] то преминава в Мексиканския залив, откъдето излиза през [[Флоридски пролив|Флоридския пролив]], образувайки [[Флоридско течение|Флоридското течение]]. То има скорост 10 км/час и дава началото на известното течение [[Гълфстрийм]]. Гълфстриймът, следвайки бреговете на Северна Америка, на 40° северна ширина, в резултат на въздействието на западните ветрове и [[кориолисови сили|кориолисовите сили]] променя посоката си на изток, а после на североизток и получава името [[Североатлантическо течение]]. Основният поток на водите му преминава между остров Исландия и Скандинавския полуостров и навлиза в Северния ледовит океан, смекчавайки климата в европейската част на [[Арктика]]. От Северния ледовит океан излизат два мощни потока на студени опреснени води – [[Гренландско течение|Източногренландското течение]], преминаващо край източния бряг на Гренландия, и [[Лабрадорско течение]], преминаващо край полуостров Лабрадор, Нюфаундленд и проникващо на юг до [[Хатерас (нос)|нос Хатерас]], изтласквайки Гълфстрийма от крайбрежието на Северна Америка.<ref name="Физическая география материков и океанов2">{{книга|title=Физическая география материков и океанов|ответственный =Под общей ред. А.М.Рябчикова|location=М.|publisher=Высшая школа|year=1988|pages=540 – 546}}</ref>
Южното пасатно течение частично новлиза в северното полукълбо, а край нос [[Сау Роке]] се разделя на две части: едната продължава на юг, образувайки [[Бразилско течение|Бразилското течение]], а другата се обръща на север, образувайки [[Гвианско течение|Гвианското течение]], което навлиза в Карибското море. Бразилското течение в района на [[Ла Плата (естуар)|Ла Плата]] се среща със студеното [[Фолкландско течение]] (част от [[Антарктическо циркумполярно течение|Теченията на западните ветрове]]). Близо до южния край на Африка от Теченията на западните ветрове се отделя студеното [[Бенгелско течение]] и се придвижва край брега на Югозападна Африка, като постепенно се отклонява на запад. В южната част на Гвинейския залив то затваря антициклоналния кръговрат на Южното пасатно течение.<ref name="Физическая география материков и океанов2"/>
В Атлантическия океан са измерени най-големите приливи – във фиордовите заливи на Канада [[Унгава (залив)|Унгава]] – 12,4 m, [[Фробишър (залив)|Фробишър]] – 16,6 m) и във Великобритания (до 14,4 m в [[Бристолски залив|Бристолския залив]]). Най-голямата величина на прилив в света е фиксирана в залива [[Фанди]], на източното крайбрежие на Канада, където максималният прилив достига 15,6 – 18 m.<ref name="Берега"/>
{| class="standard"
|+ Воден баланс на Атлантическия океан (по данни на „Атласа океанов“. 1980 г.)<ref name="Атлас Океанов" />
!Приходгашти||Количество води <br />в хил.км³ <br /> на година||Разходнизнам ко||Количество води <br />в хил.км³ <br /> на година
|-
| От Северния ледовит океан през проливите: [[Пролив Дейвис|Дейвис]], [[Датски пролив|Датски]], [[Фарьорско-Исландски пролив|Фарьорско-Исландски]], [[Фарьорско-Шетландски пролив|Фарьорско-Шетландски]] || align="right"| 260 || В Северния ледовит океан през проливите: Дейвис, Датски, Фарьорско-Исландски, Фарьорско-Шетландски || align="right"| 225
|
