Кентърбърийски разкази: Разлика между версии

| бележки =

}}

 

В сравнение с много предишни творби на [[Джефри Чосър|Чосър]], Кентърбърийските разкази са разглеждани като Чосърският [[magnum opus]] (български: велика творба).

Друг добър пример е “[[Декамерон]]” на [[Джовани Бокачо]], който е по-свързан с Кентърбърийските разкази от всяка друга творба. Цялостната структура на двете произведения е идентична и следва една и съща идея.

 

Не е известно никоя друга творба преди тази на Чосър , да е създавала колекция от истории в рамките на поклонници отишащи на поклонение. Очевидно е обаче , че Чосър заимствал някои дялове на своите истории от по-ранни истории. Също така се вижда, че неговите творби са повлияни от общото състояние на литературният свят в който той живее.

 

Невъзможно е да бъде очертан пълен списък, но Чосър изглежда също така да е взаимствал от редица религиозни енциклопедии и богослужебни текстове. Много учени твърдят, че има голяма вероятност Чосър да се е срещнал с Петрарка или Бокачо.

 

''„Кентърбърийски разкази”'' е колекция от истории, изградена под формата на композиционна рамка, много често срещан и отдавна установен жанр по онова време. Разказите на Чосър се различават много от повечето други колекции на истории, заради голямата си вариация. Повечето колекции на истории са фокусирани върху една тема, обикновено религиозна. Дори в „Декамерон” разказвачите са задължени да се придържат към темата, определена за дадения ден. Идеята на поклонничеството да събере толкова различни хора за литературни цели също е било невиждано дотогава. Въвеждането на конкуренция между приказките окуражава читателя да сравнява разказите в цялото им разнообразие и позволява на Чосър да демонстрира уменията си в различни жанрове и литературни форми.

 

Чосър не обръща много внимание върху напредъка на пътуването, на времето, което минава докато поклонниците пътуват, или за определени места, през които минават на път към Кентърбери. Писането на историите му е фокусирано преди всичко върху самите истории, а не върху самото поклонничество.

 

Творбата Кентърбърийски разкази е написана по време на бурните времена в английската история. Католическата църква е в средата на Западната схизма и, макар че тя все още е била единственият християнски орган в Европа, е била обект на тежки противоречия. Лолардизъм е ранно английско религиозно движение, водено от английския пред-реформатор, философ и теолог Джон Уиклиф, което бива споменато в разказите. Джон Уиклиф е известен също с това че направил най-стария превод на [[Библия|Библията]] на [[английски език]].

 

Интересен исторически факт е ,че не само по онова време, а и сега, катедралата в Кентърбъри е най-значимият религиозен и духовен център в Англия. Архиепископът на Кентърбъри е най-високопоставеният духовник в Англиканската църква. През ХІІ век четирима рицари на крал Хенри ІІ убиват там архиепископ Томас Бекет. Той е в остър конфликт с краля по темата за правата и привилегиите на църквата. Той е канонизиран 3 години по-късно, което насърчава разкайващият се Хенри II да утвърди катедралата като център на английското християнство. Да се поклонят на светите мощи на Томас Бекет, всяка година в Кентърбъри се стичат тълпи поклонници и молители. И Чосър взима сюжета си от това поклонничество.

 

''„Кентърбърийски разкази”'' отразяват различните позиции на църквата в Англия по времето на Чосър. След чумата много европейци започнали да поставят под въпрос авторитета на църквата. Някои станали последователи на Лалордизма (църквата трябва да помогне на хората да живеят живот на бедност подобно на Исус Христос), докато други избрали по-малко опасни пътища, започвайки нови монашески или по-малки движения, с цел изобличаване на корупцията в църквата в поведението на духовенството, фалшиви църковни реликви и злоупотреба с индулгенциите. Няколко герои от „Разказите” са религиозни фигури и самото поклонничество към Кентърбъри е религиозно (въпреки, че прологът има ироничен характер), затова религията е една от важните теми в творбата.

 

Поклонението е било много важно за средновековното общество. Крайната дестинацията е била Йерусалим, но в Англия популярна дестинация е бил Кентърбъри. Поклонниците пътували до катедрали, в които са запазени мощите на светците, вярвайки се, че такива мощи притежават чудотворна сила. Свети Томас Бекет, архиепископ на Кентърбъри, е бил убит в Катедралата Кентърбъри от рицарите на Хенри II по време на разногласие между Църквата и Короната. Чудновати истории, свързани с мощите му са били разпространени скоро след смъртта на архиепископа и така Катедралата станала известна дестинация на поклонниците. Поклонничеството в творбата свързва всички истории заедно и може да се счита за представяне на стремежа на християните към небесата, въпреки слабостите, разногласията и разнообразието на мнения.

 

Висшата класа или т.н. аристокрация, по времето на Чосър е била представена главно от рицаря и неговият оръженосец. От благородниците се е очаквало да бъдат могъщи войни, които да са едновременно безмилосттни на бойното поле и изтънчени, с добри обноски в царският двор, а постъпките им трябвало да бъдат християнски.                         От рицарите се очаквало да имат силна социална връзка с мъжете с които се сражавали рамо до рамо, но в същотото време се очаквало да имат още по-силна връзка с жена, която да идеализират, за да може тя да укрепи тяхната бойна способност. Въпреки че, целта на ризарството са благородните постъпки, неговите противоречиви ценности често водели до насилие. Църковните водачи често опитвали да поставят ограничения на турнирите и двубоите, които често завършвали със смъртта на загубилия.

 

Всеки от героите на Чосър изразява различно, понякога крайно различно, виждане за реалността. Това създава атмосфера на тестване,на емпатия и релативизъм. Самият брой на различни лица и истории прави стигането определена истина или реалност невъзможно.

 

Концепцията на лиминалността фигурира на видно място в рамките на „''Кентърбърийски разкази”.'' Лиминално пространство, което може да бъде както географско, така и метафорично или духовно, е преходното или трансформиращото пространство между „истинския“ (сигурен, познат) свят и неизвестния и въображаемия свят едновременно на риск и възможност. Самото понятие „поклонничество“ само по себе си е лиминално, защото е пътуване между дестинации и защото поклонниците поемат този път с надеждата да станат по-святи в процеса. Следователно и самата структура на „''Кентърбърийски разкази”'' е лиминална; не само покрива разстоянието от Лондон до Кентърбъри, но и повечето истории се отнасят до места изцяло извън географските дестинации на поклонниците.

 

Лиминалността е видна и в отделните истории. Очевиден пример за това е „Разказът на Монаха”, в който дяволът е лиминална фигура заради преходния му характер и функция; неговата цел е да предвожда душите от сегашното им съществуване към Ада, едно коренно различно съществуване. „Разказът на Франклин” отвежда историята в едно лиминално пространство, като се позовава не само на взаимодействието между свръхестественото и смъртното, но също така и връзката между настоящето и представеното минало.

 

Понякога се твърди, че най-големият принос, който тази творба е направила към Английската литература е популяризирането на използването на народен английски език в литературата, вместо френски или латински. Въпреки това английският език се е използвал като литературен език векове преди времето на Чосър и няколко от съвременниците на Чосър - Джон Гоуър, Уилям Лангланд, Пърл Поет – също са написали големи литературни произведения на английски език. Не е ясно до каква степен Чосър е бил отговорен за започването на една тенденция, а не просто е бил част от нея. Интересно е да се отбележи и това, че модерният правопис в английския език дължи много на иновациите, направени по време на неговия живот и след смъртта му.

 

Чосър ясно посочва адресатите на много от неговите стихотворения, например „Книгата на дукесата“ се смята, че е била написана за Джон Гонт по повод смъртта на жена му през 1368г. Желаната аудитория на „Кентърбърийски разкази“ обаче е по-трудно да бъде определена. Чосър е бил придворен, което кара някои да смятат, че той е основно дворцов поет , който пише единствено и само за благородството.

 

Джон Лидгат  и Томас Оклеив са били сред първите критици на „Кентърбърийски разкази“ на Чосър,  хвалещи го като най-големия английски поет на всички времена и първият показал това на което на е способен поетично английският език. На това мнение са и много критици от средата на 15ти век., а най-уважаваният разказ по онова време е „Разказът на Рицаря“.

 

Незавършването на Разказите довело няколко средновековни автори да напишат допълнения и добавки към историите, за да ги направят по-пълни. Някои от най-старите съществуващи ръкописи на историите включват нови или променени разкази, което показва, че още от началото са се правили такива добавки и промени. Такива поправки са известни да са направени включително и на „Разказът на Готвача”, която Чосър така и не завършва, както и в „Разказът на Плауман”, „Разказът на Геймлин”, „Разказът на Берин”, „Обсадата на Тива”.

 

„Разказът на Геймлин” е бил включен в един ранен ръкопис на „Разказите”, който е известен като един от най-нискокачествените ранни ръкописи от гледна точка на редактиране и промени. В днешно време е широко отхвърлен от учените от автентичните чосъровски разкази, въпреки че някои учени смятат, че Чосър е възнамерявал да пренапише историята чрез „Разказа за Йомена”. Годината на написването му варира от 1340 г. до 1370 г. Действието в разказа се развива по време на управлението на крал Едуард I и се разказва за Геймлин и предизвикателствата, през които преминава, опитвайки се да си върне полагащото му се наследство от по-големия си брат. Историята се изправя срещу корупцията на закона и показва липсата на морал и политическа съгласуваност. Няма данни за това къде точно се провежда действието в тази история, защото в самия текст не са написани имена на градове и фамилното име на Геймлин най-вероятно просто обозначава границата.

 

Много литераурни прозиведения са използвали подобна рамкова конструкция като тази на „Кентърбърийски разкази“.