Френска и индианска война: Разлика между версии

| период = 1754 - – 1763

| страна2 = [[File:Royal Standard of the King of France.svg|25px|border]] [[Франция]]{{Br}}[[File:Royal Standard of King Louis XIV.svg|25px|border]] [[Нова Франция]]{{Br}}

| командир2 = [[File:Royal Standard of the King of France.svg|25px|border]] [[Луи-Жозеф дьо Монкалм]]† <br> [[File:Royal Standard of the King of France.svg|25px|border]] [[Марки дьо Водрьойл]]<br>[[File:Royal Standard of the King of France.svg|25px|border]] [[Франсоа Мари дьо Линери]]†

| сила1 = 42 000 редовна войска и опълчение <ref>Brumwell, pp. 26–3126 – 31, документира началните размери на експедициите срещу Луибург, Карийон, Дюкен и Западните Индии</ref> (1758)

| сила2 = 17 900 редовна войска и опълчение (1757)<br>2200 индианци (1759)<ref>Brumwell, pp. 24–2524 – 25</ref>

Войната е част от международния конфликт, известен като [[Седемгодишна война]], като формира нейния Северноамерикански [[театър на военни действия|театър на военните действия]].

В [[Канада]] войната обикновено се нарича ''Седемгодишната война'', въпреки че френскоговорещите жители на [[Квебек]] често я наричат '''Война на завладяването''' (''La Guerre de la Conquête'')<ref>[http://www.thecanadianencyclopedia.com/index.cfm?PgNm=TCE&Params=a1ARTA0007300 The Canadian Encyclopedia]</ref><ref>[http://bataille.ccbn-nbc.gc.ca/en/guerre-de-sept-ans/contexte.php The Siege of Québec: An episode of the Seven Year's War - – Canadian National Battlefields Commission Plains of Abraham website]</ref>. В Европа няма специфично име за северноамериканската част от войната. Името се отнася задо 2-таосновните основни врагаврагове на британските колонизатори — – кралските френски сили и индианскииндианските племена, съюзени с тях.

Войната се води предимно по границите между британските колонии от [[Вирджиния]] до [[Нова Скотия]] и започва с конфликт за мястото, където се сливат реките [[Алегени (река)|Алегени]] и [[Мононгахела]], където днес е разположен град [[Питсбърг]], [[Пенсилвания]]. Конфликтът води до [[битка при Жюмонвил Глен|битката при Жюмонвил Глен]] през май 1754 година. Всички британски опити за експедиции през 1755 - – 1757 г. в граничните райони на Пенсилвания и щата [[Ню Йорк (щат)|Ню Йорк]] се провалят поради комбинация от лошо управление, вътрешни противоречия и ефективно френско и индианско настъпление. [[Битка за форт Босежур|Превземането на форт Босежур]] през 1755 г. на границата, разделяща [[Нова Скотия]] от [[Акадия]], е последвано от британска политика на [[депортиране на акадците|депортиране]] на френските ѝ жители, срещу което има известна съпротива.

След катастрофалните британски походи от 1757 г. (довели до неуспешна експедиция срещу Луибург и [[обсада на форт Уилям Хенри|обсадата на форт Уилям Хенри]], която бива последвана от индиански жестокости срещу британците) британското правителство пада и [[Уилям Пит старши|Уилям Пит]] идва на власт, докато Франция няма желание да рискува големи конвои, за да помогне на ограничените сили, които има в [[Нова Франция]]. Пит значително увеличава британските военни ресурси в колониите и между 1758 г. и 1760 г. британските военни сили успешно проникват в сърцето на Нова Франция, катопревземайки [[Монреал]] накрая се предава през септември 1760 г.

Резултатът е едно от най-значимите събития в едно [[Втора Стогодишна война|столетие на англо-френски конфликти]]. Франция предава [[Луизиана (Нова Франция)|Френска Луизиана]] на запад от река [[Мисисипи (река)|Мисисипи]] на своя съюзник [[Испания]] като компенсация за испанската загуба на [[Флорида]], която става владение на британците. Колониалното присъствие на Франция на север от [[Карибско море]] бива сведено до островите [[Сен Пиер и Микелон]], потвърждавайки позицията на Британия като доминиращата колониална сила в източната част на [[Северна Америка]].

== Произход на названието ==

В Европа северноамериканският театър на Седемгодишната война обикновено няма специално име и така целият [[световна война|световен конфликт]] е известен като ''Седемгодишната война'' (''Seven Years' War''). „Седемте години“ се отнасят до събитията в Европа от официалното обявяване на война през 1756 г. до подписването на мирен договор през 1763 година. Тези дати не съответстват на действителните битки на Северноамериканския континент, където конфликтът между двете колониални сили в значителна степен завършва за шестте години от [[битка при Жюмонвил Глен|битката при Жюмонвил Глен]] през 1754 година до превземането на Монреал през 1760 година.<ref name="anderson crucible of war 747"/>

В [[Канада]] и френско-, и англоговорящите канадци наричат и европейския, и северноамериканския конфликт с названието ''Седемгодишна война''.<ref>[http://www.thecanadianencyclopedia.com/index.cfm?PgNm=TCE&Params=A1ARTA0007300 The Canadian Encyclopedia: Seven Years' War].</ref><ref>{{икона|fr}} [http://www.thecanadianencyclopedia.com/index.cfm?PgNm=TCE&Params=F1ARTF0007300 L'Encyclopédie canadienne: Guerre de Sept Ans].</ref> Френскоговорящите канадци използват и термина „Война на завладяването“ (''Guerre de la Conquête''), тъй като това е войната, в която [[Нова Франция]] е завладяна от британците и става част от [[Британската империя]].

Северна Америка източно от река Мисисипи в значителна степен се претендира от Великобритания или Франция, въпреки че значителни части, особено между [[Мисисипи]] и [[Апалачи]]те се претендират и контролират от индианците. Френското колониално присъствие е най-голямо в долината на река [[Сейнт Лорънс]] с население също в [[Акадия]] (днешен [[Ню Брънзуик]]), Ил Роял (днешен о.остров [[Кейп Бретон]]) и [[Ню Орлиънс]], седалището на френската провинция [[Френска Луизиана|Луизиана]], чиито претенции покриват по-голямата част от басейна на Мисисипи, включително басейна на река [[Охайо (река)|Охайо]]. Французите поддържат мрежа от търговци на кожи, която прониква дълбоко в претендираните от тях територии, но обикновено не предявяват териториални искания срещу племената там.

Британските колонии обхващат източните бряг на континента от [[Джорджия]] на юг, до [[Нова Скотия]] и [[Нюфаундленд]] на север.<ref>Francis D. Cogliano, Revolutionary America, 1763 – 1815: A Political History (2008) p 32</ref> Много от по-старите колонии имат териториални претенции, които се простират произволно на запад, тъй като обхватът на континента е непознат по времето, когато са им дадени техните провинциални харти. Техните центрове на население се намират в близост до брега, но те имат растящирастящо населения и британските търговци на кожи и селища се разширяват навътре към и в крайна сметка през [[Апалачи]]те. Нова Скотия, пленена от французите по време на [[Война на кралица Ан|Войната на кралица Ан]] през 1713 г. все още има значително френскоговорящо население, базирано най-вече по бреговете на Заливазалива Фънди и протока Нортъмбърланд. Великобритания също предявява иск за Рупъртс ленд, където са установени селища на колонията [[Хъдсън (залив)|Хъдсън Бей]], за да се търгува с местните индианци.

Между французите и британците, големи региони се доминират от местни племена. На север [[микмаки]] и [[абенаки]] все още контролират части от Нова Скотия, Акадия и източните части на френската провинцияФренска Канада и днешен [[Мейн]]<ref>Jennings, pp. 9, 176</ref>. [[Ирокези|Ирокезката конфедерация]] доминира значителна част от днешен северен Ню Йорк и Територията Охайо Кънтри (страната Охайо), въпреки че Охайо Кънтри също включва населениянаселение от [[делавари]], [[шоуни (племе)|шоуни]] и [[минго]]. Тези племена са формално под ирокезки контрол и са ограничени от тях във властта да сключват споразумения<ref>Anderson (2000), p. 23</ref>. По на юг вътрешността се доминира от племената [[катоба]], [[крики]], [[чокто]] и [[чероки]]<ref>Jennings, p. 8</ref>. Когато избухва войната французите използват също търговските си връзки, за да набират войници от племената в западните части на региона на [[Големите езера]] (район, който не е директно подложен на конфликта между французите и британците) включително [[хурони]], [[мисисауга]], [[оджибве]], [[уинебаго]], [[потаватоми]]. Британците се поддържат във войната от ирокезите и от чероките, докато различия не предизвикват Англо-черокската война през 1758 г. През 1758 г. Пенсилванското правителство на Пенсилвания успешно преговаря Ийстънския договор, в който на голям брой племена от Охайо Кънтри се обещава неутралитет в замяна на териториални концесии и други съображения. Повечето други северни племена вземат страната на французите, техният основен търговски партньор и доставчик на оръжия. Племената крики и чероки стават цел на дипломатически усилия от страна на французите и британците за поддръжка или неутралитет в конфликта. Не е необичайно индивиди или малки групи да участват „от другата страна“ на конфликта от формално преговорените споразумения.

Присъствието на Испания в източна Северна Америка е ограничено до провинция Флорида,. тяТя също контролира [[Куба]] и други територии в [[Западните Индии]], които стават военни цели в Седемгодишната война. Населението на Флорида е относително малко, доминирано най-вече от селищата Св.[[Свети Августин]] и [[Пенсакола]].

В началото на войната няма френски редовни армейски части в Северна Америка и има малко британски части. [[Нова Франция]] се отбранява от около 3000 морски пехотинци (''troupes de la marine''), роти от колониални редовни части (някои от които имат значителен боен опит в гористи местности) и също призовава за подкрепа от опълченията при необходимост. Британските колонии свикват опълченски роти за разправяне с индиански опасности при необходимост, но нямат редовна армия. [[Вирджиния]], с по-голяма граница, има няколко британски редовни военни роти. Колониалните правителства също са свикнали да оперират независимо едно от друго, както и от правителството в [[Лондон]], ситуация, която усложнява преговорите с индианците, чиито територииземи обхващат територии, претендирани от многобройни колонии и след началото на войната с Британската армия, когато нейните лидери се опитват да наложат ограничения и искания на колониалните администрации.

=== Експедиция на Селорон ===

През юни 1747 г., загрижен за набезите и разширяващото се влияние на британските търговци като Джордж Крогхан в Охайостраната КънтриОхайо, генералният губернатор на Нова Франция Ролан Мишел Барен де ла Галисониер нарежда на Пиер-Жозеф Селорон да поведе военна експедиция през областта. Нейните цели са да потвърди първоначалната френска претенция за територията, да определи нивото на британското влияние и да впечатли индианците с френска демонстрация на сила.<ref name=A2K_26>Anderson (2000), p. 26.</ref>

Експедиционните сили на Селорон се състоят от около 200 провинциални морски пехотинци и 30 индианци. Експедицията покрива около 4800 км между юни и ноември 1749 г. Тя минава нагоре по течението на р.река [[Сейнт Лорънс]], продължава по протежение на северния бряг на езерото [[Онтарио (езеро)|Онтарио]], преминава по суша около [[Ниагара]] и след това следва южния бряг на езерото [[Ери]]. При ЧаутаукуаЧотокуа (близо до днешна Барселона, Ню Йорк), експедицията се придвижва навътре до р.река [[Алегени (река)|Алегени]], която следва до местоположението на днешен [[Питсбърг]], където Селорон заравя оловни плочки, гравирани с френската претенция за Охайотериторията КънтриОхайо.<ref name=A2K_26/> Когато среща британски търговци или търговци на кожи, Селорон ги информира за френските претенции върху територията и им казва да напуснат.<ref name=A2K_26/>

Когато експедицията на Селорон достига до Логстаун, индианците в областта информират Селорон, че притежават страната Охайо и че ще търгуват с британците независимо от това, което им кажат французите.<ref name="fowler 14">Fowler, p. 14.</ref> Селорон продължава на юг докато неговата експедиция достига сливането на реките Охайо и Маями южно от село Пикауилани, домът на маямския [[вожд]] Олд Бритън. Селорон информира Олд Бритън, че ще има сериозни последствия ако възрастния вожд продължи да търгува с британците. Олд Бритън игнорира предупреждението. Селорон се връща в [[Монреал]] през ноември 1749 г.

В неговиясвоя подробен доклад Селорон пише,: „Всичко, което мога да кажа е, че местните индианци са зле настроени спрямо французите и са напълно предани на англичаните. Не зная по какъв начин може да бъдат върнати.“<ref name="fowler 14"/> Дори и преди връщането му в Монреал, доклади за ситуацията в страната Охайо са отправени до [[Лондон]] и [[Париж]], предлагайки предприемането на действия. Уилям Шърли, експанзионистичният губернатор на Провинцията [[Масачузетс]] Бей е особено категоричен, заявявайки, че британските колонисти няма да са в безопасност докато присъстват французите.<ref name="fowler 15">Fowler, p. 15.</ref>

=== Преговори ===

През 1747 г. някои британски колонизатори във [[Вирджиния]] основават Охайската компания с цел развиване на търговия и селища в страната Охайо.<ref>Jennings, p. 10</ref> Компанията получава грамота от крал [[Джордж II]] през 1749 г., включваща изисквания да засели 100 семейства в територията и да построи форт за тяхна защита. Претенция за територията е предявена също от [[Пенсилвания]], и двете колонии започват да изискват действия за подобряване на съответните им искания.<ref>Jennings, p. 15</ref> През 1750 г. Кристофър Джист действащ от името на Вирджиния и на компанията, изследва територията на Oхайо и започва преговори с индианските племена в Логстаун.<ref>Jennings, p. 18</ref> Това начало води до Договора от Логстаун от 1752 г., в който местните индианци, чрез своя „полукрал“ Таначарисон и ирокезки представител се съгласяват на условия, които включват позволение да се построи „силна къща“ в устието на р.река Мононгахела (на мястото на дн.днешния [[Питсбърг]], Пенсилвания).<ref>Anderson (2000), p. 28</ref>

[[Война за австрийското наследство|Войната за Австрийското наследство]] (чиито северноамерикански театър е известен също като [[Война на крал Джордж|Войната на крал Джордж]]) формално приключва през 1748 г. с подписването на [[Аахенски договор (1748)|Аахенския договор]]. Договорът е фокусиран предимно върху разрешаването на въпроси в Европа и въпросите за конфликтните териториални претенции между британските и френските колонии в Северна Америка са предадени на комисия за разрешаване. Великобритания назначава губернатора Шърли и Уилям ван Кепел, губернатора на провинция Вирджиния, чиято западна граница е един от източниците на конфликт между двете сили, в комисията. Ван Кепел служи също като посланик във Франция. Крал [[Луи XV]] назначава Галисониер и други хардлайнери като френски представители в комисията. Комисията се среща в Париж през лятото на 1750, с предвидимия резултат, че не се постига съгласие, предвид позициите на преговарящите. Границите между Нова Скотия и Акадия на север, до Охайостраната КънтриОхайо на юг се претендират и от двете страни. Диспутите също се разпростират и в [[Атлантическия океан]], където и двете сили искат достъп до богатите на риба води на бреговете на [[Нюфаундленд]].

=== Атака срещу Пикауилани ===

На 17 март 1752 г., генералният губернатор на Нова Франция, Маркиз дьо ла Жонкиер умира и е временно сменен от Шарл льо Мойн дьо ла Лонгьой. През юли 1752 ж. пристига новият генерален губернатор Маркизмаркиз Дюкен.<ref>Anderson (2000), p. 27</ref> Продължаващата британска активност в охайските територии кара Лонгьои да изпрати друга експедиция в областта под командването на Шарл Мишел де Ланглад, офицер от морската пехота. На Ланглад са поверени 300 мъже, индианци от племето [[отава (племе)|отава]] и френски канадци. Неговата цел е да накаже племето [[маями (племе)|маями]] от Пикауилани за това, че не е последвало заповедите на Селорон да спре да търгува с британците. На 21 юни френския военен отряд напада търговския център в Пикауилани, убивайки 14 индианци от племето маями, включително Олд Бритън.

=== Експедиция на Марен ===

През пролетта на 1753 г., на Пол Марен дьо ла Малг е поверено командването на 20002 000 морски пехотинци и индианци. Неговите заповеди са да защити кралската земя в охайскатадолината на долинаОхайо от британците. Марен следва маршрута, който Селорон е картографирал четири години по-рано, но където Селорон ограничил записването на френските претенции до заравяне на оловни плочки, Марен построява фортове и оставя гарнизони в тях. Първият форт, построен от Пол Марен е форт Преск Ил (близо до днешен [[Ери (Пенсилвания)|Ери]], Пенсилвания) на южния бряг на езерото [[Ери]]. След това той построява път до горното течение на ЛеБьофЛе Бьоф Крийк. Марен след това конструира втори форт, Форт ЛеБьофЛе Бьоф (днешен Уотърфорд, Пенсилвания), предназначен да охранява горното течение на ЛеБьофЛе Бьоф Крийк. Придвижвайки се на юг, той пъди или пленява британските търговци, разтревожвайки както британците, така и ирокезите. Танагрисон, вожд на минго, ненавиждащ французите (които обвинява в убиването и изяждането на баща му), отива във форт ЛеБьоф,Ле къдетоБьоф и заплашва действиес срещувоенни им,действия коетосрещу французите. Марен презрително отхвърляподминава заплахите,<ref>Fowler, p. 31</ref>

[[Ирокези]]те изпращат куриери до имението на [[Уилям Джонсън]] в горен [[Ню Йорк (щат)|Ню Йорк]]. Джонсън, известен на ирокезите като ''Warraghiggey'', което означава „Той, който върши голяма работа“, е станал уважаван член на Ирокезката конфедерация в онази област. През 1746 г. Джонсън е направен полковник на ирокезите, а по-късно и полковник на опълчението на Западензападен Ню Йорк. Те се срещат в [[Олбани]], Ню Йорк с губернатора Клинтън и представители на някои от другите американски колонии. Вождът Хендрик настоява британците да спазват задълженията си и да блокират френската експанзия. Когато Клинтън дава незадоволителен отговор, вождът Хендрик обявява, че „Веригата на договора“, дълготрайно приятелско отношение между Ирокезката конфедерация и Британската корона е прекъсната.

=== Реакцията на Динуиди ===

Заместник-губернаторът на Вирджиния [[Робърт Динуиди]] се оказва в затруднено положение. Той е един от инвеститорите в Охайската компания, която щяла да загуби пари, ако французите удържали претенцията си.<ref>O'Meara, p. 48</ref> За да се противопостави на френското военно присъствие в Охайо през октомври 1753 г. Динуиди нарежда 21-годишния майор [[Джордж Уошингтън]] (също инвеститор в Охайаската компания) от Вирджинското опълчение да предупреди французите да напуснат територията на Вирджиния. Уошингтън тръгва с малък отряд, вземайки по пътя Джейкъб ван Браам като преводач, Кристофър Джист, топограф на компанията, работещ в областта и няколко минго, водени от Танагрисон. На 12 декември Уошингтън и неговите можемъже достигат форт ЛеБьофЛе Бьоф.<ref>Anderson (2000), p. 43</ref><ref>Jennings, p. 63</ref>

Жак Легардьор дьо Сен-Пиер, който замества Марен като командир на френските сили след като последния умира на 29 октомври, кани Уошингтън да вечеря с него онази вечер. По време на вечерята Уошингтън представя на Сен-Пиер писмото от Динуиди, което изисква незабавно френско оттегляне от Охайо Кънтри. Сен Пиер е доста учтив в своя отговор, казвайки,: „Що се отнася до призива, който ми изпращате да се оттегля, аз не се считам за длъжен да му се подчиня.“<ref>Fowler, p. 35</ref> Той обяснява на Уошингтън, че претенцията на Франция към областта превъзхожда претенцията на британците, тъй като [[Рене Робер дьо Ла Сал]] бил изследвал областта почти век по-рано.<ref>Ellis, His Excellency George Washington, p. 5</ref>

Отрядът на Уошингтън напуска форт ЛеБьофЛе Бьоф рано на 16 декември, пристигайки обратно в УилямсбургУилямсбърг на 16 януари 1754 г.. В своя доклад Уопингтън заявява: „Французите са преминали на юг“,<ref>Fowler, p. 36</ref> описвайки подробно стъпките, които са предприели, за да укрепят областта и предавайки намерението им да укрепят сливането на реките Алегени и Мононгахела.<ref>O'Meara, pp. 37–3837 – 38</ref>

== Ход на войната ==

Динуиди, дори преди връщането на Уошингтън, изпраща група от 40 мъже под командването на Уилям Трент до точката, където в ранните месеци на 1754 г. те започвализапочват да строят малък ограден с колове форт.<ref>O'Meara, p. 41</ref> Губернаторът Дюкен изпраща допълнителни френски сили под командването на Клод-Пиер Пекоди де Контркьор да подкрепи Сен-Пиер през същия период, а Контркьор повеждва 500 мъже на юг от форт Венанго на 5 април 1754 г.<ref>O'Meara, pp. 43–4543 – 45</ref> Когато те пристигат на разклонението, Контркьор щедро позволява на малкия отряд на Трент да се оттегли след закупуване на техните строителни инструменти, за да продължат построяването на форт Дюкен.<ref>Jennings, p. 65</ref>

След като Уошингтън се връща от УилямсбургУилямсбърг със своя доклад, Динуиди му заповядва да поведе по-голяма сила, която да помогне на Трент в работата му. Докато е на път той научава за отстъплението на Трент.<ref>Anderson (2000), p. 50</ref> Тъй като Танагрисон му е обещал помощ, той продължава към форт Дюкен и се среща с вожда на минго. Научавайки за френски разузнавателен отряд в областта, Уошингтън взема част от мъжете си и заедно с Танагрисон и неговия отряд [[битка при Жюмонвил Глен|изненадва французите]] на 28 май. Мнозина от французите загиват, сред тях и техният командваш офицер, Жозеф Кулон де Жюмонвил, чиято глава бива разсечена от Танагрисон. Историкът Фред Андерсън дава тази причина за деянието на Танагрисон (което е последвано от информирането на Контркьор от един от хората на Танагрисон, че Жюмонвил е бил убит от мускетен огън) като предизвикан от отчаяна нужда да спечели подкрепата на британците в усилие да възстанови властта на хората си, които били по-склонни да подкрепят французите.<ref>Anderson (2000), pp. 51–5951 – 59</ref>

След битката Уошингтън се изтегля на няколко мили и основава форт Нисесети, който французите нападат на 3 юли. Сражението води до капитулацията на Уошингтън, той преговаря за въоръжено оттегляне. Един от мъжете на Уошингтън докладва, че френските сили са съпътствани от шаунишоуни, делауерделавари и минго, точно тези, на които Танагрисон се стреми да повлияе.<ref>Anderson (2000), pp. 59–6559 – 65</ref>

Когато в Англия пристигат новини за двете битки през август, правителството на [[Томас Пелхам Холс]], след няколко месеца преговори, решава да изпрати армейска експедиция през следващата година, за да прогони французите.<ref>Fowler, p. 52</ref> Генерал-майор Едуад Брадък е избран да води експедицията<ref>Lengel p. 52.</ref> Донесения за британските военни планове достигат Франция немалкомалко преди заминаването на Брадък за Северна Америка и крал [[Луи XV]] изпраща шест полка за Нова Франция под командването на барон Диеско през 1755 г.<ref>O'Meara, p. 113</ref> Британците, възнамерявайки да подложат на блокада френските пристанища, изпращат флота си през февруари 1755 г., но френския флот вече е отплавал. Адмирал Едуард Хоук отделя бърза ескадрила за Северна Америка в опит да засече французите. Във втори британски агресивен акт адмирал Едуард Боскауен стреля срещу френския кораб ''Алсид'' на 8 юни 1755 г. и го пленява, както и два кораба с войници.<ref>Fowler, pp. 74–7574 – 75</ref> Британците тормозят френски кораби през цялата 1755 г., залавяйки кораби и пленявайки моряци, допринасяйки за формалното обявяване на война през пролетта на 1756 г.<ref name="Fowler98">Fowler, p. 98</ref>

=== Британски кампании (1755) ===

Британците формират агресивен план на операции за 1755 г. генерал Брадък трябва да води експедиция до форт Дюкен,<ref name="WDL">{{cite web |url = http://www.wdl.org/en/item/9580/ |title = The Battle of the Monongahela |website = [[World Digital Library]] |date = 1755 |accessdate = 2013-08-03 }}</ref> а на масачузетския провинциален губернатор Уилям Шърли е дадена задачата да укрепи форт Осуего и да нападне [[Форт Ниагара]], сър Уилям Джонсън трябва да плени форт Сен Фредерик (при днешен Краун Пойнт, Ню Йорк),<ref>O'Meara, pp. 110–111110 – 111</ref> а подполковник Робърт Монктън трябва да плени форт Босежур на границата между Нова Скотия и Акадия.<ref>O'Meara, p. 163</ref>

Брадък повежда около 20002 000 войници и провинциално опълчение през юни 1755 г. за превземането на форт Дюкен. Експедицията е катастрофа. В [[битка при Мононгахела|битката при Мононгахела]] Брадък е смъртоносно ранен. Двама бъдещи противници през [[Американска война за независимост|Американската война за независмост]], Уошингтън и Томас Гейдж, играят ключови роли в организирането на оттеглянето.<ref name="WDL"/> Една последица от катастрофата е, че французите придобиват екземпляр от британските военни планове, включително активностите на Шърли и Джонсън. Усилията на Шърли да укрепи Осуего затъват в логистични трудности и даса увеличени от неопитността на Шърли в организирането на големи експедиции. Когато става ясно, че не ще има време да поведе експедиция през езерото Онтарио до форт Онтарио, Шърли оставя гарнизони в Осуего, форт Бул и форт Уилямс (последните два са разположени между р.река Мохок и Ууд Крийк при дн.днешния Рим, Ню Йорк). Провизии за употреба при проектираната атака срещу Форт Ниагара са оставени за съхранение във форт Бул.

Експедицията на Джонсън е по-добре организирана от експедицията на Шърли, което не убягва от вниманието на губернатора на Нова Франция, маркиз де Водрьойл. Той е бил предимно загрижен за разтеглената снабдителна линия до фортовете на Охайо и изпратил барон Диеско да поведе отбраната на Фронтенак срещу очакваната атака на Шърли. Когато Джонсън е възприет като по-голямата заплаха, Водрьойл изпраща Диеско до форт Сен Фредерик, за да посрещне заплахата. Диеско планира да нападне британското укрепление при форт Едуард в горния край на плаването по р.река Хъдсън, но Джонсън го бил силно укрепил и индианските подкрепления на Деиско не желаят да го нападнат. Двете сили накрая се срещат в кървавата [[битка при езерото Джордж]] между форт Едуард и форт Уилям Хенри. Битката завършва нерешително, като и двете страни се оттеглят от полето. Настъплението на Джонсън спира при форт Уилям Хенри и французите се оттеглят до точката [[Тикондерога]], където започват строежа на форт Карийон (преименуван на форт Тикондерога след превземането от страна на британците през 1759 г.).

През юни 1755 полковник Монктън успешно [[битка за форт Босежур|пленява форт Босежур]], единственият истински британски успех през годината, отрязвайки френската крепост Луибург от наземни подкрепления. Победата е опетнена от решението на губернатора на [[Нова Скотия]] Чарлс Лоурънс да заповяда депортирането на френскоговорящото население на областта [[Акадия]]. Силите на Монктън, включително ротите Роджърс рейнджърс, насила прогонват хиляди акадци, преследвайки мнозина, които се противопоставят и понякога извършвайки жестокости. Повече от който и да е друг фактор, отрязването на доставките на Луибург води до гибелта му.<ref>Patterson, Stephen E. 1744- – 1763: Colonial Wars and Aboriginal Peoples. In Phillip Buckner and John Reid (eds.) The Atlantic Region to Conderation: A History. Toronto: University of Toronto Press. 1994. p.152</ref> Акадската съпротива, заедно с индиански съюзници, включително микмак, е понякога доста твърда, с протичащи погранични набези (срещу Дартмут и Люненбърг, както и други). Освен кампаниите за прогонване на акадците (обхващащи залива Фънди, на река Петикодиак и река Сейнт Джон и Ил Сен Жан), единствените значителни сблъсъци са при Петикодиак през 1755 г. и Блъди Крийк близо до Анаполис Роял през 1757 г.

=== Френски победи (1756–17571756 – 1757) ===

Кембъл, способен администратор, но предпазлив полеви командир, планира само една голяма операция през 1757 г., нападение срещу столицата на [[Нова Франция]], [[Квебек (град)|Квебек]]. Оставяйки значителна сила във форт Уилям Хенри за отвличане на вниманието на Монкалм, той започва да организира експедиция срещу Квебек, но му бива наредено от Уилям Пит, държавния секретар отговорен за колониите, първо да нападне Луибург. След всякакви забавяния експедицията е готова да отплава от [[Халифакс (Канада)|Халифакс]], Нова Скотия в началото на август. Междувременно френски кораби са избягали от британската блокада на френския бряг и френски флот, по-многоброен от британския очаква Кембъл в Луибург. Изправен срещу тази сила Кембъл се завръща в Ню Йорк при новини, че при форт Уилям Хенри е [[обсада на форт Уилям Хенри|станало клане]].

=== Британско завоевание (1758–17601758 – 1760) ===

Водрьойл и Монкалм са само минимално снабдени през 1758 г., тъй като британската блокада на френския бряг отново ограничава френското корабоплаване. Ситуацията в Нова Франция eе още повече усложнена от лошата реколта през 1757 г., трудна зима и корупцията на Франсоа Биго, интендантът на територията, който снабдява колонията на надути цени. Голямо избухванеИзбухване на голяма епидемия от едра шарка сред западните племена кара много от тях да не дойдат през 1758 г. При тези условия Монкалм съсредоточава оскъдните си ресурси за отбрана на р.река Сейнт Лорънс, с основна отбрана при Карийон, Квебек и Луибург, докато Водрьойл спори неуспешно за продължаване на тактиката му на набези, проработила доста ефективно в предишните години.<ref>Fowler, p. 139</ref>

Британските провали в Северна Америка, комбинирани с други провали в Европейския театър, водят до падането от власт на Пелхам Холс и на основния му военен съветник, херцогът на Къмбърланд. Холс и Пит тогава се обединяват в неспокойна коалиция, в която Пит доминира военното планиране. Той се впуска в план за кампания през 1758 г., който в голяма степен е развит от Кембъл, който е заменен от Абъркромби като главнокомандващ след провалите от 1757 г. Планът на Пит призовава за три големи офанзивни действия с участието на голям брой редовни войски, подкрепени от провинциалните опълчения, с цел пленяването на сърцето на Нова Франция. Две от експедициите са успешни. Форт Дюкен и Луибург падат в ръцете на големи британски сили.

Експедицията на Форбс е британска кампания от септември-октомври 1758 г., с 60006 000 войници, водени от ген. Джон Форбс за прогонване на французите от страната Охайо. След като британски преден отряд е [[битка при форт Дюкен|отблъснат]] на 14 септември, французите се изтеглят от форт Дюкен, оставяйки британците в контрол на долината на Охайо.<ref>Fred Anderson, ''Crucible of War: The Seven Years War and the Fate of Empire in British North America, 1754- – 1766'' (2000) pp 267- – 285</ref> Голямата френска крепост Луибург в Нова Скотия е пленена след обсада.<ref>William, Wood, ''The Great Fortress: A Chronicle of Louisbourg 1720–17601720 – 1760'' ([http://www.gutenberg.org/etext/6026 online from [[Project Gutenberg]]]</ref>

Третото нахлуване е спряно с невероятната френска победа в [[битка при Карийон|битката при Карийон]], в която 36003 600 французи прочуто и решително побеждават 18 000 редовни войници, опълчение и индиански съюзници на Абъркромби извън форта, който французите наричат Карийон, а британците Тикондерога. Абъркромби спасява нещо от катастрофата като изпраща Джон Брадшийт на експедиция, която успешно унищожава форт Фронтенак, включително складовете с припаси, предназначени за западните фортове на Нова Франция и кожи, предназначени за Европа. Абъркромби е сменен от [[Джефри Амхърст]], победител при Луибург.

Новият външен министър на Франция Етиен Франсоа решава да се съсредоточи върху нашествие в Британия, за да привлече британски ресурси от Северна Америка и Европа. Нашествието се проваля както военно, така и политически, тъй като [[Уилям Пит старши|Пит]] отново планира значителни кампании срещу Нова Франция и изпраща средства на британския съюзник в Европа, Прусия и френският флот се проваляпровалят в морските битки при Лагош и залива Куиберон. В един случай на добър късмет няколко френски кораби с припаси успяват да напуснат Франция, избягвайки от британската блокада на френския бряг.

Британските победи продължават във всички театри през ''annus mirabilis'' („годината на чудесата“) 1759 г., когато най-сетне пленяват Тикондерога. [[Джеймс Улф]] побеждава Монкалм [[битка на Авраамови поля|при Квебек]] (в битка, която коства животите и на двамата командири), а победа при Форт Ниагара успешно отрязва френските гранични фортове по на запад и юг. Победата се завършва през 1760 г., когато въпреки че загубват битката при Сен Фоа извън Квебек, британците успяват да предотвратят пристигането на френски кораби с подкрепления в морската битка при Рестигуш, докато армии се отправят към Монреал от три страни.

През септември 1760 г. губернатор Водрьойл преговаря за капитулация с генерал Амхърст. Амхърст удовлетворява молбата на Водрьойл, че на френските жители, които решат да останат в колонията ще бъде дадена свободата да продължат до богослужат в своята [[Римокатолицизъм|римокатолическа]] традиция, да притежават имотите си и правото да останат необезпокоявани в домовете си. Британците осигуряват лечение на болните и ранени френски войници и френските редовни части се завръщат във Франция на борда на британски кораби с разбирането, че няма да служат отново в настоящата война.

=== Край на войната ===

Повечето боеве между Франция и Великобритания в Северна Америка свършват през 1760 г., с изключение на френското завземане на [[Сейнт Джонс (Нюфаундленд и Лабрадор)|Сейнт Джонс]], [[Нюфаундленд]]. Когато ген.генерал Амхърст чува за това изненадващо действие, той незабавно изпраща войници под командването на племенника си, Уилям Амхърст, който възстановява контрола над Нюфаундленд след битката за Сигнал Хил през септември.

Политиката, която генерал Амхърст въвежда в западните земи, където френските фортове минават под британски контрол разстройва голям брой индианци и допринася за избухването на [[бунт на Понтиак|бунта]] на [[Понтиак (вожд)|Понтиак]].<ref>Jennings, p. 439</ref> Тази поредица нападения срещу погранични фортове и селища изисква продължителното разполагане на британски войници и не е разрешено до 1766 г.<ref>Anderson (2000), pp. 617–632617 – 632</ref>

Войната в Северна Америка официално завършва с подписването на [[Парижки договор (1763)|Парижкия договор]] на 10 февруари 1763 г., а войната в европейския театър на Седемгодишната война завършва с Договорът от Хубертусбург на 15 февруари 1763 г. Британците предлагат на Франция избор между нейните северноамерикански владения източно от Мисисипи или карибските острови [[Гваделупа]] и [[Мартиника]], които са окупирани от британците. Франция избира да отстъпи Канада и успява с преговори да задържи [[Сен Пиер и Микелон]], два малки острова в залива Сейнт Лорънс и риболовни права в района. Икономическата стойност на карибските острови за Франция е по-голяма от тази на Канада заради богатите им реколти от [[захарна тръстика]], а и са по-лесни за отбрана. Британците вече имат много източници на захар и с радост приемат Нова Франция. Испания, която предава Флорида на Великобритания, за да си възвърне Куба, също спечелва Луизиана, включително Ню Орлиънс, от Франция като компенсация за загубите си. Корабоплаването по Мисисипи е отворено за всички нации.<ref>Anderson (2000), pp. 505–506505 – 506</ref>

== Последици ==

Великобритания придобива контрол над [[Канада (Нова Франция)|Френска Канада]] и [[Акадия]], колонии, съдържащи приблизително 80 000 предимно френскоговорящи католици. След депортирането на акадците, започнало през 1755 г. британците ги заселват из всичките северноамерикански провинции, но мнозина отиват във Франция, а някои в Ню Орлиънс, който очакват да остане френски. Някои са изпратени да заселват места като [[Френска Гвиана]] и [[Фолкландски острови|Фолкландските острови]] (неуспешно).

След мирния договор, крал [[Джордж III]] издава Кралската прокламация от 1763 на 7 октомври 1763 г., която очертава разделянето и администрацията на новозавладените земи и в известна степен продължава да управлява отношенията между правителството на съвременна Канада и [[Първи нации|Първите нации]] (индиански племена). Включено в клаузите на прокламацията е запазването на земи на запад от Апалачите за индианското население<ref>Anderson (2000), pp. 565–566565 – 566</ref>, демаркация, която е само временна пречка за увеличаващия се прилив на бели заселници на запад.<ref>Anderson (2000), pp. 636–637636 – 637</ref> Тя също съдържа клаузи, които възпрепятстват гражданското участие на канадци католици.<ref>Anderson (2000), p. 568</ref> Когато през 1774 г. в Квебекския акт се правят компромиси по този и други въпроси във голямата си част протестантски [[Тринадесет колонии]] изникват тревоги относно напредването на „папството“.

Седемгодишната война почти удвоява британския национален дълг. В резултат на това Короната се опитва да наложи нови данъци на колониите си. Тези опити са посрещнати с все по-твърда съпротива докато не са повикани войски, така че представителите на Короната безопасно да изпълняват задълженията си. Това в крайна сметка води до започването на [[Американската война за независимост]].<ref>Anderson, Fred. "[http://americanheritage.com/articles/magazine/ah/2005/6/2005_6_75.shtml The Real First World War and the Making of America]" ''American Heritage'', November/December 2005.</ref>

Франция прикрепя сравнително малка стойност на Северноамериканските си владения, особено по отношение на високо-приходните произвеждащи захар [[Антилски острови]], които успява да задържи. Министър Шасьол смята, че е направил добро споразумение в Парижкия договор, а философът [[Волтер]] пише, че [[Луи XV]] е загубил само "няколко„няколко акра сняг"сняг“.<ref>Cave, p. 52</ref> Военната загуба за Франция и финансовото бреме на войната отслабват монархията и допринасят за избухването на [[Френската революция]] през 1789 г.<ref>Cave, p. xii</ref> Испанското население на [[Флорида]] се премества в [[Куба]].<ref>Calloway, pp. 152–156152 – 156</ref>

Франция се връща в Северна Америка през 1778 г. с установяването на Френско-американския съюз срещу Великобритания в Американската война за независимост. Този път Франция успява да надделее над Великобритания, в това, което историкът Алфред Кейв описва като „Френско [...] отмъщение за смъртта на Монкалм“.<ref>Cave, p. 82</ref>

== Вижте също ==

== Бележки ==

== Източници ==

*{{Cite book|title=Crucible of War: The Seven Years' War and the Fate of Empire in British North America, 1754- – 1766 |last=Anderson |first=Fred |year=2000 |publisher=Knopf |location=New York |isbn=0375406425 |url=http://books.google.ca/books?id=-vMxLslZopgC&lpg=PR1&dq=Crucible%20of%20War%3A%20The%20Seven%20Years'%20War%20and%20the%20Fate%20of%20Empire%20in%20British%20North%20America%2C%201754-1766&pg=PR1#v=onepage&q&f=true |ref=Anderson2000}}

*{{Cite book|title=The War that Made America: A Short History of the French and Indian War |last=Anderson |first=Fred |year=2005 |publisher=Viking |location=New York |isbn=0670034541 |url=http://www.wqed.org/tv/specials/the-war-that-made-america/ |ref=Anderson2005}} - – Released in conjunction with the 2006 [[PBS]] miniseries ''The War that Made America''.

*{{Cite book|title=Redcoats: The British Soldier and War in the Americas, 1755- – 1763|first=Stephen|last=Brumwell|ref=Brumwell|year=2006|publisher=Cambridge University Press|url=http://books.google.ca/books?id=qEZfYRuZLJQC&lpg=PP1&dq=%3DRedcoats%3A%20The%20British%20Soldier%20and%20War%20in%20the%20Americas%2C%201755-1763&pg=PP1#v=onepage&q&f=true|isbn=9780521675383}}

*{{Cite book|title=The French and Indian War|last=Cave |first=Alfred A.|year=2004 |publisher=Greenwood Press|location=Westport, Connecticut - – London|isbn=031332168X |url=http://books.google.ca/books?id=iiZoWyv77qQC&lpg=PP1&dq=French%20and%20Indian%20Wars&pg=PP1#v=onepage&q&f=true |ref=Cave}}

*{{Cite book|title=Empires at War: The French and Indian War and the Struggle for North America, 1754- – 1763 |last=Fowler |first=William M.|year=2005 |publisher=Walker |location=New York |isbn=0802714110 |ref=Fowler}}

*{{cite book|last=Nester|first=William R|title=The first global war: Britain, France, and the fate of North America, 1756–17751756 – 1775|location=Westport, CT|publisher=Praeger|year=2000|isbn=9780275967710|oclc=41468552}}