Чудната история на Петер Шлемил: Разлика между версии

 

Още на първите страници на книгата се въвежда съвсем дискретно ''„човекът в сиво“'' – един ''„мълчалив, слаб, сух, висок възрастен господин“'', който по време на едно градинско увеселение у господин Джон за ужас на разказвача започва с най-голямо смирение и любезност да вади ''„от вътрешния джоб на плътно прилягащия му фрак“'' не само портфейла си и един далекоглед, но също и един турски килим, една много удобна палатка и три обяздени ездитни коня.

 

Това е [[дявол]]ът и той е обрисуван без нищо демонично – нито сатанинска [[ирония]], нито конско копито. Един крайно учтив, стеснителен човек, който се изчервява, когато повежда решителния разговор за покупката на сянката, и на когото Шлемил, обземан ту от уважение, ту от ужас, също отговаря със смутено-учтив тон. Това, което странният любител на чужди сенки предлага на младежа да си избере в замяна, са все хубави неща: разковниче, корен от алрауна, парица-поврътлица, талер-печеловник, кърпа-самобранка на Роландовия оръженосец, дяволче в бутилка, вълшебната шапка на Фортунато, ''„запазена, реставрирана, съвсем като нова“'' – и така, като се позовава на познати и небудещи съмнение легендарни и приказни мотиви, разказът добива още по-голяма правдоподобност и достоверност. Съблазнен, Шлемил си избира чудотворната кесия, а човекът в сиво коленичи и внимателно отлепва от глава до пети сянката на Шлемил от тревата, вдига я, навива я на руло, сгъва я и я прибира в джоба си.