|
Отначало българските войнуци са с редови ранг само като членове на гьондерите. Постепенно някои от тях показват качества и заслуги и стават черибашии и байрактари, като изместват турците от тези длъжности. Запазени са данни за заменяне на терминологията с български наименования – черибашията става ''дедек'' (вероятно това произхожда от ''дедец'' - старейшина на [[богомил]]ската община), а байрактаря – ''пряпорник''. Гьондерите наричат шесторки, а ордата – отряд.
Опитите на османските власти след XVI в. да намалят някои от привилегиите на войнуганите предизвиква тяхната съпротива. През 1575 г. султан [[Мурад ІІІIII]] нарежда всички войнуци от [[Пловдивски вилает|Пловдивския вилает]] да се изпратят в [[Истанбул]], защото се готви за поход и иска да попълни войската си. Те обаче са отбили задължението си за 2-годишна служба и отказват да се подчинят. Султанът изпраща Субаши Хюсеин насила да ги заведе в столицата. Съдействие трябва да му окаже пловдивският валия Исилям бей. Когато султанските сили стигат до [[Панагюрище]], пред града са посрещнати от шест отряда, начело с дедеците Райко Драгомиров, Недялко Ников, Досю Горнидже, Петър Длавиде, Недялко Кледостри, които категорично заявяват, че няма да тръгнат за Стамбул. Субаши Хюсеин им дава 3 дни срок да размислят и ако и след това не са променили решението си, ги заплашва със сила да ги застави да изпълнят султанската повеля. Българите са решени да не отстъпват и изпращат хора в Стамбул, които убеждават сънародниците си на служба във войската да напуснат военните лагери. Започва масов отлив. Изпратените от панагюрските войнуци се връщат с 600 души, готови да атакуват войниците на Субаши Хюсеин. Той се отказва от намерението си да ги води в Стамбул и се оттегля. Когато се връща в столицата, султанът го разжалва и заповядва да му ударят 30 тояги за неизпълнение на неговата заповед. Запазва си обаче едно на ум, че с българските войнуци трябва да се отнася внимателно.
Когато започва акцията за помохамеданчването на българите в [[Чепино]], хората от войнушкото село [[Ципра]] заявяват, че няма да предадат вярата си. Въоръжават се даже жените и старците, които дни и нощи стоят на стража в подстъпите към селото, за да не допуснат турците в него. Така то остава християнско, въпреки че цяло Чепино е помохамеданчено.
Когато започват да върлуват [[кърджалии]]те, войнуците организират отбраната на техните селища. Освен това устройват засади на кърджалийските банди и им нанасят чувствителни загуби. Дедеците започват да се наричат войводи, а отрядите – дружини. Кърджалиите скоро разбират, че там, където има войнуци, не могат да влизат и отдалече заобикалят техните селища.
През [[Руско-турска война (1806 – 1812)|Руско-турската война 1806 – /12 г.]]. и особено [[Руско-турска война (1828 – 1829)|тази през 1828 – 29 г.]] дружините на войнуците активно подпомагат действията на руските войски, разочаровани от [[низам-и Джедид]]. Турските власти не могат повече да разчитат на тази [[феод]]ална институция и през 1839 г. войнуганскиятвойнуганския статут е обявен за закрит. Земите им са иззети и превърнати в [[тимар]]и, [[вакъф]]ски имоти и [[спахия|спахийски]] ленни владения. Войнуците обаче запазват оръжието си и го предават на своите потомци, които се превръщат в бойци за национално освобождение. Участват в хайдушките чети, [[Български легии в Белград|легиите]], във въстанията и в [[Българско опълчение|Българското опълчение]] по време на [[Руско-турска война (1877 – 1878)|Освободителната война]].
През ХХ век [[Христо Бръзицов]] споделя своите данни за кастата на бащиниците от Панагюрище в текста:{{цитат| ...панагюрци били "войнугане" и не допускале в града си — .. — да стъпва турски крак. Те се събирали в Панагюрище със стотици и потегляли към Цариград да служат на султановите конюшни.|Хр. Бръзицов, НЦ, 18.}}
|
