Въпреки че е образувано от политически дейци на съглашенофилски партии, новото правителство обявява, че ще продължи войната „до победен край“. Тази позиция е продиктувана от твърдото решение на държавите от [[Антанта|Съглашение]]то да водят мирни преговори с [[България]] едва при безусловната ѝ [[капитулация]]. В началото на септември 1918 г. положението в [[Българскатабългарската армия]] на [[Солунски фронт|Южния фронт]] рязко се влошава. Не достигат дрехи, храна и [[боеприпаси]], засилва се болшевишката пропаганда. [[Германия]] не изпраща предварително обещаните подкрепления. Съотношението в сила и бойна техника в повечето участъци от [[фронт]]а е два до три пъти в полза на съглашенските войски<ref name="Encyclopedy"/>.
На [[18 септември]] с.г. след продължителна подготовка и неколкодневниняколкодневни боеве тесъглашенските войски успяват да пробият българската отбрана при [[Пробив при Добро поле|Добро поле]] и да заплашат с обръжение българските войски на запад от рекар. [[Вардар]]. Военните неуспехи и тежкото положение в тила стават основна причина за избухването на [[Владайско въстание|войнишкоВойнишкото въстание]]. На [[24 септември]] с.г. въстанически отряди завземат Главната квартира на действащата армия. За да върнат войниците на фронта, от затвора са освободени лидерите на [[БЗНС]] [[Александър Стамболийски]] и [[Райко Даскалов]]. Убедили се в безнадежността на мисията, те застават начело на въстанието и на [[27 септември]] с.г. в [[Радомир]] обявяват България за република. През следващите два дни въстаниците правят опит да превземат [[София]], но лошата им организация и бавното придвижване позволяват на правителството с германска помощ да ги разгроми. Раненият военен ръководител на въстанието д-р Даскалов и обявеният за министър-председател на републиката Стамболийски минават в нелегалност<ref name="Encyclopedy"/>.
=== Примирие ===
Въстанието принуждава българското правителство да иска примирие от съглашенското командване. То е подписано на [[29 септември]] [[1918]] г. в [[Солун]] от [[Андрей Ляпчев]] и френския генерал [[Луи Франше д'Еспере|Франше д'Еспре]]. България се задължава незабавно да изтегли войските си от [[Гърция]] и [[Сърбия]] (границите от 1914 г.), да демобилизира и обезоръжи армията си, с изключение на три пехотни дивизии и четири полка кавалерия, да принуди германските, австро-унгарските и турскитеосманските войски в срок от четири седмици да напуснат територията ѝ. В плен попадат около 100 хиляди български войници и [[офицер]]и, заемали по време на военните действия позиции на запад от река Вардар. Държавите от Съглашението недвусмислено декларират, че оставането на цар [[Фердинанд I|Фердинанд]] на престола само ще влоши позициите на България при мирните преговори. Затова на [[3 октомври]] с.г. с [[манифест]] „към българския народ“ князацарят обявява своята абдикация. На престола се възкачва първородният му син цар [[Борис III]]<ref name="Encyclopedy"/>.
Непосредствено след подписването на примирието в Солун, България е окупирана от войски на Съглашението (без сръбски, румънски и гръцки, за да се избегнат изстъпления), които използват територията ѝ за военни действия срещу [[Турция]] и Германия. Два месеца по-късно, [[Румъния]] окупира [[Южна Добруджа]]. В знак на протест правителството на [[Александър Малинов]] подава оставка<ref name="Encyclopedy"/>.
