Преход на България към демокрация и пазарна икономика: Разлика между версии

Няма официално съгласие за това дали този преходен период е завършил и какви са етапите му<ref>{{cite web | year = 2003 | url = http://www.mediatimesreview.com/september03/Razum-pregled.php| title = Дискусия върху българския преход | publisher = Media Times Review| accessdate = 27 юни 2008}}</ref>. Според някои автори{{hrf|Калинова|2010|239 – 395}} първият етап е смяната на властта (от 1989 – 90-та-1990 г. до свикването на [[7 Велико народно събрание|7-мото Велико народно събрание]]), следват периодите 1991 – 1996 г., 1997 – 2001 г., 2001 – 2006 г. и за край на прехода се счита приемането на България в [[ЕС]]. Предишната дву[[партийна система]] с повсеместно доминиране на БКП е успешно заменена със система на политически [[плурализъм]]. От 1990-та до 2007 г. се сменят 12 [[Правителства на България|правителства]] с участие на голям брой политически партии. Приети са нова конституция и множество закони. Постигнато е членство в [[ЕС]] и [[НАТО]]. Българската икономика преминава от държавна централизирана планова система към пазарнапазарно икономика,стопанство основана наи частнатачастна собственост. Настъпват дълбоки социални промени в обществото.

Икономиката на България е [[Планова икономика в България|планова]]. Стопанската структура през 1989 г. (по съвременни данни) включва секторите: 59,.4% промишленост (с развити машиностроене, електротехника и електроника), 29,.7% услуги, 12,.9% земеделие. Външната търговия обаче е предимно със страните от [[СИВ]] (75%), от тях 55% със [[СССР]], макар че през 80-те години расте вносът на суровини и материали от западни страни. До началото на 80-те [[търговски баланс|търговският баланс]] е положителен, но през 1985 г. търговският баланс вече е отрицателен, с дефицит от около 1 млрд. долара{{hrf|Христов|2007|269}}. От 1944-та до 1989 г. няма три поредни години на икономически растеж. До края на 80-те България влиза в [[икономическа криза]], свързана не само с хроничен недостиг на конвертируема [[валута]], но и със стокови [[дефицит]]и, което естествено довежда до нарастваща [[инфлация]]. [[Външен дълг|Външният дълг]] расте главоломно от средата на 198080-те год., още през 1987 г. надхвърля по обем [[БВП]]{{hrf|Данов|2014|412}} и в края на 1988 годинаг. достига 10,.7 милиарда долара,<ref>{{cite book | last = Аврамов | first = Румен | authorlink = Румен Аврамов | year = 2008 | title = Пари и де/стабилизация в България 1948 – 1989 | publisher = Сиела | location = София | isbn = 978-954-28-0339-3 | pages = 220}}</ref> а опитите за получаване на външни кредити се провалят<ref name="Lakov">{{cite book |title= Преходът, който не стана така, както бе замислен |last= Лаков|first= Красимир|year=2014 |publisher= ИПИ|location= София|isbn= 978-954-8624-38-1|url= http://www.thetransitionthatneverhappened.info/|accessdate=1.4.2015}}</ref> и страната навлиза в [[Българска дългова криза (1987 – 1994)|Дългова криза]], продължила от 1987-ма до 1994 годинаг.<ref name="иванов">{{cite | фамилия-част = Иванов | име-част = Мартин | автор-част-препратка = Мартин Иванов (историк) | заглавие-част = Икономиката на комунистическа България (1963 – 1989) | фамилия = Знеполски | име = Ивайло (ред.) | заглавие = История на Народна република България: Режимът и обществото | място = София | издател = „Сиела софт енд паблишинг“ | дата = 2009 | isbn = 978-954-28-0588-5 | страница = 326 – 332}}</ref> След разпадането на СССР и пазара на СИВ (1989 – 1992) българската икономика се оказва неконкурентна за други пазари{{hrf|ИПИ|2004|22}}{{hrf|Народно|1990|6}}.

През 1984 г. [[ЦК на БКП]], начело с [[Тодор Живков]], предприема стъпки за смяна на имената на [[български турци|българските турци]]. Около 850 000 [[българи]] и [[турци]] са заставени да променят арабско-турските си имена с български. Наред с това са им забранени традиционното облекло, ислямските ритуали, мюсюлманските празници, както и правото да говорят на [[турски език]]. Реакцията на потърпевшите се излива в открити демонстрации, бунтове и терористични актове, а България е критикувана на международно ниво.

През май 1989 г. се провежда втора вълна на протести и желаещите да се изселят получават възможност да заминат за [[Турция]]. Следва мащабна изселническа вълна ([[Голямата екскурзия]]); заминават около 360 000 души, макар че около 40 хиляди се завръщат преди да са изтекли тримесечните им визи. В България се появяват икономически и социални проблеми, тъй като цели села и области се обезлюдяват напълно или частично. Затруднения изпитват местната промишленост и селско стопанство, както и големите индустриални предприятия в цялата страна, където работят български турци. Налага се българските власти да организират прибирането на реколтата в обезлюдените райони с помощта на [[бригадири]] – войници и ученици. Тази втора вълна на съпротива изиграва значителна роля в откритото гражданско противопоставяне на режима в последните му години.<ref>Медиапул: [http://www.mediapool.bg/show/?storyid=149634 Съпротивата на турците бе катализатор и за нашите меки интелигентски акции] – интервю с Антонина Желязкова</ref>

С отхлабването на хватката на режима след [[Заключителен акт на Съвещанието по сигурност и сътрудничество в Европа|Хелзинкските споразумения]] и особено с влиянието на перестройката, и в България става възможно съществуването на организирана дисидентска [[опозиция]]. Това са т.нар „неформални“ граждански организации от екологичен, правозащитен и синдикален тип, възникнали и развили се от 1988 г. нататък: през януари 1988 г. [[Илия Минев]] основава [[Независимо дружество за защита правата на човека]]; на 8 март 1988 г. е основан [[Обществен комитет за екологична защита на Русе]]; на 3 ноември 1988 г. е основан [[Клуб за подкрепа на гласността и преустройството]]; на 8 февруари 1989 г. – [[КТ Подкрепа|синдикат „Подкрепа“]]. Малко по-късно, през пролетта и лятото на 1989 г., са създадени още организации: [[Екогласност]], Комитет за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности, Съюз на репресираните след 1945 г., движение „Гражданска инициатива“{{hrf|Желев|2010|269}}. Членовете на тези организации се стремят към публичност и я добиват чрез интервюта и репортажи, излъчени по радио „Свободна Европа“, „[[Дойче веле]]“, [[ББС]] и „[[Гласът на Америка]]“. Журналистката [[Румяна Узунова]] прави близо 400 интервюта<ref>{{Цитат уеб | уеб_адрес = http://www.omda.bg/public/arhiv/rumyana_uzunova/rumyana_index.html | заглавие = сборник с интервюта на Румяна Узунова по Свободна Европа от 1989 г. | достъп_дата = 17 март 2015 | труд = omda.bg | издател = Фондация „Желю Желев“, omda.bg}}</ref>.

През есента на 1989 г. дейността на неформалните организации става все по-открита. В [[9 Народно събрание|Народното събрание]] на 1 август е внесена протестна декларация на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството срещу прогонването на българските турци.<ref>[http://www.bg-history.info/?p=calendar&statiaid=760 Начало на „Голямата екскурзия“], посетен на 10.10.2008 г.</ref> По повод провеждането на международен екологичен форум в София „[[Независимо сдружение „Екогласност“|Екогласност]]“ започва подписка срещу проекта „Рила-Места“ и в градинката пред „Кристал“ (срещу ЦДНА) в София на 26 октомври има сблъсъци с милицията. На 3 ноември шествие от няколко хиляди души внася подписката в Народното събрание. От този момент нататък режимът започва да губи контрол над положението. С цел да се свали напрежението и да се изземе инициативата от демократическата опозиция преди тя да се е обединила, някои от членовете на ЦК на БКП замислят решителни действия{{hrf|Желев|2010|272}}.

На 9 ноември 1989 г. пада [[Берлинската стена]], а Тодор Живков подава оставка като [[генерален секретар на ЦК на БКП]]. За 10 ноември е предвиден пленум на ЦК на БКП, който трябва да я приеме. Наред с това и неочаквано за Тодор Живков, той е освободен и от поста председател на [[Държавен съвет на Народна република България|Държавния съвет]] (тогава [[Държавен глава на България|държавен глава]]) и неговото място заема [[Петър Младенов]]. Счита се, че този вътрешнопартиен преврат<ref>Оценка, че превратът е вътрешнопартиен, дават историците [[Михаил Груев]] и Искра Баева, както и президентът [[Желю Желев]].</ref> е извършен от Петър Младенов, в съучастие с [[Андрей Луканов]] и [[Добри Джуров]]. Независимо от оценките датата 10 ноември се запомня като начало на настъпилите промени.

На 17 ноември 1989 г. Народното събрание избира Петър Младенов за председател на Държавния съвет. На 18 ноември първият свободен граждански митинг, свикан от неформалните организации на площада пред [[Храм-паметник "Св. Александър Невски"|храм-паметника „Св. Александър Невски"]], събира хиляди въодушевени софиянци. На него неформални и интелектуалци говорят за [[демокрация]], за свободни [[избори]], издигат гласове срещу [[номенклатура]]та и в защита на [[Човешки права|човешките права]]. Все още не става дума за политически плурализъм или премахване на БКП. Такива лозунги се издигат малко по-късно, през декември, когато вече всекидневно се провеждат нови подписки, шествия и митинги. Българските мюсюлмани започват настойчиво да искат връщане на имената. Възстановяват се съществували допреди 9 септември 1944 г. политически партии като [[Демократическа партия|Демократическата]], [[Радикалдемократическа партия|Радикалдемократическата]] и [[БСДП]]. Неформалните организации се обединяват в [[Съюз на демократичните сили]] на 7 декември 1989 г. Така се поставя началото на политическата [[Опозиция (политика)|опозиция]] на БКП.

Част от взетите на пленума решения трябва да се узаконят чрез гласуване в Народното събрание на негова сесия на 14 декември. Опозицията свиква голям митинг на площада пред парламента и настоява за ускореното премахване на ''Член 1'' и за деполитизация на държавните институции. След края на митинга група [[депутат]]и ([[Станко Тодоров]], [[Милена Стамболийска]], [[Благовест Сендов]] и [[Нешка Робева]]) излизат и се опитват да говорят пред митингуващите<ref>Според Живковската конституция е необходим един месец за гласуване на промяната и депутатите се опитват да обяснят това.</ref>, но са посрещнати с викове: ''Оставка! Оставка! Вън от парламента!''. Петър Младенов също прави опит за обръщение към гражданството като [[държавен глава]], но бива освиркан и произнася фразата, която по-късно прекъсва политическата му кариера: ''По-добре е танковете да дойдат!''<ref>имайки предвид реалната опасност разгневената тълпа да нахлуе и да се разправи с депутатите и охраната в парламента. Събитията са заснети от оператора Евгени Михайлов, но репликата става известна едва през юни 1990 г. като част от предизборен видеоклип на СДС</ref><ref name="PoV"/> С усилията на ръководителите на СДС, призоваващи хората да се разотидат, напрежението е свалено, но хората продължават да изискват незабавни промени. <ref>например на другия ден [[Васил Станилов]] обявява безсрочна [[гладна стачка]] с искане за незабавната отмяна. Към него се присъединяват десетки хора на изкуството и интелектуалци и на 15 януари 1990 г., месец след внасянето на предложението, ''Член 1'' е отменен.</ref>

Предвид създалата се напрегната ситуация в [[Политбюро на ЦК на БКП|Политбюро]] се формират две линии на поведение – консервативна и радикална. КонсерваторитеКонсервативните настояват за отлагане на парламентарните избори и разискванияразискванията по текст наза нова конституция в съществуващото Народно събрание. Представителите на радикалното крило, начело с [[Андрей Луканов]] и Петър Младенов, настояват за започване на диалог с опозицията, за евентуално включване на нейни представители в правителството, за бързо насрочване на парламентарни избори и за поставяне икономиката на [[Пазарна икономика|пазарна основа]]. И докато тези две концепции се състезават помежду си, събитията в другите социалистически източноевропейски страни набират скорост<ref name="PoV"/>. В [[ГДР]], [[Чехословакия]] и [[Полша]] старите партийни ръководства са свалени и са сформирани нови правителства, а в [[Румъния]] избухва истинско [[въстание]], диктаторът [[Николае Чаушеску|Чаушеску]] и съпругата му са осъдени набързо на смърт от т.н. „военен съд“ и са разстреляни. В крайна сметка Политбюро приема идеята за преговори с опозицията, под формата на [[кръгла маса]] - от 3 януари 1990 г. Преди това ЦК прави още един компромис – на 29 декември 1989 г. взема решение да се върнат рождените имена на българските турци, с което слага край на Възродителния процес<ref>{{Цитат уеб | уеб_адрес = http://old.duma.bg/2004/1204/291204/obshtestvo/ob-2.html | заглавие = Краят на „възродителния процес“. | достъп_дата = 16 март 2015 | фамилно_име = Баева | първо_име = Искра | дата = 29.12.2004 | труд = [[Дума (вестник)|Дума]] | цитат = Решенията на пленума от 29 декември 1989 г. бяха взети под натиска на забързаното политическо време, но като цяло бяха в правилната посока}}</ref>.

По същото време [[9 Народно събрание|Народното събрание]] и институциите са все още старите, но протестите оказват влияния върху вземането на решения. Парламентът чинно изпълнява споразуменията от Кръглата маса – през януари е отменен чл. 1 от Конституцията, по-късно е приет Избирателен закон за предстоящите избори. През февруари [[Правителство на Андрей Луканов 1|правителството]] е оглавено от Луканов. В съществуващите тоталитарни политически партии и организации протичат интензивни процеси на адаптация – [[БКП]] се преименува в [[БСП]], [[Отечествен фронт|Отечественият фронт]] - в Отечествен съюз, [[Димитровски комунистически младежки съюз|Димитровският комунистически младежки съюз]] - в Българска демократична младеж. На 3 април [[Петър Младенов]] е избран за [[държавен глава на България]], след което, в съответствие с постигнатите споразумения, Народното събрание се саморазпуска. Започва подготовката за провеждане на първитепърви демократични избори след 45 години социализъмкомунистическо управление.

Първият кръг на [[Парламентарни избори в България (1990)|изборите]] за [[7 Велико Народно събрание|VII Велико Народно събрание]] (ВНС) е проведен на 10 юни 1990 г., а вторият кръг – на 17 юни. Участвуват 9 партии, но основните противници са БСП и СДС. Изборите печели [[БСП]] с 211 места от 400. Избирателната активност е 90,.3%. Предварителните резултати стават известни още в нощта на 10 срещу 11 юни и всички са изненадани от превеса на БСП. В София се събират спонтанни митинги и автоколони със сини знамена. Въпреки мнението на митингуващите, че изборите са манипулирани, ръководството на СДС взема решение да признае изборните резултати (Ж. Желев първоначално казва, че СДС няма да признае резултатите). Напрежението обаче остава. Хиляди хора излизат по улиците и не желаят да се прибират без нещата да се променят. Тази енергия кристализира по-нататък в различни форми на политически протест и граждански натиск: [[гражданско неподчинение]], градове на истината, палаткови лагери, студентски стачки, граждански обсади на парламента{{hrf|Желев|2010|353}}.

В тази напрегната обстановка ВНС започва работа на 10 юли 1990 г. Съмненията за манипулации на изборните резултати и исканията за изясняване на истината за видеоматериала от 14 декември предизвикват силно брожение в некомунистическите среди. Започват студентски стачки и граждански вълнения. В центъра на София е построен [[Град на истината]]. Оставката на Петър Младенов на 6 юли и изборът (1.8.1990 г.) на [[Желю Желев]] за временно изпълняващ длъжносттапредседател (президент) не намаляват политическото напрежение, което достига кулминацията си на [[26 август]] с пожара на [[Партиен дом|Партийния дом]] в [[София]].

Големите спорове във ВНС се водят около законите, които да осигурят протичането на прехода: департизиране на държавния апарат и въпросът за земята. Гласуваният ''Закон за земята'' е компромисен, но слага начало надългана дълга криза в селското стопанство, изразила се в разпускане на [[ТКЗС]] чрез ликвидационни съвети. Основната цел на ВНС – да изработи нова [[Конституция на Република България|Конституция на България]] – е изпълнена точно след една година, въпреки политическата криза, свързана с [[Протест на 39-те|протеста на 39 депутати от СДС]]. Конституцията налага държавно устройство, основано на [[разделение на властите]] и въвежда институцията на [[президент]]а. Обикновеното Народно събрание се избира за срок от 4 години и в него участват 240 народни представители. Въвежда се [[Конституционен съд]], чиято основна задача е да гарантира върховенството и спазването на основния закон. ВНС приема и ''Изборен закон'', с който се въвежда пропорционална изборна система и се поставя праг за влизане в парламента от 4%.

Проведените през октомври [[1991]] г. общи избори за [[36 Народно събрание|36-то Народно събрание]] и за местно управление водят до нова конфигурация на политическите сили. При разпределението на парламентарните мандати води СДС-движение със 110 мандата, БСП имаи коалиция имат 106 мандата и [[ДПС]] – 24. На 8 ноември 1991 г. Народното събрание избира [[Филип Димитров]] за министър-председател, а предложеният от него кабинет разчита в дейността си на парламентарна подкрепа от страна на ДПС.

Това е първото дясно (синьо) правителство след 1989 г. То си поставя за основна цел „смяната на системата“ – изцяло да се сменят политическите и икономически условия, наследени от социализма, както и да се отстранят от държавната администрация всички стари кадри. Започва структурна реформа в икономиката, като внася необходимите закони за [[реституция]] и [[приватизация]]. В областта на външната политика правителството прави рязък завой в посока сближаване със САЩ и Западна Европа<ref name="Desnica">{{cite book |title= Българската центристка десница |last= Малинов|first= Светослав|year= 2010|publisher= фондация „Фридрих Еберт“|url= http://www.fes.bg/?cid=78&NewsId=832}}</ref>.

В средата на януари 1992 г. са проведени първите [[Президентски избори в България (1992)|президентски избори]], спечелени от двойката на СДС - Желю Желев и [[Блага Димитрова]]. Така през 1992 г. мнозинството в парламента, правителството и президентът са от СДС.

През май 1992 г. България е приета за член на [[Съвета на Европа]], през юни е една от основателките на [[Организация за черноморско икономическо сътрудничество|Зоната за черноморско икономическо сътрудничество]], а през декември кандидатства за асоцииран член на [[Европейския съюз]]. С напредването на икономическата реформа обаче жизненото равнище се снижава, броят на безработните расте и политическите сили, синдикатите и медиите и дори президентът Желев отправят много критики към правителството. Допълнително политическо напрежение възниква по повод т.нар. [[оръжеен скандал]] и през октомври 1992 г. се стига до искане на [[вот на доверие]] от парламента, който не е получен и правителството подава оставка. След неуспех за сформиране на ново правителство СДС минава в [[Опозиция (политика)|опозиция]] до края на мандата на 36-тото Народно събрание и следващото правителство е с мандата на [[ДПС]].

На [[2 септември]] [[1994]] г. Любен Беров подава оставка. Поради отказа на СДС и БСП да образуват правителство, президентът [[Желю Желев]] разпуска парламента и насрочва [[Парламентарни избори в България (1994)|парламентарни избори]] за 18 декември 1994 г. До тогава работи [[Правителство на Ренета Инджова|служебно правителство]] с министър-председател [[Ренета Инджова]].

Според Желю Желев към средата на 1993 г. България вече е демократична страна със свобода на словото, печата, сдруженията, митингите, с многопартийни демократични избори и опозиция в парламента{{hrf|Желев|2010|493}}. На същото мнение е Андрей Луканов{{hrf|Луканов|1993|313}}. Според Калинова и Баевадруги този момент е достигнат следпрез декември 1994 г., когато е изпълнен т.нар. „тест на двойната промяна“ (по [[Самюъл Хънтингтън|Хънтингтън]]), когато (два пъти бъдесе извършенаизвършва смяна на управляващитеуправляващи по демократичен път, без насилие, и демократичните процедури действат стабилно{{hrf|Калинова|2010|293}}).

Поредните [[Парламентарни избори в България (1994)|парламентарни избори]] носят убедителна победа на коалицията, водена от БСП, която сформира [[Правителство на Жан Виденов|правителство]], начело с [[Жан Виденов]]. По време на неговото управление (1995 – 1996) реформите за преход към [[пазарна икономика]] спират и то провежда „социално-ориентирана“ икономическа политика {{hrf|Калинова|2010|291 – 8}}.

На 8 януари 1996 г. е дадено начало на всеобхватно раздържавяване на държавните активи, натрупани от 1945 г.-та до 1989 г., чрез така наречената [[масова приватизация]]. На гражданите е дадена възможност да закупят бонове, срещу които могат да получат акции в държавни дружества или които могат да вложат в [[Приватизационен фонд|приватизационни фондове]].<ref>{{Цитат уеб

Не се сключва нито една сериозна приватизационна сделка, напротив – прави се опит за повторно въвеждане и модифицирана форма на [[Планова икономика|централно планиране]] с цел съживяване на държавните предприятия. Делът на контролираните от правителството цени нараства от 18.9 % през 1994 г. до 52.4 % през 1996 г., като последицата е изкривяване на съотношението между търсене и предлагане. Съчетанието от регулирани цени на произведената продукция (цената, по която ще се продава произведената стока) и световни цени на влаганите ресурси (участват в образуването на себестойността на продукцията) води до влошаване на финансовото състояние на онези държавни предприятия, чийто производствен процес се основава на внос на ресурси – те стават губещи (себестойността превишава продажната цена и от това следва загуба). Но правителството не само не спира прякото им субсидиране, а оказва силен натиск върху държавните банки да ги кредитират. Това е една от причините за настъпването на [[Финансова криза|криза]] в банковата система през пролетта на 1996 г. Правителството няма кураж да затвори проблемните банки или да спре отпускането на кредити за икономическите субекти с най-големи загуби. От април до октомври фалират 15 банки, като много българи изгубват спестяванията си. Разменният курс на [[щатския долар]] спрямо лева расте главоломно, което води до инфлация и [[хиперинфлация]]. През лятото на 1996 г. настъпва и зърнена криза поради прекалено голям износ и слаба реколта, а зимата на 1996 г. е наречена ''Виденова зима'' заради- рязкоторязко намаляване на снабдяването с хранителни продукти и повишаванетоповишаване на цените.

Есента на 1996 г. е белязана от още две важни събития: на 2 октомври пред дома му е убит Андрей Луканов, а в края на октомвримесеца се провеждат [[Президентски избори в България (1996)|вторите президентски избори]], спечелени от [[Петър Стоянов]], кандидат на [[ОДС|обединената опозиция]]. Този успех окуражава опозицията да иска предсрочни избори и задълбочава вътрешната криза в БСП. На 21 декември 1996 г. на проведения извънреден 42 конгрес на БСП Жан Виденов подава оставката си като председател на партията и като министър-председател. Така България посреща 1997 г. в състояниеособена наситуация безвластие – президентът Желев е с изтичащ мандат, правителството е в оставка, бушува икономическа и политическа криза, а парламентът излиза в коледнановогодишна ваканция{{hrf|Калинова|2010|299}}.

В началото на 1997 г. България е в хаос. Недоволството се изразява във всекидневни мирни шествия. София изживява няколкодневна блокада на основни улици и кръстовища и спрян градски транспорт. СДС и КТ „Подкрепа“ организират втора национална стачка. Пътищата са блокирани, работниците отказват да работят, инфлацията расте с дни, а зърното е на привършване, с което започва недостиг на хранителни продукти. За около един месец валутният курс на долара скача на 3000 лв, а инфлацията вече е 300%. Реалната стойност на заплати и пенсии пада до стойност, равняваща се на 5 долара. През януари напрежението ескалира и се стига до щурм на Народното събрание. ВПрез тази напрегната обстановкафевруари БСП се отказва от опитите за съставяне на ново правителство, катои [[Николай Добрев]] връща мандата на президента Стоянов. Обявени са извънредни [[Парламентарни избори в България (1997)|парламентарни избори]] за 19 април и е назначено [[Правителство на Стефан Софиянски|служебно правителство]], начело със [[Стефан Софиянски]], тогава кмет на София. Поради извънредната ситуация топравителството на Софиянски получава разширени пълномощия, предварително договорени от политическите сили на [[Консултативен съвет за национална сигурност]] на 12 февруари. В резултат на това правителството, още на 17 февруари, внася кандидатурата на България за член на [[НАТО]], а месец по-късно подписва меморандум за стабилизационен заем с [[МВФ]].

Предизборната кампания е свързана с политически трансформации – СДС вземасе решениепревръща дав сепартия превърнеоще впрез партияфевруари, а [[Иван Костов]] се утвърждава като неин лидер. От БСП се отделя [[Българска евролевица|Българската евролевица]], а няколко партии се обединяват в коалиция [[Обединение за национално спасение]].

На изборите абсолютно мнозинство с 52,.26 % и 137 депутатски мандата (от общо 240) печелят [[Обединени демократични сили|Обединените демократични сили]] (Съюз на демократичните силиСДС, Демократическа партия, Български земеделски народенБЗНС-Народен съюз, (БЗНС)БСДП, Българска социалдемократическа партия (БСДП)ВМРО), което създава нова конфигурация в [[38 Народно събрание|38-то Народно събрание]]. Конфронтационният дух е заменен от желание за сътрудничество и парламентът приема декларация за излизане на България от кризата.

На 21 май 1997 г. парламентът одобрява [[Правителство на Иван Костов|новия кабинет]], оглавен от [[Иван Костов]]. То излиза с програма за бързи и решителни реформи „България 2001 г.“ първата му неотложна задача е да въведе [[валутен съвет]], за да стабилизира финансовата система. МВФ отпуска на България транш от 140 млн. долара и стабилизацията не закъснява. Икономическите реформи до 1999 г. се изразяват в преструктуриране на цените (съобразяването им с пазара), намаляване на дела на контролираните цени и в мащабна, повсеместна приватизация. За периода 1997 – 2001 г. са приватизирани 45% от държавните активи (от 1993 г.-та до края на 2003 г. са приватизирани общо 53% от държавните активи){{hrf|ИПИ|2004|76}}. Правителството многократно търпи обвинения от политическите си опоненти в корупция, клиентелизъм и незаконни [[Приватизационни сделки в България|приватизационни сделки]]. Основната част от обвиненията са насочени към продажби на минимална стойност на важни предприятия като [[БГА Балкан|БГА „Балкан“]], [[Кремиковци АД]], [[Видахим]] и др.<ref>{{cite news |title= Затварянето на губещите предприятия – рунд (пред)последен |url= http://www.capital.bg/vestnikut/privatizaciia/1998/08/29/246330_zatvarianeto_na_gubeshtite_predpriiatiia_-_rund/ |work=Капитал |date= 1998-08-29 |accessdate=2011-07-26 }}</ref>.

Финансовата стабилизация и ниската инфлация мотивират решение за [[Деноминация (финанси)|деноминация]] на [[българския лев]] и на 5 юли 1999 г. той се изравнява с [[Германска марка|германската марка]].

Във външната си политика България продължава пътя си към Европа. През юли 1998 г. тя е приета за член на [[ЦЕФТА]], а през декември 1999 г. получава покана да започне [[Присъединяване на България към ЕС|преговори за присъединяване към Европейския съюз]], които стартират през февруари 2000 г. Започналият същия месец [[процес срещу българските медици в Либия]] обаче нанася удар върху престижа на правителството.

На 26 април 2000 г. [[38 Народно събрание|38-то народно събрание]] приема [[Закон за обявяване комунистическия режим в България за престъпен]], окачествяващ управлението на БКП за [[национална катастрофа]] и я обявява Компартията за престъпна организация <ref>https://bg.wikisource.org/wiki/Закон_за_обявяване_на_комунистическия_режим_в_България_за_престъпен Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен</ref>

През 2001 г. започва нов етап в прехода с изненадващото завръщане на [[Симеон Сакскобургготски]] в българската политика. През април той декларира, че ще поведе обществено движение за нов морал в политиката и нови икономически решения, с нови идеи и с нови хора. Представя програма, в която се обявява срещу [[корупция]]та и голямото разслоение между богати и бедни и иска доверие за 800 дни, за да може всеки българин да усети подобрение в живота си. Новата партия [[Национално движение за стабилност и възход|НационалноНационалното движение Симеон Втори]] (НДСВ) печели [[Парламентарни избори в България 2001|парламентарните избори]] и получава 120 мандата. ОДС остават втори, но със силно намален резултат спрямо предходните избори. Коалиция за България е трета, а ДПС – четвърта парламентарна сила. Така през юли Симеон Сакскобургготски оглавява [[Правителство на Симеон Сакскобургготски|правителство]] на НДСВ и ДПС, включващо и двама представители на БСП (като експерти, без официална партийна подкрепа). Никой от новите министри не е заемал подобен пост преди и повечето са непознати за обществото. Премиерът се отличава от познатите политици с умереност и аристократично държане. Обещаното подобряване на жизненото равнище обаче така и не се реализира, а особено голямо разочарование предизвиква скандалът с т.нар. „царски имоти“. Ореолът на СимеонСакскобургготски губи блясъка си, доверието към него бързо спада и на местните избори през 2003 г. НДСВ печели под 10% от гласовете. Все пак тазиновата нова политическа силапартия трайно променя политическото статукво на двуполюсния модел. Особено разрушителен е ефектът и&#768; върху СДС – организацията напускат и създават нови партии Стефан Софиянски ([[Съюз на свободните демократи|ССД]]), Евгений Бакърджиев (БДС „Радикали“) и малко по-късно Иван Костов ([[ДСБ]]). БСП пък губи надеждата, че недоволството от дясното управление автоматично ще я върне на власт{{hrf|Калинова|2010|358}}

През 2002 г. правителството намалява някои данъци. БКК приватизира две големи банки и делътдялът на частната собственост в банковия сектор достига 97.6%, като основната част от банките вече са собственост на големи чужди инвеститори{{hrf|ИПИ|2004|84}}. През юни 2004 г. 65% от капитала на [[БТК]] също е продаден. Правителството създава и нова държавна авиокомпания - [[България Ер]] - на мястото на БГА „Балкан“. Въпреки това практиката на отпускане на субсидии за губещи предприятия и отрасли се запазва, например [[БДЖ]] ежегодно получава субсидии между 70 и 100 милиона. Все пак, в доклада си от октомври 2002 г. [[Европейската комисия]] най-накрая обявява България за страна с функционираща пазарна икономика<ref>[http://ec.europa.eu/enlargement/archives/pdf/key_documents/2002/bu_en.pdf 2002 Regular report on Bulgaria's progress towards accession, с. 46]</ref>. Най-важното външнополитическо събитие през [[2004]] г. е [[Присъединяване на България към НАТО|присъединяването на България към НАТО]] заедно с още шест държави.

В началото на 2005 г. отношенията сред управляващите се изострят. и вВ началото на февруари избухва парламентарна криза поради приватизацията на [[Булгартабак]]. На 4 февруари председателят на парламента [[Огнян Герджиков]] е свален от поста, а на 11 февруари вотвотът на недоверие към правителството е отхвърлен само благодарение на подкрепата на членове на [[Новото време (партия)|партия Новото време]], отцепили се година преди това от НДСВ.

Предизборната кампания през 2005 г. протича под знака на предстоящото [[присъединяване на България към ЕС]]. В [[40 Народно събрание|40-то Народно събрание]] влизат цели 7 партииполитически сили, но няма ясно изразено мнозинство на близки в идейно отношение сили и съставянето на правителство е трудно. Голямата изненада на изборите е успехът на новата крайнодяснакрайно дясна партия [[Атака (партия)|Атака]]. След дълги консултации е сформирано [[Правителство на Сергей Станишев|трипартийно правителство]] от Коалиция за България, НДСВ и ДПС, начело със [[Сергей Станишев]]. Според коалиционното споразумение министерските постове се разпределят в съотношение 8:5:3, заместник- министерските - 32:22:16 и областните управители - 14:8:6. Съставен е Политически съвет на тристранната коалиция. Тъй като избирателите на отделните партии имат разнопосочни очаквания, Станишев определя правителствената линия като социално-либерална и започва да говори за съчетаване на социалните и икономическите приоритети. Програмата на правителството има за цел европейската интеграция, икономическия растеж и социалната отговорност{{hrf|Калинова|2010|366}}.

През октомври 2005 г. излиза силно критичен доклад на ЕК за Румъния и България, в който се посочва, че са необходими допълнителни усилия за борба с корупцията и организирана престъпност и в двете страни. След много дискусии парламентът приема [[Конституция на Република България#Промени през 2006 г.|поправки в конституцията]] по отношение на съдебната система. Макар че критиките от страна на ЕК продължават и през 2006 г., през септември 2006 г. [[Европейски парламент|ЕП]] взема положително политическо решение.

На [[1 януари]] [[2007]] г. България става пълноправнапълноправен членкачлен заедно с Румъния.

Докато [[демократизация]]та приключва за няколко години, преходът към пазарна икономика е труден и продължителен. На [[Кръгла маса в България|Кръглата маса]] належащите икономически реформи почти не са дискутирани{{hrf|Данов|2014|422}}. Същевременно управлението на [[Планова икономика в България|плановото стопанство]] продължава да се води по старомупостарому, функционират много от институциите на старата система, а идейните нагласи на първитеБСП в началото и средата на правителства90-те са за [[демократичен социализъм]]. Израз на половинчатата и непоследователна политика от 1990 г. е идеята за „постепенен преход“ към пазарна икономика, отложилоотложила с повече от година най-належащите макроикономически промени<ref>{{cite book |title= Българска народна банка, Сборник документи (1879 – 2009) в пет тома т. V. 1948 – 1990 г. Част първа. |year=1998 – 2009 |publisher= ГУА и БНБ|location= София|pages=36, предговор от [[Румен Аврамов]]|url=http://bnb.bg/ResearchAndPublications/PubNonPeriodical/PubNPBNBArchives/index.htm |accessdate= 26.1.2015}}</ref>. Самият Луканов до 1993 г. продължава да лансира идеята за „конвергенция и разумно и селективно съчетаване на заварения потенциал с принципите на демокрацията и социалната пазарна икономика“{{hrf|Луканов|1993|124}}. В тези условия продължава процесът на основаване на фирми по силата на Указ 56 и на прехвърляне на държавни средства в „подходящи“ частни ръце. Примери за компании, основани по този начин, са Мултигруп, Първа частна банка и още стотици фирми<ref>{{Цитат уеб | уеб_адрес = http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1539324 | заглавие = Указ 56 – опасният маньовър на Живков | достъп_дата = 20 април 2015 | фамилно_име = Бойчева | първо_име = Милена | дата = 12 септември 2012 | издател = [[Труд (вестник)|Труд]] }}</ref>

Един от първите опити за очертаване на „пътна карта“ за смяна на икономическия модел е [[Национална стратегия „Ран-Ът“|стратегията „Ран-Ът“]]. Това е икономическа стратегия за преход към пазарна икономика, изготвена в рамките на 6 месеца от Националната търговска камара на САЩ, по молба на правителството на Луканов, и представена през септември [[1990]] г. Тя предвижда широко обхватни структурни реформи като приватизация и смяна на организацията в селското стопанство, енергетиката и промишлеността, преструктуриране на предприятията и налагане на финансова дисциплина, либерализация на външната търговия и цените, реформи в социалните сектори. Поредица от правителства обаче така и не прилагат тази стратегия и истинските реформи започват едва през 1997 г. Според [[Ричард Ран]]<ref>[http://www.cato.org/pub_display.php?pub_id=2766 cato.org, R.Rahn, Making the World Better, 1.08.2004]</ref> „България прахосва годините до 1997 г. в политически хаос“.

''Законът за приватизация на държавните и общински предприятия'' е приет през 1993 г. Прилагането му обаче се натъква на трудности, свързани с изключителното право на държавата да ползва земята и [[Природни ресурси|природните ресурси]], експлоатирани от бившите държавни предприятия. За отстраняването им е приет самостоятелен ''Закон за концесиите'', но чак през 1995 г. Съдебните спорове за правото на собственост и имуществените права са честа практика, тъй като до 1996 г. гражданско-процесуалното и наказателното законодателство изостават (в по-голямата си част те са наследство от централно планиранатацентралнопланираната икономика){{hrf|Манчев|2005|28}}.

В периода 1993 – 2004 г. са приватизирани 57,.4% от дълготрайните активи на държавата, оценени на около 25 млрд. лв. От тази сума обаче в бюджета постъпват само 2 183 млрд. лв., останалите са „изгубени“ поради некоректно сключени или обслужвани договори, неизпълнени инвестиционни програми, източени предприятия или отказ от поетите задължения<ref name="Gradinarov">Борислав Градинаров „Българският посттоталитарен капитализъм като причина за българската бедност“ в {{Цитат уеб | уеб_адрес = http://www.fes.bg/files/custom/library/2008/Socialna_stratifikacia_i_socialni_konflikti.pdf | заглавие = Социална стратификация и социални конфликти в съвременна България | достъп_дата = 7 април 2015 | дата = 2008 | издател = Фондация „Фридрих Еберт“ }}</ref>

Работническо-мениджърските дружества (РМД), създадени в периода 1997 – 2001 според Градинаров са по правило паразитни структуриг., създадени за разграбване на държавния ресурс. Те нямат финансови средства, нито [[ноу-хау]], за да осъществят [[бизнес план]]овете си. От всичките 6500 сделки за целия период на приватизацията около 32% са сключени с РМД-та, като при това едва 34% от плащанията по тях са в налични пари. Останалото е в компенсаторни книжа или други непарични платежни средства. Именно РМД-тата са в основата на краха на военно-промишления комплекс и на много други отрасли<ref name="Gradinarov"/>.

През 1992 г. е подписано споразумение с основните кредитори за 3-годишен гратисен период по просрочените плащания. След неговото изтичане правителството опитва да договори ново разсрочване, но безуспешно. Все пак плащанията са възобновени, но това допълнително обезкръвява икономиката и следва тежка икономическа криза, която е преодоляна едва с въвеждането на режима на [[валутен борд]] през 1997 г. След това икономиката започва да се стабилизира и след 2000 г. международните кредитни агенции постепенно възвръщат доверието си в платежоспособността на България. Според Георги Ганев, от икономическа гледна точка 1997 г. е много по-разломна за България от 1989<ref>{{Цитат уеб | уеб_адрес = http://www.capital.bg/k_2014_2015/predi_50_godini/2015/01/01/2444331_25_godini_predi_i_sled_1989_v_6_grafiki/ | заглавие = 25 години преди и след 1989 в 6 графики | достъп_дата = 13 март 2015 | фамилно_име = Ганев | първо_име = Георги | дата = 1 януари 2015 | издател = [[Капитал (вестник)|Капитал]] }}</ref> г. Реалният доход на глава от населението, който намалява прогресивно от средата на 70-те, през 1989 г. маркира ускорение в спада и минимумът му е достигнат през 1997 г.

Движението на външния дълг през годините е следното:{{hrf|Калинова|2010|296}} 1989 г. – 12 милиарда долара без лихвите; 1991 – 12,.3; 1993 – 13,.9; 1994 – 11,.4 (спада благодарение на споразумение за опрощаване на 50% от [[Лондонски клуб|Лондонския клуб]]); 1995 – 10,.5; 1996 – 9,.6; 1997 – 9,.76; 1998 – 9,.97; 1999 г. – 9,.4 милиарда.

През 1989 г. [[Банкова система в България|банковата система]] се състои от [[БНБ]] и 59 търговски банки (повечето от тях създадени чрез трансформиране на бившите клонове на БНБ). Към края на 1990 г. общият брой на държавните банки достига 70, но след консолидиране те намаляват до 35 през 1996. Частни банки се създават най-активно през 1991 – 1993 г., а чужди банки са допуснати на българския пазар едва през 1994 г. Според [[Димитър Луджев]], със специални решения на Министерския съвет в края на 1989-та и началото на 1990 г. е било определяно какви частни банки и дружества да бъдат създадени и кои хора да ги оглавят, <ref name="24ч.-11.01.2011">Ковачев, Пенчо. [http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=737243 Милионерите може да са назначени по „петолъчката“] // 24chasa.bg. 11 януари 2011.</ref> През 1990 г. повече от половината от банковите кредити на държавните предприятия не се обслужват и се превръщат в ''лоши кредити''{{hrf|ИПИ|2004|40 – 48}}.

През 1991 г. е приет ''Закон за БНБ'', даващ значителна степен на автономия и независимост на националната банка. Според действащите тогава правила БНБ рефинансира търговските банки въпреки отрицателните им финансови резултати. ''Законът за банките и кредитното дело'' (1992 г.) и съпътстващите ги опити за въвеждане на стандарти в банковата дейност идват много късно, когато финансовото разстройство е налице. Либерализацията на цените, лихвените проценти, валутните курсове и лицензиите вече са отворили врата за погрешното разбиране, че пазарната икономика изключва регулациите. В такава среда, както съществуващите, така и новопоявяващите се финансови институции, са съюзници срещу всякакви регулации, а банковият надзор не разполага с обществено-политическа подкрепа да упражнява обществената си функция{{hrf|Манчев|2005|51}}. Така възниква финансова нестабилност, прераснала във финансовата криза презот 961996 – 97 г., която е от най-тежкия вид – включваща крах на банковата система и валутна криза{{hrf|ИПИ|2004|40 – 48}}.

В началото правна база за създаването на фирми е указУказ 56, а след юни 1991 г. – новият ''Търговски закон''. Тъй като тогава доминира държавната собственост, поддържана със субсидии, тя става естествена основа, върху която се изграждат много от новите частни фирми. В някои случаи процесът приема формата на откровен грабеж, в други преразпределянето на активи е завоалирано. Често използван сценарий е създаването на паралелни структури, прехвърляне на загубите към държавното предприятие и канализиране на печалбите към избрани частни фирми{{hrf|ИПИ|2004|30}}.

Липсата на прозрачност при набирането на частен капитал води до възникване на слухове за раздаване на държавни пари на избрани бъдещи бизнесмени. Според [[Юрген Рот]] през 1989 – 90 г. от България са изнесени между 4 и 9 млрд. щатски долара <ref>{{Цитат уеб | уеб_адрес = http://www.dw.de/българската-медийна-мощ-и-немощта-на-демокрацията/a-17244098 | заглавие = Българската медийна мощ – и немощта на демокрацията | достъп_дата = 23 ноември 2013 | фамилно_име = Рот | първо_име = Юрген | дата = 22 ноември 2013 | труд = www.dw.de | издател = [[Дойче веле]]}}</ref>. Например [[Иво Недялков]] описва как е получил кредит от 17 милиона лева<ref name="ivo-btv">[http://www.btv.bg/story/780154854-Ivo_Nedyalkov_Nad_150_dushi_poluchiha_krediti_ot_komunisticheska_Bulgaria.html Иво Недялков: Над 150 души получиха кредити от комунистическа България] // btv.bg. 9 януари 2011</ref>така: „Андрей Луканов огласи едно решение, с което държавата дава възможност на определени частни фирми да се кредитират от банките.“<ref name="ivo-btv"/>{{rp|7:37 – 8:56}}</sup> Той твърди, че за разлика от други кредитополучатели, ги е върнал преди [[хиперинфлация]]та от 1996 – 1997 г.<ref name="ivo-btv"/>{{rp|10:15 – 11:18}}</sup>

Според Христова и Станчев, България е класически пример за отрицателното влияние на инфлацията върху [[Икономически растеж|икономическия растеж]]. Когато правителството започва да води „активна“ [[парична политика]], производството и доходите намаляват. Когато инфлацията е ниска –, те растат. Практическият ефект от тази политика е изсмукването на доходите чрез т.нар. „инфлационен данък“: в периода от 1990 г. до 1997 г. гражданите са загубили по 55 стотинки от всеки свой лев (най-вече благодарение на правителството на Жан Виденов){{hrf|ИПИ|2004|30}}.

Едно от най-видимите социални следствия от прехода е сривът в благосъстоянието на огромното мнозинство от гражданите поради провалилата се приватизация на държавното имущество и оформянето на една малка прослойка от 4 – 5% от населението, която по незаконен или полузаконен път натрупва доходи. Друга съществена причина за бедността е вторичното преразпределение на средства чрез държавните и общинските властови структури. Градинаров посочва на трето място блокирането на значителни финансови ресурси в изпълнение на условията, поставени от МВФ<ref name="Gradinarov"/>.

[[Здравеопазване#Здравеопазване България|Здравеопазването]] се подобрява според показателя средна продължителност на живота. Средната продължителност на живота в началото на 70-те години за мъжете е сравнително висока, равнявайки се на средните нива за ЕС. След 70-те продължителността на живота се запазва на приблизително константно ниво от около 71 годинигод., изоставайки драстично от нивата в Западна Европа, и към 89-та1989 годинаг. смеБългария е на едно от последните места в Европа по този показател. След лек спад в началото на 90-те години започва трайно повишение и към 2013-та годинаг. средната продължителност на живота в България е с около 4 години повече спрямо 1989-та годинаг. Въпреки това, поради натрупаното изоставане в периода 1970 – 1990 г., продължителността на живота е в България е по-ниска от тази в ЕС и(вкл. източно-европейскитеизточноевропейските му страни от ЕС).<ref>[https://www.google.bg/publicdata/explore?ds=d5bncppjof8f9_&met_y=sp_dyn_le00_in&idim=country:BGR&dl=bg&hl=bg&q=средна%20продължителност%20на%20живота Средна продължителност на живота, Google public data]</ref> Според [[Световна здравна организация|СЗО]] за 1997 г. България се нарежда на 92-ро място по резултати на лечението, и на 102-ро място, когато се включат показатели като ефективност на разходите и качество на образованието.

[[Жизнен_стандарт#Сравнения|Жизненият стандарт]]<ref>[http://www.econ.bg/comments86022/article165858/ikonomicheskata_kriza-shans_za_vuzrajdane_na_bulgariya Икономическата криза – шанс за възраждане на България, econ.bg, 24 август 2009]</ref> и [[Качество_на_живота#Международни класации|качеството на живота]] <ref>[http://www.happyplanetindex.org/learn/download-report.html] Happy Planet Index</ref> са по-ниски от средните за света. Например, България има по-нисък [[Индекс на човешко развитие|ИЧР]] – 0,.840, от все още социалистическата [[Куба]] – 0,.863.<ref>[http://hdr.undp.org/en/media/HDR_2009_EN_Complete.pdf Пълен списък на статистическите данни за човешко развитие от ООН], стр. 171 – 2</ref>

В България има силно присъствие на [[Организирана_престъпност в България|организираната престъпност]]<ref>[http://www.bbc.co.uk/bulgarian/indepth/story/2005/04/050421_interview_crime.shtml bbc.co.uk/bulgarian, Миша Глени: Престъпността създава лош имидж на България]</ref> Появилите се в началото на 90-те години на ХХ20 векв. силови групировки като [[ВИС]] и [[СИК]] и появата на т.н. [[Мутра|„мутри“]] са символ засимволизират началото на организираната престъпност.

[[Корупция]]та е също голям проблем – България е първата страна в ЕС със спрени присъединителни фондове – през октомври 2008, г. заради корупция и слаба администрация. Заедно с Румъния, според ''Transparency International'', заематзаема първо място по корупция е ЕС.