Пенчо Славейков: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме |
м Премахнати редакции на 37.157.188.18 (б.), към версия на ShockD |
||
Ред 1:
| име = Пенчо Славейков
| снимка = BASA-1771K-1-1115-1-Pencho Slaveykov.jpeg
Ред 27:
== Биография ==
=== Младежки години ===
Роден е на [[27 април]] [[1866]] г. в град Трявна, в семейството на Ирина и [[Петко Славейков]]и, които имат още 6 деца – [[Христо Славейков|Христо]], [[Иван Славейков|Иван]], [[Рачо Славейков|Рачо]], Райко, Донка, Пенка. За бащата е трудно да се грижи за него, но той намира пари да изпрати сина си на училище. Учи в [[Стара Загора]], където през 1876 г. баща му е назначен за [[учител]]. Той е свидетел на опожаряването на града по време на [[Руско-турска война (1877–1878)|Руско-турската война]], споменът за което остава
След края на войната се премества в [[Сливен]], през 1879 г. – отново в Търново, където Петко Славейков издава вестниците „[[Остен (вестник)|Остен]]“ и „[[Целокупна България (1879 – 1880)|Целокупна България]]“, а Пенчо Славейков участва в разпространението им. В края на 1879 г. семейството се установява в [[София]], където Славейков учи до 1881 г. След
Пенчо Славейков продължава образованието си в [[Пловдив]]. През 1883 г. е един от водачите на ученическия смут в [[Пловдивска мъжка гимназия|Пловдивската реална гимназия]] против лошото преподаване на предметите, след като учители като П. Р. Славейков, [[Петко Каравелов]] и [[Трайко Китанчев]] били заменени с „парфюмирани контета и умствено боси възпитатели“''. По това време е под въздействието не само на баща си, но и на бащиния си приятел Петко Каравелов. През тези години се заражда любовта му към [[фолклор|народното творчество]]. Бащата и децата записват народни приказки, песни, легенди, старинни предания. Славейков придружава често баща си в пътуванията
През януари 1884 г. заспива върху заледената река [[Марица]] след невинна детска игра и заболява тежко. Въпреки продължителното лечение в Пловдив, София, [[Лайпциг]], [[Берлин]], [[Париж]], за цял живот остават поражения – затруднено е придвижването му (движи се с бастун), пише с усилия и говори трудно. След тримесечна борба със смъртта Славейков се отдава на мрачни мисли, страда от пристъпи на [[меланхолия]], от които търси лек в книгите и в творчеството. За да излезе от тежката криза, му помагат книгите на [[Иван Тургенев]] и [[Короленко|В. Г. Короленко]] „Живи мощи“ и „Слепият музикант“. В борба с неволята Славейков калява волята си и започва да гледа на страданието като на велик учител, извисяващ духа. Тази идея намира по-късно художествен израз в редица творби („Cis moll“ и други). Възгледът за страданието се
=== Начало на литературната дейност ===
[[File:BASA-1735K-2-129-1-Pencho Slaveykov.jpg|thumb|250px|Портретна снимка на Пенчо Славейков. Източник: [[ДА „Архиви“]]]]
Към средата на 1884 г. семейството на Пенчо Славейков се връща в София. През 1885 г. той се сближава с [[Алеко Константинов]]. Двамата сътрудничат на списание „[[Библиотека Свети Климент]]“ с преводи от руски поети. През [[Стефан Стамболов|Стамболовия]] режим Славейкови преживяват тежки години. Всички братя, високообразовани хора, владеещи чужди езици, автори на стихове, журналисти, публицисти и общественици, като демократи и русофили са подлагани неведнъж на преследване и побоища. Това затвърдява критичното отношение на Славейков към стамболовизма и изобщо към тогавашната българска обществено-политическа действителност, подхранва политическия му демократизъм. С критично-обществен патос са пропити много негови стихотворения от края на 1880-те и първата половина на [[1890-те]] години („Бащин край“, „Любимий падишах“, „Дим до Бога“, „Манго и мечката“, „Цар Давид“ и други).
В началото на 1890-те години се очертава друга тенденция на поетическата мисъл на Пенчо Славейков – вглъбяване в света на исторически личности, велики творци, герои на духа. През [[1892]] г. в списание „[[Мисъл]]“ се появяват първите редакции на поемите „Cis moll“, „Сърце на сърцата“, „Успокоения“, „Фрина“. По това време в поезията на Славейков се набелязват почти всички идейно-емоционални, жанрово-стилови насоки, характерни за зрялото му поетическо творчество – патриотична, баладична, фолклорна, интимно-лирична, философско-историческа, легендарна, източнодидактична.
Ред 43:
През 1892 г. Славейков заминава да следва [[философия]] в Лайпциг. От там сътрудничи редовно на списанията „Мисъл“ и „[[Българска сбирка]]“, създава поемите „Ралица“, „Бойко“, „[[Неразделни (балада)|Неразделни]]“, и други класически епически песни, първите глави на епопеята „Кървава песен“, много от миниатюрите в „[[Сън за щастие]]“. Много полезно за неговото творчество се оказва познанството с Мара Белчева, с която имат сходни интереси като поети и писатели и остават близки приятели за цял живот.
Като студент Славейков си поставя за задача да разшири
Интересът на Славейков към [[живопис]]та и [[скулптура]]та го насочва към Лайпцигското дружество на любителите на изкуството, в което членува. Член е и на Лайпцигското литературно дружество. Посещава множество театрални премиери. Вглъбява се в творчеството на [[Йохан Волфганг Гьоте]] и Хайнрих Хайне, чете изследвания за тях, интересува се не само от художественото им дело, но и от философските и естетическите им възгледи. Измежду десетките съвременни немски поети, които задържат вниманието му, се открояват [[Теодор Щорм]], [[Лилиенкрон|Д. Лилиенкрон]], [[Демел|Р. Демел]], [[Фалке|Г. Фалке]], [[Ленау|Н. Ленау]]. Чрез немски преводи Славейков се запознава със скандинавските литератури, проучва творчеството на [[Хенрих Ибсен]], [[Якобсен|Й. Якобсен]]. Пръв в България се запознава с идеите на датския философ [[Сьорен Киркегор]]. Чете трудовете на [[Георг Брандес]], [[Ланге|К. Ланге]], [[Артур Шопенхауер]], Фридрих Ницше.
Ред 49:
С многостранните си интереси, с неизтощимото си остроумие си спечелва авторитет сред българските студенти в Лайпциг. Още през първата година на следването си е избран за председател на българската секция при Славянското академическо дружество, на следващата става председател на дружеството. Подготвя [[дисертация]] на тема „Хайне и Русия“ но не я завършва, защото не успява да поработи, както възнамерявал, в руски библиотеки.
В Лайпциг Славейков завършва (1896 г.) кн. 1 от „[[Епически песни
=== В кръга „Мисъл“ ===
Ред 57:
Славейков се завръща в България в началото на 1898 г. и през същата година става действителен член на [[Българското книжовно дружество]], днес [[Българска академия на науките]]. Назначен е за учител в Софийската мъжка гимназия и е командирован в [[Народна библиотека|Народната библиотека]] в София. Става близък помощник на д-р [[Кръстьо Кръстев]] в редактирането на сп. „[[Мисъл (списание)|Мисъл]]“ и е в центъра на литературния кръг „[[Мисъл (литературен кръг)|Мисъл]]“.
Много важен аспект от неговия жизнен и духовен път е любовта му с поетесата [[Мара Белчева]], вдовица на починал български министър. С нея той свързва живота си през [[1903]] година, но среща неодобрението на [[Фердинанд]] и дворцовите среди. Заедно превеждат „Тъй рече Заратустра“ от
Пенчо Славейков е поддиректор (1901 – 1909) и директор (1909 – 1911) на [[Народната библиотека]], директор на [[Народния театър]] (1908 – 1909). През [[септември]] 1908 г. предприема с театъра турне из [[Македония (област)|Македония]], което в [[Битоля]], [[Прилеп (град)|Прилеп]] и други селища се превръща в културна и обществена [[манифестация]], чийто вдъхновител е поетът директор. За краткия си престой в Народния театър Славейков се проявява като енергичен, високоерудиран и талантлив ръководител и [[режисьор]]. Бранейки независимостта на театъра от некомпетентни вмешателства, влиза в конфликт с министъра на просвещението [[Никола Мушанов]] и напуска.
Ред 63:
През 1909 г. е командирован в [[Москва]] за участие в честването на 100-годишнината от рождението на [[Николай Гогол]]. Заедно с проф. [[Васил Златарски]] прибира в България костите на [[Марин Дринов]] и библиотеката му. От Русия Славейков пише няколко писма до Мара Белчева, в които се изявява като народолюбец и антимонархист, хуманист и демократ. По време на казионния [[Славянски събор]] (1910 г.) като ревностен славянофил-демократ, привърженик на идеята на славянско единение на чисто културна почва и на основа на братско съгласие Славейков протестира в отворено писмо до делегатите на събора и в реч на публично събрание.
В началото на март 1911 г. е
На 10 юли 1911 г. министърът на просвещението [[Стефан Бобчев]] го уволнява от поста директор на Народната библиотека и го назначава уредник на училищния музей при Министерството на народното просвещение. Славейков не заема длъжността и заминава за чужбина. Преди да отпътува, председателства събрание, на което се учредява клон на дружеството „Приятели на руския народ“ (с председател [[Анатол Франс]]). В края на август Славейков е в [[Цюрих]], където го посреща Мара Белчева.
|