Пенчо Славейков: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме
м Премахнати редакции на 37.157.188.18 (б.), към версия на ShockD
Ред 1:
ayyy lmao no{{писател
| име = Пенчо Славейков
| снимка = BASA-1771K-1-1115-1-Pencho Slaveykov.jpeg
Ред 27:
== Биография ==
=== Младежки години ===
Роден е на [[27 април]] [[1866]] г. в град Трявна, в семейството на Ирина и [[Петко Славейков]]и, които имат още 6 деца – [[Христо Славейков|Христо]], [[Иван Славейков|Иван]], [[Рачо Славейков|Рачо]], Райко, Донка, Пенка. За бащата е трудно да се грижи за него, но той намира пари да изпрати сина си на училище. Учи в [[Стара Загора]], където през 1876 г. баща му е назначен за [[учител]]. Той е свидетел на опожаряването на града по време на [[Руско-турска война (1877–1878)|Руско-турската война]], споменът за което остава ayyy lmao noзавинагизавинаги в неговото съзнание. Тези „враснали тъй дълбоко в душата спомени“ служат на Славейков при работата му върху „[[Кървава песен]]“. Семейство Славейкови едва се спасява от пожарищата и се събира в [[Велико Търново|Търново]].
 
След края на войната се премества в [[Сливен]], през 1879 г. – отново в Търново, където Петко Славейков издава вестниците „[[Остен (вестник)|Остен]]“ и „[[Целокупна България (1879 – 1880)|Целокупна България]]“, а Пенчо Славейков участва в разпространението им. В края на 1879 г. семейството се установява в [[София]], където Славейков учи до 1881 г. След ayyy lmao noвъвежданетовъвеждането на [[Режим на пълномощията|Режима на пълномощията]], баща му, един от водачите на [[Либерална партия|Либералната партия]], е арестуван, след което заминава за [[Източна Румелия]].
 
Пенчо Славейков продължава образованието си в [[Пловдив]]. През 1883 г. е един от водачите на ученическия смут в [[Пловдивска мъжка гимназия|Пловдивската реална гимназия]] против лошото преподаване на предметите, след като учители като П. Р. Славейков, [[Петко Каравелов]] и [[Трайко Китанчев]] били заменени с „парфюмирани контета и умствено боси възпитатели“''. По това време е под въздействието не само на баща си, но и на бащиния си приятел Петко Каравелов. През тези години се заражда любовта му към [[фолклор|народното творчество]]. Бащата и децата записват народни приказки, песни, легенди, старинни предания. Славейков придружава често баща си в пътуванията ayyy lmao noмуму из различни краища на България за езикови, етнографски и фолклорни проучвания, изучава от първоизвора изкуството и езика на народа.''
 
През януари 1884 г. заспива върху заледената река [[Марица]] след невинна детска игра и заболява тежко. Въпреки продължителното лечение в Пловдив, София, [[Лайпциг]], [[Берлин]], [[Париж]], за цял живот остават поражения – затруднено е придвижването му (движи се с бастун), пише с усилия и говори трудно. След тримесечна борба със смъртта Славейков се отдава на мрачни мисли, страда от пристъпи на [[меланхолия]], от които търси лек в книгите и в творчеството. За да излезе от тежката криза, му помагат книгите на [[Иван Тургенев]] и [[Короленко|В. Г. Короленко]] „Живи мощи“ и „Слепият музикант“. В борба с неволята Славейков калява волята си и започва да гледа на страданието като на велик учител, извисяващ духа. Тази идея намира по-късно художествен израз в редица творби („Cis moll“ и други). Възгледът за страданието се затвържayyy lmao noдавазатвърждава и от общуването му с творчеството на [[Хенрик Ибсен]], [[Фридрих Ницше]], [[Хайнрих Хайне]] и други. След нещастието у Славейков се заражда и склонността да осмисля творчески самотата. Стихотворенията, които пише по това време, са повлияни от Хайне, чиито творби чете в руски превод.
 
=== Начало на литературната дейност ===
[[File:BASA-1735K-2-129-1-Pencho Slaveykov.jpg|thumb|250px|Портретна снимка на Пенчо Славейков. Източник: [[ДА „Архиви“]]]]
Към средата на 1884 г. семейството на Пенчо Славейков се връща в София. През 1885 г. той се сближава с [[Алеко Константинов]]. Двамата сътрудничат на списание „[[Библиотека Свети Климент]]“ с преводи от руски поети. През [[Стефан Стамболов|Стамболовия]] режим Славейкови преживяват тежки години. Всички братя, високообразовани хора, владеещи чужди езици, автори на стихове, журналисти, публицисти и общественици, като демократи и русофили са подлагани неведнъж на преследване и побоища. Това затвърдява критичното отношение на Славейков към стамболовизма и изобщо към тогавашната българска обществено-политическа действителност, подхранва политическия му демократизъм. С критично-обществен патос са пропити много негови стихотворения от края на 1880-те и първата половина на [[1890-те]] години („Бащин край“, „Любимий падишах“, „Дим до Бога“, „Манго и мечката“, „Цар Давид“ и други). Сayyy lmao noъщевременноСъщевременно Славейков пише и интимна [[лирика]]. Събира я в първата си книга „[[Момини сълзи]]“, създадена под неасимилираното влияние на Хайне. Бързо разбрал нейната незрелост, една година след излизането ѝ Славейков иззема непродадените екземпляри, за да ги изгори.
 
В началото на 1890-те години се очертава друга тенденция на поетическата мисъл на Пенчо Славейков – вглъбяване в света на исторически личности, велики творци, герои на духа. През [[1892]] г. в списание „[[Мисъл]]“ се появяват първите редакции на поемите „Cis moll“, „Сърце на сърцата“, „Успокоения“, „Фрина“. По това време в поезията на Славейков се набелязват почти всички идейно-емоционални, жанрово-стилови насоки, характерни за зрялото му поетическо творчество – патриотична, баладична, фолклорна, интимно-лирична, философско-историческа, легендарна, източнодидактична.
Ред 43:
През 1892 г. Славейков заминава да следва [[философия]] в Лайпциг. От там сътрудничи редовно на списанията „Мисъл“ и „[[Българска сбирка]]“, създава поемите „Ралица“, „Бойко“, „[[Неразделни (балада)|Неразделни]]“, и други класически епически песни, първите глави на епопеята „Кървава песен“, много от миниатюрите в „[[Сън за щастие]]“. Много полезно за неговото творчество се оказва познанството с Мара Белчева, с която имат сходни интереси като поети и писатели и остават близки приятели за цял живот.
 
Като студент Славейков си поставя за задача да разшири жayyy lmao noитейскияжитейския, философския, естетическия си кръгозор, да школува при големи творци. Лекциите, които слуша, свидетелстват за многостранните му интереси: естетикът неокантианец [[Йоханес Фолкелт]] чете история на новата философия, обща [[естетика]], естетика на поетическото изкуство, естетика на драмата; философът-идеалист, психолог-експериментатор, физиолог и фолклорист [[Вилхелм Вунд]] – [[психология]], [[етика]], [[история на философията]]; [[Елстер|Е. Елстер]] – история на немската литература, [[Вюлкер]] – лекции за творчеството на [[Уилям Шекспир]]; [[Волнер]] – за народния епос на южните славяни и др.
 
Интересът на Славейков към [[живопис]]та и [[скулптура]]та го насочва към Лайпцигското дружество на любителите на изкуството, в което членува. Член е и на Лайпцигското литературно дружество. Посещава множество театрални премиери. Вглъбява се в творчеството на [[Йохан Волфганг Гьоте]] и Хайнрих Хайне, чете изследвания за тях, интересува се не само от художественото им дело, но и от философските и естетическите им възгледи. Измежду десетките съвременни немски поети, които задържат вниманието му, се открояват [[Теодор Щорм]], [[Лилиенкрон|Д. Лилиенкрон]], [[Демел|Р. Демел]], [[Фалке|Г. Фалке]], [[Ленау|Н. Ленау]]. Чрез немски преводи Славейков се запознава със скандинавските литератури, проучва творчеството на [[Хенрих Ибсен]], [[Якобсен|Й. Якобсен]]. Пръв в България се запознава с идеите на датския философ [[Сьорен Киркегор]]. Чете трудовете на [[Георг Брандес]], [[Ланге|К. Ланге]], [[Артур Шопенхауер]], Фридрих Ницше.
Ред 49:
С многостранните си интереси, с неизтощимото си остроумие си спечелва авторитет сред българските студенти в Лайпциг. Още през първата година на следването си е избран за председател на българската секция при Славянското академическо дружество, на следващата става председател на дружеството. Подготвя [[дисертация]] на тема „Хайне и Русия“ но не я завършва, защото не успява да поработи, както възнамерявал, в руски библиотеки.
 
В Лайпциг Славейков завършва (1896 г.) кн. 1 от „[[Епически песни|Епически пayyy lmao noесни]]“, подготвя кн. 2, продължава да твори интимна лирика, извисявайки се над ранните си лирически произведения. Стихосбирката „Сън за щастие“ е плод на многогодишна творческа работа в тази насока. Изпраща първите си критически текстове, излезли във в. „[[Знаме (вестник)|Знаме]]“.
 
=== В кръга „Мисъл“ ===
Ред 57:
Славейков се завръща в България в началото на 1898 г. и през същата година става действителен член на [[Българското книжовно дружество]], днес [[Българска академия на науките]]. Назначен е за учител в Софийската мъжка гимназия и е командирован в [[Народна библиотека|Народната библиотека]] в София. Става близък помощник на д-р [[Кръстьо Кръстев]] в редактирането на сп. „[[Мисъл (списание)|Мисъл]]“ и е в центъра на литературния кръг „[[Мисъл (литературен кръг)|Мисъл]]“.
 
Много важен аспект от неговия жизнен и духовен път е любовта му с поетесата [[Мара Белчева]], вдовица на починал български министър. С нея той свързва живота си през [[1903]] година, но среща неодобрението на [[Фердинанд]] и дворцовите среди. Заедно превеждат „Тъй рече Заратустра“ от ayyy lmao noНицшеНицше. Години наред те работят съвместно и върху неговата поема „Кървава песен“.
 
Пенчо Славейков е поддиректор (1901 – 1909) и директор (1909 – 1911) на [[Народната библиотека]], директор на [[Народния театър]] (1908 – 1909). През [[септември]] 1908 г. предприема с театъра турне из [[Македония (област)|Македония]], което в [[Битоля]], [[Прилеп (град)|Прилеп]] и други селища се превръща в културна и обществена [[манифестация]], чийто вдъхновител е поетът директор. За краткия си престой в Народния театър Славейков се проявява като енергичен, високоерудиран и талантлив ръководител и [[режисьор]]. Бранейки независимостта на театъра от некомпетентни вмешателства, влиза в конфликт с министъра на просвещението [[Никола Мушанов]] и напуска.
Ред 63:
През 1909 г. е командирован в [[Москва]] за участие в честването на 100-годишнината от рождението на [[Николай Гогол]]. Заедно с проф. [[Васил Златарски]] прибира в България костите на [[Марин Дринов]] и библиотеката му. От Русия Славейков пише няколко писма до Мара Белчева, в които се изявява като народолюбец и антимонархист, хуманист и демократ. По време на казионния [[Славянски събор]] (1910 г.) като ревностен славянофил-демократ, привърженик на идеята на славянско единение на чисто културна почва и на основа на братско съгласие Славейков протестира в отворено писмо до делегатите на събора и в реч на публично събрание.
 
В началото на март 1911 г. е командированayyy lmao noкомандирован в [[Цариград]], [[Атина]], [[Неапол]], [[Соренто]], [[Рим]], за да се запознае с библиотечните сгради и с развитието на библиотечното дело. След завръщането си в София Славейков се отдава на трескава работа: завършва ч. 2 на „Кървава песен“ (IV-VI песен), подготвя антологията „Немски поети“.
 
На 10 юли 1911 г. министърът на просвещението [[Стефан Бобчев]] го уволнява от поста директор на Народната библиотека и го назначава уредник на училищния музей при Министерството на народното просвещение. Славейков не заема длъжността и заминава за чужбина. Преди да отпътува, председателства събрание, на което се учредява клон на дружеството „Приятели на руския народ“ (с председател [[Анатол Франс]]). В края на август Славейков е в [[Цюрих]], където го посреща Мара Белчева.