Клинописно писмо: Разлика между версии

Шумерският клинопис, който първоначално бил създаден за предаване на шумерския език (а той е, доколкото днес може да се установи, генеалогично изолиран език), бил адаптиран около 2500 г. пр. Хр. към писането на [[Еламски език|еламски]] (изолирания език на елемите – етнос, населяващ разположените югоизточно от долна Месопотамия земи на държавата Елам, днес южен Иран), еблаитски (семитски език, говорен в древното царство Ебла, днес северна Сирия) и на [[Акадски език|акадски]] (семитски език с два основни диалекта: вавилонски и асирийски), а от акадския преминал по-късно в: хуритски (вероятно кавказки език), [[Хети|хетски]] (най-старият документиран писмено индоевропейски език), лувийски (заедно с хетския основен представител на анатолския клон на индоевропейските езици) и редица други по-малки езици. Особено интересно е развитието, което клинописът получава по-късно в угаритския и староперсийския език. Докато шумерският клинопис обхващал около 900 знака, акадският около 600, а хетския около 400 (това опростяване на знаковата система е продължило с хилядолетия), в град Угарид — – търговски център на днешното сирийско крайбрежие на Средиземно море —– в периода 1500–12001500 – 1200 г. пр. Хр. се достига до една максимално опростена форма на на клинописа, която обхваща само знаци за ''абстрахирани'' от сричките съгласни звуци (вж. приложения списък). Това развитие е било благоприятствано от структурата на угаритския, който е (северозападен) семитски език (близък до финикийския, в който няколко столетия по-късно се достига отново до чисто консонантна писменост).

Интересно е, че това развитие не е продължено, за да се създаде накрая писменост, включваща ''както'' знаци за съгласни, ''така и'' такива за озвучаващите ги гласни, както това е станало в гръцката азбука. Финикийската писменост (IX–V в. пр. Хр.), на чиято основа през XIII в. пр. Хр. бива изградена първата азбука в съвременния смисъл, а именно гръцката, представлява усъвършенстване на прото-синайската писменост, която, на свой ред, е семитска писменост, развита около 1700 г. пр. Хр. на базата на египетските йероглифи и съотв. нямаща нищо общо с клинописната традиция. Последният етап от опростяването на клиновидното писмо се свързва с персийския клинопис, създаден в Ахеменидска империя (550–330550 – 330 г. пр. Хр.) най-вероятно по времето на Дарий І (522–486522 – 486 г. пр. Хр.). Той обхваща само 41 клинописни знака, от които 36 са силабограми (знаци за срички) (срв. приложената таблица), а 5 са логограми (знаци за цели думи), и то такива за пет особено важни и често срещащи се думи. Това са: „Ахура Мазда“, „крал“, „провинция“, „бог“ и „земя“. Този клинопис е конструиран специално за нуждите на староперсийския (това е индоевропейският език на основното население), който започва да се използва като административен и образователен език, въпреки че тогава официалният език на Ахеменидска имерия е бил еламският (изместен след времето на Александър Велики от арамейския).

Най-старите писмени документи, открити на разкопки в древния град [[Урук]] (днес град [[Варка]] в [[Ирак]]), се отнасят към 3300 г. пр. Хр. Появата на писменост съвпада по време с възникването на първите градове в световната история и съпътстващото го пълно преустройство на обществото в долна [[Месопотамия]]. През този период на преминаване на човечеството от т.нар. "предисторическа"„предисторическа“ към "историческа"„историческа“ фаза на културна организация, редом с писмеността в Месопотамия също е било изобретено и [[колело]]то, както и се е достигнало до знание за сплавите на [[Мед (елемент)|медта]], което, на свой ред, довело до възможността за производство на бронз (и съотв. до възникването на [[Бронзова епоха|бронзовата епоха]]). В земята между долните течения на реките [[Тигър (река)|Тигър]] и [[Ефрат (река)|Ефрат]] било създадено [[Шумер|Шумерското царство]], а малко по-късно на изток от него – царство [[Елам]]. В градовете на новите "„[[урбанизация|урбанизирани]]"“ държави живели управляващите, свързаната с тях администрация, свещениците, търговците, майсторите, по-късно учените, а извън градовете – земеделците и скотовъдците. Социалните и стопанските отношения на тези различни обществени групи и съставящите ги индивиди трябвало да бъдат регламентирани и контролирани чрез някаква устойчива комуникативна форма. Именно в ролята на такъв медиум, който е в състояние да съхранява и пренася информация през пространството и времето, се появява писмеността и, в частност, клинописът. Първата цялостна писмена система, която позволявала приложение в почти всички сфери на социалния живот като администрация, търговия, данъчно деловодство, храмово богослужение, историопис, литература и наука, била създадена от шумерите. Шумерският клинопис бил възприет по-късно и в Елам (където дотогава било експериментирано с различни видове [[пиктограма|пиктограми]]), като той бил адаптиран към особеностите на еламския език. По подобен начин в течение на следващите две-три хилядолетия клинописът се разпространил сред всички държави, народи и езици на предна Азия. Единствената висока култура на древния свят, където клинописът не проникнал, била египетската. Почти по същото време, когато в Месопотамия възникнал шумерският клинопис, в Древен Египет била развита собствена писменост (под формата на йероглифно писмо) за нуждите на египетския език (египетският образува самостоятелен клон в семейството на афроазиатските езици, към което освен него принадлежат също семитските, берберските и други езици от северна Африка и предна Азия).

Възникването и развитието на клинописа документира прехода от знаци, които изпълняват службата на изображения на предмети (пиктограми), към знаци, които се отнасят към акустичните структури на езика (фонограми). Най-напред знаците са служели за непосредствено "описване"„описване“ или "предаване"„предаване“ на предмети и ситуации. Този вид описания са неразбираеми извън контекста на тяхната употреба, защото не са в състояние да пресъздават еднозначно езикови съдържания. Постепенно, следвайки принципа на ребуса (образът се "прочита"„прочита“, т.е. той е знак за изричане на името на изобразения предмет), пиктограмите се превръщат в логограми: един знак, който първоначално е бил образ, започва да предава една точно определена дума. Успоредно с това в клинописа — – подобно на всички останали писмености (напр. китайската) с изключение на египетските йероглифи — – се наблюдава постепенно стилизиране и структурно унифициране на знаците и съотв. тяхното абстрахиране от първоначалния образ, който са представлявали. Фази (1) — – (4) от следната графика са пример за това:

[[Image:Cuneiform sign SAG.svg|center|600px|]]Тук е представено развитието на знака SAG "глава"„глава“. (1) показва пиктограма по начина, по който той е бил изрисуван около 3000 г. пр. Хр., (2) показва обърнатия пиктограм така, както той е бил изписван около 2800 г. пр. Хр., (3) показва абстрахирания глиф (вид на писмения символ) в архаични монументални надписи след 2600 г. пр. Хр., (4) показва абстрактния знак така, както той е бил записван върху глинени плочки също след 2600 г. пр. Хр. (5), (6) и (7) показват по-нататъшни модификации на клинописния знак съотв. към края на ІІІ хил. (5), под формата на възприетото от хетите асирийско изписване от началото на ІІ хил. (6) и под формата на опростения знак, който асирийските писари са използвали от началото на І хил. пр. Хр. до изоставянето на клинописа (7).

Една по-нататъшна крачка в развитието на клинописа е преходът от логограми (писмени знаци за думи) към силабограми (писмени знаци за срички). Това става съгласно принципа на акрофонията: фонетичното съдържание на една дума се редуцира до фонетичната стойност на нейната първа сричка, т.е. един знак, който първоначално е изпълнявал службата на указание за произнасяне на определена дума, не бива прочетен като тази дума, а се приема за указание за произнасяне („прочитане“) само на нейната първа сричка. Нека за илюстрация разгледаме акрофонния преход при два лувийски йероглифа (защото в случая на йероглифите, при които пиктограмният произход и, с това, първоначалната връзка на знака с цялата дума все още си личат — – за разлика от абстрактните клинописни знаци, — – акрофонията се откроява съвсем ясно). Напр. йероглифът [[Файл:Pattar.jpg|18x18px]] означава „торба“, но не се чете като /''pattar''/ „торба“, а като първата сричка на тази дума: /''pa''/, а йероглифът [[Файл:Targasna.jpg|18x18px]] означава „магаре“, но не се чете като /''targasna''/ „магаре“, а като сричката /''ta''/.

Преходът от логограми към силабограми не е проведен последователно в клинописа. Причината за това се корени вероятно във факта, че по-голямата част от думите в шумерския език, за чиито нужди клинописът е бил създаден първоначално, са били едносрични. Тъй като благодарение на шумерската култура шумерският език, преди да бъде изместен от акадския в тази му роля, се е наложил в целия Близък изток като международен език на дипломацията, търговията и науката — – като говорим език неговите следи се губят около 1800 г. пр. Хр., но като език на писмената традиция и култура (наука, литература, религиозни ритуали) той продължава да съществува още столетия (последните писмени паметници са от първите векове пр. Хр.), — – другите староориенталски езици възприемали шумерския клинопис, макар че той не бил особено подходящ за тях. За всеки нов език клинописът трябвало да бъде модифициран поне частично, като бил приспособяван към новите особености. Някои клинописни знаци били запазвани, други – видоизменяни и съотнасяни с нови фонетични стойности. Напр. в хетския клинопис редом с хетските знаци се срещат шумерограми и акадограми (хетите, които говорят индоевропейски език, възприели писмеността от асирийците, които говорят севеноакадски диалект, т.е. семитски език, и използвали адакския клинопис, който, на свой ред, е развит на базата на шумерския).

Така характерно за всички клинописни системи — – с изключение на угаритския клинопис (вж. по-горе) — – е, че в тях се срещат едновременно логограми, силабограми и детерминативи. Докато логорамите почиват предимно на шумерското наследство, а силабограмите се получават чрез принципа на акрофонията, то детерминативите са допринасяли за адаптацията на шумерския клинопис към неподходящи за него езици (като предоставяли спомагателни знаци за изразяване на множествено число и под.). Шумерският език – подобно напр. на китайския или турския – е аглутиниращ език: в него граматическите елементи и морфемите на словообразуването (префикси, суфикси) се „прикачат“ към непроменливите корени на думите. Това в значителна степен затруднява приложението на шумерския клинопис върху флектиращи езици, каквито са напр. индоевропейските (хетски, лувийски, сатароперсийски), в които самите думи се променят съобразно тяхната граматическа роля. Ето защо е трябвало да се търсят допълнителни решения, част от които са били поемани от детерминативите.