Протекционизъм: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Версия от 18:55, 24 декември 2006 на Spiritia (без копирано от http://patrioti.org/index.php?topic=6586.0;prev_next=prev
Ред 10:
 
Протекционизмът често се асоциира с икономически теории като [[меркантилизъм|меркантилизма]], вярата в ползата от положителен външнотърговски баланс и замените във вноса.
 
 
== '''ПРОТЕКЦИОНИЗЪМ - ЛИБЕРАЛИЗАЦИЯ''' ==
 
 
 
Световната търговска организация (СТО) бе учредена на 1 януари 1995 г. с цел да хармонизира проблемите в международните търговско-икономически отношения. Създателите й официално провъзгласиха за основоположен принцип в нейната дейност силата на правото, а не правото на икономически по-силния. Подписаните 16 договора с над 40 000 страници трябваше да въведат ред по всички спорни въпроси, като се започне от търговията с аграрни продукти и текстил и се завърши със зачитането на авторските права и патентните такси.
Оправдаха ли се тези надежди, сбъднаха ли се добрите намерения на учредителите на тази нова световна организация? В СТО понастоящем членуват 148 държави, 3/4 се числят към групата на слаборазвитите или развиващите се страни, а 24 са представителки на водещите индустриални държави начело със САЩ, ЕС и Япония (т.нар. Г-24).
Интересите на всички тези държави гравитират около два основни търговско-политически проблема:
1. Протекционизмът на националните пазари от външна конкуренция.
2. Либерализирането (отварянето) на националните пазари за свободен внос на стоки.
Тези два принципа (очевидно) са диаметрално противоположни - докато протекционизмът е оръжие на слаборазвитите и бедни страни за защита от външна конкуренция, либерализмът е инструмент, използван от развитите държави за осъществяване на пазарна експанзия. Стремежът на който и да е участник в преговорните процеси в рамките на СТО да получи едновременно собствена протекция и свободен достъп до чужди пазари е нереален и няма шанс да бъде удовлетворен освен ако по-силната страна не го наложи с принуда или ако по-слабата страна не го приеме доброволно поради некомпетентност или продажност.
 
В редки случаи икономически по-силните участници в преговорите проявяват великодушие и позволяват на по-слабите си партньори да ползват изгодите както на протекционизма, така и на свободния достъп до техните пазари в подкрепа на усилията им да постигнат догонващо развитие. По-често обаче преговорите представляват ожесточен сблъсък на интереси, в които силата на правото за съжаление невинаги доминира над правото на по-силния и в резултат компромисът е невъзможен. Последният случай на провал в преговорите е срещата в Канкун 2003 г.
Интересите на водещите индустриални държави им диктуват да търсят такива правила за международна икономическа дейност, които да им гарантират максимална печалба, защита на собствените пазари от внос на стоки, които те произвеждат, и свободен достъп до световните пазари за индустриалните стоки, където те са безспорни лидери и нямат сериозна конкуренция. С постигането на тези цели те очакват изход от заплашително растящата безработица и спасение от надвисналата опасност от икономическа криза (в момента индустрията им работи само с 2/3 от производствените си капацитети). По тези причини богатите индустриални държави са мер-кантилни и неотстъп-чиви партньори в прегово-рите на СТО.
 
Групата на слаборазвитите страни в СТО има диаметрално противоположни интереси. Те отчаяно търсят начин да се измъкнат от блатото на безнадеждната мизерия, в която са затънали, и чрез облекчен достъп до западните пазари за ограничения си брой стоки се надяват да се сдобият с финансовите средства, необходими за икономическото им развитие. Същевременно те настояват да им бъде позволен умерен протекционизъм, с който да защитят неукрепналите си икономики от убийствената конкуренция на вноса на западни стоки.
Тази резонна позиция те отстояват в условията на безмилостен натиск от страна на индустриалните държави за отварянето си за свободно движение на стоки и капитали. От друга страна, притиснати от непоносима бедност, те не разполагат с големи възможности за маневриране и компромиси по време на преговорите, защото всяка отстъпка ги приближава до нивото на полуколониални придатъци към икономи-ката на страните от Първия свят.
 
Твърде интересен е фактът, че въпреки съпротивата на болшинството страни срещу либерализацията на световната икономика, от началото на кризата на задлъжнелите държави в началото на 80 те години на миналия век апологетите на неолиберализма могат да се похвалят със значителни успехи. Обяснението на този феномен е просто и се дължи на бруталния финансово-икономически натиск на МВФ и СБ, които срещу отпускане на жизнено необходимите стабилизационни кредити, ултимативно изискват отваряне на националните пазари и бърза приватизация на държавните предприятия, дори и на загуба.
 
Особено широко поле за действие на пазарите на либералната икономика се откри в Източна Европа след рухването на социалистическия лагер и отварянето на защитения пазар на СИВ. Под призиви за възстановяване на демокрацията и пазарната икономика там започна реставрация на капитализъм от латиноамерикански тип, с изразена външна зависимост, крещяща социална диференциация и непознато обедняване на широки слоеве от населението.
 
Внимателният анализ на световните икономически събития показва, че проповедите на водещите индустриални държави за либерализиране на световната търговия са политика с двойно дъно.
Натискът им върху Третия свят за отваряне на националните пазари в същото време е съпроводен с рестрикции за експорта от развиващите се страни чрез издигане на тарифни, квотни и технически бариери за стоките на слаборазвитите държави. Това поражда основателни съмнения в морала на пропагандистите на отворената глобална икономика.
 
И все пак това не е най-важният въпрос в оценката на икономическата либерализация. По-важни са доказателствата за нейните възможности да стимулира догонващо икономическо развитие. Ако се напусне рамката на политическата полемика и се извърши обективна оценка на протекционизма и на неговия антипод - либерализма, като модели за икономическо развитие, най-добре е да се анализират резултатите от историческия опит на тяхното приложение.
 
Становището на фанатизираните привърженици на либерализираната търговия, че днешните индустриални държави дължат благоденствието си изключително на свободния стокообмен, не може да бъде потвърдено от историческите факти. Тъкмо обратното, по времето, когато днешните индустриални държави са се намирали във фазата на изграждане на своя индустриално-технически потенциал, самите те най-малко са се придържали към принципите на свободната търговия. Най-защитените от чужд внос вътрешни пазари в миналото са имали тъкмо САЩ и Англия, които днес, след своето индустриализиране, са най-ревностните защитници на тезата за “ускорено развитие” чрез дерегулиране и отваряне на пазарите. Англия, например, столетия наред е провеждала протекционистична политика във външноикономическите си отношения и в исторически аспект може да се каже, че тя е нейният основоположник. Още през ХIV век тя защитава най-важния си манифактурен отрасъл - преработката на вълна, от холандска конкуренция, като въвежда високи експортни мита за английската сурова вълна и по този начин я задържа за преработка в страната. До 1846 г. Англия провежда изключително агресивна протекционистична политика, включваща високи защитни мита, ниски или нулеви мита за вноса на суровини от колониите, държавно стимулиране на износа и строг контрол върху качеството на индустриалните произведения.
Тези факти означават само едно, че Англия е изградила своята водеща роля на индустриална сила не като свободно търгуваща държава, а чрез политика на ревностен протекционизъм и експанзивен колониализъм (по това време британската империя владее 1/4 от земното кълбо). Чак след успешното изграждане на своята индустрия, от средата на ХIХ век, тя започва предпазливо да преминава към политика на селективна търговска либерализация, отваряйки се за внос само в онези сектори, в които няма реална конкуренция в Европа. Този преход на Англия към свободна търговия в егоистичен национален интерес и следващото я пропагандиране се оценяват от мислителите на ХIХ век като “империализъм на свободната търговия”. Немският икономист от тази епоха Фридрих Лист дава прочутото си сравнение за тази политика с действията на човек, който след преодоляването на една преграда събаря стълбата зад себе си, за да не могат другите след него да го последват.
И ако Британия е първата държава, която в исторически аспект усилено прилага механизмите на протекционизма за защита на изграждащата се национална индустрия, то Съединените щати могат да бъдат наречени ”родина и крепост на модерния протекционизъм” (Пол Байрох). Още първият министър на финансите на САЩ след освобождението им от британска зависимост, Александър Хамилтон, разбира, че политиката на отворената търговия няма да е от полза за младата държава и става главен идеолог и застъпник на протекционизма. И така до края на Втората световна война, когато Съединените щати заемат мястото на водеща индустриална страна, те последователно и целенасочено поддържат най-високите защитни мита за вноса на индустриални стоки. Този търговски режим в съчетание с географската отдалеченост на страната превръща нейната индустрия в най-защитената в целия свят до 1945 г. През 30 те години на миналия век, по време на Голямата депресия, в САЩ се приема най-строгият и протекционистичен закон. Митата за готова продукция достигат 48%!
САЩ излизат от кризата едва по време на Втората световна война, която ги катапултира на пиедестала на първа икономическа сила в света, изваждайки от игра най-опасните им конкуренти - Англия и Германия, за десетилетия напред. САЩ приключват войната като единствена страна, спечелила от нея огромната сума от 600 млрд. долара. Произвеждайки вече 59% от световния вътрешен продукт, те “ритват стълбата зад себе си” и се превръщат в най-ревностния радетел за либерализиране на търговските отношения в глобален мащаб.
 
Не много по-различна в исторически аспект е била политиката и на останалите индустриални държави. В периодите на изграждане на своите икономики те винаги са залагали на използването на държавно-диригестични механизми, въпреки че не са посягали към такъв агресивен протекционизъм с мита до 50%, както САЩ и Великобритания.
 
Защитните мита на Франция и Германия от ХIХ век и началото на ХХ век никога не са прехвърляли 20%, а митата в Япония до 1911 г. са възлизали само на 5%. При това не може да се отрече обстоятелството, че географската отдалеченост на Япония и специфичната нагласа на нейните граждани да предпочитат японските стоки дори когато са по-скъпи, са играли дълго време и след Втората световна война ролята на защита на националната й икономика от конкуренцията на чуждестранния внос.
 
Освен икономическата протекция със защитни мита водещите индустриални държави в определени, и то не кратки периоди, са прилагали и редица други механизми от инструментариума на протекционизма като експортни субсидии, данъчни преференции при внос на стоки и суровини, необходими за експортно ориентираните производства, допускане на монополни структури в икономиката, целево кредитиране, безвъзмездни държавни средства за развойна и научноизследователска дейност и пр. Тези механизми се прилагат и днес за подпомагане и стимулиране на отрасли от икономиката в страните от ЕС, САЩ, Япония, Южна Корея, Израел и други.
 
Изводът от тази историческа ретроспекция на развитието на индустриалните държави е, че въпреки че няма универсална рецепта за успешно икономическо развитие, механизмите на целенасочено държавно подпомагане и протекционизъм в икономиката са били винаги част от формулата на успеха на тяхното развитие. И когато защитниците на неолибералната икономика бъдат конфронтирани с тези неоспорими исторически факти, единственият отговор, който те са в състояние да дадат, е, че наистина в миналото протекционизмът може би е имал някаква положителна роля, но в днешния глобализиран свят той е вреден за развитието на изостаналите страни. Отговарят ли подобни твърдения на реалностите на света, в който живеем?
Ако това беше вярно, би трябвало световният икономически растеж от последните 15-20 години, когато световната икономика е максимално отворена, да е най-голям. Това не е така и лесно се доказва от данните на статистиката.
 
Световната икономика се е развивала значително по-бързо в периода 1960-1980 г., когато в международните икономически отношения са действали преобладаващо държавно регулативни и протекционистични механизми. В този 20-годишен период приходите на глава от населението нарастват с 3% годишно, а от 1980 г. до днес растежът се забавя с 1/4 и спада на 2,3%. Спадът в развиващите се страни е още по-голям - от 3% на 1,5%. При това не бива да се забравя, че в тези данни са включени много високите показатели на Китай и Индия, постигнати без неолиберални експерименти. Ако данните на тези две страни с 1/3 от световното население бъдат извадени от статистиката (за Китай прирастът за този период е +400%, за Индия +100%), резултатите за Третия свят стават съвсем отчайващи. Практически може да се констатира, че неговото развитие спира или дори бележи реален регрес.
 
Ето няколко типични регионални примера: за Латинска Америка ръстът на приходите на глава от населението за периода 1960 - 1980 г. е бил средно 3,1%, след 1980 г. спада с 80% на 0,6%. Прирастът на Африка за 60-те и 70-те години е достигал до 2,5% в зависимост от региона. През 80-те и 90-те години растежът окончателно спира и започва спад с 0,2% за Близкия изток и Северна Африка и с -0,7% - за Африка, южно от Сахара. Към тези данни трябва да се прибави и съдбата на Източна Европа, която след преминаване към пазарна икономика преживя небивал срив в жизнения стандарт на населението с около -50%.
Данните са достатъчно красноречиви и единственият извод, който може да се направи от тях, е, че неолибералният експеримент явно е неуспешен и че той в никакъв случай не води до икономически растеж, а най-често предизвиква спад в жизнения стандарт на населението.
И въпреки тези отчайващи данни и скритите зад тях социални катастрофи за десетки народи по земята неолиберализмът с неговите представи за свободна търговия все още не губи влияние в световната икономика. Всичко това се обяснява с огромния политико-икономически и пропаганден апарат, който го поддържа. Тази доминантност професор Чанг оприличава с влиянието на Ватикана през Средновековието. Фанатизираните привърженици на неолиберализма заемат влиятелни постове в правителствата, научните заведения и медиите на индустриалните държави, най-вече в САЩ и Великобритания, и имат решаващо влияние върху правителствената им политика. Те държат командните лостове в могъщи световни организации като МВФ, СБ и СТО. И тъй като притежават и основните световни медии, те разполагат с всички средства за прокарване на своята политика, ако е необходимо дори с цената на премълчаване на истината, с публикуване на полуистини или на откровени лъжи.
 
Със същите средства се въздейства на обществото и на политиката в страните от Третия свят. Продължаващата повече от 20 години криза означава, че тези страни живеят изцяло на кредит от МВФ и СБ. Цената на тяхната финансова зависимост е изключително висока - те са лишени практически от суверенитет и са принудени да изпълняват безапелационно изискванията на своите кредитори за либерализация на националните си икономики и да прилагат програмните предписания за структурни реформи. Това води до още по-голямо задълбочаване на кризата и до попадане в порочния кръг на вечната задлъжнялост, от който няма излизане. В тези страни има и една тънка социална прослойка, която печели от неолибералната политика. Към нея се числят износителите на суровини и малък брой собственици на фирми, обслужващи чуждестранните представители и бизнесмени. В такива държави почти изцяло замират политическите алтернативи, защото интелектуалният елит, доколкото е останал в такива съсипани и разграбени страни, не смее да се противопостави на неолибералните догми. И няма нищо чудно, че голяма част от тези интелектуалци са преминали в лагера на неолибералите, щом като за изготвянето на поръчан анализ от МВФ или СБ им се плащат хонорари, за които един академик в развиваща се страна би трябвало да работи години наред.
 
Това са механизмите, с които неолибералните сили доминират политическите и интелектуалните дискусии и продължават да проповядват илюзията, че социалната диференциация в обществото е само краткотрайно явление и че прокарваната от тях политика в дългосрочен план ще доведе до благосъстояние за всички. Поне за последните 20 години с малки изключения това не се е случило нито в Африка, нито в Латинска Америка, нито в Азия. Нещо повече, неолибералната политика води до намаляване на доходите на населението и в самите индустриални държави от групата на Г-24! Зачестяващите социални протести в тези страни потвърждават това.
Съществува още един много важен проблем на икономическата либерализация. Ако асоциирането на държави с еднаква степен на развитие не е свързано с особени затруднения, то асоциирането на страни с ниска производителност на труда към високоразвити страни има пагубни последици за по-слабите икономики. Такъв е случаят със Североамериканската зона за свободна търговия, НАФТА, в която е включено Мексико, страната с относително ниско индустриално ниво на развитие, в съюз с водещите индустриални държави, САЩ и Канада.
Подобна констелация се създава и в ЕС след неговото разширяване на Изток с нови десет страни. Такива съюзи със свободна търговия в краткосрочен аспект може да донесат известни предимства за по-неразвитите страни-членки, тъй като тарифните и квотните ограничения за техните стоки ще отпаднат, което ще оживи експорта им. Свободното движение на стоки, обаче, ще окаже в дългосрочна перспектива негативно влияние върху развитието им. Поради технологичната си изостаналост те ще се специализират в изпълнение на производствени поръчки с ниско техническо ниво и с ниска продуктивност. И това ще остане единствената индустриална ниша, в която те ще оцелеят при пълната либерализация на пазара. Подобни процеси вече се наблюдават в Мексико и отчасти дори и в бившата ГДР, въпреки значителните трансферни плащания от германската федерация за новите провинции в размер на неколкостотин милиарда евро годишно.
Затова сред експертите силно е застъпено мнението, че подобни икономически съюзи между страните с различно ниво на развитие няма да са много трайни, тъй като слаборазвитите държави рано или късно ще изявят недоволство от неравноправното сътрудничество освен ако не се примирят със съдбата си на производствен придатък на богатите си партньори за изпълнение на непретенциозни поръчки. Единственият начин да просъществува такъв неравностоен съюз за свободна търговия е задълбочена интеграция, както това се е практикувало досега в ЕС, с трансферни плащания от богатите към бедните страни и възможност за свободно движение на работна ръка. Но този механизъм може да функционира само ако населението на бедните страни, които се нуждаят от подкрепа, е значително по-малко от това на богатите и ако икономическата разлика между тях не е твърде голяма. Такъв е случаят с приемането на трите средиземноморски страни - Португалия, Испания и Гърция в ЕС през последните две десетилетия.
Днес разширяването на ЕС на изток коренно се различава от описания прецедент. В Европейския съюз бяха приети голям брой по-слаборазвити страни, което силно намалява финансовите помощи за новите членки, а голямото им население ще наложи за дълго време ограничения в свободното движение на работната ръка. По този начин невъзможността да се постигне ускорено изравняване на новите и старите членки на ЕС няма да позволи да се преодолее изостаналостта на източноевропейските страни и ще генерира конфликтен потенциал за бъдещето на този експеримент за икономически съюз между неравностойни партньори.
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
== Вижте също ==