Горноселци: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме |
Създаване на цяла статия за Горноселци. Етикети: липсва шаблон в раздел Източници Визуален редактор |
||
Ред 24:
'''[[Горноселци]]''' е [[село]] в [[Южна България]]. То се намира в [[община Ивайловград]], [[област Хасково]].
НАИМЕНОВАНИЯ НА СЕЛОТО
Горноселци /Ефрем виран, Юст Юбриерен - Yust – горно, горен, Горно Ибрюерен/. В неговото землище влизат несъществуващите днес села - Армутли, Дерекьой, Ширикьой, Гьолджук, Ашакьой. От 1934 година носи името Горноселци.
== География ==
Село Горноселци се намира в [[планина|планински]] район.
Горноселци е разположено в най-източните дялове на Родопите, близо до десния бряг на р. Арда, на 23 км севернозападно от Ивайловград. Селото се намира в Източно-Родопската физико-географска област. Природата на Горноселци е изключително живописна. Напролет разцъфналите бадеми привличат погледите отдалече. Селото и околностите му са екологично чиста територия, с хълмист и планински характер. Горноселци попада в Континентално-средиземноморската климатична област. Близо до село Горноселци /на 2-3 км/ е р. Арда с известната м. „Поповата бахча” - любимо място за отдих. Реката се слави със своите сомове, шарани, бяла риба, костур и др. През селското землище протичат многобройни дерета – като някои от тях, като „Марешница”, „Хермищанско”, „Армутлийско”, също са богати на риба. Почвите основно са канелено-горски, червено-глинести и слабоизлужени. Източните Родопи са един от регионите на страната с най-голямо биологично разнообразие - в него попада и землището на Горноселци. Горите, съставени от източен чинар, благун и цер, космат и виргилиев дъб, черен и бял бор, са богати на диви прасета, сърни и др. На горноселска територия попада защитена местност - находище на градински чай край „Марешница”, с обща площ 10 хектара. В землището на селото се намира ловно стопанство „Армутли” – най-голямото в Хасковска област.<ref>https://www.facebook.com/GornoselciIstoriaVStariSnimkiISpomeni/</ref>
== История ==
Line 32 ⟶ 38:
<!-- == Обществени институции == -->
Най-ранните писмени сведения за с. Горноселци, под името Ефрем-виран са от 1562 година, в документ за Черменския вакъф /поземлено владение – между Марица, Арда и Луда река/. Първите заселници в Горноселци идват от с. Пещера, Смолянско, от Ловеч, а по-късно и от Неврокопския край.
Населението се отнася към голямата етнографска група тракийци, в подразделението - етнографска група рупци. Основен поминък на горноселци в миналото са били животновъдство, въглищарството /дървените въглища се произвеждали в ропи /трапове/, от които още има следи в местността ”Ропите”/, лозарството, производство на бадеми и орехи и др., а в по-ново време тютюнопроизводство и бубарство. На Атанасовден /патронният празник на църквата/ ставало голям панаир.<ref>http://at-attanasov.blogspot.gr/2009/04/blog-post_5050.html</ref>
Селото бързо се разраства и е имало период, когато наброява 260 семейства и около 2000 души. Въглищарският занаят и търсенето на подходящи гори е една от важните причини, за големите преселвания от Гороноселци. Майсторите въглищари търгували с Одрин, Цариград и др. Мнозина от тях се озовават чак в Мала Азия. Те са едни от първите основатели на с. Коджабунар /в началото на ХVІІ в./, наред с преселници от Деведере /Камилски дол/, Покрован и Хухла. От Коджабунар възникват съседните села – Тьойбелен, Сюит, Кобаш, Килик и др. Българската колония от Горноселци толкова много се е разрастнала, че през 1850 г. създава с. Урумче, по-късно – през 1873 г. с. Чатал тепе, а в началото на ХХ в. с. Ново село /Еникьой/. Днес бежанци от тези села и техните потомци живеят в Свирачи, Орешино, Люляково, Дъбовица, Завет, Бата, Тополица и др., и поддържат топли землячески и родови връзки с Горноселци.
Селото е освободено от турско робство през м. януари 1878 г., но след Берлинския договор, Ортакьойско остава отново в пределите на Османската империя. На 14.05.1878 г. башибузушките орди завземат Юбрюерен, ограбват църквата, разбиват олтара. От дневниците на 9-ти улански Бургски полк е видно, че след двучасов бой на 17.05.1878 г., под ръководството на майор Жирев башибузукът е отблъснат, като русите имат само трима ранени, а противника петдесет убити и много ранени.
И един показателен факт за непосилния турски гнет – излизайки на работа извън селото, българките от Юбрюерен се преобличали като кадъни, за да се предпазят от турците.
В навечерието на Балканската война селото е наброявало 163 семейства и в него са живеели над 1000 души – освободено е през октомври 1912 г. Радостта от свободата е за кратко. На 30 юни 1913 г. турската войска преминава граничната линия "Мидия - Енос" и завладява Одрин. В началото на м. юли 1913 г. се извършва турска реокупация на Ортакьойско, която е съпроводена с много жестокости от страна на башибозука и редовната войска. Първото бягство на населението от Горноселци става на 10 юли 1913 г., когато се насочва към Камилски дол, но подлъгано от местните турци, че няма да му се случи нищо лошо, то се завръща отново в селото. На 10 септември 1913 г. квартируващата турска войска напуща селото. На следващия ден в селото пристига четата на войводата Стефан Караколев, обядва взема храна и се отправя към връх Черни рид. На 13 септември 1913 г. турска редовна войска напада Горноселци. Населението панически бяга към р. Арда. То е посрещнато с пушечен огън. Мнозина загиват простреляни, посечени и издавени, а други са задържани и върнати в селото. Рано сутринта на следващия ден пристига турският башибозук от съседните села. Веднага започват побоища за пари, кражби на покъщнина и добитък, палежи и убийства, и масови изнасилвания на моми, и на млади невести. Пламват къщите, училището и черквата. Черни облаци дим се издигат над селото. От 165 къщи остават 28. По време на тези трагични събития Горноселци е дало над 80 жертви - мъченици /мъже, жени, деца, пеленачета/, на много от тях имената не се знаят и не са изписани върху паметника в селото. От напусналите селото по време на трагедията, са се завърнали 60 семейства, а другата – по-голямата част от семействата, завинаги остават в други крайща на страната, като Търговищко, Бургаско, Варненско и др. <ref>[[Разорението на тракийските българи през 1913 година]]</ref>
'''Един трагичен ден от историята на Горноселци [http://www.desant.net/show-news/28309]'''
''Във фаталния 13 септември 1913 г. населението на някогашно Горни Юбрюерен е подложено на зверско клане''
В своята забележителна книга „Разорението на тракийските българи през 1913 година” проф. Любомир Милетич пише, че Ортакьойска околия е най-пострадала и най-нещастна измежду всички околии на Нова България. От тази най-нещастна и пострадала Ивайловградска околия има три села – Горни Юбрюерен, Гьокче бунар и Арнауткьой – чисто български, на чийто гръб се излива най-голямата жестокост и коварство на турците.
Най-кървавата трагедия в историята на с. Горни Юбрюерен се случва на 13 септември 1913 година. В този ден селото се събужда обградено от всички страни от 500 души башибозук от околните турски села, начело с Хаджи Селим бей, и 270 души редовна турска армия, начело с Махмуд Мухтар, командващ ІІІ-ти анадолски корпус.
От всички страни се стреля. Първи падат от куршумите на турците Димо Бучанов и слепият му син – Илия Бучанов, 18-годишният Иван Георгиев Димов, Димо Комаев и Стоян Николов. Тези българи са разстреляни първи от редовната турска армия, с цел да се покаже как трябва да действа и турският башибозук спрямо българите.
''Примерът е заразителен за главорезите.''
Освирепели като вълци, когото настигнат – разстрелват, а вторият кордон съсича всеки, за да не остане един жив българин. В тази обстановка всички юбрюеренци бягат към местността Дълбокото дере, белким намерят някаква пролука и преминат дълбоката река Арда и да се спасят в Стара България. Чуе ли се човешки говор или детски плач – веднага натам се насочват заптиета, качени на коне и избиват семейството или хората, посмели или успели да избягат от кордона.
В близост до местността Големите камъни уморените юбрюеренци изоставят само на едно място 7 бебета-пеленачета. Можем да си представим състоянието и безизходицата на тези майки, принудени да изоставят свидните си рожби на сигурна смърт. Всеки детски плач е сигнал за нападение от страна на турците, а с всяко семейство вървят по 5-6 деца, и за да спасят семействата си и по-големите деца – те са принудени да оставят пеленачетата.
Такава е съдбата на Рада Нарлиева, която води със себе си петте си деца. След като минава първия кордон, тя смята, че трудното е минало, вижда местността Чийляна до река Арда, а отсреща е нейното спасение. Предприема преминаването на реката, въпреки че вижда на брега три трупа на млади хора – годеници от с. Покрован.
Започва стрелба от турските заптиета, които са убили и покрованските младежи. Тръгнала напред – за Рада връщане назад няма.
За съжаление водата стига до шията й, петте деца са се хванали за нея – кое за където може. С мъка и последни сили излиза на брега, но за съжаление е извела само двете деца, които е държала с ръце. Другите три са се удавили. Напразно ги търси с поглед към буйната река – не ги открива. Турският пост стреля по нея, но не я улучва. Ридаейки, хванала двете деца, бавно и уморено поема пътя за Стара България. По-късно Рада се установява в с. Завет, Айтоско.
Заслужава да споменем и за съдбата на шестимата българи – Вълко Узунов, Тодор Даулов, Колю Ников, Иван Миледжиев и младите годеници Ирина и Ангел Митровичин. Те успели да минат незабелязано през турския кордон и потърсили спасение при свои познати – гърци в Ортакьой. Достигат до Халил чешма, близо до Ивайловград. За съжаление тук късметът не е с тях – натъкват се на постове на турци и шовинисти-гърци, които ги залавят и съсичат със сабите си.
За пореден път палачите показват своята жестокост – първите четирима са съсечени и умират веднага, най-младият – годеникът на Ирина, е оставен да се мъчи с дълбоки рани, а с вързаната хубава Ирина се гаврят цяла нощ. На сутринта турците са заспали, Ирина тихо отваря вратата и отива да види своето първо либе. Намира Ангел в несвяст, но още жив, който едва промълвил – „ода, ода” (вода). Тя бързо изтичала до Халил чешма, измива обувката си, налива вода и носи да спаси Ангел.
Ирина е изпълнена с желание да спаси любимия си, но не знае, че е изпълнила само неговото последно желание – след като утолява жаждата си той, умира. Така си отива от този свят и последният юбрюеренец от тази нещастна група, на този нещастен 13 септември 1913 година.
Каква е съдбата на ония българи, останали между Дълбокото дере, м. Големите камъни и м. Сойката – от всички страни се стреля, почти няма шанс за спасение. От едно място се виждат 12 убити българи.
Кръвопролитието продължава. Добре въоръжената турска армия и башибозук разстрелват всеки жив българин, когото забележат. Битката е неравна – българите не оказват съпротива, защото не са въоръжени и след всяка минута падат главите на много хора.
В тази обсада се намира и кметът на селото Кирчо Колев, заедно с осемчленното си семейство. С риск веднага да бъде убит, той отива при турския офицер и му казва: „Спрете да стреляте и убивате невинни хора. Ние сме избягали от селото, защото не сме знаели, че това е редовна турска армия, бягаме от башибозука, ние се предаваме!” Турският офицер разпорежда да се спре стрелбата и казва: „Досега бяхме приятели, но отсега нататък вие сте наши врагове, щом преди два дена нахранихте българските четници, дадохте им хляб и ги изпратихте до село Каратепе – как няма да ви колим!”
От всички страни излиза много народ, предимно жени и деца. Връзват мъжете и ги подкарват към селото заедно с жените и децата. Черен дим е обхванал не само селото, но и околната мера. Когато наближили, видели горящите къщи, най-големи пламъци се издигали от горящата църква. Горели и двата дюкяна на кмета – стоката от дюкяните била натоварена на три турски коли, а с газта запалили храма.
Кордонът от вързаните мъже и следващите ги под конвой жени и деца стигнал до края на селото. Турците имали намерение да избият всички мъже, а жените да закарат към Одрин. Първи заколват Иван Трендафилов, втори – Димитър Бакалина... Последен оставят кмета на селото – Кирчо Колев Коларов. Преди да го убият жена му праща децата да го прегърнат и да не позволят да му отрежат главата. Децата прегръщат бащата от всички страни и плачат. Селим бей отсича: „Какво чакаш – коли!” „Ще нараня децата” – казал касапинът. Тогава между долноселските турци възниква спор – да бъде убит или да остане жив. Като кмет и бивш учител е правил много добрини и на турците – това надделява и го освобождават, но веднага трябва да напусне селото.
Действала е турската заръка за създаване на Гюмюрджинска република<ref>[[Гюмюрджинска република]]</ref>, с изисквания – мъжкото българско население да бъде избито или изгонено в Стара България, а жените ще им трябват за турските войници. След като се справят отлично с мъжете на селото, сега трябва да се закарат жените към Одрин. В тяхна подкрепа обаче се явява старият дядо Кольчо Халваджиев, който заявява: „Нито една жена няма да тръгне за Одрин, те са от Юбрюерен!” Турците хващат стария човек и го набучват на кол, за да покажат на жените, че всяка съпротива се наказва с нечовешка смърт. В адски болки умира поредният мъченик на България и на Юбрюерен, но жените не отиват в Одрин.
Още много юбрюеренци са погубени заради единствената си „вина”, че са българи и че не напуснали родното си село.
Село Юбрюерен (днес Горноселци) е дало началото на 4 села в Мала Азия: Урумча, Чаталтепе, Ново село и голяма част от село Коджа бунар. След завръщането през 1914 г. те се заселват в ивайловградските села – Свирачи, Орешино, Бялополяне, Железино, Лъджа и др. Други се заселват в айтоските села – Тополица, Завет, Люляково, Дъбовица и др. През злокобната 1913 година 100 семейства от Горноселци са заминали в тези айтоски села, при роднини. Много горноселци са изселени в Търговищко и в много други градове на страната.
== Културни и природни забележителности ==
* Горноселци са хора с българско самосъзнание и не търпят опитите на гръцката патриаршия за гърцизиране. Смели младежи изгонили попа, който пеел на гръцки. Една от най-хубавите селски черкви в района, строена през 1851 г. е черквата „Св. Атнасий”, която представлява трикорабна базилика. По разказ на стари хора църквата е градена едно лято. Тогава мъжете не ходили на гурбет. Правена е само от камък и желязо. Желязото на църквата дал един одрински турчин, който присъствал и на освещаването й. Завършили я на Атанасовден и тогава сторили панаир. През 1913 г. църквата е била превърната в турска казарма, затвор, а накрая е била запалена от османския башибозук и напълно унищожена. Изгорял иконостасът, останали само четирите каменни стени. Дяланите камъни от съборената камбанария използвали при по-късното възстановяване на църквата. За старата църква кметът на селото Кирчо Колев разказвал на Любомир Милетич: „Църквата ни беше най-хубава, славеше се, че беше голяма, гевгирлия”. Днес църквата се нуждае от основен ремонт, за да може да се запази за идните поколения и продължи да привлича със своята уникалност. Горноселци са будни хора. Освен за вярата, те са радетели и за образование. В селото още в началото на ХІХ в. е създадено училище, помещаващо се в турски хамбар. После се съзижда хубаво училище от камък, за да се стигне до днешното училище, което е било огласявано от многобройни детски гласчета, но сега е в окаян вид.
* Водопад Скоката, край водопада има и стара българска църква
== Редовни събития ==
{{Раздел-мъниче}}
На 6-ти и 7-ми септември 2013 г., с вълнуващ събор бе ознаменувана 100 годишнината от Освобождението на селото от турско робство. Проведена бе дарителска кампания и кампания за доброволни трудови дни, целящи набиране на средства за провеждане на Събора, и за ремонта на църквата „Св. Атанасий”. Отзоваха се родолюбиви горноселци и техни потомци от различни крайща на страната. Проведеният истински родолюбив събор бихме го нарекли Събор на паметта и възраждането на селото.
Село Горноселци вече си има история. „По следите на дедите - Книга за горноселските българи и техните потомци” с автор Димитър Кискинов. Тя е вълнуващ и дълбоко затрогващ разказ за историята на селото и дедите, който завладява и разтърсва!
А песента „Поклон пред теб Юбриерен” на Здравка Кинева от с. Свирачи /потомка на малоазийски българи/ символично е обявена за Химн на селото.
Събраната сума по дарителската сметка на църквата до 13.04.2017 г. е 5 372 /пет хиляди триста седемдесет и два/ лева.
ДАРИТЕЛСКА СМЕТКА: БАНКОВА СМЕТКА ОББ - КЛОН ИВАЙЛОВГРАД,
ЦЪРКВА „СВ. АТАНАСИЙ” С. ГОРНОСЕЛЦИ, ОБЩ. ИВАЙЛОВГРАД
№ BG54UBBS80021088334630
УВАЖАЕМИ ЗЕМЛЯЦИ, ПРИЯТЕЛИ И ПОЧИТАТЕЛИ НА С. ГОРНОСЕЛЦИ!
ВКЛЮЧЕТЕ СЕ В РОДОЛЮБИВАТА КАУЗА - ДА СЕ РЕМОНТИРА ПОКРИВА НА ЦЪРКВАТА, ЗА ДА НЕ РУХНЕ ТАЗИ СВЕТИНЯ ПОСТРОЕНА ОТ НАШИТЕ ДЕДИ!
Дарителската кампания започна от 13.07.2014 година. Списъкът с дарителите се актуализира всеки месец към 15-то число! Може да се дарява многократно, като сумата се прибавя към първоначалното дарение! Сумите от свещи се внасят периодично.
БЛАГОДАРИМ ВИ ДАРИТЕЛИ ЗА КАУЗАТА „ДА СПАСИМ ЦЪРКВАТА „СВ. АТАНАСИЙ”, С. ГОРНОСЕЛЦИ"! [https://www.facebook.com/GornoselciIstoriaVStariSnimkiISpomeni/posts/864042343736658]
== Личности ==
{{Раздел-мъниче}}
| |||