Уикипедия

Федерален резерв: Разлика между версии

Интерактивен преглед на историята
← По-стара редакцияПо-нова редакция →
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ВизуаленУикитекст
м →‎Първи опити в централното банкиране: -, replaced: [Британия → [Великобритания редактирано с AWB
без оспорен текст с авторски права, неработещ линк
Ред 1:
{{експерт}}
{{POV}}
'''Федералният резерв''' ({{lang-en|Federal Reserve System, Federal Reserve}}; неформално ''Fed'', {{lang-bg|''Фед''}}) е [[централна банка|централната банкова система]] на [[САЩ]], основната институция, която определя [[паричната политика]] на [[Съединените американски щати]].
 
'''Федералният резерв''' ({{lang-en|Federal Reserve System, Federal Reserve}}; неформално ''Fed'', {{lang-bg|''Фед''}}) е [[централна банка|централната банкова система]] на [[САЩ]], основната институция, която определя [[паричната политика]] на [[Съединените американски щати]].
Федералният резерв е създаден с приемането на [[Закон за Федералния резерв|закона за Федералния резерв]] от [[Конгреса на САЩ]] на [[23 декември]] [[1913]] г.<ref>Факсимиле на пълния оригинален текст на Закона за Федералния Резерв: http://www.llsdc.org/attachments/files/105/FRA-LH-PL63-43.pdf</ref> и ратифициран от президента [[Удроу Уилсън]]. Той представлява сложна система, включваща елементи с частно и държавно участие, и като институция е независим от американското правителство. Федералният резерв отчита дейността си пред Конгреса на САЩ<ref>http://www.federalreserve.gov/aboutthefed/section2b.htm</ref> и се контролира от него чрез седемчленен Управителен Съвет<ref>http://www.federalreserve.gov/aboutthefed/bios/board/default.htm</ref>, членовете на който се предлагат от Президента и се утвърждават с гласуване на Сената. Федералният резерв има право да емитира [[американски долар|американския долар]]. Годишните приходи от системата на Федералния Резерв се внасят в Държавната хазна на САЩ, след покриване на разходите на банките-партньори и заплащане на 6% дивиденти на акционерите<ref>http://www.federalreserve.gov/aboutthefed/section7.htm</ref>.
 
Федералният резерв е създаден с приемането на [[Закон за Федералния резерв|закона за Федералния резерв]] от [[Конгреса на САЩ]] на [[23 декември]] [[1913]] г.<ref>Факсимиле на пълния оригинален текст на Закона за Федералния Резерв: http://www.llsdc.org/attachments/files/105/FRA-LH-PL63-43.pdf</ref> и ратифициран от президента [[Удроу Уилсън]]. Той представлява сложна система, включваща елементи с частно и държавно участие, и като институция е независим от американското правителство. Федералният резерв отчита дейността си пред Конгреса на САЩ<ref>http://www.federalreserve.gov/aboutthefed/section2b.htm</ref> и се контролира от него чрез седемчленен Управителен Съвет<ref>http://www.federalreserve.gov/aboutthefed/bios/board/default.htm</ref>, членовете на който се предлагат от Президента и се утвърждават с гласуване на Сената. Федералният резерв има право да емитира [[американски долар|американския долар]]. Годишните приходи от системата на Федералния Резерв се внасят в Държавната хазна на САЩ, след покриване на разходите на банките-партньори и заплащане на 6% дивиденти на акционерите<ref>http://www.federalreserve.gov/aboutthefed/section7.htm</ref>.
 
[[Картинка:Marriner S. Eccles Federal Reserve Board Building.jpg|300px|thumb|Сградата на Федералния резерв във [[Вашингтон (Окръг Колумбия)|Вашингтон]]]]
== Първи опити в централното банкиране ==
{{авторски права}}
Първият опит за създаване на централна банка на САЩ е направен веднага след приключването на [[Американска война за независимост|Войната за независимост на САЩ]] от Англия. Инициатор за създаването на Северно-Американската банка е [[Робърт Морис (предприемач)|Робърт Морис]], богат търговец и конгресмен от [[Филаделфия]]. Натрупал огромно богатство от правителствени доставки през Войната за независимост, Морис е горещ привърженик на идеята за силно централно правителство, което активно да се намесва в стопанския живот. Накратко, той смята, че САЩ следва да имат британската система на управление без самата [[Великобритания]]. Подобно на [[Централна банка на Англия|Централната банка на Англия]], Северно-Американската банка получава монополното право да емитира [[пари]], с които могат да се изплащат задължения към [[правителство]]то и дори дългове отпуснати в благородни метали. Новата банка щедро се съгласява да заеме повечето от новосъздадените пари на правителството, разбира се срещу заплащане на лихва. Поради липсата на доверие у книжните пари обаче банката не успява да се утвърди и се превръща от [[централна банка]] в чисто [[търговска банка]].
 
Идеята за централна банка не е изоставена. С приемането на новата Конституция ([[1787]]), която предвижда силно и централизирано управление (федерация вместо конфедерация) се създава и първата банка на САЩ. Неин създател е министърът на финансите [[Александър Хамилтън]], последовател на Робърт Морис. Тя е замислена като частно притежавана централна банка, по модела на Морис, в която правителството притежава 1/5 от акциите. Хамилтън твърди, че банката е призвана да преодолее недостига от [[злато]] чрез поток от книжни пари, инвестирани на широко в [[публичен дълг]] и евтини [[кредит]]и за производителите. Резултат от тази монетарна експанзия е ръста на цените от над 70% за периода [[1791]] – [[1796]]. Заради тази си авантюристична политика банката си спечелва врагове както измежду политиците, така и в деловите кръгове. Ето защо, когато нейният лиценз изтича през [[1811]] той не е подновен и банката затваря врати.
 
В годините след [[1811]] при липсата на всякакъв контрол банките скоростно се размножават, като всяка от тях печати собствени пари, предизвиквайки тотален монетарен хаос. Най-общо пред управлението се очертават две решения. Едното е да приеме концепцията за т.нар. „твърди пари“ на републиканците и да се заставят инфлационните банки да обменят надлежно парите си срещу благородни метали и ако не успеят да сторят това да се ликвидират. Вместо това правителството през [[1816]] приема втората възможност и създава втората централна банка на САЩ.
 
Втората банка е създадена като частна корпорация, като отново 1/5 от акциите са притежание на федералното правителство, което назначава и същата част от борда на директорите. Цели на банката са да създаде единна национална книжна валута и да финансира публичния дълг. Банкнотите на банката са изцяло обменяеми в благороден метал и се приемат от държавата при плащането на данъци. Надеждите, че банката ще стабилизира паричното обращение като спре произволното печатане на пари обаче не се оправдават. Веднага след създаването и&#768; тя отпуска заем от 6 млн. долара на водещи щатски банки, които изпитват ликвидни затруднения. Както казва един известен историк: „прекалено много влиятелни хора бяха акционери в щатските банки, така че не беше разумно да се иска от тях плащане в злато, а и в интерес на заемателите беше те да продължат да получават лесни пари.“ По тогавашни оценки паричната маса нараства от 67 на 95 млн. долара само за две години главно поради политиката на банката.
 
Осъзнавайки неблагоприятното развитие, от [[1818]] управлението на банката предприема рязко твърда и рестриктивна политика като отказва отпускането на нови заеми и иска предсрочното изплащане на вече отпуснатите такива. Резултатът е рязко свиване на банкнотите в обращение и на депозитите с 50% за една година. Геройските усилия да се спаси авторитетът на банката предизвикват банкови фалити, разоряване на предприемачи и в крайна сметка изпраща икономиката в кома. По думите на тогавашен икономист: „Банката беше спасена, а хората бяха съсипани.“
 
През [[1819]] на политическата сцена се появява движението на [[Андрю Джаксън]] (американски президент от 1829 до 1837), чиито идеали са [[либерализъм|либерализмът]], твърдите пари и отделянето на парите и банките от държавата. Виждайки в това явна заплаха за банката си, нейният председател Никълъс Бидъл открито подкрепя опонента на Джаксън на президентските избори. Ето защо когато Джаксън става президент на САЩ през [[1829]] съдбата на банката е предрешена. През [[1832]] той налага [[вето]] върху подновяването на нейния лиценз с пълната увереност, че то няма да бъде отхвърлено. Сенаторът [[Томас Бентън]] обобщава тогавашните настроения – „Аз протестирам срещу подновяването на лиценза на банката на САЩ, защото я разглеждам като институция, която е твърде голяма и могъща, за да бъде толерирана от едно правителство на свободни и равни закони. Нейното могъщество идва от парите – сила, по-могъща от меча.“
 
Годините след затварянето на втората банка са известни като „ерата на свободните банки“. В този период съществуват само щатски банки. Те могат да издават банкноти срещу резерви от злато и сребро. Щатските закони регулират единствено минималните резерви, [[капитал]]ът и лихвените равнища. През [[1837]] с нов закон разрешителният режим за учредяване на банките е заменен с регистрационен. Това позволява автоматичното влизане в банковия бизнес стига да са на лице определените от закона минимални изисквания без да е необходим специален акт на щатските конгреси, като прави създаването на нови банки още по-лесно при допълнително редуцирана регулация на държавата. Резултатът в цифри е, че до като през [[1797]] в САЩ има 24 банки, то след [[1840]] те стават над 700. Банките са изключително нестабилни, фалитите са им ежедневие, а средният им живот е около 5 години. Нерегулярното предлагане на пари пък става причина за резки [[флуктуация|флуктуации]] в ценовите нива и чести стопански кризи.
 
== Създаване на Федералната резервна система ==
Въпреки бурния икономически растеж и огромните постижения, в началото на [[20 век]] ситуацията остава непроменена. [[Съединените щати]] са единствената първостепенна [[икономическа сила]], която няма централна банка. Паниката и объркването, причинени от поредната криза през [[1907]] за пореден път изважда наяве ликвидните проблеми на банките, които при липсата на кредитор от последна инстанция са обречени и при най-леката криза. Този път банкерите вкупом и в един глас поискват належащи реформи и на следващата година Конгресът излъчва комисия от експерти, която да изготви предложения за банкови реформи.
 
Създаването на федералния резерв на САЩ е свързано с едно тайнствено събитие, което е отричано от мнозина съвременници. Безстрастния анализ на последвалите събития обаче ни навежда към други изводи за неговата значимост по отношение създаването на резерва. Шест години след него финансовият журналист [[Бърти Форбс]], създател на сп. „Форбс”, пише: „Картината на едно събиране на най-големите национални банкери, измъквайки се по тайна доба от Ню Йорк в частен влак под прикритието на нощта, пропътувайки стотици мили на юг, акостирайки на таен остров, напуснат от всички с изключение на няколко слуги, оставайки там цяла седмица, при такава секретност, че името на никой от тях не е споменато, за да не би някой от слугите да разкрие пред света тази най-странна и най-тайна експедиция в историята на американските финанси.”
Денят е [[22 ноември]] [[1910]], а мястото е остров Джекил, щата [[Джорджия]]. Участниците са: сенатор [[Нелсън Уилмарт Олдрич|Олдрич]], председател на Комисията на Конгреса за банкови реформи, вторият секретар на Министерство на финансите, Фрак Вандерлип – президент на Нешънъл сити банк в Ню Йорк, Хенри Дейвидсън – личен емисар на [[Джон Пирпонт Морган|Дж. П. Морган]], [[Пол Варбург|Пол Уорбърг]] – немски емигрант и представител на банкерската къща Кун. Лоеб както и на една от най-известните еврейски фамилия от Ню Йорк.
Групата на Олдрич не била там за да ловува. Остров Джекил е избран за място на подготовка на плана за централна банка, защото предлага условия на пълна секретност - в околовръст от около 50 мили няма никакви журналисти. Като най-голям професионалист от събралите се Пол Уорбърг изработил по-голяма част от схемата на бъдещият Федерален резерв като изнасял лекции по банкерство на останалите. Другите участници негодуват срещу лидерската позиция на немския банкер. Особено активен в това бил сенатор Олдрич. Искайки винаги да има доминираща позиция, сенаторът считал себе си за избран лидер на групата, въпреки че се чувствал някак си не на място бидейки сам непрофесионален банкер.
Изготвеният план за монетарна реформа трябвало да бъде представен на Конгреса като завършена работа на създадената по-рано комисия за банкови реформи. Императивно изискване било истинските автори да останат в сянка. Толкова голямо било омерзението срещу банкерите от кризата от [[1907]], че никой конгресмен не би дръзнал да гласува за план, носещ печата на [[Уолстрийт]], независимо кой е плащал разходите по избирателната му кампания.
Планът предвиждал създаването на централна банка. Но имайки предвид дълго съществуващата традиция на съпротива срещу налагането на такава институция, то според Пол Уорбърг трябвало всячески да се избягва терминът Централна банка. Ето защо той предложил името „Федерална резервна система” (ФРС). Тази система обаче де факто щяла да изпълнява функциите на Централна банка и макар и частно притежание да контролира националните пари и кредити. Предвиждало се тя да бъде контролирана от Конгреса и отговорна пред правителството, но мнозинството от директорите и&#768; да се избират пряко или непряко от банките акционери в нея. В окончателният план Бордът на управителите на федералния резерв следвало да се назначава от президента на САЩ, но неговата работа да се контролира от консултативен съвет, избран от директорите на дванадесетте федерални банки на резерва. Друго предложение, което внимателно трябвало да се прикрие е централната роля, която господарите на Ню Йоркския паричен пазар щели да играят в неговата структура чрез Федералната резервна банка на Ню Йорк. Причината естествено ще да се е кореняла в широкото движение срещу източните банкери, подкрепяни от фермерите и малкия бизнес, които били главните потърпевши от предишните финансови паники.
Друг спорен момент се оказал въпросът дали администраторите на резерва да се назначаеми или избираеми. Сенатор Олдрич настоявал те да се назначават от [[президент]]а, като по този начин да се заобиколи намесата на Конгреса или по-точно на конгресмените от южните и западни щати, които били сред основните радетели за строги мерки срещу спекулациите на банкерите. Според мнозина това предложение противоречало на Конституцията на САЩ, която в чл.1, § 8 овластява именно Конгресът да сече пари и да регулира тяхната стойност.
Участващите в срещата на остров Джекил се завърнали в Ню Йорк за да дирижират национална пропагандна кампания в полза на „Плана Олдрич”. Три от водещите университети в страната – [[Принстън]], [[Харвард]] и [[Чикагски университет|Чикагския университет]], били използувани като нейни центрове. Националните банки събрали фонд от 5 млн. долара, за да убедят обществеността, че планът следва да бъде превърнат в [[закон]]. [[Уудроу Уилсън]] – [[губернатор]] на [[Ню Джърси]] и предишен ректор на университета [[Принстън]] сам се превърнал в прокламатор на плана Олдрич. През паниката през [[1907]] Уилсън обявил „всичките тези неприятности биха били избегнати, ако бяхме назначили комитет от 6-7 обществено ангажирани личности като Дж.П.Морган да се справят с отговорностите на държавата”. Другояче звучи изявлението на конгресмена Линдбърг през [[1911]], след като планът е вече внесен в Конгреса: „Нашата финансова система е сбъркана и е огромно бреме за хората. Аз твърдя, че съществува паричен [[тръст]] и планът на Олдрич е схема в интерес на този тръст”.
На дневен ред отново се поставя въпроса за прекомерната мощ на банкерите и влиянието им върху страната. [[Антитръстово законодателство|Антитръстовото законодателство]] на Шърмън все още не може да се пребори с някои от хитрите средства използвани от тях за да доминират в определени индустрии. Чрез своето присъствие в управителните съвети на много компании банките доминират не само паричните и кредитни пазари, но и си осигуряват значими позиции и в други сфери.
Мощта на банкерите става причина за едно от най-популярните и разобличителни разследвания в предвоенна Америка – разследванията на комисия „Пужо” от [[1912]]. Самият Дж. П. Морган Старши няколко месеца преди смъртта си дава показания пред комисията. Разкритията на конгресмените са потресаващи. Те установяват, че чиновниците на Морган, Нешънъл сити и Фърс Нешънъл банк държат общо 118 директорски поста в 34 банки и тръстови компании. Освен това те заемат директорски постове в 10 основни застрахователни компании, 105 директорски поста /места/ в 32 транспортни системи. Сборът от техните дейности е изумителен за времето си. Те контролират ресурс от 22 милиарда долара при положение, че брутният вътрешен продукт на САЩ за това време е около 30 милиарда долара. Пред комисията обаче банкерите упорито претендират неосведомеността си за нещо, в което активно участват в продължение на години.
Сенатор Лафолет един от опонентите на плана Олдрич публично заявява, че паричен тръст от 50 мъже контролира САЩ. [[Джордж Бейкър]], партньор на Дж.П. Морган Старши, запитан от репортери за истинността на това твърдение, отговаря че сенаторът е в голяма грешка, тъй като той самият от собствен опит знае, че не повече от 8 мъже управляват страната.
Президентските избори през [[1912]] г. са решаващи за съдбата на бъдещия федерален резерв. Републиканците издигат тогавашния президент [[Уилям Тафт]], който твърдо стои зад плана „Олдрич”, широко известен като плана на Уолстрийт. Демократите, начело с Уудроу Уилсън предлагат Закона за федерален резерв. Всъщност и двата плана са почти идентични.
 
== Устройство и функции ==
Line 57 ⟶ 17:
Федералната резервна система (ФРС) се състои от Съвет (борд) на управителите, 12 регионални резервни банки и техните клонове, Федерален съвет за операции на открития пазар. Още няколко допълнителни консултативни съвета подпомагат Борда на управителите в неговата дейност.
Всички национални банки са длъжни да участват във ФРС, а щатските банки могат да се включат, ако отговарят на определени изисквания. Членуващите във ФРС банки контролират огромнатапо-голямата част от банковите депозити в страната.
 
Всяка банка член притежава определен брой акции от капитала на съответната регионална банка на федералния резерв (те са непрехвърляеми и не удостоверяват право на собственост) и е длъжна да поддържа минимални резерви в нея. Размерът на тези резерви се определя от вида и размера на привлечените депозити. Всяка банка членка на ФРС извън горните изисквания е частна банкова институция, извършваща обичайната банкова дейност.
Дванадесетте регионални резервни банки често наричани „ръцете на федералния резерв” са разпределени измежду дванадесет региона, на които е разделена цялата територия на САЩ. Те се намират в [[Бостън]], [[Ню Йорк]] (най-голямата банка по своите активи и единствено овластена да извършва операции на открития пазар), [[Филаделфия]], [[Кливланд]], [[Ричмънд]], [[Атланта]], [[Чикаго]], [[Сейнт Луис]], [[Минеаполис]], [[Канзас Сити]], [[Далас]] и [[Сан Франциско]]. С разрешението на Борда на федералния резерв, регионалните банки могат да създават клонове в своите райони. Те се управляват от Съвет на директорите, повечето членове на който се назначават от съответната регионална банка.
Всяка резервна банка се управлява от Съвет на директорите, състоящ се от 9 директора - – трима назначени от Федералния борд на управителите и шест от местните банки–членки. Измежду състава си Съветът избира свой председател и назначава, и освобождава Президента и служителите на банката. От печалбата от своите операции резервните банки изплащат установения в закона 6-процентен дивидент на банките акционери, заделят резерви, а остатъка се превежда в Бюджета на САЩ.
 
Централна роля във ФРС играе Борда на управителите. Той има седмина членове, назначавани от президента и утвърждавани от [[Сенат на САЩ|Сената]] за 14-годишен мандат. Членовете се избират само за един мандат, но Управител, който е бил назначен да довърши непълен мандат, може да бъде назначен за още един мандат. Президентът назначава два от членовете на Борда за председател и зам.-председател с 4-годишен мандат.
 
Главна задача на Борда на управителите е формулирането на монетарната политика. Седмината члена на Борда на управителите са мнозинство в 12-членния Федерален комитет за операциите на открития пазар наред с останалите петима, които се избират от резервните банки. Един от тези петима члена е задължително Президента на резервната банка на Ню Йорк, а президентите на другите резервни банки заемат останалите четири места на ротационен принцип на годишна база. Според Закона ФКООП сам определя своята организация и избира ръководството си. Традиционно председателят на Борда на управителите на ФРС е избиран и за председател на ФКООП, а президентът на Резервната банка на Ню Йорк за заместник-председател. По закон ФКООП се събира най-малко четири пъти годишно във Вашингтон, но от 1981 г. се организират осем редовни срещи годишно през пет до осем седмици. Срещите са закрити за обществеността.
Line 71 ⟶ 31:
Преди всяко събиране на Съвета неговите служители изготвят писмени доклади за миналото и бъдещото икономическо развитие, които доклади са разпращат до членовете на съвета и до президентите на резервните банки. На самото заседание служителите изнасят устни доклади върху настоящата и бъдеща бизнес ситуация, върху състоянието на националните и международни финансови пазари. В последващата дискусия членовете обсъждат индикатори като: равнището на заплатите и цените, заетостта и продукцията, приходите и разходите на домакинствата, инвестициите, запасите, лихвите, фискалната политика и кредитните агрегати. Всеки от присъстващите изразява неговите виждания по текущото състояние на икономиката и подходящата насока за монетарна политика. Накрая Съвета постига консенсус по политиката и съставя директива, която се изпраща на Федералната резервна банка на Ню Йорк за изпълнение при провеждането на ежедневните операции на открития пазар.
 
== След Втората световна война ==
== Основни инструменти на монетарната политика ==
==== Операции на открития пазар ====
Всички операции на открития пазар се извършват от Бюрото при открития пазар на Федералната резервна банка на Ню Йорк с цел регулиране на паричното предлагане. Операциите се провеждат чрез организирането на [[аукцион]]и с участието на 39 основни [[дилър]]и, както и с чуждестранни официални и международни институции, които имат сметки при Федералната банка на Ню Йорк. Наддаването и класирането на заявките на дилърите се извършва автоматично по електронен път.
 
Бюрото при открития пазар извършва 2 вида основни операции.
# '''Дългосрочни операции.''' Когато проучванията сочат, че е налице голям и устойчив дефицит или излишък на пари /за месец или повече/ Бюрото купува или продава държавни съкровищни бонове на вторичния пазар /то не може да изкупува бонове директно от държавното съкровище като изкупува боновете с най-висока доходност и продава тези с най-ниска доходност. Преди 1995 г. Бюрото излиза на пазара само няколко пъти на година, извършвайки транзакции за около 3-4 милиарда долара. След това автоматизацията улеснява процеса на наддаване и тези намеси стават по-чести.
# '''Краткосрочни операции.''' При временни и циклични промени в паричното предлагане Бюрото извършва т.нар. репооперации с главните дилъри. При тях Бюрото закупува бонове от дилърите, които се задължават да извършат обратно изкупуване след определен срок /от един ден – овърнайт репо до 65 дни/ -де факто резервът отпуска краткосрочни заеми. Възможно е да се извърши и обратната операция за да се погаси временен паричен излишък.
 
==== Регулация чрез процента на минималните резерви ====
Чрез този регулатор се изземват или добавят пари към разполагаемият ресурс на банките за кредитиране на бизнеса или физически лица.
 
==== Промяна на дисконтовия лихвен процент ====
Дисконтовият процент е основата за определяне на основния лихвен процент, който банките предлагат на най-добрите си клиенти /обикновено около 3 % над дисконтовият процент/. Най-общо казано ниските лихви повишават икономическата активност като понижават цената на кредита и обратното. Друг лихвен процент е процента на т.нар. овърнайт депозити. Тъй като всички банки са длъжни да поддържат определени минимални резерви в процент от депозитите при ФРС /обикновено 10% от депозитите при поискване/, то банките имащи излишъци по тези сметки заемат на тези които имат дефицит по овърнайт лихва. Това е и очакваната от всички финансисти лихва, която регулярно се обявява след съвещание на Борда на федералния резерв. Всъщност тя не е фиксирана и задължителна, а е желана цел,която Борда си поставя за изпълнение чрез операциите на открития пазар.
 
==== Количествено улесняване ====
Федералният резерв на САЩ използва редица средства, за да се справи с възникналата финансова и икономическа криза. Едно от използваните средства е политиката на „количественото улеснение”, чрез която Федералният резерв изкупува корпоративни облигации и акции притежавани от банки и други финансови институции. Основната цел на това количествено улесняване е да се предоставят пари на банките и финансовите институции, което ги стимулира да предоставят кредити на бизнеса. Федералният резерв е ползвал тази стратегия е през 90-те години на 20-ти век, но сега тя е особено актуална. Всеки месец, Федералният резерв изкупува дългосрочни американски държавни облигации и ценни книжа, обезпечени с ипотеки на стойност 85 милиарда долара.
 
==== Федерална комисия за отворен пазар ====
Федералната комисия за отворен пазар се състои от 12 члена, 7 от Борда на Губернаторите и 5 регионални директора на Банката на Федералния резерв. Федералната комисия за отворен пазар наблюдава операциите на отворения пазар. Тези операции са основен инструмент на националната парична политика и те засягат стойността на баланса на Федералния резерв, който е на разположение на депозитни институции, което от своя страна влияе на паричната и кредитна обстановка. ФКОП отговаря и за операциите на Федералния резерв на пазарите за чуждестранна валута.
 
==Бюджет==
Федералният резерв се самофинансира. По-голямата част от средствата идват от операциите на Резерва на отворения пазар и по-специално лихвите по портфейла на Съкровищни акции, както и капиталови приходи/загуби, който се пораждат от продажбата/покупката на акции и деривативи като част от операциите на отворения пазар.
 
Балансът на приходите идва от продажбите на финансови услуги(обработването на плащания от чекове и електронни плащания) и други заеми. Бордът на губернаторите издава бюджетен доклад веднъж годишно за нуждите на Конгреса. Има два доклада с информация относно бюджета. Един наречен „Годишен доклад”, който описва пълните извлечения по баланса с приходи и разходи, както и чистата печалба или загуби. Този доклад включва също информация относно нивото на заетост в системата. Другият доклад, който по-подробно разяснява разходите направени от системата като цяло, се нарича „Годишен доклад: преглед на бюджета”. Това са доклади, които са доста изчерпателни и могат да бъдат намерени на официалната уебстраница на Борда на губернаторите.
 
== 1913-1929 ==
{{авторски права}}
Създаденият през [[1913]] Федерален резерв е така изграден и настроен, че да действа като машина за инфлация. На първо място единствено и само банките на Федералния резерв могат да печатат и пускат в обращение пари. Банките, членове на системата са лишени от възможността сами да създават пари и могат да ги набавят единствено от Федералния резерв, като са задължени да държат при него определени минимални резерви. Наличното злато е централизирано и прибрано от резерва, който го използва като основа за банкнотна емисия. Установени са и минималните резервни ограничители – 35 % за депозитите при поискване и 40% за банкнотната емисия. Нагледно представена системата представлява обърната пирамида. Най-отгоре са банките - не членуващи в системата, които за да обслужват клиентите си трябва да имат сметки в банките членки, които пък от своя страна лягат върху Федералния резерв. Той на свой ред пък трупа своите депозити и банкноти върху централизирания златен резерв.
Нека предположим, че преди създаването на резерва всички налични златни или сребърни резерви в трезорите на банките са били един милиард долара. Тогава те могат да увеличат кредитите си до 10 милиарда, запазвайки минималните изисквания и резерви от 10%. След създаването на ФРС тези минимални резерви се депозират в системата. От тях се заделят изискваните 35 % резерви, а останалите 650 млн. долара могат да се предоставят отново на банки членки, които след като приспаднат необходимите свои резерви да увеличат кредита си с нови 1,9 милиарда долара и т.н. след като цикъла се повтаря многократно в крайна сметка те могат да раздуят кредита си до 29 милиарда долара, т.е. да добавят нови 19 милиарда долара към предишните 10 милиарда долара преди създаването на ФРС и то при същите налични резерви.
Това е само един от начините за предизвикване на инфлация. До създаването на ФРС през 1913 г. най-разпространената форма на книжни пари е т.нар. златен сертификат, който е 100% гарантиран от златните резерви на банките. За няколко години обаче след създаването си резервът постепенно изтегля златните сертификати от обращение и ги заменя с банкноти на Федералния резерв, които обаче са покрити само на 40 % от стойността си от златни сертификати, т.е. 60% от златото, служило дотогава като резерв може да се използва за печатане на нови пари.
В добавка към това минималните изисквания за резервите на банките в процент от депозитите при поискване са намалени от 21,1 % преди създаването на резерва до средно 9,8 % след това. В резултат депозитите нарастват от 9,7 милиарда долара през юни 1914 г. до 19,1 милиарда долара през [[1920]]. За сравнение депозитната база на банките не членуващи във ФРС нараства за същото време само с 1/3.
Друга инфлационна стъпка е решението за драстично намаляване на резервните изисквания за срочните депозити сравнено с тези за депозитите при поискване. Докато преди създаването на ФРС банките са задължени да резервират средно 21,1% от всичките си депозити, то след [[1913]] резерва драстично орязва резервните изисквания за срочните депозити до ниво от 3%. Както признават самите чиновници на Федералния резерв тези корекции развиват тенденцията банките да стимулират клиентите си да трансферират средства в срочни депозити. Така до като за периода до [[1925]] депозитите при поискване нарастват с 36%, то срочните депозити нарастват с 76%.
Въпросът е кому е била нужна тази инфлационна политика на лесни пари?
През [[1914]] президентът Уилсън назначава Бенджамин Стронг на смятания дотогава за най-влиятелен пост във ФРС. Той е назначен за управител на Федералната резервна банка на Ню Йорк и бързо превръща тази си позиция в доминираща за цялата система, до степен че да провежда самостоятелна политика без консултиране и дори против желанията на Борда на Федералния резерв във Вашингтон.
Самият Стронг, подобно на други значими фигури от тогавашното висше общество не се появява от нищото. До момента на назначаването си той оглавява създадената от Морган тръстова компания в Ню Йорк. Не би било пресилено да се каже, че той е човек работещ за Морган и неговите финансови интереси. Ето защо и провежданата инфлационна политика се оказва манна небесна за Морган и неговите бизнес начинания. Като фискален агент на [[Банк ъф Ингланд]] Морган е дълбоко затънал в каузата на Антантата през Първата световна война и се радва на монопол в отпускането на Англия и Франция военни заеми. Нещо повече Морган финансира повечето от фабриките експортиращи въоръжения за воюваща Европа. Не е за чудене че Морган и неговите бизнес партньори поели водачеството на пробританска и профренска пропаганда в Съединените щати за включване във войната на страната на Антантата. Всеки направил подобни колосални инвестиции в застрашените от поражение страни би преследвал подобна политика. Но в крайна сметка без инфлационната политика на ФРС, която осигурява купища от евтини и изобилни пари, подобни авантюристични инициативи не биха били възможни.
Стронг обаче продължава инфлационната си политика и след голямата война главно за да подкрепи саморазрушителната инфлационна политика на Великобритания. Главна световна сила и победителка от войната, Британия в лицето на тогавашния си финансов министър [[Уинстън Чърчил]] /реабилитиран след Дарданелската катастрофа/ взема съдбоносното решение да се върне към златния стандарт, отменен през войната. Катастрофалната грешка обаче е, че курсът на лирата е закован на $4,86 без да се отчита военната инфлация свалила курса и&#768; на международните пазари до 3,40$. Великобритания убеждава и останалите европейски страни да се върнат, но не към първоначалния златен стандарт, а да основат валутите си на британския паунд, който единствено да бъде обратим в злато.
Надценения курс на лирата обаче прави британският износ прекомерно скъп и единственото възможно решение е понижаване на цените и заплатите. Това на свой ред предизвиква стачки и масови вълнения и като социално по-безболезнено решение англичаните приемат политиката на индуцирана инфлация. Резултатът е отрицателен търговски баланс и изтичане на злато към САЩ. Възможните решения са или Англия да девалвира лирата и да излезе от златния стандарт или да убеди САЩ сами да предприемат инфлационна политика и така златния поток от Британия към САЩ да спре. Задачата по убеждаването е изпълнено брилянтно от управителя на банка „Фингланд” Монтагю Норман. Той развива близо приятелство Стронг като пътува периодично инкогнито до щатите, където участва в тайни срещи със Стронг и изкопчва от него уверение, че САЩ ще следва твърдо проинфлационна политика. Британската лира е спасена и чрез отпуснати заеми директно от Федералния резерв и [[Джей П. Морган]] съответно за 200 и 100 млн.$.
ФРС тайно, без законодателно решение и контрол, без знанието на обществеността се опитва изкуствено да запази просперитета в света чрез преднамерена инфлация на парично кредитната маса. За целта дори не се изисква печатане на пари: парите в обращение в САЩ са 3,68 милиарда $ в началото на 20-те години и 3,64 милиарда, когато бумът свършва през 1929 година. Но разширението в парични заместители или кредит е огромно: от 45,3 милиарда $ през 1921 г. до над 73 милиарда $ през 1929 година. Инфлацията обаче е там и расте през цялото време. Между [[1919]]-[[1929]] година производителността нараства с 43% без съответстващо намаление на цените. Степента до която това не става отразява и нивото на инфлацията, предизвикано от политиката на ФРС. Съвсем закономерно работниците, които щяха да са най-облагодетелствувани от спадането на цените са принудени да се борят за оцеляване. През декември 1927 г. президентите Кулидж и Хувър гордо претендират, че средните надници в промишлеността са стигнали 1200 $ годишно, но правителствените агенции оценяват, че издръжката на семейство в „здраве и приличие” струва 2000 $ годишно. Американската икономика е и силно дебалансирана – 5% от населението с най-големи доходи има 1/3 от целия личен доход, а те не купуват фордове или шевролети. Частта на дохода, получена от лихви, дивиденти и ренти спрямо заплатите е два пъти по-голяма от нивото след 1945 година. Политиката на Стронг облагодетелства тези, които не се издържат със заплати и са основни участници в борсовите спекулации, довели краха от 1929 година.
Американските управници отхвърлят рационалния избор на свободната търговия и твърдите пари като се насочват към протекционистките мита и инфлацията. Защитените от митата вътрешни отрасли, субсидираните с евтини кредити експертни отрасли и инвестиционните банки, които пускат облигациите – всичките те печелят. Губещо е населението като цяло, което се лишава от ниски конкурентни цени, евтин внос, страда от предизвиканата инфлация и от последвалото търкаляне по нанадолнището. Политиката на продължителен кредит-инфлация би била оправдана ако лихвените проценти бяха оставени да достигнато естественото си ниво, т.е. ако производителите и фермерите, които взимат заеми, плащаха лихвите в размер, по който спестителите са готови да им ги дадат. Но ФРС отново работи за да запази изкуствено занижени лихвените проценти. Дори през самата [[1929]] федералните банкери не вдигат лихвите и се държат за евтините пари, поддържайки последната фаза на спекулациите. През същото това време немският банкер Ялмар Шахт постоянно апелира за истински златен стандарт като единствено средство, гарантиращо че експанзията ще се финансира от истински доброволни спестявания, а не от банков кредит, определян от една малобройна олигархия финансови зевсове. Представителите на монетаристите от Виенската школа [[Лудвиг фон Мизес]] и [[Фридрих Хайек]] открито заявяват, че цялата инфлационна политика е корумпирана. Топлите връзки между Стронг и Морган както и между английските банкери и финансистите отвъд Атлантика сочат, че тези твърдения не сами били далеч от истината.
 
== След 1929 ==
Очакваният срив през [[1929]] година и участието на Федералния резерв в изкуствения бум през 20-те пораждат всеобщо възмущение и недоверие срещу банковата система като цяло. Започва масово осребряване на банкови депозити и дори на банкнотите на Федералния резерв в злато. В тази ситуация икономическата логика изисква изкуствено занижените лихвени проценти да се вдигнат до естественото си ниво. Министърът на финансите Андрю Мелан препоръчва „ликвидиране на работните места, ликвидиране на акциите, ликвидиране на фермерите, ликвидиране на ипотеките и така да се очисти гнилото от икономиката. Това е и типичната схема на 19-ти и 20-ти век до 20-те години. Стопанската рецесия и борсовият спад са не само обичайно вродени, но и необходими части от цикъла на растежа. Те ликвидират не здравите елементи в икономиката и изгонват паразитите, както пише Дж. К. Голбрайд – „една полза от депресията е, че тя излага това което финансовите ревизори не са успели да открият”. Всичко което се иска от правителството и деловите кръгове е търпение. Рецесията от 1920 година а и много преди нея се саморегулират за една година. Няма причина рецесията от 1929 година да изисква по-дълго време, защото американската икономика е здрава в основата си, по думите на президента Кулидж. В края на паниката индексът на акциите е спаднал от 452 на 224, т.е. изхвърлен е бил спекулативния елемент, като оставя здравите акции с приблизително правилната им цена по отношение на дохода. Ако на рецесията е било позволено да се саморегулира, както би станало до края 1930 година, аналогично на предишните случаи, доверието е щяло да се възстанови и е нямало да има световен провал.
Още от самото начало, президентът [[Хувър]], а след него и [[Рузвелт]] се нахвърлят върху икономическият цикъл с всички средства на държавата. Кредит-инфлацията се подновява като Федералният резерв добавя нови почти 300 милиона $ към кредитите само през последната седмица на 1929 година. Отчетът на банките членки на ФРС за последната седмица на октомври 1929 г. сочи повишение на депозитите с 1,8 млрд. $ (монетарна експанзия от 10% за една седмица) от които 1,6 млрд. $ за банките в Ню Йорк. Федералният резерв рязко намалява дисконтовия процент от 6 % на 4½ %. Това за кратко време спира спада на борсата но не е лекарството, което е нужно на боледуващата икономика. Оказва се натиск върху лидерите на промишлеността да не се намаляват заплатите, отпускат се нови грамадни кредити на земеделците, създадена е финансова корпорация за реконструкция, която започва огромни обществени строежи, финансирани чрез бюджетен дефицит.
Вместо съвземане пазарът отвръща като тръгва надолу, бавно и неумолимо, като влачи към унищожение цялата държава и подире и&#768; и света. Към 1932 г. индустриалния индекс „на Ню Йорк таймс” спада на 58 от 224 в края на паниката от 1929 година. Последният удар идва, когато протекционистичната политика на Америка се връща като бумеранг. Жестоките митнически тарифи пренасят депресията в Европа. Крахът на Кредит Анщалт, водещата банка на Австрия, бута цяла редица европейски плочки от домино, кара Британия и други страни да се откажат от златния стандарт и отприщва вълна от фалити. Изчезва и последния американски износ за Европа, а чужденците губят доверие в долара и започват да теглят авоарите си, като същата треска обзема и американските клиенти. За една година фалират около 700 американски банки и банковата система практически престава да работи. Накрая през [[1933]] година Рузвелт окончателно извежда Америка от златния стандарт по отношение на вътрешния пазар, превръщайки долара в книжна валута, печатана от ФРС.
Крахът от [[1929]] изважда на показ невежеството и наивността на всички банкери специалисти, бизнесмени от Уолстрийт; той показва, че те не разбират системата, която самонадеяно манипулират. Те се опитват да заместят с добронамерена политика онова, което Адам Смит нарича „невидимата ръка на пазара”. В крайна сметка тотално погрешната икономическа и парична политика през 20-те и 30-те години играе главна, макар и пренебрегвана роля, в подготовката на Втората световна война. След войната държавният секретар на САЩ прави разтърсващия коментар, че „Войната не избухна между САЩ и държавите, с които ние успяхме да договорим търговски споразумения. Нещо повече, с много малки изключения държавите, с които подписахме подобни договори воюваха заедно с нас срещу Хитлер”.
 
== Федералният резерв след Втората световна война ==
Главна цел на САЩ след приключване на войната е реформирането на международната монетарна система към нова форма на международен златен стандарт. Новата система изкристализира окончателно на международната конференция в Бретън Уудс през 1944 г., не без активната намеса и натиск от страна на Америка. Резултатът е подобен на злощастната британска система от 20-те години. Разликата е че сега световните валути се съотнасят спрямо американския долар, който пък е поддържан от огромните златни резерви натрупани в Америка през войната. Федералният резерв се задължава неограничено при поискване да обменя долари срещу злато по фиксиран курс от 35 $ за унция злато. Останалите валути имат определено златно съдържание, на чиято база и съответен курс спрямо долара, който е избран за единствена световна резервна валута.
За известно време икономическите и финансови лидери мислят, че договореностите от Бретън Уудс са истинска златна мина. Сега Федералният резерв ще може не обезпокояван да надува инфлацията в къщи, докато доларите се трупат в чужбина и се използват като резерви на централните банки. Т.е. домашната инфлация ще бъде изнасяна в чужбина, без да влияе негативно върху икономиката на САЩ. За разлика от класическия златен стандарт щатският долар ще се радва на престижа да бъде гарантиран чрез златните резерви, но без на практика да е необходимо обмяната му в злато. Американските финансисти арогантно настояват, че никой не бива да се притеснява за трупащите се навън доларови баланси, тъй като чужденците няма да ги обръщат в злато.
През 50-те и 60-те години обаче страните от [[Западна Европа]] обръщат предишната си проинфлационна политика и се връщат към поддържането на стабилни и неинфлационни пари. Западна [[Германия]], [[Франция]] и [[Швейцария]] увеличават исканията си за обмяна на доларови резерви в злато, което бързо започва да изтича от САЩ. За да задържи цената на златото на фиксираното ниво САЩ започват да продават злато срещу долари на свободните пазари в [[Лондон]] и [[Цюрих]]. Проинфлационната политика на Федералния резерв продължава да подкопава Бретънуудската система и през [[1968]] година е установена двойна система. Идеята е, че САЩ няма повече да поддържат долара и фиксираната цена от 35 $ за унция злато на свободните пазари, но от друга страна се запазва златно-доларовия стандарт между САЩ и централните банки на други страни, които могат да изискват обмяна на долари срещу злато по фиксирания курс. Неуспешните опити на САЩ да убеди чуждестранните централни банки да се въздържат от предявяване на доларовите си резерви за обмяна обрича и тази половинчата система на неуспех. На [[15 август]] [[1971]] президентът Никсън обявява, че САЩ излизат от златния стандарт и преминават към система на [[фиатни пари]] ([[шокът Никсън]]). Така президентът де факто обявява национален банкрут и пълен провал на страната си да посрещне международните си финансови ангажименти. Междувременно Конгресът на САЩ постепенно премахва всякакви законови рестрикции за Федералния резерв относно увеличението на паричната емисия.
 
По време на управлението на Картър (1977- – 1980) икономиката е в рецесия и [[инфлация]]та расте, достигайки рекордни нива на [[лихва|лихвите]] по заемите – 13.5% през 1981 г.<ref name = "NYT">{{cite news | title = To Treat the Fed as Volcker Did |work=The New York Times| date = December 4, 2008| url =
http://www.nytimes.com/2008/11/05/business/05views.html| accessdate = 2010-02-01}}</ref> Това пък води до обезценка на депозитите и е начало на криза в заемите и спестяванията. Инвестициите в инструменти с фиксирана възвръщаемост се оказват по–малко изгодни, а пазарите на [[държавни ценни книжа]] се оказват под натиск. За да овладее ситуацията, Картър назначава [[Пол Волкър]] за председател на Федералния резерв през август 1979. Волкър повишава лихвите по депозитите, за да забави икономиката и да намали инфлацията и успява, но само наполовина, тъй като се стига до изключително неприятната [[стагфлация]], когато икономиката е забавена и безработицата се е увеличила, без да се намали инфлацията.
 
Затова през октомври 1979 г. в [[Парична политика|паричната политика]] на Федералния резерв настъпва рязък обрат. [[Кейнсианство]]то се превръща в маргинална теория, като отстъпва място на либералните и не-интервенционистки възгледи на [[Монетаризъм|монетаризма]]. Като основна дестабилизираща сила се посочва инфлацията и стопанската политика се ориентира еднозначно за борба с нея. Така стагфлационната криза приключва, като инфлацията, спада до 3.2% през 1983 г.<ref name = "NYT"/>.
 
== Критика ==
Системата на Федералния резерв е търпяла много критики от основаването си през 1913 г. Сред основните обвинения са твърденията, че Федералният резерв нарушава Конституцията на САЩ и че възпрепятства икономическия просперитет. Други твърдения са, че системата на Федералния резерв функционира като частни корпорации с частно финансиране. През годините е имало опити да се одитира Федералният резерв и дори се стига до гласуване на закон от Камарата на представителите през 2012 г.
 
== Заключение ==
Обикновеният американец от края на [[18 век]] и началото на [[19 век]] би извикал от ужас, а след това и незабавно би отхвърлил идеята за създаване на могъща централна банка, която да притежава абсолютен контрол върху паричната емисия и финансово-кредитна политика. В унисон с тази доктрина през целия [[19 век]] в американската банкова система цари пълен хаос. Създадени са хиляди нестабилни банки, които фалират ежедневно и са изцяло облекчени откъм надзор и контрол от страна на властите. Неуспешни излизат и няколкото опита за създаване на централна банка.
В края на [[19 век]] правителството все пак е принудено да се намеси, макар и твърде нерешително и тромаво, за да избави системата от нежеланите последици на икономическия бум. Създадено е антимонополното законодателство на [[Шърман]], което поне отчасти да обуздае разпасалите се магнати и да върне свободната конкуренцията в икономическия механизъм. През [[1913]] е съживена идеята за създаването на централна банка в лицето на ФРС. Замислен като федерална, политически необвързана, и автономна институция, Федералният резерв е призван да гарантира чрез своята политика стабилността на финансовата система и паричното обращение като здрава основа, върху която да се развива американската предприемчивост. Още в самото начало обаче, а и впоследствие ФРС трудно успява да изпълни основните си задачи. Проблемите се залагат още в самата структура и организация на новата централна банка. Дали от липсата на опит или поради вроденото недоверие у американците в централната власт, ФРС е създадена като структура прекалено независима от федералното правителство, по близка до интересите на частните банки членки и особено на Нюйоркската банка на Федералния резерв. Резултатът е, че Морган и другите босове от същия калибър на практика подчиняват ФРС, „приватизирайки” националния интерес и впоследствие потвърждават максимата, че единственото нещо по–лошо от държавния монопол е частният монопол. Дългата ръка на финансовата олигархия, а не дългата ръка на пазара може да се види в услужливата политика на резерва по време на Първата световна воина и в близкото трансатлантическо приятелство между Стронг и Норман довело до кризата от [[1929]].
Но дори и след тежките кризисни години ФРС не успява да постигне стабилност.Резервът продължава трескаво да печати пари за да финансира вътрешното охолство и потребление на американския народ, както и поддържането на международния статус на велика сила чрез военни разходи. Наивните теории, че чуждите банкери ще предпочетат изобилието от зелени банкноти в трезорите си пред блясъка на златото се сгромолясват, когато кризата идва през [[1971]].
Доларът обаче е спасен от истински крах и то не заради някакво чудо, а заради факта че продължава да бъде господстваща резервна валута и че няма силна конкуренция в тази си роля. ФРС може да продължи спокойно с предишната си политика и да печати още долари, вярно малко позагубили стойност и престиж, но все още широко приемани в цял свят.
 
== Източници ==
<references />
* [http://vasil.elliott-wave.info/tag/%D0%A4%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%BD-%D1%80%D0%B5%D0%B7%D0%B5%D1%80%D0%B2 Материали за Федералния резерв на САШ]
 
== Виж още ==
Взето от „https://bg.wikipedia.org/wiki/Федерален_резерв“.