Федерален резерв: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
без оспорен текст с авторски права, неработещ линк
мРедакция без резюме
Ред 1:
{{експерт}}
{{POV}}
 
'''Федералният резерв''' ({{lang-en|Federal Reserve System, Federal Reserve}}; неформално ''Fed'', {{lang-bg|''Фед''}}) е [[централна банка|централната банкова система]] на [[САЩ]], основната институция, която определя [[паричната политика]] на [[Съединените американски щати]].
Line 25 ⟶ 24:
Всяка резервна банка се управлява от Съвет на директорите, състоящ се от 9 директора – трима назначени от Федералния борд на управителите и шест от местните банки–членки. Измежду състава си Съветът избира свой председател и назначава, и освобождава Президента и служителите на банката. От печалбата от своите операции резервните банки изплащат установения в закона 6-процентен дивидент на банките акционери, заделят резерви, а остатъка се превежда в Бюджета на САЩ.
 
Централна роля във ФРС играе БордаСъвет на управителите. Той има седмина членове, назначавани от президента и утвърждавани от [[Сенат на САЩ|Сената]] за 14-годишен мандат. Членовете се избират само за един мандат, но Управител, който е бил назначен да довърши непълен мандат, може да бъде назначен за още един мандат. Президентът назначава два от членовете на Борда за председател и зам.-председател с 4-годишен мандат.
 
Главна задача на БордаСъвета на управителите е формулирането на монетарната политика. Седмината члена на БордаСъвета на управителите са мнозинство в 12-членния Федерален комитет за операциите на открития пазар наред с останалите петима, които се избират от резервните банки. Един от тези петима члена е задължително Президента на резервната банка на Ню Йорк, а президентите на другите резервни банки заемат останалите четири места на ротационен принцип на годишна база. Според Закона ФКООП сам определя своята организация и избира ръководството си. Традиционно председателят на БордаСъвета на управителите на ФРС е избиран и за председател на ФКООП, а президентът на Резервната банка на Ню Йорк за заместник-председател. По закон ФКООП се събира най-малко четири пъти годишно във Вашингтон, но от 1981 г. се организират осем редовни срещи годишно през пет до осем седмици. Срещите са закрити за обществеността.
 
Преди всяко събиране на Съвета неговите служители изготвят писмени доклади за миналото и бъдещото икономическо развитие, които доклади са разпращат до членовете на съвета и до президентите на резервните банки. На самото заседание служителите изнасят устни доклади върху настоящата и бъдеща бизнес ситуация, върху състоянието на националните и международни финансови пазари. В последващата дискусия членовете обсъждат индикатори като: равнището на заплатите и цените, заетостта и продукцията, приходите и разходите на домакинствата, инвестициите, запасите, лихвите, фискалната политика и кредитните агрегати. Всеки от присъстващите изразява неговите виждания по текущото състояние на икономиката и подходящата насока за монетарна политика. Накрая Съвета постига консенсус по политиката и съставя директива, която се изпраща на Федералната резервна банка на Ню Йорк за изпълнение при провеждането на ежедневните операции на открития пазар.
 
== След Втората световна война ==
През 50-те и 60-те години обаче страните от [[Западна Европа]] обръщат предишната си проинфлационна политика и се връщат към поддържането на стабилни и неинфлационни пари. Западна [[Германия]], [[Франция]] и [[Швейцария]] увеличават исканията си за обмяна на доларови резерви в злато, което бързо започва да изтича от САЩ. За да задържи цената на златото на фиксираното ниво САЩ започват да продават злато срещу долари на свободните пазари в [[Лондон]] и [[Цюрих]]. Проинфлационната политика на Федералния резерв продължава да подкопава Бретънуудската система и през [[1968]] година е установена двойна система. Идеята е, че САЩ няма повече да поддържат долара и фиксираната цена от 35 $ за унция злато на свободните пазари, но от друга страна се запазва златно-доларовия стандарт между САЩ и централните банки на други страни, които могат да изискват обмяна на долари срещу злато по фиксирания курс. Неуспешните опити на САЩ да убеди чуждестранните централни банки да се въздържат от предявяване на доларовите си резерви за обмяна обрича и тази половинчата система на неуспех. На [[15 август]] [[1971]] президентът Никсън обявява, че САЩ излизат от златния стандарт и преминават към система на [[фиатни пари]] ([[шокът Никсън]]). Така президентът де факто обявява национален банкрут и пълен провал на страната си да посрещне международните си финансови ангажименти. Междувременно Конгресът на САЩ постепенно премахва всякакви законови рестрикции за Федералния резерв относно увеличението на паричната емисия.
 
По време на управлението на Картър (1977 – 1980) икономиката е в рецесия и [[инфлация]]та расте, достигайки рекордни нива на [[лихва|лихвите]] по заемите – 13.5% през 1981 г.<ref name = "NYT">{{cite news | title = To Treat the Fed as Volcker Did |work=The New York Times| date = December 4, 2008| url =
http://www.nytimes.com/2008/11/05/business/05views.html| accessdate = 2010-02-01}}</ref> Това пък води до обезценка на депозитите и е начало на криза в заемите и спестяванията. Инвестициите в инструменти с фиксирана възвръщаемост се оказват по–малко изгодни, а пазарите на [[държавни ценни книжа]] се оказват под натиск. За да овладее ситуацията, Картър назначава [[Пол Волкър]] за председател на Федералния резерв през август 1979. Волкър повишава лихвите по депозитите, за да забави икономиката и да намали инфлацията и успява, но само наполовина, тъй като се стига до [[стагфлация]], когато икономиката е забавена и безработицата се е увеличила, без да се намали инфлацията.
 
Затова през октомври 1979 г. в [[Парична политика|паричната политика]] на Федералния резерв настъпва рязък обрат. [[Кейнсианство]]то се превръща в маргинална теория, като отстъпва място на либералните и не-интервенционистки възгледи на [[Монетаризъм|монетаризма]]. Като основна дестабилизираща сила се посочва инфлацията и стопанската политика се ориентира еднозначно за борба с нея. Така стагфлационната криза приключва, като инфлацията, спада до 3.2% през 1983 г.<ref name = "NYT"/>
 
== Критика ==