Джагфар тарихъ: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м Премахнати редакции на Франк Синатра (б.), към версия на Jingiby
Премахната редакция 7936803 на Jingiby (б.)
Ред 1:
'''„Джагфар тарихъ“''' ({{lang-tt|Җәгъфәр тарихы|Cäğfär Taríxı}}) — в превод "История на Джагфар", е спорен текст, претендиращ, че е компилация от ранни исторически материали за [[прабългари]]те, [[хазари]]те и други [[Евразия|евразийски]] [[номад]]и. Той говори за много личности и исторически събития, закойто коитопретърпява липсватняколко свидетелстваиздания отпървото другив източници1991г. Например, в него се споменават хазарските владетели от средата на 7 век [[Халга]] и [[Кабан]]Казан, коитоа липсватпоследното в [[Табари|ал-Табари]],2010 в [[Кембриджки ръкопис|Кембриджкия ръкопис]] иг. в [[Хазарска преписка|Хазарската преписка]] или в който и да е друг запазен документТурция.
 
Има множество податки, че текста е изпълнен с думи от различни исторически периоди и понятия, термини и имена, известни ни само от отделни древни автори, заимствани са цели сюжети и имена от редица пантюркисти и дори автори на художествени произвения, и най-вероятно '''[[Джагфар тарихъ|„Джагфар тарихъ“]]''' е съвременен фалшификат, а не автентичен извор. <ref>https://www.facebook.com/notes/%D0%B3%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D1%82%D0%B5-5-%D0%BB%D1%8A%D0%B6%D0%B8-%D0%B7%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%B8-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5/%D1%84%D0%B0%D0%BB%D1%88%D0%B8%D1%84%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D1%83%D1%80%D1%83%D1%82%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%B4%D0%B6%D0%B0%D0%B3%D1%84%D0%B0%D1%80-%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%85%D0%B8-%D0%B8-%D0%BF%D1%80/1116542025083636</ref>
Макар някои историци да приемат частичната автентичност на „Джагфар тарихъ“,<ref>{{cite journal | last = Жук | first = В. Н. | authorlink = | year = 1996 | title = Кто вы, наши далекие предки? | journal = Bulgarian Historial Review | volume = 1 | pages = 3-46}}</ref><ref>{{cite journal | last = Баранов | first = И. А. | authorlink = | year = 1997 | title = Великая Болгария и Крым: итоги и проблемы изучения | journal = Международная конференция „Византия и Крым“. Тезисы докладов | pages = 19-21}}</ref><ref>{{cite journal | last = Станилов | first = Ст. | authorlink = | year = 2003 | title = Хазарската теза. Принос към проблема за идентификация на археологическата култура на Кубратовата Велика България | journal = Българи и хазари през ранното средновековие | pages = 62-63}}</ref> преобладава мнението, че това е фалшификат от 19-20 век, съдържащ смесица от реални данни и измислици.<ref>{{cite journal | last = Толочко | first = П. П. | authorlink = | year = 2001 | title = Миф о хазаро-юдейского основания Киева | journal = Российская археология | volume = 2 | pages = }}</ref><ref>{{cite book | last = Приходнюк | first = О. М. | authorlink = | title = Степове населення Украіни та східні слов'яни (друга половина I тис. н. е.) | year = 2001 | publisher = | location = Киів | isbn = | pages = 25}}</ref><ref name="рашев">{{cite book | last = Рашев | first = Рашо | authorlink = Рашо Рашев | title = Прабългарите през V-VII век | edition = Трето издание | year = 2005 | publisher = Орбел | location = София | isbn = 954-496-073-2 | pages = 47-48}}</ref> Според защитниците му „Джагфар тарихъ“ е написан около [[1680]] г. в някогашното [[Казанско ханство]] по заповед на сеид [[Джагфар]]. Те смятат оригинала за изгубен, като текстът е запазен само в руски превод, за който се твърди, че е направен от [[Ибрагим Нигматулин]] (1916-1941 г.). Той е публикуван за пръв път през 1993 г. без научен коментар.<ref name="рашев"/>
 
==Дискусии==
МакарРедица някоируски и български историци даприемат приематизцяло частичнатаили автентичностчастично автентичността на „Джагфар тарихъ“,<ref>{{cite journal | last = Жук | first = В. Н. | authorlink = | year = 1996 | title = Кто вы, наши далекие предки? | journal = Bulgarian Historial Review | volume = 1 | pages = 3-46}}</ref><ref>{{cite journal | last = Баранов | first = И. А. | authorlink = | year = 1997 | title = Великая Болгария и Крым: итоги и проблемы изучения | journal = Международная конференция „Византия и Крым“. Тезисы докладов | pages = 19-21}}</ref><ref>{{cite journal | last = Станилов | first = Ст. | authorlink = | year = 2003 | title = Хазарската теза. Принос към проблема за идентификация на археологическата култура на Кубратовата Велика България | journal = Българи и хазари през ранното средновековие | pages = 62-63}}</ref>, преобладавано немалко свои привърженици, особено в Русия, има и мнението, че това е фалшификатпроизведение не от 16ти, а от 19-20 век, съдържащсъдържащо объркваща смесица от автентични реални данни и измислиципълни мисификации.<ref>{{cite journal | last = Толочко | first = П. П. | authorlink = | year = 2001 | title = Миф о хазаро-юдейского основания Киева | journal = Российская археология | volume = 2 | pages = }}</ref><ref>{{cite book | last = Приходнюк | first = О. М. | authorlink = | title = Степове населення Украіни та східні слов'яни (друга половина I тис. н. е.) | year = 2001 | publisher = | location = Киів | isbn = | pages = 25}}</ref><ref name="рашев">{{cite book | last = Рашев | first = Рашо | authorlink = Рашо Рашев | title = Прабългарите през V-VII век | edition = Трето издание | year = 2005 | publisher = Орбел | location = София | isbn = 954-496-073-2 | pages = 47-48}}</ref> Според защитницитеТой муговори „Джагфарза тарихъ“много еличности написани околоисторически [[1680]]събития, г.за вкоито някогашнотолипсват [[Казанскосвидетелства ханство]]от подруги заповедизточници. наНапример, сеидв [[Джагфар]].него Тесе смятатспоменават оригиналахазарските завладетели изгубен,от катосредата текстътна е7 запазенвек само[[Халга]] ви руски превод[[Кабан]], закоито койтолипсват сев твърди[[Табари|ал-Табари]], че е направен отв [[ИбрагимКембриджки Нигматулинръкопис|Кембриджкия ръкопис]] (1916-1941и г.).в Той[[Хазарска екореспонденция|Хазарската публикуванпреписка]] заили пръвв пъткойто прези 1993да г.е бездруг научензапазен коментардокумент.<ref name="рашев"/>
 
Според защитниците му „Джагфар тарихъ“ е записан около [[1680]] г. в някогашното [[Казанско ханство]] по заповед на сеид [[Джагфар]]. Те смятат оригинала за изгубен, като текстът е запазен само в руски превод, за който се твърди, че е направен от [[Ибрагим Нигматулин]] (1916-1941 г.). В сводa били включени летописите: „Гази-Барадж тарихъ“ (1229—1246 гг.) Гази-Бараджа, „Праведния път, или Благочестивитее деяния на булгарските шейхове“ (1483 г.) Мохаммед-Амина, „Казан тарихъ“ (1229—1246 г.) Мохамедяр Ву-Юргана, „Шейх-Гали китаби“ (1605 г.) Иш-Мохамед и различни други. Той е запазенн заедно с включените към него "Шан кизи дастани"<ref>1. Микаэл Башту ибн Шамс Тебир. Шан кызы дастаны (Сказание о дочери Шана). 882 г. Под ред. Ф. Г. - Х. Нурутдинова.— Казань,1990.; 2. Mikail Ваutu ibn Uams Теbir.San Kizi dastani. 882 yili; Ankara, 1991.; 3. Шамсi Башту. Легенда про доньку Шана. Фрагменты з поеми, Хронiка 2000. Вип. 1., Київ, 1992.; 4. Микаил Бащу Ибн Шамс Тебир, Сказание за дъщерята на хана - епосът на прабългарите 882г., преводач: Георги Костов, Агато, София, 1997.</ref> (865 г.) Микаил Бащу Иби Шамс Тебир и " Барадж дастани". за пръв път е публикуван в 1993 г. без научен коментар.<ref name="рашев"/>
 
Според нейния издател, Фархат Нурутдинов, оригиналът се е пазел в библиотеката на Булгарската ислямска духовна академия в [[Казан]]. При погрома над нея в 1884 г той е унищожен, но оцеляват преписите от студенти на ваисовското медресе „Булгария“, които под ръководството на Сайфуллин в 1887 г са пернесени в [[Петропавловск]]. Текстът, написан на "тюрко Булгарски" (езика на Волжските българи) с арабски букви е преведен на руски език в Петропавловск от чичо му Ибрахим Мохамед-Каримович Нигматулин (1916—1941), който е направил това, за да го спаси от акцията на НКВД за конфискация и унищожаване на старите български документи, написани с арабска писменост след унищожаването на Ваисовското движение в 1923 г., когато то е забранено и инкриминирано за антисъветска дейност и опит за създаванне на буржоазно-демократична Булгарска Република. Ръкописът, съдържащ текста, е унищожен от агентите на НКВД, а самият Ибрахим Нигматулин бил убит по време на Втората световна война. Преводът е запазен от майка му, която в крайна сметка го предава на внука си, Нурутдинов през 1976 г. Той успява да копира части от превода, но първоначалният превод и екземплярите са откраднати от селската къща на баща му през 1980 г. от неизвестни извършители. След промените Нурутдинов успява да публикува останалия текст, <ref>[http://s155239215.onlinehome.us/turkic/10_History/Djagfar_Tarihi/DjagfarTarihi%20Preface.htm The preface of the book Cäğfär Taríxı]</ref> който претърпява няколко издания, последното в 2010г.
 
==Текстове==
'''В "Джагфар Тарих" за старата Велика България е записано следното''' <ref>“В 605 году Тубджак, прокняжив 15 лет, скончался, оставив своему старшему сыну Бу-Юргану обширное бекство от Учулы до реки Аксу и от Кук-Куянтау до Джалды. А новому балтавару Кара-Булгара очень скоро не повезло. Хакан авар осадил один румский город, и, как всегда, первыми на приступ его пошли анчийцы, а за ними - булгары. Когда хакан решил, что силы защитников сломлены, то велел булгарам уступить место своим аварам. Но румцы разбили авар, и хакан в ярости обвинил в поражении Бу-Юргана и велел поднять на трон балтаваров Кара-Булгара младшего сына Тубджака - Албури. Смещенный Бу-Юрган ушел с частью булгар в румскую часть Джалды и нанялся на службу тамошним румцам. Он отличался такой необыкновенной силой, что был прозван Ар-Бугой. Его пребывание на румской службе было недолгим, ибо власть аварского хакана вскоре после его поражения пошатнулась, и он смог вернуться на свою любимую реку Буга-Идель. Сам балтавар кочевал между реками Бурат и Буга-Идель, а ставкой имел аул Кашан. Старший сын Албури - Курбат кочевал тогда между сакланским аулом Аскал на Бури-чае и аулом Харька на Аксу и ставкой имел аул Балтавар...”
“В 618 году обезумевший аварский хакан позвал к себе Албури будто бы для переговоров и вероломно казнил его в своей ставке за нападение анчийцев на авар. Между тем авары сами напали на галиджийских ульчийцев и угнали их скот. При этом несколько авар было убито сопротивлявшимися разбою анчийцами, что позволило сардару авар выдать себя за жертву ульчийского нападения... Перед поездкой Албури к хакану Бу-Юрган увидел во сне кусок красной материи, в которую заворачивали покойников асы, и наконечник копья. Проснувшись, он в тревоге сказал брату: “Тангра сделал меня бояром и явил мне во сне знаки несчастья: красную материю для покойников и наконечник копья, на который насаживают головы убитых. Это указывает на то, что тебя в ставке хакана ждет смерть. Не езди туда!” Албури не послушал его и погиб. А народ признал Бу-Юргана бояром или аскалом, то есть прорицателем... Когда весть об убийстве дошла до булгар, Бу-Юрган отправился в Рум и заявил там о том, что Кара-Булгар разрывает всякую связь с аварами и готов к заключению союза с Румом против них. Обрадованный румский кан тут же признал бека независимым балтаваром Кара-Булгара и заключил с ним союз... Когда Ар-Буга прибыл к своему народу, то бии хотели тут же поднять его на булгарский трон. Но Бу-Юрган ценил звание бояра больше, чем канский титул и так сказал людям: “Народ, конечно же, волен сам выбирать себе правителей, но не из бояров, назначаемых Тангрой...” По его совету булгары избрали своим балтаваром сына Албури, Курбата по прозвищу Башту, который тут же стал готовиться к войне с аварами. По приказу Курбата его младший брат Шамбат в 620 году возвел на месте аула Аскал на горах Куянтау город Башту и выступил из него во главе большого отряда из булгар, анчийцев и сакланов-русов на врага. Ему удалось быстро разгромить авар и захватить их страну. В этом ему помогли местные ульчийцы, а также башкорты, которые звали себя “хонтурчы” (хонтурчийцы) и были недовольны правлением аварского хакана. Но вслед за этим Шамбат провозгласил себя независимым правителем, а государство свое назвал Дулоба, то есть “Кочевищем Дуло”. Курбат, узнав об этом, велел брату вернуться на его службу, но тот отказался и получил от Башту прозвище “Кый” (“Отрезанный”, “Отделившийся”). Шамбат сидел в Дулобе тридцать три года и стяжал себе громкую славу победами над фарангами и альманцами. Служить под его знамена приходили и артанцы, и байлакцы, и галиджийцы, и аварские ульчийцы, и сакланы, и хонтурчийцы. Но все же, в конце концов, он был разбит фарангами и вернулся на службу Курбату. Балтавар велел Шамбату занять прежний пост - губернатора Башту... Жители города настолько любили его, что назвали цитадель Башту его именем - “Шамбат”, а весь город - его прозвищем “Кый”. И сейчас анчийцы называют Башту “Кыем”...”
“Пока Шамбат воевал в Дулобе, Курбат неутомимо расширял пределы Ак Булгар Йорты. Воспользовавшись смутой в Туранской Орде, он выбил хазарских тюрков из Джураша и стал хозяином всего, что находится между Сулой и Иделью. Из стремления еще больше унизить разбитых аварских и туранских правителей Курбат, наряду с титулом кана, принимает их титул хакана... Балтавар кочевал между городом Банджа на Азакском море и ставкой Хорысдан, которую называли и Батавыл, то есть княжеской ставкой... На обратном пути хакан непременно посещал ставки Тиганак и Балтавар и находившееся от нее [него, них] в дне пути место захоронения Бу-Юргана. А мать этого знаменитого бояра была из юрганского рода хонского племени хот или хотраг. А в древности это племя называлось сохот или, по-сербийски, хол, но затем слово это приобрело форму хот или хотраг. А из всех хонских племен только племя утиг или утяк могло соперничать по силе и численности с хотрагцами. А после разгрома хонов чинцами, тюрками и сербийцами, при кане Тигане по прозвищу Хин-Батыр, хоты и утиги разбежались в разные стороны. Хоты поселились на реке Соб или Собол (Субыл), ее правом притоке Байгул и ее левых притоках Сасы-Идель и Тора-су. А Собол впадает в Чулманское море. Кар дингезе и Кара дингез являются всего лишь заливами этого громадного моря. Имя великой реки Собол дали потомкам хотов, которые осели в ее области и во главе с бием Тубой, вместе с кара-оймеками, вошли в Державу в правление Колына и его сына Анбала. А так как отсюда привозили лучших в мире куниц, то и они от нас получили название “собол”.
“Старший сын Курбата Бат-Боян кочевал между Джалдой и средним течением реки Буга-Идель, причем одна часть его народа поднималась по левой стороне реки, а другая - по правой... Младший сын Курбата, Атилькэсэ, по прозвищу Аспарух, кочевал между Бурджаном и Бехташем, а утиги и мурдасы также подчинялись ему. Основная ставка его была в городе Бурджан на юге Джураша. Он был очень дружен с дядей - Шамбатом, сидевшим улугбеком Башту в окружении верных ему булгарских и сакланских биев и анчийских бояров. Эта привязанность очень не нравилась Курбату, всегда подозревавшему брата в готовности к измене, почему Атилькэсэ достался самый дальний от Кыя удел... Пока был жив такой хакан, в стране было спокойно. Но едва в 660 году его постигла смерть, как Шамбат при поддержке Атилькэсэ ополчился на нового хакана Бат-Бояна с целью завладения троном. Они позволили ему править более или менее спокойно только три года, после чего начали против него открытую войну. Так как Курбат перед смертью запретил булгарам сражаться друг против друга, то Шамбат напал на кана с ак-балынскими ульчийцами и сакланами-урусами, а Атилькэсэ - с мурдасами, масгутами, тюрками и наемным отрядом тюркмен... Война шла несколько лет. Атилькэсэ удалось разбить сабанов Бат-Бояна, после чего он разгромил Ас-Банджу и вместе с Шамбатом осадил хакана в Джалде. При этом людьми бека, особено мурдасами, было убито и немало булгар кана. Это вызвало большое недружелюбие между черными булгарами и этим сакланским племенем. Хакан пожаловался Атилькэсэ на действия его людей, но тот издевательски ответил: “Мурдасы не могли отличить твоих булгар от сабанов - ведь они говорят на сабанском языке...” Пять лет Шамбат при поддержке Атилькэсэ осаждал Джалду и считался на остальной части Саклан-Булгарской державы хаканом. В разгар этой осады вновь усилившиеся тюркские хаканы напали из-за Агидели на Саклан. Говорят, через реку из Тюркистана переправилось тогда 150 тысяч куманов, тюркмен-кук-огузов и кыргызов, объединенных именем основателя Тюркской державы Хазара. Шамбат с Атилькэсэ бросились навстречу врагу, но были разбиты и бежали с частью своих в Башту. Разгром этот произошел вследствие того, что во время битвы джурашские тюрки, мурдасы и утиги перешли на сторону хазар, а сербийцы бежали на север и укрылись в сурских лесах. Хазарам досталось большое количество пленных бурджанских булгар, которых они заставили воевать на своей стороне. Джалдайские булгары были так обозлены на прочих, что хотели тут же добить разбитых соплеменников в Башту. Но благородный Бат-Боян не дал воли своим чувствам и повел кимерцев на хазар. Противники съехались на реку, которую наши называли Алмыш, а кыргызы - Кельмес, и хакан Бат-Боян предложил вождю хазар Калге вернуть незаконно взятую им территорию Саклана. В ответ Калга велел своим переправиться через речку, и вспыхнула ожесточенная битва. Тангра помог своим рабам и заставил вождя бурджан Хумыка присоединиться к своим соплеменникам, вследствие чего булгарам, при поддержке отчаянных храбрецов - анчийцев, удалось одержать полную победу. С обеих сторон пало 90 тысяч воинов, из которых 50 тысяч были хазарами, а Калга был зарублен Хумыком, и с той поры хазары называли речку Алмыш “Калга”.
 
“Хазары чуть отошли, а когда Бат-Боян подошел к ним снова, новый хакан Кабан - племянник старого - предложил ему мир на следующих условиях: хазары сохраняют за династией Бат-Бояна Кара-Булгарскую и Булярскую части Саклана, а за родом Хумыка - Бурджан, в ответ на что балтавары отказываются от титулов хакана и кана, уступают тюркам сакланские степи между Нижним Широм и Джаиком и дают на внешние войны хазарам часть своих воинов или откупную дань за неучастие в них. Хумык согласился и отъехал в свой Бурджан, а Бат-Боян решил подумать и заключил с хазарами лишь перемирие. Однако на обратном пути он узнал, что в его отсутствие Шамбат и Атилькэсэ заняли его Джалду и двигаются на него. Хакан пришел в неистовство, нехарактерное для него. Опьяненный этим чувством он отправился к Кабану и заключил с ним предложенный им мир. Когда грамоты были скреплены печатями, хазарский хакан обнял Бат-Бояна и растроганно сказал: “У нас один Бог - Тангра, один род и один тюркский язык... Поэтому я считаю тебя своим родственником и братом. Кроме этого, я чувствую себя твоим должником, ибо твои люди прикончили ненавистного мне Калгу. Поэтому я помогу тебе стать хозяином в твоих собственных владениях”. Они вместе направляются в Кара-Булгар. Когда они были у аула Харька, Шамбат с Атилькэсэ вышли из Джалды из опасения оказаться запертыми там и устремились на союзников. Когда они сблизились, Бат-Боян предложил им без боя подчиниться ему. Те только посмеялись и бесшабашно поскакали в бой... Кабан не позволил балтавару вступить в сражение. Бросив навстречу мятежникам тюркмен, он с кыргызами обошел место их столкновения, ударил им в тыл и добился победы. Шамбат и Атилькэсэ вновь укрылись в Башту. Кабан попытался взять город с ходу, но булгары Шамбата под знаменем рода харька сделали вылазку и обратили хазар в паническое бегство. Тогда хакан удалился в Джураш и сказал балтавару: “Устраивай теперь свои дела сам - я тебе помог настолько, насколько был в состоянии”. Бат-Боян вступил с осажденными в переговоры и договорился с ними о разделе Кара-Булгара. Правобережная часть бекства осталась под властью Шамбата и Атилькэсэ, а левобережная досталась балтавару... Миролюбивый Бат-Боян не делал попыток выбить мятежников из Башту силой, ибо верно полагал, что если Тангра пожелает, то он добьется этого без единого выстрела. И действительно, через два года Шамбат умер, и Атилькэсэ, не чувствуя достаточной поддержки сакланов и анчийцев, предпочел уйти с частью бурджан и тюркмен в Кашан. А это – чрезвычайно укрепленная область, с трех сторон окруженная реками Бурат, Сула и Аудан-су, а с четвертой - Улагскими горами... Атилькэсэ провел здесь - в качестве бека своих булгар, местных ульчийцев и улагцев - несколько лет в полной безопасности. Только враждебные действия против него авар и союзных с ними румцев заставили его покинуть эту область и уйти в Искандеровы горы. Там он образовал свое царство, которое назвал Бурджан - в память о своем прежнем владении. Его потомки, как писал сеид Якуб, приняли от тамошних ульчийцев христианство, а вместе с ним - и ульчийский язык. А это произошло вследствие того, что попы ульчийцев проповедовали на своем языке и что булгары поселились в домах ульчийцев. Только бурджанские кук-огузы, не бросившие жизнь в поле, сохранили свой тюркменский язык... Уход бурджан сделал Бат-Бояна полновластным балтаваром всего Кара-Булгара, столицей которого стал Башту...”
 
“Умер Бат-Боян в 690 году в возрасте 65 лет, прожив на пять лет больше отца. Ему наследовал его сын Бат-Тимер или Бу-Тимер, по прозвищу Джураш. Менла Абдаллах рассказывает: “Хакан Кабан настолько любил Бат-Бояна, что пригласил его и внука Бу-Юргана Хумыка присутствовать при затягивании веревки на своей шее во время обряда спрашивания Тангры о времени и характере его царствования. Когда из Башту пришла весть о кончине Бат-Бояна, Кабан сразу сник и вскоре умер от расстройства. К власти пришел зловредный сын Калги Айбат. Его женой была одна бухарская яхудка, но она была настоящим страшилищем, и поэтому он решил жениться на красивой дочери бека кашэков... Бек, знакомый с булгарскими обычаями, предложил хакану побороться с ним за дочь. Злобный, но трусливый Айбат испугался и упросил Бу-Тимера схватиться с беком кашэков за него. Балтавар одержал верх в единоборстве с богатырем-беком, но дочь того после этого вдруг заявила: “Я выйду замуж за подлинного победителя”. Тогда Айбат велел привести ее к себе силой. Однако, когда слуги хакана явились за ней, она покончила с собой...”
 
“В войске балтавара было 20 тысяч бойцов, из которых 10 тысяч составляли анчийцы, 5 тысяч - кара-булгары, 3 тысячи - урусы и 2 тысячи - анатышцы и ак-урусы Будима. Моджар не было, так как они отправились в набег на сульских бурджан, притеснявших тамошних авар. Войско балтавара подошло к Харька в тот момент, когда хазары устремились на штурм, и отбило вражеский натиск. … После побоища у Харька моджары вновь овладели областью Сасы-Идели и опустошили все, что находится между Кичи-Широм и землею кашэков.”
“Ильяс, всегда весьма ревностно относившийся к державе Румской, после этой победы захотел сокрушить ее также, как и Кара-Булгар. Будучи сыном старика Тамьяна, отравленного румцами по требованию Буртаса, он вместе с молоком матери впитал в себя ущемленное самолюбие отца, и это сделало его невероятно честолюбивым и готовым на что угодно во имя достижения высшей власти. На службе Руму он принял христианство, а уйдя в Хазарию - ислам - для получения поста кади Самандарской округи. Не имея возможности сделать карьеру в Руме или Кара-Булгаре, он решил возвыситься в Хазарии и достиг своего. Мусульмане любили его как своего, яхуды видели в нем своего спасителя, а для язычников он был отцом-благодетелем. Его борьба с Румом могла стоить ему головы, поэтому он вел ее со всей страстностью и жестокостью. Вначале он отнес территорию румской церкви в Башту к хазарскому кварталу и обязал яхудских таможенников брать с нее арендную плату. Затем в 860 году приказал Джиру и Ас-Халибу произвести внезапное и беспощадное нападение на город Рум. Оба бека выполнили этот приказ, но понесли большие потери. Это смутило многих садумцев, балынцев и баштуйцев, решивших, что христианские боги сильнее их языческих богов... Джир, тяготившийся хазарской властью и рассчитывавший на помощь Рума в борьбе с ней, первым принял лжеверу христианскую, и за ним это сделали некоторые влиятельные балынские бояры. Удержались от этого соблазна на некоторое время анчийские головы, надеявшиеся на возврат благодатных для них времен булгарского правления. Но в борьбе против хазар они готовы были поддержать кого угодно. Пламя войны с Румом, разожженное Ильясом, внезапно обожгло самого бека восстанием в Башту в 863 году.”
 
“На своем пути Иллак ожесточенно громил все области хазар, считая их виновниками своего несчастья. Арбата тогда не было в Кара-Булгаре, ибо он, по приказу Арслана, воевал на стороне Рума против Бурджанского царства. То, что бек послал балтавара на помощь Руму в то время, когда тот нужен был на Джаике, подтверждает сведения Абдаллаха о тайном союзе его с румским царем... Оставшиеся без мужчин кочевья моджар были совершенно разгромлены баджанаками, не знавшими жалости к своим закоренелым врагам. После этого Кара-Булгар объял настоящий ужас. … Арбат, узнав о баджанакском вторжении, повернул назад, но хинцы уже заняли Сакланскую степь между Сулой и Широм и не пропустили его в Кара-Булгар. Тогда Арбат со своими овладел Дулобой или Аварией, где находившиеся под гнетом фарангов башкорты встретили его, как освободителя, и провозгласили своим каном. Воины Арбата, уже основательно подзабывшие или даже не знавшие моджарский язык, женились на аварских башкортках, и дети их вновь стали говорить на моджарском языке... Бек Арслан, стремящийся к неограниченной власти, объявил, что будто бы это хакан, а не он сам, тайно служит Руму и оставил Кара-Булгар без воинов перед нашествием баджанаков. Возмущенные им хазары-язычники при поддержке бурджан и каубуйцев разгромили ставку Исхака и прикончили Аксак-Тимера вместе с его яхудскими наставниками… ”</ref> ''':'''
 
“В 605 година Тубджак, след като царувал 15 години, умрял, оставяйки на своя първороден син Бу-Юрган обширно бекство от Учули до река Аксу и от Кук-Куянтау до Джалда. Но на новия балтавар много скоро не потръгнало. Хаганът на аварите обсадил един един румски град и – както винаги – първи на пристъп срещу него тръгнали анчийците1, а след тях – българите. Когато хаганът решил, че силите на защитниците са сломени, той заповядал на българите да отстъпят мястото си на неговите авари. Но ромеите разбили аварите и хаганът, изпадайки в ярост, обвинил за поражението Бу-Юрган и заповядал да възкачат на трона на балтаварите в Кара-Булгар по-малкия син на Тубджак – Албури. Смененият Бу-Юрган отишъл с част от българите в румската част на Джалда и се наел на служба при тамошните руми. Той се отличавал с такава необикновена сила, че бил наречен Ар-Буга. Пребиваването му на румска служба не било дълго, тъй като властта на аварския хаган скоро след поражението му се разклатила и той могъл да се върне на любимата си река Буга-Идел. Самият балтавар чергарувал между реките Бурат и Буга-Идел, а за стан имал аула Кашан. Първородният син на Албури – Курбат, чергарувал тогава между сакланския аул Аскал на Бури-чай и аула Харка на Аксу, а за стан имал аула Балтавар…”
 
“През 618 година обезумелият аварски хаган повикал при себе си Албури уж за преговори и вероломно го убил в резиденцията си заради нападение на анчийците срещу аварите. Между това аварите сами нападнали галиджийските улчийци и прогонили добитъка им. При това неколцина авари били убити от съпротивляващите се срещу клането анчийци, което позволило на военачалника на аварите да се представи за жертва на улчийско нападение… Преди потеглянето на Албури при хагана, Бу-Юрган видял насън парче червена материя, в каквато загръщали покойниците на асите и наконечник на копие. Като се събудил, той с тревога казал на брат си: “Тангра ме направи ясновидец и ми яви в съня знаци за нещастие: червена материя за покойници и наконечник на копие, на който набиват главите на убитите. Това показва, че в резиденцията на хагана те очаква смърт. Не ходи там!” Албури не го послушал и загинал. А народът признал Бу-Юрган за ясновидец или аскал, т.е. прорицател… Когато известието за убийството дошло до българите, Бу-Юрган се отправил в Рум и заявил там, че Кара-Булгар скъсва всички връзки с аварите и е готова да сключи съюз с Рум против тях… Зарадваният румски кан веднага признал бека за независим балтавар на Кара-Булгар и сключил с него съюз… Когато Ар-Буга се върнал при своя народ, бековете искали тозчас да го качат на българския престол. Но Бу-Юрган ценял званието ясновидец повече от канския титул и казал на хората така: “Народът, естествено, е свободен сам да си избира управници, но не измежду ясновидците, назначавани от Тангра … По негов съвет българите избрали за свой балтавар сина на Албури – Курбат по прозвище Башту – който веднага започнал да се готви за война с аварите. По заповед на Курбат по-младият му брат Шамбат през 620 година издигнал на мястото на аула Аскал в планините Куянтау града Башту и потеглил от него начело на отряд от българи, анчийци и саклани-руси срещу врага. Удало му се бързо да разгроми аварите и да завземе страната им. Помогнали му местните улчийци, а също и башкортите, които наричали себе си “хонтурчи” (“хонтурчийци”) и били недоволни от управлението на аварския хаган. Но след това Шамбат се провъзгласил за независим владетел, а държавата си нарекъл Дулоба, т.е. “Номадски стан Дуло”. Като узнал това, Курбат заповядал на брат си да се върне на негова служба, но този отказал и получил от Башту16 прозвището “Кий” (“Отрязаният”, “Отделилият се”). Шамбат останал в Дулоба 33 години и си спечелил гръмка слава с победите си над фарангите и алманците. За да служат под неговите знамена, прииждали артанци, байлакци, галиджийци, аварски улчийци, саклани и хонтурчийци. Но въпреки това в края на краищата той бил разбит от фарангите и се върнал на служба при Курбат. Балтаварът заповядал на Шамбат да заеме предишния си пост – наместник на Башту… Жителите на града толкова го обичали, че нарекли цитаделата на Башту на негово име “Шамбат”, а целия град – с неговото прозвище “Кий”. И сега анчийците наричат Башту “Кий”…”
 
“Докато Шамбат воювал в Дулоба, Курбат неуморно разширявал пределите на Ак-Булгар Йорта. Възползвайки се от смутовете в Туранската Орда, той изгонил хазарските тюрки от Джураш и станал господар на всичко, което се намира между Сула и Идел. В стремежа си още повече да унизи разбитите аварски и турански владетели, Курбат, заедно с титула кан, приема и техния титул хаган… Балтаварът чергарувал между града Банджа на Азакско море и стана Хорисдан, който наричали и батавил, т.е. княжески стан… На връщане хаганът непременно посещавал становете Тиганак и Балтавар и намиращото се от нея (от него, от тях) на един ден път място, където бил погребан Бу-Юрган. А майката на този знаменит ясновидец била от юрганския род на хонското племе хот или хотраг. В древността това племе се наричало сохот или – по сербийски – хол, но след това тази дума придобила формата хот или хотраг. А от всички хонски племена, само племето утиг или утяк можело да съперничи по сила и численост с хотрагците. След разгрома на хоните от чинците, тюрките и сербийците, при кан Тиган, по прякор – Хин-Батир, хотите и утигите се разбягали на различни страни. Хотите се заселили на река Соб или Собол (Субил), на нейния десен приток Байгул и на левите ѝ притоци Саси-Идел и Тора-су. Собол се влива в Чулманското море. Кар-дингезе и Кара-дингез са само заливи на това огромно море. Името на великата река Собол са дали потомците на хотите, които уседнали в нейните облсти и начело с бека Туба, заедно с кара-оймеките се включили в държавата по време на управлението на Колин и сина му Анбал. А тъй като оттук докарвали най-добрите в света златки, то и те са получили от нас названието “собол”.
 
“Първородният син на Курбат Бат-Боян чергарувал между Джалда и средното течение на река Буга-Идел30, при което една част от неговия народ се придвижвала по лявата страна на реката, а другата – по дясната …По-младият син на Курбат – Атилкесе, по прякор Аспарух, чергарувал между Бурджан и Бехташ, а утигите и мурдасите също му били подчинени. Основното му седалище било в град Бурджан на юг от Джураш. Той бил много близък с чичо си Шамбат, който бил улугбек на Башту, обкръжен от верни нему български и саклански бекове и анчийски ясновидци. Тази привързаност никак не се харесвала на Курбат, който непрекъснато подозирал брат си в готовност за измяна. Затова и Атилкесе получил най-далечния от Кий удел … Докато бил жив този хаган, в страната било спокойно. Но щом през 660 година го застигнала смъртта, Шамбат с подкрепата на Атилкесе се опълчил срещу новия хаган Бат-Боян с цел да завладее трона. Те му позволили да управлява повече или по-малко спокойно само три години, след което започнали против него открита война. Тъй като Курбат преди смъртта си забранил на българите да се сражават един срещу друг, Шамбат нападнал кана с ак-балинските улчийци и със сакланите-уруси, а Атилкесе – с мурдасите, масгутите, тюрките и с наемен отряд тюркмени… Войната продължила няколко години. Атилкесе успял да разбие сабаните на Бат-Боян, след което разгромил Ас-Банджа и заедно с Шамбат обсадил хагана в Джалда. При това хората на бека, особено мурдасите, убили немалко българи на кана.Това предизвикало голяма неприязън между черните българи и това сакланско племе. Хаганът се оплакал на Атилкесе от действията на неговите хора, но този издевателски отвърнал: “Мурдасите не са могли да отличат твоите българи от сабаните – нали и те говорят сабански…” Пет години Шамбат с подкрепата на Атилкесе обсаждал Джалда и се считал за хаган на останалата част от Саклан-българската държава.В разгара на тази обсада наново усилилите се тюркски хагани нападнали Саклан през река Агидел. Казват, че през реката от Тюркестан се прехвърлили тогава 150 хиляди кумани, тюркмени кук-огузи и киргизи, обединени под името на основателя на тюркската държава Хазар. Шамбат и Атилкесе се хвърлили срещу врага, но били разбити и избягали със своите части в Башту. До този разгром се стигнало вследствие на това, че в разгара на битката джурашките тюрки, мурдасите и утигите преминали на страната на хазарите, а сербийците избягали на север и се укрили в сурските гори. Голям брой буржански българи попаднали в плен у хазарите, които ги заставили да воюват на тяхна страна. Българите от Джалда били така разлютени срещу оцелелите, че искали веднага да заловят разбитите си съплеменници в Башту. Но благородният Бат-Боян не дал воля на чувствата си и повел кимерците срещу хазарите. Противниците се срещнали на една река, която нашите наричат Алмиш, а киргизите – Келмес и хаганът Бат-Боян предложил на вожда на хазарите Калге да върне завзетата незаконно от него територия на Саклан. В отговор Калге заповядал на своите да прехвърлят рекичката и избухнала жестока битка. Тангра помогнал на своите раби и принудил вожда на бурджаните Хумик да премине към своите съплеменници, вследствие на което на българите, подкрепяни от отчаяните храбреци анчийците, се удало да удържат пълна победа. От двете страни паднали 90 хиляди войни, от които 50 хиляди хазари, а Калга бил съсечен от Хумик и от този момент хазарите нарекли рекичката Алмиш “Калга”
 
“Едва хазарите се оттеглили и Бат-Боян отново се приближил до тях, а новият хаган Кабан – племенник на стария – му предложил мир при следните условия: хазарите да запазят за династията на Бат-Боян Кара-Булгарската и Булярската част на Саклан, а за рода на Хумик – Бурджан, в замяна на което балтаварите ще се откажат от титлите хаган и кан, ще отстъпят на тюрките сакланските степи между Долен Шир и Джаик и ще дават за външните войни на хазарите част от своите войници или данъчен откуп, ако не участват. Хумик се съгласил и заминал за своя Бурджан, а Бат-Боян решил да си помисли и сключил само примирие с хазарите. Но на връщане той разбрал, че в негово отсъствие Шамбат и Атилкесе са заели неговата Джалда и настъпват насреща му. Хаганът изпаднал в нехарактерна за него ярост. Обхванат от това чувство, той се отправил при Кабан и сключил с него предложения му мир. Когато грамотите били скрепени с печати, хазарският хаган прегърнал Бат-Боян и разчувствано му казал: “Ние имаме един Бог – Тангра, общ род и общ тюркски език… Затова те считам за свой роднина и брат. Освен това се чувствам и твой длъжник, понеже хората ти премахнаха ненавистния за мен Калга. Затова ще ти помогна да станеш господар в твоите собствени владения.” Те поели заедно към Кара-Булгар. Когато били при аула Харка, Шамбат и Атилкесе напуснали Джалда, опасявайки се да не се окажат блокирани там и се устремили срещу съюзниците. Когато се приближили, Бат-Боян им предложил да му се подчинят без бой. Те само се изсмели и лекомислено препуснали в бой… Кабан не позволил на балтавара да влезе в битка. Хвърляйки срещу метежниците тюркмените, той обходил полесражението с киргизите, ударил ги в тил и ги победил. Шамбат и Атилкесе отново се укрили в Башту. Кабан се опитал да превземе града от движение, но българите на Шамбат под знамето на рода Харка направили излаз и обърнали хазарите в паническо бягство. Тогава хаганът се оттеглил в Джураш и казал на балтавара: “Сега уреждай сам своите работи – помогнах ти толкова, колкото ми беше възможно.” Бат-Боян встъпил в преговори с обсадените и се договорил с тях за разделяне на Кара-Булгар. Деснобреговата част на бекството оставала под властта на Шамбат и Атилкесе, а левобреговата получавал балтаварът… Миролюбивият Бат-Боян не направил опит да изгони метежниците от Башту със сила, тъй като правилно сметнал, че ако Тангра пожелае, то той ще постигне това без нито един изстрел. И наистина, след две години Шамбат умрял и Атилкесе, който не чувствал достатъчна подкрепа от страна на сакланите и анчийците, предпочел да се оттегли с част от бурджаните и тюркмените в Кашан. Това е специално укрепена област, обкръжена от три страни от реките Бурат, Сула и Аудан-су, а от четвъртата – от Улагските планини… В качеството си на бек на своите българи и местните улчийци и улагци, тук Атилкесе прекарал няколко години в пълна безопасност. Единствено враждебните действия на аварите и съюзилите се с тях румци срещу него го принудили да изостави тази област и да отиде в Искандеровите планини. Там той създал свое царство, което нарекъл Бурджан – за спомен от предишното си владение. Потомците му, както пише сеид Якуб, приели от тамошните улчийци християнството, а заедно с него – и улчийския език. Това станало понеже свещениците на улчийците проповядвали на своя език и понеже българите се поселили в домовете на улчийците. Само бурджанските кук-огузи, които не изоатавили живота в полята, запазили своя тюркменски език … Заминаването на бурджаните направило Бат-Боян пълновластен балтавар на целия Кара-Булгар, столица на който станал Башту…”
 
“Бат-Боян умрял през 690 година на 65-годишна възраст, след като живял пет години повече от баща си. Наследил го синът му Бат-Тимер или Бу-Тимер, по прякор Джураш. Менла Абдаллах разказва: “Хаганът Кабан толкова обичал Бат-Боян, че поканил него и внука на Бу-Юрган Хумик да присъстват на затягането на връвта на шията му по време на обреда за писатнето на Тангра за продължителността и характера на царуването му. Когато от Башту дошло известие за смъртта на Бат-Боян, Кабан веднага клюмнал и скоро умрял от разстройство. На власт дошъл зловредният син на Калга Айбат. Негова жена била една бухарска яхудка, но тя била истинско страшилище и затова той тешил да се ожени за красивата дъщеря на бека на кашеките… Бекът, който познавал българските обичаи, предложил на хагана да се пребори с него за дъщеря му. Злобният, но страхлив Айбат се уплашил и помолил Бу-Тимер да се пребори с бека вместо него. В единоборството с бека-богатир балтаварът надделял, но след това дъщерята внезапно заявила: “Ще се омъжа за истинския победител”. Тогава Айбат заповядал да я доведат при него със сила. Само че, когато слугите на хагана се явили да я вземат, тя се самоубила…”
 
“Войската на балтавара се състояла от 20 хиляди бойци, от които 10 хиляди анчийци, 5 хиляди кара-българи, 3 хиляди уруси и 2 хиляди анатишци и ак-уруси от Будим. Нямало маджари, тъй като те се били отправили в набег срещу сулските бурджани, които притеснявали тамошните авари. Войската на балтавара се приближила до Харка в момента, когато хазарите се устремили на щурм, и отбила вражеския натиск. … След битката при Харка маджарите отново овладели областта Саси-Идел и опустошили всичко, което се намира между Кичи-Шир и земята на кашеките”
 
“Иляс, който винаги се отнасял много ревниво спрямо Румската държава, след тази победа поискал да я съкруши по същия начин, както и Кара-Булгар. Понеже бил син на стария Тамиян, отровен от румците по искане на Буртас, той заедно с майчиното си мляко засукал и засеганотото самолюбие на баща си, а това го направило невероятно честолюбив и готов на всичко в името на постигането на върховната власт. На румска служба той приел християнството, а отивайки в Хазария – исляма, за да получи поста на кадия на Самандарския окръг. Понеже нямал възможност да направи кариера в Рум или Кара-Булгар, той решил да се издигне в Хазария и постигнал своето. Мюсулманите го обичали като свой, яхудите виждали в него свой спасител, а за езичниците бил баща-благодетел. Борбата му с Рум можела да му струва главата, ето защо той я водел с цялата си страст и жестокост. Отначало той присъединил територията на румската църква в Башту към хазарския квартал и задължил яхудските митничари да събират от нея арендна плата. След това към 860 година заповядал на Джир и Ас-Халиб да извършат внезапно и безпощадно нападение над града Рум. Двамата бекове изпълнили тази заповед, но понесли големи загуби. Това смутило много садумци, балинци и баштуйци, които решили, че християнските богове са по-силни от техните езически богове… Джир, на когото хазарската власт тежала и който разчитал на помощта на Рум в борбата с нея, пръв приел християнската лъжевяра, а след него това направили и неколцина влиятелно балински първенци. Известно време от тази съблазън се удържали анчийските първенци, които се надявали благодатните за тях времена в българското управление да се върнат. Но в борбата против хазарите те били готови да поддържат когото им е изгодно. Огънят на войната с Рум, разпален от Иляс, внезапно опарил и самия бек чрез въстанието в Башту през 863 година.”
 
“По своя път Иллак ожесточено громил всички области на хазарите, които считал за виновници за нещастието си. Арбат тогава не бил в Кара-Булгар, той като по заповед на Арслан, воювал на страната на Рум срещу Бурджанското царство. Това, че бекът изпратил балтавара на помощ на Рум по това време, когато той бил нужен на Джаик, потвърждава сведението на Абдаллах за неговия36 таен съюз с румския цар… Останали без мъжете, чергаруващите маджари били напълно разбити от баджанаците, които не знаели милост за своите закоравели врагове. След това Кара-Булгар бил обхванат от истински ужас … Арбат, узнавайки за баджанакското нахлуване, се върнал назад, но хинците вече били заели Сакланската степ между Сула и Шир и го пуснали в Кара-Булгар. Тогава със своите хора Арбат овладял Дулоба или Авария, където намиращите се под гнета на фарангите башкорти го посрещнали като освободител и го провъзгласили за свой кан. Войните на Арбат, които вече в общи линии били забравили или даже не знаели маджарски език, се оженили за аварски башкортки и децата им отново започнали да говорят на маджарски… Бекът Арслан, който се стремял към неограничена власт, обявил, че хаганът, а не сам той служи тайно на Рум и е оставил Кара-Булгар без войници пред нашествието на баджанаците. Възмутени от това хазарите-езичници с подкрепата на бурджаните и каубуйците разгромили резиденцията на Исхак и убили Аксак-Тимер заедно с неговите яхудски съветници…”
 
== Източници ==
Line 7 ⟶ 51:
 
== Литература ==
* {{cite book | last = Бахши | first = Иман | authorlink = | title = Джагфар тарихы. Свод булгарских летописей 1680 г. Т.I. | year = 1993 | publisher = | location = Оренбург | isbn = }}
 
== Вижте още ==
Line 15 ⟶ 59:
* [http://tangrabg.files.wordpress.com/2010/12/djagfarbg.pdf Текстът на Джагфар тарихъ]
* [http://zlatalvova.narod.ru/Kaganat_rosov/01/narody_gosudarstva.htm НЕКОТОРЫЕ ДАННЫЕ ЛЕТОПИСИ “ГАЗИ-БАРАДЖ ТАРИХЫ” О НАРОДАХ И ГОСУДАРСТВАХ ВОСТОЧНОЙ ЕВРОПЫ IX века] 3. А. ЛЬВОВА
* [http://forum.boinaslava.net/showthread.php?9362-quot-%C4%E6%E0%E3%F4%E0%F0-%D2%E0%F0%E8%F5-quot-%EE%F2%EA%FA%F1%E8 ]
 
[[Категория:Казанско ханство]]
[[Категория:Исторически книги]]
[[Категория:Прабългари]]
[[Категория:Хазари]]
[[Категория:Волжка България]]
[[Категория:Наука в Русия]]
 
__NOTOC__
 
[[en:Cäğfär Taríxı]]
[[hu:Dzsagfar tarihi]]
[[ru:Джагфар Тарихы]]
[[sl:Džagfar tarihi]]