Кръстоносен поход: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м →Други кръстоносни походи: Уикипедия:Пояснителни страници редактирано с AWB |
Vodnokon4e (беседа | приноси) м Disambiguated: Александър II, Свещена война, Експанзия, Войска, Каноса, Августин |
||
Ред 26:
Демографските механизми в държавите и народите от [[Западна Европа]] генерират обществената прослойка на [[феодал]]ните католически професионални войници – представителите на тази елитна прослойка са познати през историята като [[рицар]]и. Тези войни, както и свободното селячество и настроените към бунтове и насилия крепостници, представлявали опасност за властта и благосъстоянието на едрите феодали и ангажирането им с кръстоносните походи представлява в известен смисъл отдушник за тяхната агресивност, като същевременно ги отклонявало от „изпадане“ в [[ерес]] и от участие в еретически движения, [[въстание|въстания]] и други нежелани от църквата прояви на [[анархия]]. Според някои автори<ref>Ришар, Ж. ”История на кръстоносните походи"</ref> Западна Европа достига критичен праг на населението за първи път след [[Римска империя|римската]] [[античност]], което „прелива“ и трябва да се канализира според необходимостите на управляващия елит. Не бива да се пропуска, че немалко от тези европейци са обезнаследени благородници, за които походите са авантюри за реализация във [[Феодализъм|феодалното право]] и завладяване на нови ленни владения.
Църквата е тази, която може да проповядва пряко всички граници и да заповядва на императори. Силата ѝ се увеличава през ранното Средновековие, тя изживява своя „[[пубертет]]“. Клерикалите имат въпиюща нужда от [[апостол]]и, [[Светец|светци]] и други модели на подражание, а също така и от общ за всички консолидиращ враг. Подходящ се явява [[Стар завет|старозаветният и еретичен]] [[ислям]], тормозещ от повече от три века [[Византия|Източната римска империя]]. През [[1063]] г. папа [[Александър II (папа)|Александър II]] поставя основите на зреещата идеология, като благославя [[Християнство|християните]] в борбите им с [[ислям|мюсюлманите]], давайки им папски знамена, а също и предварително опрощавайки всички грехове на загиналите в битките в името на [[Иисус Христос|Христа]]<ref>На папа [[Григорий VII]] се приписва идеята християнските държави да се обединят за да се борят срещу своят общ религиозен враг – исляма.</ref>.
[[Източно-западна схизма|Източно-западната схизма]] като политическо разделение на християнската църква е резултат от един по-дълъг период на отчуждаване между християнския Изток и Запада. Основната причина е борбата за върховенство между [[Папа|римските папи]] и [[Патриарх на Константинопол|константинополските патриарси]]. За разделянето спомагат и вече съществуващите разлики между западната и източната църква, папата променя вече съществуващите и потвърдени истинни, и утвърдени за достоверни догми, обреди и организация, изяснявани на седемте Вселенски събора (период от 325 г. и последен през 786/787 г.). Кръстоносните походи са удобен политически, идеологически и силов метод за ликвидиране на схизмата с ликвидиране на субекта ѝ от византийска страна. Според ''Киндер и Хилгеман'' две духовни течения придават импулс и мощ на кръстоносното движение:
* Идеята за [[поклонничество]] в Светите земи;
* Идеята за разглежданата като необходима и справедлива [[Религиозна война|Свещена война]] срещу друговерците (в т.ч. Византия).
В крайна сметка папата в Рим не би отказал създаване на световна католическа империя чрез възстановяване на древните римски граници. От това произтича съществена финансово-икономическата изгода дори само от приходите от поклонници до светите за християнството места. Смесването на тези тенденции поражда кръстоносните походи, романтично и наивно представляващи желанието на западноевропейското християнство да спаси източноевропейското от [[мюсюлмани]]те.
Ред 39:
Около [[1000]] г. [[Константинопол]] е най-проспериращият и значим град на познатия дотогава свят. Разположен на лесно за защита, стратегическо изгодно място, с централизирано управление, съсредоточено в ръцете на абсолютния монарх – император. След смъртта на Василий II Българоубиец от [[Централна Азия]] се задава заплахата на [[турци]]те, мюсюлмански [[сунити|сунитски]] номадски племена. Едно от тези племена, [[селджуки]]те (наречени така на митичния си водач), с фанатизъм се нахвърля срещу „неверническата“ Византийска империя. В битката при [[Битка при Манцикерт|Манцикерт]], през 1071 г. по-голяма част от имперската войска бива разбита от турците и един от съимператорите [[Роман IV Диоген|Роман Диоген]] бива пленен. Поради тази загуба византийците се виждат принудени да отстъпят по-голяма част от [[Мала Азия]] на селджуките, които оформят своите [[малоазийски бейлици]]. От друга страна, турците също напредват на юг, към [[Сирия]] и [[Палестина]]. Един след друг градовете по източното [[Средиземноморие]] падат в ръцете им и през 1079 г. влизат в светия град за три религии, [[Ерусалим]]. Няколко години по-късно в Ерусалим като завоеватели влизат войските на [[Египетски султанат|Фатимидския халиф]], врагове на селджуките. Това развитие на събитията окончателно шокира християнския свят, а турската забрана за поклонничество до Гроба Господен предначертава историята на следващите векове.
През [[1081]] г. на византийският трон се качва един способен генерал, [[Алексий I Комнин|Алексий Комнин]] с цел да се противопостави на турската [[Експанзионизъм|експанзия]]. Въпреки че католическата и православната църкви са диференцирани по силата на Схизмата от 1054 г., Алексий опитва да създаде християнска коалиция – финансово-политическа подкрепа от запад и [[Наемник|наемна]] [[Армия|войска]] от западноевропейци, обединени с имперските сили.
Алексий изпраща предложенията си до [[папа]] [[Урбан II]], който вижда в ситуациата удобен шанс да прекрати схизмата и да подчини притиснатия Константинопол на своята ''[[тиара]]''. Урбан II вече е показал склонността си за намеса в проблеми на светската власт, когато призовава за забрана на всякакви военни действия от петък вечер до понеделник сутрин под заплаха от [[Анатема|отлъчване от църквата]] с всички произтичащи от това последствия.
През [[1095]] г. Урбан призовава [[Икуменически съвет|синод]] в град [[Пиаченца]]. Там излага предложението на византийския император, но конфликт с [[кардинал]]ите и с [[Хайнрих IV (Свещена Римска империя)|Хайнрих IV]], [[император]] на [[Свещена Римска империя|Свещената Римска империя]]<ref>Подпомогнал вече един антипапа, но разочарован в [[Каноса (замък)|Каноса]]</ref>, доминира пред искането на константинополския император. Алексий трябва да чака до 27 ноември 1095 г.
== Походи ==
Ред 163:
== Последствия ==
За разлика от първия, късните кръстоносни походи през XIII век са лишени от всеобща обществена подкрепа, а след последното падане на град [[Акра (Израел)|Акра]] през 1291 г. и унищожаването на [[катари]]те, кръстоносният идеал губи своя престиж, също и заради оправдаването от страна на [[папа]]та на политическа и териториална агресия в границите на самата католическа [[Европа]]. Папската институция допуска сериозно дискредитиране през целия този период и това несъмнено стимулира по-късни процеси като Духовната реформация и [[Тридесетгодишна война|Религиозните войни]] с [[протестанти]]те. С кръстоносните походи папата ''легитимира войната'', въпреки догматичните инструкции против насилието, проповядвани от самата църква. Позовавайки се на [[Августин Блажени|Блажени Августин]] и неговата доктрина за ''„справедливата война“'', водена от християните срещу агресор-нехристиянин, папата предлага една по същество свещена война, ''християнски джихад'' и насилствено разпространяване на римокатолическия ритуал на вярата. Това също е в конфликт с налаганите църковни норми, за които през 12 век [[теология|теолог]]ът [[Ален от Лил]] потвърждава, че:
{{цитат|...никой няма право да отнеме живота на друго човешко същество, макар и нехристиянско, защото всички са чеда божии и могат да постигнат спасение на душата си...|}}
| |||