Франсоа Трюфо: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме |
|||
Ред 27:
}}
'''Франсоа̀ Рола̀н Трюфо̀''' ({{lang-fr|Francois Roland Truffaut}}; 6 февруари 1932 – 21 октомври 1984) е френски [[режисьор]], [[сценарист]], [[кинопродуцент|продуцент]], [[актьор]] и филмов [[критик]], един от създателите на френската [[Френска нова вълна|Нова вълна]]. Работи в киното повече от четвърт век, през което време създава над 25 филма и се превръща в един най-представителните френски режисьори. Филмът му [[400-те удара|''400-те удара'']] е основополагащ за Новата вълна. Режисьор е и на класически филми като ''Не стреляйте по пианиста'' (1960), ''Нежна кожа'' (1964), ''Жул и
== Биография ==
Ред 43:
Собственото му трудно детство вдъхновява идеята за ''[[400-те удара]]'', полубиографично разглеждане на престъпността сред работническата класа. Той е първият от трилогията за Антоан Доанел и проследява развитието на героя от измъчен антисоциален тип към щастлив и спокоен домашен живот. Когато печели награда за най-добра режисура на [[фестивал в Кан|фестивала в Кан]] през 1959 г., Трюфо е утвърден като лидер на Новата вълна във френското кино – период на едновременно представяне на първите игрални филми на много френски режисьори – тенденция, която дълбоко повлиява на изгряващото поколение от филмови творци по целия свят. Новата вълна реагира срещу комерсалната продукционна система; добре конструиран сюжет, доближаване до занаятчийството, френската традиция в качеството с нейните тежки литературни източници. Нейната естетична теория изисква всеки детайл във филма да отразява чувствителността на режисьора, така интимно, както стилът на романиста отразява дълбочината на съзнанието му. Ударението е върху визуалните нюанси, сценарият е по-скоро фон за драматичната структура. Филмират се импровизирани сцени, проявяващи визуалната гъвкавост на новото телевизионно оборудване и техники.
„400-те удара“ е едно пресъздаване на юношеските стремежи за независимост от уравновесеният свят на възрастните, свят на подчинение и етикеция, към който Трюфо проявява изявена антипатия. Филмът се оказва един от най-популярните от Новата вълна, особено в [[Англия]] и [[Съединените щати]]. Последван е от две изпълнени с нежност песимистични разглеждания на сексуалната трагедия: „Стреляйте по пианиста“, адаптация на трилъра „Там долу“ от Дейвид Гудис, жанр, към който Трюфо проявява голям интерес, и „Жул и
След този изблик на творческа енергия, Трюфо изглежда изпада в период на нерешителност. Всичките му по-късни творби, обаче, са крайно интимни и проучват темата за нещастно детство – трилогията за Доанел и „Дивото дете“, хроника за лекар от XVII век, който опитва да опитоми нецивилизовано дете – и чувствителни мелодрами за катастрофалните сблъсъци между срамежливите герои и безсрамните и еманципирани, обичащи да се налагат жени. Първата тема показва влиянието на филмовия творец [[Жан Виго]], с неговото безкомпромисно отношение към властта във всяка нейна форма, както и на [[Жан Реноар]], с неговото чувство за място и атмосфера и смесване на носталгия с внезапно избликнал хумор. Втората тема е повлияна в голяма степен от американския „черен роман“ – морално разпадищете се герои на [[Уилям Фокнър]], садистичните гангстери на Мики Спилейни, които са хипнотизирали френските романисти от [[Жан-Пол Сартър]] до днешни времена. Някакъв култ към героя се забелязва в дългите публични разговори на Трюфо с английско-американския филмов ветеран [[Алфред Хичкок]], на чиято работа той се възхищава. От игралните филми на Трюфо само „[[451 градуса по Фаренхайт (филм от 1966)|451 градуса по Фаренхайт]]“ (1966), филмова версия на научно-фантастичния роман на [[Рей Бредбъри]], изпада от тези категории, макар че се отнася към американския стил и поетично-мелодраматичната форма.
| |||