Западни покрайнини: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Ред 49:
===Западните покрайнини между двете световни войни===
[[File:Zapadno eho front page 10 September 1928.jpg|мини|250п|„Западно ехо“, 10 септември 1928]]
След присъединяването на Западните покрайнини в състава на [[Кралство на сърби, хървати и словенци]], по-късно преименувано в [[Кралство Югославия]], югославските правителства подлагат българското население на [[денационализация]], насилствена [[Асимилация (социология)|асимилация]] и [[сърбизация]]. През [[1920]] година е приет Закон за защита на държавата, който не признава [[национално малцинство|националните малцинства]] в държавата и принуждава българите да приемат сръбски имена и презимена. Много българи загиват на новата българо-сръбска граница „при опит за бягство“. До [[1930]] година на тази граница са убити повече от 300 души. Повече от половината от населението е принудено да емигрира в България. Закриват се всички български училища и църкви. Отварят се сръбски основни училища, в които се преподава и учи на [[сръбски език]], сръбска история и култура. Часовете по вероизповедание се провеждат на сръбски език. Оказва се натиск върху интелигенцията да се декларират като сърби. Към фамилните имена, вместо утвърдените техни български окончания „ов“ и „ова“, принудително се поставят сръбски окончания на „ич“. Забранява се говоренето на [[български език]] на публични места. На населението в Западните покрайнини се налагат тежки данъци, реквизиции и глоби по всякакъв повод. Принудителният труд също се налага повсеместно. Липсата на пътища между Западните покрайнини и градовете във вътрешността на Сърбия практически изолира населението. Българското население е лишено от политически права. То може да участва в парламентарните и местни избори, но е ограничено да гласува само за представители на традиционни сръбски партии. Опитите за сърбизирането на българското население срещат организирана съпротива. На 15 и [[16 юни]] [[1924]] година в София се основава ''Временен върховен комитет за бежанците'', който свиква първата ''Конференция на бежанците от Западните покрайнини''. Създава се организация с повече от 3 000 члена, разпределени в 68 дружества. Започва издаването на вестниците „Западни покрайнини“ и „[[Западно ехо]]“. Представителят на организацията поета [[Емануил Попдимитров]], пледира за правата на българите от Западните покрайнини пред редица международни форуми. Под ръководството на Емануил Попдимитров към Върховния комитет е създаден ''Научен институт „Западни покрайнини“'', в който членуват 44 именити български учени. Основната цел на Института е да събира и опазва материали за българския характер на населението в Западните покрайнини. През [[1923]] г. се създава [[Вътрешна западнопокрайненска революционна организация|Вътрешната западнопокрайненска революционна организация „Въртоп“]]. Тя е основана в отговор на терор над българското население и въплъщава идеята за въоръжена борба за национално освобождение и присъединяване на Западните покрайнини към България. Когато репресиите достигат застрашителни размери, членовете на организацията пристъпват към провеждане на серия от [[атентат]]и, политически убийства и диверсии на територията на Западните покрайнини – [[Враня (град)|Враня]], [[Ниш]], [[Пирот]], [[Цариброд]], както и в [[Белград]].
 
[[File:Oblasti 1941-1944.png|мини|250п|Административна карта на България 1941-1944 г]]