Граматика: Разлика между версии

[[File:Allegory of Grammar.gif|thumb|мини|Алегорично представяне на граматиката и нейните дисциплини като армии от Antoine Furetière, в ''Nouvelle АllegoriqueAllegorique, оuou Histoire Des Derniers Troubles Arrivez Au Royaume D’Eloquence'' (1659)]]

Синтаксисът е дял от лингвистиката, изучаващ законите и правилата за построяване на [[изречения]]. Изучава законите, по които [[дума|думите]] се свързват в [[синтагмаСинтагма (лингвистика)|синтагми]], [[словосъчетание|словосъчетания]] и [[изречение|изречения]], както и функционирането на съчетаните [[част на речта|части на речта]]. Синтаксисът разглежда думите не като лексикални единици, а като части на речта. Най-голямата единица, с която борави синтаксисът, е изречението. Основните части на изречението са подлогът и сказуемото, но то може да има също допълнение, определение, обстоятелствено пояснение или приложение.

Съвременната граматика води началото си от [[Древнавремето Индия]] презна [[желязна епоха|желязната епоха]] в [[Индийския субконтинент]] (6 – 4 век пр.н.е.) и се поражда във връзка с изучаването на древните свещени химни, наречени [[веди]]. С течение на времето и развитието на езика в Индия ведите постепенно станали неразбираеми. Староиндийската граматика е емпирична по своята същност. Тя анализира и описва езиковите форми и така ги подлага на почти анатомическа трактовка. Всяка една от думите се дели на основните ѝ съставни части – корен, основа, наставка, окончание. Поради тази причина граматиката на староиндийски се нарича с термина ''vyakarana'', което в буквален превод означава „разлагане“. За първите граматически трудовете се смятат „Нирукта“ на [[Яска]] от [[6 век пр.н.е.]] и санскритската книга на [[Панини]] „Аштадхяи“ („Граматика в осем глави“) около [[4 век пр.н.е.]]. В граматиката на Панини са представени доста сведения за староиндийската фонетика, като така в тази област „Аштадхяи“ стои по-високо от старите гръцки и латински граматики.

Подобно на Индия, в Гърция интересът към езика и свързаните с него проблеми възниква във връзка с тълкуването на старите (и превърнали се отчасти в неразбираеми) литературни текстове. От изучаването на езиковите проблеми са се интересували и древногръцките философи [[Демокрит]], [[Хераклит]], [[Аристотел]], [[Платон]]. Интересували са се от въпросите за произхода на езика, произхода на отделните [[дума|думи]], отношенията между мисъл и език, между предметите и имената, с които са наричани. Аристотел разделя думите на три категории – име, глагол и съюз. Поставя и начало на понятията падеж и род. Последователите на [[стоицизъм|стоическата школа]] създават термини за голяма част от граматическите категории. Те установяват гръцките названия за редица граматически термини. След 3 век пр.н.е. се наблюдава значително развитие на учението за граматиката, като тласък на това дават александрийската и пергамската школа. Първата гръцка граматика е създадена от представителите на александрийската школа – [[Аристарх Самотракийски]] и неговият ученик [[Дионисий Тракийски]], и се нарича „[[Граматическо изкуство]]”“.

Първата граматика на [[български език|българския език]] се нарича „[[Българска граматика (Неофит Рилски)|Българска граматика]]“ и е издадена от [[Неофит Рилски]] през [[1835]]&nbsp; г. в [[Крагуевац]], столица на тогавашното [[Княжество Сърбия]].<ref>[http://www.macedonian-library.com/library.php?sec=1&cid=1&album=27&pid=34 Македонска библиотека], Снимки, документи и материали за историята на българите от областта Македония</ref>

* Peter Ives, [http://www.inkrit.de/hkwm-int/aritcles/Grammar_def.pdf Grammar], ''Historisch-Kritisches Wörterbuch des Marxismus'', ''Historical Materialism'', Band 13:4, Leiden 2005, S. 393–399393 – 399