Рене Декарт: Разлика между версии

Декарт е роден на [[31 март]] [[1596]] година в Ла Е ан Турен (днес [[Декарт]]), Централна Франция, в семейството на Жоашен Декарт — – юрист с дребна благородническа титла, притежаващ земи в [[Шателро]] в [[хугеноти|хугенотската]] област [[Поату]]. Жан Брошар, майката на Рене Декарт умира през 1597 година и, след като баща му се жени повторно в [[Рен]], той е отгледан в Ла Е от баба си по майчина линия.

През 1604 година Рене Декарт е изпратен в [[йезуити|йезуитския]] Кралски колеж „Анри Велики“ в [[Ла Флеш]], основан по това време от крал [[Анри IV (Франция)|Анри IV]].{{hrf|Desmond|2006|24}} След като завършва колежа през 1616 година, той следва в [[Университет на Поатие|Университета на Поатие]], където получава степените бакалавър и лисансие по право, тъй като баща му иска той да наследи юридическата му професия.{{hrf|Baird|2008|373- – 377}}

Така Декарт се запознава с учения [[Исак Бекман]], директор на училището в [[Дордрехт]], на когото посвещава един кратък трактат за [[музика]]та - – ''„Musicae Compendium“''. Бекман създава сложна математическа задача и за негово учудване решението за нея е намерено от младия Декарт. Двамата споделят убеждението, че е необходимо създаването на метод, който да свърже в дълбочина математиката и физиката.{{hrf|Descartes|1970|}} През 1619 Декарт заминава за [[Германия]] и, докато е на служба при баварския херцог [[Максимилиан I (Бавария)|Максимилиан I]], участва в [[битка на Бяла гора|битката на Бяла гора]] край [[Прага]] през ноември 1620 година.{{hrf|Parker|2012}}

През нощта на 10 срещу 11 ноември 1619 година, докато се намира в [[Нойбург на Дунав]], Декарт изживява поредица от три съня или видения, за които по-късно твърди, че променят из основи живота му. Те го довеждат до заключението, че следването на науката за него ще бъде следване на истинската мъдрост и централна част от делото на живота му.{{hrf|Clarke|2006|58- – 59}} Той също вижда съвсем ясно, че всички истини са свързани помежду си, така че откриването на една основополагаща истина и следването на логиката би отворило пътя към всички науки. Скоро той достига и до тази основополагаща истина — – неговото известно ''„Cogito ergo sum“''.{{hrf|Descartes|1970|}}

През 1622 година Рене Декарт се връща във Франция, а през следващите няколко години живее в [[Париж]] или пътува в различни части на Европа. Докато е в Париж той пише първото си есе за метода - – „Правила за насочване на разума“ (''„Regulae ad Directionem Ingenii“'').{{hrf|Descartes|1970|}} През 1623 година посещава Ла Е и разпродава цялата си наследствена собственост там, инвестирайки средствата в [[Облигация|облигации]], които му осигуряват прилични доходи до края на живота му. През 1627 година той участва в [[Обсада на Ла Рошел|обсадата на Ла Рошел]] от кардинал [[Арман Жан дю Плеси дьо Ришельо|Ришельо]].

През 1628 година Рене Декарт се връща в [[Република Съединени провинции|Съединените провинции]], където ще живее до септември 1649 година. През този период той сменя често местожителството си, като сред местата, където пребивава, са Дордрехт (1628), [[Франекер]] (1629), [[Амстердам]] (1629–16301629 – 1630), [[Лайден]] (1630), отново Амстердам (1630–16321630 – 1632), [[Девентер]] (1632–16341632 – 1634), отново Амстердам (1634–16351634 – 1635), [[Утрехт]] (1635–16361635 – 1636), отново Лайден (1636), [[Егмонд ан ден Хуф|Егмонд]] (1636–16381636 – 1638), [[Сантпорт]] (1638–16401638 – 1640), отново Лайден (1640–411640 – 41), [[Угстгест]]) (1641–16431641 – 1643) и накрая [[Егмонд-Бинен]] (1643–491643 – 49).

През април 1629 година Декарт се записва във [[Франекерски университет|Франекерския университет]], а година по-късно под името Пойтевин в [[Лайденски университет|Лайденския университет]], където учи математика при [[Якоб Голий]] и астрономия при [[Мартин ван ден Хове|Мартин Хортензий]].{{hrf|Grayling|2006|151- – 152}} През октомври 1630 година влиза в конфликт с Исак Бекман, обвинявайки го, че е присвоил някои от идеите му. В Амстердам има връзка с Хелена Янс ван дер Стром, прислужница, от която има дъщеря — – Франсин Декарт, родена през 1635 година в Девентер, докато Декарт преподава в [[Утрехтски университет|Утрехтския университет]]. Франсин умира през 1640 година от [[скарлатина]].

Въпреки честите си местения, Декарт пише основните си трудове, с които предизвиква обрат в математиката и философията, именно по време на своя двадесетгодишен престой в Нидерландия. През 1633 година [[Галилео Галилей]] е осъден от [[Римокатолическа църква|Римокатолическата църква]] и Декарт се отказва от намерението си да публикува своя „Трактат за света“, върху който е работил през предходните четири години. Все пак през 1637 година той издава част от този текст като три отделни есета - – „Метеори“ (''„Les Météores“''), ''„Диоптрика“'' (''„La Dioptrique“'') и „Геометрия“ (''„La Géométrie“''), заедно с общо въведение — – неговото известно „[[Разсъждение за метода]]“ (''„Discours de la Métode“''). В него той излага четири правила за мисленето, които трябва да осигурят, че познанието лежи на здрава основа.

През 1643 година картезианската философия е осъдена от Утрехтския университет и Декарт започва своята продължителна кореспонденция с принцеса [[Елизабет Пфалцка]], посветена главнoглавно на етични и психологически въпроси. Във връзка с тази кореспонденция, през 1649 година той публикува „Страстите на душата“ (''„Les Passions de l'âme“''), която посвещава на принцесата.

През 1647 година френският крал му отпуска пенсия. През същата година е публикуван френски превод на „Принципи на философията“, подготвен от абат Клод Пико. В предговора към това издание, посветено също на принцеса Елизабет Пфалцка, Декарт възхвалява философията като средство за постигане на мъдростта. Той описва четири обикновени начина за постигане на мъдростта, а накрая заявява, че има и пети, по-добър и по-сигурен:"''да се търсят първите причини и истинските начала, от които може да се изведат обяснения на всичко, което сме способни да познаем''"<ref>Писмо на Автора до Преводача на "Начала„Начала на философията"философията“, с.462</ref>,

Във франция съчиненията на Декарт се печатат и тиражират без прекъсване от 17в. до днес. В задоволителен вид пълното им издание е осъществено за първи от Шарл Адм и Пол Танери<ref>[http://fr.wikisource.org/wiki/Œuvres_de_Descartes/Édition_Adam_et_Tannery ''Oeuvres de Descartes''], éditées par Charles Adam et Paul Tannery, Paris: Léopold Cerf, 1897–19131897 – 1913, 13 volumes; edition revue, Paris: Vrin-CNRS, 1964–19741964 – 1974, 11 vol.</ref>. Преводи са достъпни на всички европейски езици и много други<ref>за преводи на български език вж. по-долу, а тук навсякъде цитирането е по страниците на описаното издание (''Избр. ффски. произв.'')</ref>.

В своето „Разсъждение за метода“ Декарт се опитва да дефинира фундаментална система от принципи, които могат да се приемат за истинни без никакво съмнение. Той прави опит да създаде такъв познавателен модел, безупречен във всяко отношение, който да даде основа за по-нататъшно развитие - – „сигурни и прости правила, такива че всички, които строго се придържат към тях, никога няма да нарекат лъжата&nbsp;— – истина и без безрезултатни усилия ще стигнат до истинното познание за това, което е познаваемо“. За да постигне това, Декарт използва метод, наричан понякога хиперболично или метафизично съмнение или [[методично съмнение]]: той отхвърля всички идеи, които могат да бъдат подложени на съмнение, а след това ги преутвърждава въз основа на несъмнените идеи, за да получи здрава основа за истинското познание.{{hrf|Copenhaver|2005}}

Първоначално Декарт установява само един неподлежащ на съмнение принцип&nbsp;— – мисленето съществува, а мисленето не може да бъде отделено от мен, следователно аз съществувам. Така той формулира известното твърдение ''„Cogito ergo sum“'' („Мисля, значи съм“, често (некоректно) превеждано и като „Мисля, следователно съществувам“). Декарт заключава, че ако той се съмнява, следователно нещо или някой трябва да извършва съмняването, а оттам самият факт, че той се съмнява доказва неговото съществуване. „Простото значение на фразата е, че ако някой е скептичен към своето същестувване, това само по себе си доказва, че той съществува.“{{hrf|Persaud|2002}}

Потенцията за самото знание според Декарт е вложена у човека от самия Бог и присъства като „вродени принципи и идеи“, т.е. знанията, които са единни и всеобщи. Класическите мисловни процеси Декарт дефинира като „[[интуиция]]“ и „дедукция“. Под интуиция се разбират усилията на ума, в крайна сметка водещи към познанието на единното и на Бога. Интуицията е знание умствено и непосредствено. Дедукцията е [[логика|логически]] извод, по необходимост произтича от предпоставките. Тя е знание опосредствено. Тя е елементарна&nbsp;— – следвайки обратния път, тя ни дава познание за [[феномен]]ите, присъстващи в сетивния свят.

Гносеологичният идеал на Декарт е интуитивното познание на всички вродени истини&nbsp;— – всеобщите и необходимите. [[Логическа индукция|Индукция]]та и дедукцията той разглежда като средство за интуитивно познание. В пълния си обем интуицията у Декарт се оказва непосредствено обхващане на многообразието на абсолютните истини в системно единство. Той предявява изискване към интуицията, а именно истините да се схващат „ясно и отчетливо“, едновременно, а не последователно. Рене Декарт обаче не вярва дали сами по себе си „яснотата и отчетливостта“ могат да гарантират абсолютната истинност на нашите всеобщи и необходими знания. Затова се позовава на Бога като творец на човешкия разум, чието могъщество е безгранично.

[[Разум]]а, [[ум]]а и [[интелект]]а Декарт тълкува като проявление на Божия разум, като генетично заложен познавателен модел, от който произхождат "допълнителните"„допълнителните“ разбирания и понятия. Декартовата интуиция се състои именно в обхващането на всички външни явления, мисловни парадигми в едно единно цяло&nbsp;— – само тогава те могат да бъдат до известна степен умопостигнати.

В този смисъл обектът съществува само доколкото е познаваем от божествената природа, заложена у човека. Така Декарт, макар и да има преки последователи в „картезианската”„картезианската“ философска школа, се явява пряк предшественик на [[агностицизъм|агностицизма]] на [[Имануел Кант]].

Той обаче излиза от основното християнско понятие за Бога. В Бога Отец вижда потенцията на нещата, в Логоса – тяхната конкретизация, а в Духа – тяхната реализация. Именно затова, вярвайки в триединния Бог през целия си живот, Декарт се спира основно върху аспектите на [[Светия Дух]]. При все това философът разглежда материята и нейните закономерности като нещо, което е противоположно на духа в рамките на сетивното познание. Материалните обекти са познаваеми, доколкото са видими за сетивата, но затова и това „познание”„познание“ е илюзорно, тъй като сетивата са несъвършени. Само разумът, който е божествен, може да ги възприеме в пълнотата им и да ги обясни. Но материята, както и човешкият дух са крайни величини. Единственото, което може да ги обедини, е безкрайният по определение Бог.

Етичните възгледи на Декарт могат да се проследят в неговите съчинения и писма. Като отделя в тази област [[теология]]та от рационалната философия, при обосноваването на нравствените истини Декарт се позовава на "естествената„естествената светлина"светлина“ на разума.

В "Разсъждение„Разсъждение за метода"метода“ („Discours de la méthode“) у Декарт преобладава тенденция на търсене на здравата житейска мъдрост, при което явно оказва влияние [[стоицизъм|стоицизмът]]. В писмата до принцеса Елизавета обаче той се опитва да изясни основните идеи на собствения си морал. Тези идеи са:

*идеята за "съвършеното„съвършеното същество като истински обект на любовта"любовта“;

*идеята за "противоположността„противоположността на духа и материята"материята“, която ни предписва да избягваме всичко телесно;

*идеята за "безкрайността„безкрайността на Вселената"Вселената“, която ни предписва "издигане„издигане над всичко земно и смирение пред Божествената мъдрост"мъдрост“;

*накрая идеята "да„да сме солидарни с другите същества и с целия свят, за зависимостта ни от тях и за необходимостта да се жертваме за общото благо"благо“.

*Коя крайност е по-лоша&nbsp;— – безпорядъчната любов или безпорядъчната омраза?

Като различава интелектуалната любов от страстната, първата той вижда "в„в доброволното духовно единение на съществото с обекта като част от едно цяло с него"него“. Тази любов е в [[антагонизъм]] със страстта и желанието. Висшата форма на тази любов е любовта към Бога като безкрайно голямо цяло, от което ние сме само нищожна част. Оттук следва, че нашата душа може да обича Бога по силата на собствената си природа&nbsp;— – това и&#768; дава висши радости и унищожава всякакви желания в нея. Любовта, колкото и е безпорядъчна, все пак е по-добра от омразата. Омразата е признак за слабост и страхливост. Смисълът на [[морал]]а е да ни учи да обичаме това, което е достойно за любовта. Декарт напада тези, които заглушават своята съвест с вино и тютюн.

Със своите математически трудове Декарт допринася и за формирането на някои от съвременните конвенции за математическа нотация. Така той въвежда конвенцията за обозначаване на неизвестните в уравненията с ''x'', ''y'' и ''z'', а на известните параметри&nbsp;— – с ''a'', ''b'' и ''c'', както и за означаването на [[степенуване]]то чрез поставяне на степенния показател в горен индекс.{{hrf|Sorelli|2000|19}} Широко практическо приложение има и [[теорема на Декарт|теоремата на Декарт]], даваща възможност за определяне на броя на положителните и отрицателни корени на произволен [[полином]].

Още в 1642 г. Воеций (Voetius), ректорът на протестантския университет в Утрехт, постановява там забрана върху преподаването и обсъждане на картезиански идеи. С аргумента, че физиката на Декарт е несъвместима с доктрината за евхаристията, през 1663 г. папската власт включва писаното от Декарт в Указателя на забранените (за католиците) книги<ref>вж. J. Martinez de Bujanda, ''Index Librorum Prohibitorum, 1600- – 1966'', Geneva, 2002</ref>.

* 1626–16281626 – 1628: ''„Regulae ad directionem ingenii“'' („Правила за насочване на разума“)

* 1630–16331630 – 1633: ''„Le Monde“'' („Светът“) и ''„L'Homme“'' („Човекът“)

| accessdate = 2011- – 12

*[http://fr.wikisource.org/wiki/Œuvres_de_Descartes/Édition_Adam_et_Tannery ''Oeuvres de Descartes''], éditées par Charles Adam et Paul Tannery, Paris: Léopold Cerf, 1897–19131897 – 1913, 13 volumes