Разлика между версии на „Дерекьой (дем Гюмюрджина)“

м
препратка; форматиране: 26x кавички, 20x нов ред, 18x тире-числа, 2x тире, 16 интервала (ползвайки Advisor)
м (препратка; форматиране: 26x кавички, 20x нов ред, 18x тире-числа, 2x тире, 16 интервала (ползвайки Advisor))
}}
 
'''Дерекьой''' или '''Бунаркьой''' ({{lang-el|Πάνδροσος}}, ''Пандросос'') е село в [[Беломорска Тракия]], [[Гърция]], област [[Източна Македония и Тракия]], дем [[Гюмюрджина (дем)|Гюмюрджина]], демова секция Пандросос, в която влизат още селата [[Еникьой (дем Гюмюрджина)|Еникьой]] (Нимфея) и [[Химитли (дем Гюмюрджина)|Химитли]] (Символа). В началото на XIX век селото е заселено с българи, които идват от други краища на Беломорието и Централните Родопи. След поражението на България в [[Първата световна война]] в селото е установена гръцка административна и духовна власт. Сключването на Спогодбата [[Моллов - Кафандарис]] и настаняването на гръцки бежанци в Дерекьой след поражението на [[Гърция]] във войната с [[Турция]], водят до обезбългаряването му, тъй като населението му е принудено да се изсели. В момента основното население на селото се състои от потомци на гръцки бежанци от [[Мала Азия]] и [[Източна Тракия]].
 
== География ==
Дерекьой е разположено по склоновете на Южните [[Родопи]], на 9 километра северно от град [[Гюмюрджина]] (Комотини) и на пътя за прохода [[Маказа]].
 
== Заселване и състав ==
[[File:Derekioi_map.jpg|thumb|250px|Карта на българското Дерекьой около 1924 г.]] Първоначално село Дерекьой е било турско, но вероятно поради епидемия в Гюмюрджинския край, е изоставено. Не е известно кога е станало това, но няколко години по-късно в него започнали да идват български заселници. В един рапорт до българския екзарх за състоянието на църковно-училищното дело в Гюмюрджинско за учебната 1906/1907 година се посочва, че село Дерекьой е „около 80-годишно”годишно“<ref>ЦДИА, Ф 246, оп.1, а.е. 309, л. 45- – 57 [Рапорт за състоянието на църковно-училищното дело в гр. Гюмюрджина и селата, които спадат под духовното ведомство на Българската църковна община в тоя град].</ref>, от което може да се заключи, че първите български семейства се заселили в него през 15-те и 20-те години на XIX век.
 
Според разкази на стари дерекьойци най-напред в селото пристигнал от [[Калайджидере]] някой си Дядо Дяко, който поставил началото на дерекьовския род Узунови (Куртеви). Според запазени родови предания и разкази на стари хора от Калайджидере дошли също родоначалниците на Калабаковия, Кисьовия, Кабаяневия и Кедиковия родове, от село [[Тахтаджик]] – на Фучеджиевия, от [[Сачанли]] – на Кадиевия, Карапачовия, Белевия и Карамитревия, от [[Манастир (дем Козлукебир)|Манастир]] – на Манастирлиевия, от [[Петково (Област Смолян)|Петково]] (Ахъчелебийско) – на Кирекчиевия, Дюлгеровия и Калайджиевия, от [[Райково]] (Ахъчелебийско) – на Герджиковия род. Каракировият род също дошъл от [[Родопи]]те, родоначалникът на Арнаудовия род вероятно пристигнал чак от [[Македония (област)|Македония]], а на Каракостовия – вероятно от хасковските села.<ref>Личен архив на Тодор Щерев Радев.</ref>
 
Първоначално в селото имало около 20-ина къщи, които с прииждането на нови заселници постепенно се увеличили. Българите, които решили да се установят в Дерекьой имали различни мотиви. Някои от тях, като Стою Кирекчията слязъл от Писаница, Смолянско, за да се спаси от преследване от местни турски първенци, с които влязъл в спор<ref>Пак там [Спомени на Мария Стоева Кирекчиева и Руса Стаева Калоянова-Кирекчиева от село [[Капитан Петко войвода]] (Тополовградско)].</ref>. Други, вероятно по-голямата част от хората, като братята Коста и Димитър Дюлгерови, които били майстори-зидари се установили в селото, в търсене на по-добро място за препитание<ref>Пак там [Спомени на Калина Димитрова Дюлгерова от [[Чукарово]] (Тополовградско)].</ref>. Данните за броя на къщите и населението на Дерекьой от заселването му до края на XIX век са противоречиви. Така например, в най-ранните подобни сведения, датиращи от 1873 г., се посочва, че селото се състои от 25 къщи<ref>Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 година ([[Македонски научен институт]], 1995, София), преводач: Йордан Илиев Йорданов, стр. 59, По „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоники”Салоники“ (1875, Цариград), в която се дава описание на населението в трите вилаета според регистъра на данъка бедел-и аскерие от 1873 година, обхващащ мъжкото население.</ref>. Следващите подобни данни фигурират в официалното салнаме на Одринския вилает от 1893 г., където селото е записано под името Бунардере (вероятно така се е казвало старото турско селище) и е посочено, че то се състои от 60 български къщи<ref>Архив на БАН, Сб. 18 (Тракийска сбирка), Ф.5, а.е. 614 [Одринският вилает по официалното вилаетско салнаме от 1893 г. Извлечение и коментар: Ан. Разбойников и Д. Груев].</ref>. В екзархийска статистика от 1898 г. обаче се посочва, че броят на къщите в Дерекьой е 40, от които 25 – български и 15 – гръцки (под това се има предвид български гъркомански семейства)<ref>НБКМ-БИА, Ф 641, а.е.45, л.550- – 567 [Статистически сведения за Одринский вилает в духовно отношение от 1898 година].</ref>. Ако съпоставим двата турски документа следва, че най-голямото разрастване на селото – с около 40 къщи, се е случило в един сравнително кратък, 20-годишен период, между 70-те и 90-те години на XIX век, което не изглежда много вероятно. От друга страна вторите данни са официална османска статистика и също не била да бъдат отхвърляни с лека ръка. От друга страна, под 1894 г. фигурира и първата статистика за броя на населението, като за Дерекьой са дадени 275 жители<ref>8</ref>. Тези данни, съпоставени с броя на къщите за 1893 г. също изглежда малко вероятен, което означава, че независимо от разминаванията, към края на XIX век селото се е състояло от не повече от 60 къщи, в които са живели около 300 души. От началото на ХХ век вече имаме по-точни данни за домакинствата и броя на населението на Дерекьой. Така например, през 1903 г. то се е състояло от 70 къщи<ref>ЦДИА, Ф.1139К, оп.1, а.е.41, л.3 [Сведения за броя на учениците в основните български училища в Гюмюрджинската каза за 1903/1904 година].</ref>, в 1904 г. – 79, в които живеели 380 души (189 мъже и 191 жени)<ref>10</ref>, в 1905 г. – 75 къщи с население от 395 души<ref>НБКМ-БИА, Ф 641, а.е.46, л.321 и 963 [Изложение за състоянието на екзархийското дело в 1905 година].</ref>, в 1909 и 1910 г. – 79 къщи<ref>ЦДИА, Ф.946К, оп.1, а.е.412.</ref>, 1915 г. – 75 къщи с население от 400 души<ref>ЦДИА, Ф 945К, оп.1, а.е.53 (Архив на Георги Иванов Кертев) [Списък на общините с населените места в околиите на Гюмюрджински окръг, 1915 г.].</ref>. Последните данни за дерекьойското население преди изселването му в България намираме в данни от преброяване на населението в Кралство Гърция през 1921 г, където е посочено, че то се състои от 464 души (232 мъже и 232 жени)<ref>ЦДИА, Ф.719К, оп.30, а.е.1 [Population du Royaume de Grèce d’après de recensement du 19 décembre 1920 (Athèns, 1921)].</ref>. По това време броят на къщите в селото според спомени на Никола Тодоров Карипов е бил 86<ref>Личен архив на Тодор Щерев Радев.</ref>.
 
== Препитание на населението ==
Според сведенията на български църковни и училищни представители, посещавали село Дерекьой в началото на ХХ век то се състояло от ''„едно много бедно население, на което поминъкът е каране на дърва в града [Гюмюрджина], слабо скотовъдство и още по-слабо земледелие“'' <ref>ЦДИА, Ф. 246К, оп. 1, а.е. 274, л.122- – 138 [Рапорт за състоянието на учебното дело през учебната 1905- – 1906 г. в селата подведомствени на Гюмюрджинското българско архиерейско наместничество].</ref>. Постепенно голяма част от семействата се насочили към отглеждането на тютюн, много от по-младите момчета били пращани от семействата им да слугуват или чиракуват в Гюмюрджина. Майстори-зидари в селото били братя Дюлгерови, които често пътували по работа из страната, стигайки чак до Ямболско. Братя Кирекчиеви имали воденица и варница, Фучеджиеви изработвали бъчви, Илия Кедикът бил хлебар и имал фурна, Илия Калабакът имал голямо стадо и често оставал с него в планината<ref>Личен архив на Тодор Щерев Радев.</ref>.
 
Според сведенията на български църковни и училищни представители, посещавали село Дерекьой в началото на ХХ век то се състояло от ''„едно много бедно население, на което поминъкът е каране на дърва в града [Гюмюрджина], слабо скотовъдство и още по-слабо земледелие“'' <ref>ЦДИА, Ф. 246К, оп. 1, а.е. 274, л.122-138 [Рапорт за състоянието на учебното дело през учебната 1905-1906 г. в селата подведомствени на Гюмюрджинското българско архиерейско наместничество].</ref>. Постепенно голяма част от семействата се насочили към отглеждането на тютюн, много от по-младите момчета били пращани от семействата им да слугуват или чиракуват в Гюмюрджина. Майстори-зидари в селото били братя Дюлгерови, които често пътували по работа из страната, стигайки чак до Ямболско. Братя Кирекчиеви имали воденица и варница, Фучеджиеви изработвали бъчви, Илия Кедикът бил хлебар и имал фурна, Илия Калабакът имал голямо стадо и често оставал с него в планината<ref>Личен архив на Тодор Щерев Радев.</ref>.
 
== Църковно дело ==
[[File:Sveshtenici.png|thumb|250px|Списък на дерекьойските свещеници]]След заселването му с българско християнско население село Дерекьой се намирало за около 80 години под духовната власт на гръцката Цариградска [[Патриаршия]] и се числяло към Маронийската [[епархия]]<ref>НБКМ-БИА, Ф 641, а.е.45, л.550- – 567 [Статистически сведения за Одринский вилает в духовно отношение от 1898 година].</ref>. В селото имало една черква - – '''"Свети„Свети Илия"Илия“''', построена през 1881 г. <ref>Пак там.</ref> Постепенно обаче, вероятно със заселването на по-будните родопчани в него, настроенията започнали да се променят и в 1897 г. част от дерекьойци заявили писмено желанието си да преминат под властта на Българската [[Екзархия]]<ref>ЦДИА, Ф 1139К, оп.1, а.е.48, л.107- – 108 [Писмо до архимандрит [[Софроний Първов|Софроний]], управляващ Одринската митрополия, от свещеник Иван П. Антонов, архиерейски наместник в [[Гюмюрджина]](14.10.1898)].</ref>. В църковно отношение били присъединени на първо време към Козлукьойската [[енория]], където по това време свещеник бил '''Никола Илиев'''. Още на следващата 1898 г. обаче избухнал конфликт между населението – екзархисти и патриаршисти. Вероятно причина за това са станали действията на козлукьойския свещеник, за което разказва гюмюрджинския архиерейски наместник в свое писмо до управляващия Одринската митрополия архимандрит Софроний: ''„Гръцкия владика тук тези дни подал такрир на Мютесариф паша, с който се оплакал от козлукьойския свещеник [Никола Илиев], че ходел в село Дерекьой и бунтувал християните да се откажат от владиката и други не зная какви оплаквания против казания свещеник. Вчера един жандарин забрал свещеника от селото и го довел в правителствения дом. Там свещеникът изпитан му забранили да отива в село Дерекьой и посещава християните. Както Ви е известно, Ваше Високопреподобие, половината от християните на това село преди една година с отказаха от гръцкия владика и признаха родното си духовно началство Светата ни Екзархия, като заявиха това и с прошение, където трябваше, и от това време насам се присъединиха към Козлукьойската енория и тамошния свещеник им вършеше духовните треби, като отиваше и всеки месец да ги ръси. Сега това се забранява на свещеника, а християните се лишават от изпълнението на требите им за хатъра на гръцкия владика. Казах на свещеника да продължава да си гледа работата в това село, а какво ще се случи не зная.''<ref>Пак там.</ref>. Тъй като дерекьойската черква била една и в нея служил гръцки свещеник, на екзархийските семейства било забранено да се черкуват в нея по празници, да кръщават децата си и да опяват мъртвите си, поради което те ходели в с. [[Козлукьой (дем Гюмюрджина)|Козлукьой]]. В последните години на XIX гръцкия свещеник на Дерекьой починал и [[Екзархия]]та, виждайки в това възможност да привлече в лоното си цялото село, изпратила там за нов свещеник '''Стоян''' от родопското село [[Дунево]]. Освен това било постигнато споразумение с [[Патриаршия]]та гъркомани и екзархисти да се черкуват поред в църквата. С това обаче конфликтът не приключил и през цялата първа половина на 1900-та година имало спорове кой да ползва черквата, което в крайна сметка довело до затварянето и&#768; от турските власти, за да се избегне по-нататъшната конфронтация между населението. Впоследствие в нея отново започнало да се служи на гръцки, а екзархистите не били допускани, което пак ги принудило да ходят за требите си в съседното [[Козлукьой (дем Гюмюрджина)|Козлукьой]] независимо, че по това време (средата на 1900 г.) 37 семейства били екзархисти, и 19 – патриаршисти<ref>ЦДИА, Ф 1139К, оп.1, а.е.48, л.185 [Писмо до [[Йосиф I (екзарх)|Йосиф I]], Екзарх Български, от архиепископ [[Софроний]], управляващ Одринската епархия (26.06.1900)].</ref>. Около година по-късно (март 1901 г.) в Дерекьой вече само 7- – 8 къщи били гъркомански <ref>ЦДИА, Ф 1139K, оп.1, а.е.26, л.57 [Писмо до екзархийския наместник в Ахъчелеби от архиепископ [[Софроний]], управляващ Одринската епархия (22.03.1901)].</ref>. След 1901 г. конфликтът постепенно бил решен и в крайна сметка цялото село преминало към [[Екзархия]]та. През 1904/1905 г. Дерекьойската и Козлукьойската енория са слети в една, „по немание свещеници и за двете”двете“<ref>ЦДИА, Ф 246К, оп. 1, а.е. 309, л.45- – 57 [Рапорт за състоянието на църковно-училищното дело в гр. Гюмюрджина и селата, които спадат под духовното ведомство на Българската църковна община в тоя град]</ref>. Техен уредник бил свещеник '''Стамат Костов''', който живеел в [[Козлукьой (дем Гюмюрджина)|Козлукьой]] и служел по ред в църквите на двете села. Той останал свещеник на Дерекьой до края на [[Първата световна война]], когато селото отново минава под ведомството на гръцките духовни власти.
 
[[File:Sveshtenici.png|thumb|250px|Списък на дерекьойските свещеници]]След заселването му с българско християнско население село Дерекьой се намирало за около 80 години под духовната власт на гръцката Цариградска [[Патриаршия]] и се числяло към Маронийската [[епархия]]<ref>НБКМ-БИА, Ф 641, а.е.45, л.550-567 [Статистически сведения за Одринский вилает в духовно отношение от 1898 година].</ref>. В селото имало една черква - '''"Свети Илия"''', построена през 1881 г. <ref>Пак там.</ref> Постепенно обаче, вероятно със заселването на по-будните родопчани в него, настроенията започнали да се променят и в 1897 г. част от дерекьойци заявили писмено желанието си да преминат под властта на Българската [[Екзархия]]<ref>ЦДИА, Ф 1139К, оп.1, а.е.48, л.107-108 [Писмо до архимандрит [[Софроний Първов|Софроний]], управляващ Одринската митрополия, от свещеник Иван П. Антонов, архиерейски наместник в [[Гюмюрджина]](14.10.1898)].</ref>. В църковно отношение били присъединени на първо време към Козлукьойската [[енория]], където по това време свещеник бил '''Никола Илиев'''. Още на следващата 1898 г. обаче избухнал конфликт между населението – екзархисти и патриаршисти. Вероятно причина за това са станали действията на козлукьойския свещеник, за което разказва гюмюрджинския архиерейски наместник в свое писмо до управляващия Одринската митрополия архимандрит Софроний: ''„Гръцкия владика тук тези дни подал такрир на Мютесариф паша, с който се оплакал от козлукьойския свещеник [Никола Илиев], че ходел в село Дерекьой и бунтувал християните да се откажат от владиката и други не зная какви оплаквания против казания свещеник. Вчера един жандарин забрал свещеника от селото и го довел в правителствения дом. Там свещеникът изпитан му забранили да отива в село Дерекьой и посещава християните. Както Ви е известно, Ваше Високопреподобие, половината от християните на това село преди една година с отказаха от гръцкия владика и признаха родното си духовно началство Светата ни Екзархия, като заявиха това и с прошение, където трябваше, и от това време насам се присъединиха към Козлукьойската енория и тамошния свещеник им вършеше духовните треби, като отиваше и всеки месец да ги ръси. Сега това се забранява на свещеника, а християните се лишават от изпълнението на требите им за хатъра на гръцкия владика. Казах на свещеника да продължава да си гледа работата в това село, а какво ще се случи не зная.”''<ref>Пак там.</ref>. Тъй като дерекьойската черква била една и в нея служил гръцки свещеник, на екзархийските семейства било забранено да се черкуват в нея по празници, да кръщават децата си и да опяват мъртвите си, поради което те ходели в с. [[Козлукьой (дем Гюмюрджина)|Козлукьой]]. В последните години на XIX гръцкия свещеник на Дерекьой починал и [[Екзархия]]та, виждайки в това възможност да привлече в лоното си цялото село, изпратила там за нов свещеник '''Стоян''' от родопското село [[Дунево]]. Освен това било постигнато споразумение с [[Патриаршия]]та гъркомани и екзархисти да се черкуват поред в църквата. С това обаче конфликтът не приключил и през цялата първа половина на 1900-та година имало спорове кой да ползва черквата, което в крайна сметка довело до затварянето и&#768; от турските власти, за да се избегне по-нататъшната конфронтация между населението. Впоследствие в нея отново започнало да се служи на гръцки, а екзархистите не били допускани, което пак ги принудило да ходят за требите си в съседното [[Козлукьой]] независимо, че по това време (средата на 1900 г.) 37 семейства били екзархисти, и 19 – патриаршисти<ref>ЦДИА, Ф 1139К, оп.1, а.е.48, л.185 [Писмо до [[Йосиф I (екзарх)|Йосиф I]], Екзарх Български, от архиепископ [[Софроний]], управляващ Одринската епархия (26.06.1900)].</ref>. Около година по-късно (март 1901 г.) в Дерекьой вече само 7-8 къщи били гъркомански <ref>ЦДИА, Ф 1139K, оп.1, а.е.26, л.57 [Писмо до екзархийския наместник в Ахъчелеби от архиепископ [[Софроний]], управляващ Одринската епархия (22.03.1901)].</ref>. След 1901 г. конфликтът постепенно бил решен и в крайна сметка цялото село преминало към [[Екзархия]]та. През 1904/1905 г. Дерекьойската и Козлукьойската енория са слети в една, „по немание свещеници и за двете”<ref>ЦДИА, Ф 246К, оп. 1, а.е. 309, л.45-57 [Рапорт за състоянието на църковно-училищното дело в гр. Гюмюрджина и селата, които спадат под духовното ведомство на Българската църковна община в тоя град]</ref>. Техен уредник бил свещеник '''Стамат Костов''', който живеел в [[Козлукьой]] и служел по ред в църквите на двете села. Той останал свещеник на Дерекьой до края на [[Първата световна война]], когато селото отново минава под ведомството на гръцките духовни власти.
 
== Училищно дело ==
[[File:Uchiteli.png|thumb|250px|Списък на дерекьойските учители]]Първоначално в Дерекьой нямало специална училищна сграда. Според един рапорт за състоянието на учебното дело през 1905/1906 г. ''„училищното здание, приспособена за това къща, никак не отговаря на предназначението си, обаче, тази година се построи друго нарочно за тази цел, което макар още да не'' е довършено, за идущата година ще бъде готово. Слаба покъщнина, а учебни помагала абсолютно никакви”никакви“ <ref>ЦДИА, Ф. 246К, оп. 1, а.е. 274, л.122- – 138 [Рапорт за състоянието на учебното дело през учебната 1905- – 1906 г. в селата подведомствени на Гюмюрджинското българско архиерейско наместничество].</ref>. Действително през следващата 1906/1907 г. новото училище подслонило дерекьойските деца, макар според сведенията на училищния инспектор ''„училищната покъщнина е слаба, а помагала никакви няма”няма“'' <ref>ЦДИА, Ф 246, оп.1, а.е. 309, л. 45- – 57 [Рапорт за състоянието на църковно-училищното дело в гр. Гюмюрджина и селата, които спадат под духовното ведомство на Българската църковна община в тоя град през учебната 1906/1907 година].</ref>. Постепенно недостигът на пособия явно е бил преодолян, защото през учебната 1909/1910 г. в поредния рапорт се казва, че ''„от четири години е построено училище с добре обзаведена класна стая”стая“'' <ref>НБКМ-БИА, Ф. 641, а.е.46 [Информация за учебното дело в Гюмюрджинския окръг за учебната 1909/1910 година].</ref>. Докато се намирало под ведомството на Цариградската [[Патриаршия]] учебните занятия в Дерекьой са се водили на гръцки, вероятно от местния свещеник-грък. С припознаването на Екзархията обаче през 1900 г. за пръв български учител бил назначен [[Бойко Чавдаров]], който започнали да преподава на родния език. [[Бойко Чавдаров]] бил активен участник в подготовката на [[Илинденско-Преображенското въстание]] и скоро революционни дела го принудили да напусне учителското поприще. През 1903 г. той бил заместен от '''Димитър Киров''', родом от с. [[Чадърли]] (Гюмюрджинско). В рапорта на училищния инспектор за 1905/1906 г. за него се посочва, че ''„досега е нямал желание истински да служи на призванието си... обаче ако би искал той би бил един добър учител”учител“'' <ref>ЦДИА, Ф. 246К, оп. 1, а.е. 274, л.122- – 138 [Рапорт за състоянието на учебното дело през учебната 1905- – 1906 г. в селата подведомствени на Гюмюрджинското българско архиерейско наместничество].</ref>. Това вероятно е станало, тъй като през 1909/1910 г. за Киров се казва, че е ''„малко образован, но сравнително способен и трудолюбив учител, който е съумял да сдобие малко-много авторитет между селяните”селяните“'' <ref>НБКМ-БИА, Ф. 641, а.е.46 [Информация за учебното дело в Гюмюрджинския окръг за учебната 1909/1910 година].</ref>. Димитър Киров останал в Дерекьой поне до 1911 г., а през 1914 г. в селото като учител срещаме '''Димитър Стоянов''' от с. [[Манастир]] (Дедеагачко). Той учителствал вероятно две или три години, и през 1917 г. в Дерекьой отново се върнал '''Димитър Киров''', а за негова помощничка била назначена Елена Вардалиева от [[Кукуш]]. Последният български учител, който бил в селото вероятно две или три години – до установяването на гръцката административна власт – е Стилиян Петков Кълвачев от село [[Кръсто поле]] (Ксантийско).
 
[[File:Uchiteli.png|thumb|250px|Списък на дерекьойските учители]]Първоначално в Дерекьой нямало специална училищна сграда. Според един рапорт за състоянието на учебното дело през 1905/1906 г. ''„училищното здание, приспособена за това къща, никак не отговаря на предназначението си, обаче, тази година се построи друго нарочно за тази цел, което макар още да не'' е довършено, за идущата година ще бъде готово. Слаба покъщнина, а учебни помагала абсолютно никакви” <ref>ЦДИА, Ф. 246К, оп. 1, а.е. 274, л.122-138 [Рапорт за състоянието на учебното дело през учебната 1905-1906 г. в селата подведомствени на Гюмюрджинското българско архиерейско наместничество].</ref>. Действително през следващата 1906/1907 г. новото училище подслонило дерекьойските деца, макар според сведенията на училищния инспектор ''„училищната покъщнина е слаба, а помагала никакви няма”'' <ref>ЦДИА, Ф 246, оп.1, а.е. 309, л. 45-57 [Рапорт за състоянието на църковно-училищното дело в гр. Гюмюрджина и селата, които спадат под духовното ведомство на Българската църковна община в тоя град през учебната 1906/1907 година].</ref>. Постепенно недостигът на пособия явно е бил преодолян, защото през учебната 1909/1910 г. в поредния рапорт се казва, че ''„от четири години е построено училище с добре обзаведена класна стая”'' <ref>НБКМ-БИА, Ф. 641, а.е.46 [Информация за учебното дело в Гюмюрджинския окръг за учебната 1909/1910 година].</ref>. Докато се намирало под ведомството на Цариградската [[Патриаршия]] учебните занятия в Дерекьой са се водили на гръцки, вероятно от местния свещеник-грък. С припознаването на Екзархията обаче през 1900 г. за пръв български учител бил назначен [[Бойко Чавдаров]], който започнали да преподава на родния език. [[Бойко Чавдаров]] бил активен участник в подготовката на [[Илинденско-Преображенското въстание]] и скоро революционни дела го принудили да напусне учителското поприще. През 1903 г. той бил заместен от '''Димитър Киров''', родом от с. [[Чадърли]] (Гюмюрджинско). В рапорта на училищния инспектор за 1905/1906 г. за него се посочва, че ''„досега е нямал желание истински да служи на призванието си... обаче ако би искал той би бил един добър учител”'' <ref>ЦДИА, Ф. 246К, оп. 1, а.е. 274, л.122-138 [Рапорт за състоянието на учебното дело през учебната 1905-1906 г. в селата подведомствени на Гюмюрджинското българско архиерейско наместничество].</ref>. Това вероятно е станало, тъй като през 1909/1910 г. за Киров се казва, че е ''„малко образован, но сравнително способен и трудолюбив учител, който е съумял да сдобие малко-много авторитет между селяните”'' <ref>НБКМ-БИА, Ф. 641, а.е.46 [Информация за учебното дело в Гюмюрджинския окръг за учебната 1909/1910 година].</ref>. Димитър Киров останал в Дерекьой поне до 1911 г., а през 1914 г. в селото като учител срещаме '''Димитър Стоянов''' от с. [[Манастир]] (Дедеагачко). Той учителствал вероятно две или три години, и през 1917 г. в Дерекьой отново се върнал '''Димитър Киров''', а за негова помощничка била назначена Елена Вардалиева от [[Кукуш]]. Последният български учител, който бил в селото вероятно две или три години – до установяването на гръцката административна власт – е Стилиян Петков Кълвачев от село [[Кръсто поле]] (Ксантийско).
 
== Участие в революционните борби ==
Скътано в полите на [[Родопи]]те и относително малобройно, село Дерекьой останало сравнително настрана от революционния подем, кулминирал в [[Илинденско-Преображенското въстание]]. За това вероятно допринесъл и фактът, че дерекьойци живеели мирно със съседите си от турските села като Будуклу. Все пак, общото дело не подминало и това село, когато в него дошъл учителя [[Бойко Чавдаров]]. Според спомените на Димитър Стоев Кирекчиев ''„той събираше младежи, на които говореше, че има революционна организация другаде и че мислел да тръгне нелегален”нелегален“''<ref>НБКМ–БИА, Ф 641, а.е. 12, л. 1060 [Орманджиев, Иван П., Приноси към историята на македоно-одринското революционно движение в Тракия, книга VII (ръкопис)]</ref>. Това се потвърждава и от [[Христо Караманджуков]], който съобщава, че ''„към началото на 1901 година ние вече имаме в Гюмюрджинско вече образувани ядра във всяко село почти, макар не навсякъде да са еднакво стегнати и организирани”организирани“'' и привежда имена като участници в заверата имената на Христо Момчилов Калайджията, братята Стоян, Пею и Костадин Кирекчиеви, кметът Станко [Кадиев], Бечо Георгиев<ref>Караманджуков, Христо Ив., Западнотракийските българи в своето културно-историческо минало, с особен поглед към тяхното политико-революционно движение, Книга I – Историята им до 1903 г. (София, 1934), стр. 198</ref>. Краткото пребиваване на Чавдаров в селото, както и разделението на екзархисти и патриаршисти вероятно са били основните причини да не се организира истински революционен комитет. След заминаването на [[Бойко Чавдаров]] вероятно това ядро се е разпаднало, тъй като известно време след това друг от апостолите на [[Тракия]] – чадърлиецът [[Чавдар Чавдаров]] си спомня: ''„В село Дерекьой бе същото положение [част от селяните все още се гърчеели] – свещеникът му бе грък. Поради туй посветих в делото кмета на това село – Станко, заедно с Пейо Кирекчиев и учителя Димитър Киров, мой съселянин и бивш ученик в град Гюмюрджина”Гюмюрджина“''<ref>НБКМ–БИА, Ф 641, а.е. 13, л. 217 [Орманджиев, Иван П., Приноси към историята на македоно-одринското революционно движение в Тракия, книга VII (ръкопис)]</ref>. Независимо от тези усилия дерекьойци да бъдат включени в подготовката и провеждането на [[Илинденско-Преображенското въстание]], селото не взело участие в него, няма данни и отделни негови жители да са участвали в чети. Това се потвърждава и от рапорта на училищния инспектор за 1905/1906 г., който отбелязва, че дерекьовци са ''„към общи работи твърде индиферентни и националното им съзнание много слабо развито”развито“''<ref>ЦДИА, Ф. 246К, оп. 1, а.е. 274, л.122- – 138 [Рапорт за състоянието на учебното дело през учебната 1905- – 1906 г. в селата подведомствени на Гюмюрджинското българско архиерейско наместничество].</ref>.
 
== Дерекьой в пределите на България (1913- – 1919) ==
Скътано в полите на [[Родопи]]те и относително малобройно, село Дерекьой останало сравнително настрана от революционния подем, кулминирал в [[Илинденско-Преображенското въстание]]. За това вероятно допринесъл и фактът, че дерекьойци живеели мирно със съседите си от турските села като Будуклу. Все пак, общото дело не подминало и това село, когато в него дошъл учителя [[Бойко Чавдаров]]. Според спомените на Димитър Стоев Кирекчиев ''„той събираше младежи, на които говореше, че има революционна организация другаде и че мислел да тръгне нелегален”''<ref>НБКМ–БИА, Ф 641, а.е. 12, л. 1060 [Орманджиев, Иван П., Приноси към историята на македоно-одринското революционно движение в Тракия, книга VII (ръкопис)]</ref>. Това се потвърждава и от [[Христо Караманджуков]], който съобщава, че ''„към началото на 1901 година ние вече имаме в Гюмюрджинско вече образувани ядра във всяко село почти, макар не навсякъде да са еднакво стегнати и организирани”'' и привежда имена като участници в заверата имената на Христо Момчилов Калайджията, братята Стоян, Пею и Костадин Кирекчиеви, кметът Станко [Кадиев], Бечо Георгиев<ref>Караманджуков, Христо Ив., Западнотракийските българи в своето културно-историческо минало, с особен поглед към тяхното политико-революционно движение, Книга I – Историята им до 1903 г. (София, 1934), стр. 198</ref>. Краткото пребиваване на Чавдаров в селото, както и разделението на екзархисти и патриаршисти вероятно са били основните причини да не се организира истински революционен комитет. След заминаването на [[Бойко Чавдаров]] вероятно това ядро се е разпаднало, тъй като известно време след това друг от апостолите на [[Тракия]] – чадърлиецът [[Чавдар Чавдаров]] си спомня: ''„В село Дерекьой бе същото положение [част от селяните все още се гърчеели] – свещеникът му бе грък. Поради туй посветих в делото кмета на това село – Станко, заедно с Пейо Кирекчиев и учителя Димитър Киров, мой съселянин и бивш ученик в град Гюмюрджина”''<ref>НБКМ–БИА, Ф 641, а.е. 13, л. 217 [Орманджиев, Иван П., Приноси към историята на македоно-одринското революционно движение в Тракия, книга VII (ръкопис)]</ref>. Независимо от тези усилия дерекьойци да бъдат включени в подготовката и провеждането на [[Илинденско-Преображенското въстание]], селото не взело участие в него, няма данни и отделни негови жители да са участвали в чети. Това се потвърждава и от рапорта на училищния инспектор за 1905/1906 г., който отбелязва, че дерекьовци са ''„към общи работи твърде индиферентни и националното им съзнание много слабо развито”''<ref>ЦДИА, Ф. 246К, оп. 1, а.е. 274, л.122-138 [Рапорт за състоянието на учебното дело през учебната 1905-1906 г. в селата подведомствени на Гюмюрджинското българско архиерейско наместничество].</ref>.
За първи път селото е напуснато от жителите си по време на [[Балканската война]]. Част от хората, натоварили на каруци покъщнината си, минават през прохода [[Маказа]] и се установяват в днешното хасковско село [[Тракиец]], други отиват при роднини в [[Гюмюрджина]], трети са скрити, докато отмине бурята, от съседите си турци от село Будуклу. След подписването на мирния договор и установяването на българска административна власт в Беломорието, дерекьойци се връщат в родното си село. Според разкази на стари хора, когато се прибрали нищо в домовете им и по нивите им не било пипнато, тъй като имуществото им го пазели турците от Будуклу. Не се знае много за историята на селото по време на краткото българско управление, освен че по това време секретар-бирник на Дерекьой бил местният младеж, който учил по-рано в Одринската мъжка гимназия, '''Васил Христов Калайджиев'''. Данните за това кой е бил кмет по това време също са противоречиви. Единствените две писмени известия са една обява в „Държавен вестник”вестник“ от 1917 г., подписана от председателя на общинското управление '''Димитър Куртев (Узунов)''' и писмо от Христо Запрянов Белев, според което при установяването на гръцката окупационна власт в селото, негов кмет е бил '''Панайот Джисов'''. Според разкази на стари хора кметове също са били Димитър Стоев Кирекчиев и Христо Запрянов Белев, но тези информации не са потвърдени.
 
== Дерекьой в пределите на България (1913-1919) ==
 
За първи път селото е напуснато от жителите си по време на [[Балканската война]]. Част от хората, натоварили на каруци покъщнината си, минават през прохода [[Маказа]] и се установяват в днешното хасковско село [[Тракиец]], други отиват при роднини в [[Гюмюрджина]], трети са скрити, докато отмине бурята, от съседите си турци от село Будуклу. След подписването на мирния договор и установяването на българска административна власт в Беломорието, дерекьойци се връщат в родното си село. Според разкази на стари хора, когато се прибрали нищо в домовете им и по нивите им не било пипнато, тъй като имуществото им го пазели турците от Будуклу. Не се знае много за историята на селото по време на краткото българско управление, освен че по това време секретар-бирник на Дерекьой бил местният младеж, който учил по-рано в Одринската мъжка гимназия, '''Васил Христов Калайджиев'''. Данните за това кой е бил кмет по това време също са противоречиви. Единствените две писмени известия са една обява в „Държавен вестник” от 1917 г., подписана от председателя на общинското управление '''Димитър Куртев (Узунов)''' и писмо от Христо Запрянов Белев, според което при установяването на гръцката окупационна власт в селото, негов кмет е бил '''Панайот Джисов'''. Според разкази на стари хора кметове също са били Димитър Стоев Кирекчиев и Христо Запрянов Белев, но тези информации не са потвърдени.
 
== Обезбългаряване ==
[[File:Hristo_Zapryanov.png|thumb|200px|Христо Запрянов Белев и съпругата му Ламбрини Николова Димова (снимката е правена непосредствено преди да напуснат Дерекьой).]]След поражението на България в Първата световна война в Дерекьой е установена гръцка военна и административна власт. През 1922 г. в селото са настанени и първите гръцки бежанци от Мала Азия, напуснали домовете си след поражението във войната с Турция. За живота на българското население на Дерекьой по това време и причините то да напусне родното си село се говори в едно прошение от името на дерекьойци до българския легат в Солун г-н Делчев, писано от Христо Запрянов Белев:
 
"''Г-н Делчев, със настоящето си писмо-оплакване, жителите на селото Дерекьой, Гюмюрджинско, идем да ви изложим непоносимия живот и условията, които се създават от самата държава. Селото ни Дерекьой брои 96 къщи чисти българи, всички имотни хора. През 1922 година, октомври месец, държавата настани в селото ни 30 къщи (семейства) бежанци, които се разпределиха по къщята ни. Комисията реквизира храни и слама на една огромна сума, която и до днес не е заплатена на селяните. Нахранихме бежанците, а ние гладуваме. Населението бе изорало нивите си миналата година за посев, обаче бежанците безразборно навлязоха в нивите ни и ги заеха за себе си. Оплакванията ни не хванаха място. Не стигаше това ограбване на нивите ни, но накара бежанците властта да накара селяните със своя добитък да им засей миналата година всичките ниви и селяните цел месец работиха със добитъка си, така щото за себе си селяните не можаха да посеят нищо. Въпроса за селския кмет. Една най-голяма неприятност на селяните, почти не семинава 2 месеца ето ни изпратили нов кмет, на нова сметка пазарлък. Кмета иска 1000 драхми месечна заплата и селяните, ще не ще, приемат, и в края, продават добитъка, за да изплащат заплатите на кмета. Селския пъдяр Лазар Куклас е бежанец от Мала Азия, през месец юли тази година, повиква на помощ свои сънародници пъдари от околните села да дойдат в селотони, и щом идват те, веднага събират селяните в черквата, и започват да говорят на селяните: „Вие българите сте всички пропагандисти, за в полза на българите, всички сте комитаджии и затова трябва да ви изтрепем до един още сега”сега“, и се започва побой на невинните селяни. Вдига се селото на крак, жени, деца, всички плачат, но никой не може да отърве от пъдарите селяните. Кмета на селото Панайот Жисо и помощника му Георги Стефов, отиват по молба на жените в черквата да видят какво става, щом пристигнат, и те биват набити добре от пъдарите, завързват ги със въже и така закарват в участъка на стражарите в с. Ирджан Хисар, и от там в Гюмюрджина. Властта, за да прикрие всичко случило се в селото назначи нов пъдар, но и той зет на Лазар Куклас (още по-голем звер от него). Същият пъдар Лазар Куклас, изпъден веч от селото, след 15 дни взима 10 души черкези и въоръжени добре всички, и в 11 часа през нощта влиза в селото. Залавят селянина Милош Стоев, разрезват му едната ръка на две, за да изкаже кои са в селото най-богатите хора, но Милош не изказва нищо, оставят го и налитат на къщата на Димитър Стоев Кирекчиев. [[Image:Derekyoy_starei.png|thumb|left|200px|Димитър Стоев Кирекчиев (вляво) и Стоян Тодоров Карипов.]]
[[File:Hristo_Zapryanov.png|thumb|200px|Христо Запрянов Белев и съпругата му Ламбрини Николова Димова (снимката е правена непосредствено преди да напуснат Дерекьой).]]След поражението на България в Първата световна война в Дерекьой е установена гръцка военна и административна власт. През 1922 г. в селото са настанени и първите гръцки бежанци от Мала Азия, напуснали домовете си след поражението във войната с Турция. За живота на българското население на Дерекьой по това време и причините то да напусне родното си село се говори в едно прошение от името на дерекьойци до българския легат в Солун г-н Делчев, писано от Христо Запрянов Белев:
 
"''Г-н Делчев, със настоящето си писмо-оплакване, жителите на селото Дерекьой, Гюмюрджинско, идем да ви изложим непоносимия живот и условията, които се създават от самата държава. Селото ни Дерекьой брои 96 къщи чисти българи, всички имотни хора. През 1922 година, октомври месец, държавата настани в селото ни 30 къщи (семейства) бежанци, които се разпределиха по къщята ни. Комисията реквизира храни и слама на една огромна сума, която и до днес не е заплатена на селяните. Нахранихме бежанците, а ние гладуваме. Населението бе изорало нивите си миналата година за посев, обаче бежанците безразборно навлязоха в нивите ни и ги заеха за себе си. Оплакванията ни не хванаха място. Не стигаше това ограбване на нивите ни, но накара бежанците властта да накара селяните със своя добитък да им засей миналата година всичките ниви и селяните цел месец работиха със добитъка си, така щото за себе си селяните не можаха да посеят нищо. Въпроса за селския кмет. Една най-голяма неприятност на селяните, почти не семинава 2 месеца ето ни изпратили нов кмет, на нова сметка пазарлък. Кмета иска 1000 драхми месечна заплата и селяните, ще не ще, приемат, и в края, продават добитъка, за да изплащат заплатите на кмета. Селския пъдяр Лазар Куклас е бежанец от Мала Азия, през месец юли тази година, повиква на помощ свои сънародници пъдари от околните села да дойдат в селотони, и щом идват те, веднага събират селяните в черквата, и започват да говорят на селяните: „Вие българите сте всички пропагандисти, за в полза на българите, всички сте комитаджии и затова трябва да ви изтрепем до един още сега”, и се започва побой на невинните селяни. Вдига се селото на крак, жени, деца, всички плачат, но никой не може да отърве от пъдарите селяните. Кмета на селото Панайот Жисо и помощника му Георги Стефов, отиват по молба на жените в черквата да видят какво става, щом пристигнат, и те биват набити добре от пъдарите, завързват ги със въже и така закарват в участъка на стражарите в с. Ирджан Хисар, и от там в Гюмюрджина. Властта, за да прикрие всичко случило се в селото назначи нов пъдар, но и той зет на Лазар Куклас (още по-голем звер от него). Същият пъдар Лазар Куклас, изпъден веч от селото, след 15 дни взима 10 души черкези и въоръжени добре всички, и в 11 часа през нощта влиза в селото. Залавят селянина Милош Стоев, разрезват му едната ръка на две, за да изкаже кои са в селото най-богатите хора, но Милош не изказва нищо, оставят го и налитат на къщата на Димитър Стоев Кирекчиев. [[Image:Derekyoy_starei.png|thumb|left|200px|Димитър Стоев Кирекчиев (вляво) и Стоян Тодоров Карипов.]]
''Строшават вратите с брадви, влизат вътре, залавят всички домашни, започват изтезанията, нанисат 4 удара с ножовете си на Кирекчиев, дава си всичките пари 30 000 драхми. Така вързан го накарват да посочи братовата си къща, която и посочил. Навлизат и в къщата на Пею Кирекчиев, и тамо същите изтезавания с втория брат, взимат му 50 000 драхми. Отиват и на третия брат на къщата му – Стою Кирекчиев, потрошават, същите изтезания и мъки на цялото семейство, ограбват (100) лири звонкови-турски и 6000 драхми. Понеже започнало да се разсъмва избегват от селото. На другия ден цялото село се оплака на властта, обаче и до днес, въпросните разбойници, не са още заловени от властта. Всичко зло се сипе над българския елемент, селяните изплашени не работят нищо, не смеят полска работа да работят, продават мило и драго, за да преживяват, непрестанно нещастия сполетяват. Властта издава печатни обявления, че всички са свободни да се изселят за България, това е от тяхна страна една примка, за нови обири и изплашване на селяните. Предвид на тия сложили се обстоятелства, там гдето веч няма гаранция за живота, имо-та и честта на човека, живот няма. На населението напълниха му се веч очите и иска час по скоро да се изсели в България. Ето защо, г-н Делчев, сме дошли при теб в Солун и ви излагаме всичко горе подробно. Молим те – майки, старци, жени и деца, да се зае-мете то сърце и поемете нашите грижи и неволи, и се разпоредите там гдето требва, за взимане на мерки за нашето спасение от тя тирания, да бъдем изселени в България още тая година. Уверени, че молбата ни ще бъде най-рано удовлетворена ви благодарим, и очакваме с нетърпение денят на нашето изселване.''"
 
== Гръцко Дерекьой ==
Първите гръцки заселници в Дерекьой дошли от село [[Карацахали]] ([[Малгара|Малгарско]]). Първоначално те били настанени в село [[Селеро]] (Ксантийско), но го изоставят, заради епидемия от малария и в 1924 г. се установяват за постаянно в Дерекьой. Също през 1924 г. идват и няколко семейства, родом от [[Лозенград]], живели преди това в село [[Гратини]]. Други села в Източна Тракия, чиито жители се установяват в Дерекьой са Вризес, Айос Янис, Гена, Стратигио (в района на Лозенград), Деведжикьой, Алтън Таш, Тмикио (Малгарско), Скопело, [[Виза]], Скепасто, [[Родосто]], Сергенли, Ахмак бей (Одринска Тракия), Хани Корициу (Цариградско), Кесария, Киздервен (Мала Азия). През 1925 г. идват шест семейства от [[Хариополи]] (Източна Тракия). От тези заселници през следващите години някои напускат заетите от тях български къщи, други ги продават и се изселват в Гюмюрджина, Дедеагач и на други места. Като цяло процесът на настанямане на гръцките бежанци в селото продължава от 1922 до 1938 г. Между 1941- – 1944 г. селото отново е в пределите на България, но неговите стари жители не се връщат в него. Някои като Васил Христов Калайджиев, Ради Куртев Узунов, Димитър Куртев Узунов, братя Дюлгерови, Кирекчиеви, Димитър Герджиков се връщат по родните места да се запознаят с положението, но никой от тях не се решава да се върне за постоянно, още повече че селото вече е изцяло гръцко. Според гръцки свидетелства по това време гръцкото население на Дерекьой е страдало много, тъй като българските власти „създавали проблеми и измъчвали жителите”жителите“. След оттеглянето на българите от Беломорието обаче, през октомври 1944 г., когато Гърция е в гражданска война, почти всички дерекьойци се преселили в Гюмюрджина. Впоследствие мнозина от тях се завръщат в Дерекьой и възстановяват селото, други обаче го изоставят завинаги и тръгват да търсят късмета си в по-богати краища на Гърция или в чужбина.
 
Първите гръцки заселници в Дерекьой дошли от село [[Карацахали]] ([[Малгара|Малгарско]]). Първоначално те били настанени в село [[Селеро]] (Ксантийско), но го изоставят, заради епидемия от малария и в 1924 г. се установяват за постаянно в Дерекьой. Също през 1924 г. идват и няколко семейства, родом от [[Лозенград]], живели преди това в село [[Гратини]]. Други села в Източна Тракия, чиито жители се установяват в Дерекьой са Вризес, Айос Янис, Гена, Стратигио (в района на Лозенград), Деведжикьой, Алтън Таш, Тмикио (Малгарско), Скопело, [[Виза]], Скепасто, [[Родосто]], Сергенли, Ахмак бей (Одринска Тракия), Хани Корициу (Цариградско), Кесария, Киздервен (Мала Азия). През 1925 г. идват шест семейства от [[Хариополи]] (Източна Тракия). От тези заселници през следващите години някои напускат заетите от тях български къщи, други ги продават и се изселват в Гюмюрджина, Дедеагач и на други места. Като цяло процесът на настанямане на гръцките бежанци в селото продължава от 1922 до 1938 г. Между 1941-1944 г. селото отново е в пределите на България, но неговите стари жители не се връщат в него. Някои като Васил Христов Калайджиев, Ради Куртев Узунов, Димитър Куртев Узунов, братя Дюлгерови, Кирекчиеви, Димитър Герджиков се връщат по родните места да се запознаят с положението, но никой от тях не се решава да се върне за постоянно, още повече че селото вече е изцяло гръцко. Според гръцки свидетелства по това време гръцкото население на Дерекьой е страдало много, тъй като българските власти „създавали проблеми и измъчвали жителите”. След оттеглянето на българите от Беломорието обаче, през октомври 1944 г., когато Гърция е в гражданска война, почти всички дерекьойци се преселили в Гюмюрджина. Впоследствие мнозина от тях се завръщат в Дерекьой и възстановяват селото, други обаче го изоставят завинаги и тръгват да търсят късмета си в по-богати краища на Гърция или в чужбина.
 
== Обичаи и празници ==
 
=== Сватба ===
Когато зетят отивал да вземе булката постилали на двора в нейната къща един чул, обръщали върху него синик и го покривали с кърпа (''месал''). Върху месала слагали колак (''меденик, меденица'') и нареждали около него 4- – 5 по-малки хлебчета. След това две приятелки на булката я извеждали от къщи и заедно с нея обикаляли три пъти синика. После ергените изрязвали един кръг от колака, вдигали го три пъти, като викали „иху, иху“ и пак си го поставяли на мястото. Тогава булката се навеждала и разчупвали ''меденицата'' върху нея. Веднага след това децата се мушкали край нея, за да вземат малките самунчета, който може и се разбягвали. После вкарвали булката в къщата и&#768;, където я пребулвали с червено було. След това всички сватбари отивали в черквата, където двамата младоженци се венчавали и после се отправяли у зетя, където ставало същинското тържество.
 
Когато зетят отивал да вземе булката постилали на двора в нейната къща един чул, обръщали върху него синик и го покривали с кърпа (''месал''). Върху месала слагали колак (''меденик, меденица'') и нареждали около него 4-5 по-малки хлебчета. След това две приятелки на булката я извеждали от къщи и заедно с нея обикаляли три пъти синика. После ергените изрязвали един кръг от колака, вдигали го три пъти, като викали „иху, иху“ и пак си го поставяли на мястото. Тогава булката се навеждала и разчупвали ''меденицата'' върху нея. Веднага след това децата се мушкали край нея, за да вземат малките самунчета, който може и се разбягвали. После вкарвали булката в къщата и&#768;, където я пребулвали с червено було. След това всички сватбари отивали в черквата, където двамата младоженци се венчавали и после се отправяли у зетя, където ставало същинското тържество.
 
=== Хоро ===
Селският мегдан се намирал между училището, черквата и къщата на Никола Димов. Обикновено дерекьойци играели две хора – най-напред се хващали мъжете, на пояс; после жените и накрая момите, с преплетени ръце. Който мъж заводил хорото, жена му започвала да черпи хората с бакърче с вино. Хорото се играело само със съпровод на гайда. Гайдари били основно братята Яни и Атанас Каракирови, а понякога свирел и Христо Саров "Жалваря"„Жалваря“.
 
Селският мегдан се намирал между училището, черквата и къщата на Никола Димов. Обикновено дерекьойци играели две хора – най-напред се хващали мъжете, на пояс; после жените и накрая момите, с преплетени ръце. Който мъж заводил хорото, жена му започвала да черпи хората с бакърче с вино. Хорото се играело само със съпровод на гайда. Гайдари били основно братята Яни и Атанас Каракирови, а понякога свирел и Христо Саров "Жалваря".
 
=== Гергьовден ===
 
Край селската реката имало три карача, а на отсрещната страна – кладенец. На тези карачи на Гергьовден (''Гурговден'') връзвали люлки и момците и момите се люлеели, докато на поляната се печели чевирмета.
 
=== Илинден ===
 
На Илинден бил празникът на дерекьойската черква („Свети Илия“). Тогава селото се събирало и правели курбан на поляната с трите карача край реката. На празника идвали и хора от съседното село Козлукьой.
 
=== Преображение ===
 
Дерекьойци казвали на Преображение ''„Исютюря“''. На този празник те отивали до съседното село Козлукьой. По пътя за Гюмюрджина отдясно преди Козлукьой имало кладенче, от което течала вода само на Преображение. Хората идвали, миели се и пиели за здраве, вярвайки, че водата е лековита. Освен това връзвали по кладенчето цветни конци. До кладенчето имало малка черквичка с икона, пред която оставяли дарове и пари. Според легендата, ако човек оставел монета с чисто сърце тя се залепяла за иконата.
 
== Топонимия ==
 
В землището на село Дерекьой по времето, когато то е било обитавано от българи, са засвидетелствани следните имена на местности:
 
 
== Родове ==
 
''Не са известни родовите имена на първите български заселници в Дерекьой, а по-долният списък представя фамилиите при тяхното изселване:''
 
Арнаудови; Атанасови; Белеви; Визеви; Гебешеви; Гермеви; Джисови; Димови (Стардимови); Дукови; Дюлгерови; Дялкови (Кишишеви); Животеви; Калаяневи; Кадиеви; Казалиеви; Калабакови; Калайджиеви; Карабашеви; Каракирови; Каракостови; Карамитреви; Карапачови; Карапеткови; Карастоянови; Карипови; Касабови; Кедикови; Кирекчиеви; Коджапеткови; Кьосеви; Манолеви; Момчилови; Манастирлиеви; Недялкови; Пашови; Почиджиеви; Прасаджиеви; Сарови; Севови; Славкови; Сотирови; Стоеви; Тачулкови (Точилкови); Узунови; Ушеви; Фучеджиеви; Чанкови (Чангови); Чолакови; Шопови; Янъкови.
 
=== Мъжки имена ===
 
''По-долният списък представя мъжките имена и техните варианти, засвидетелствани в село Дерекьой:''
 
 
== Външни препратки ==
*[http://alex.eled.duth.gr/depak/pandroso/texts/00.htm Ερεθίσματα από την Πάνδροσο ("Стимули„Стимули от Пандросос"Пандросос“) - – книга на гръцки за село Дерекьой (Пандросос)]
 
*[http://alex.eled.duth.gr/depak/pandroso/texts/00.htm Ερεθίσματα από την Πάνδροσο ("Стимули от Пандросос") - книга на гръцки за село Дерекьой (Пандросос)]
 
 
== Галерия ==
 
 
<center><gallery>
Image:Kalabakovi.png|Семейството на Илия Николов Калабаков преди изселването му в България (1924 г.)
Image: Derekyoy_mladezhi.png|Борис Димитров Кирекчиев (вляво) и Сево Петков Шопов в традиционна дерекьойска носия
Картинка:Pandrossos 6.jpg|Черквата "Св„Св. Илия"Илия“
Картинка:Pandrossos 7.jpg|Черквата "Св„Св. Илия"Илия“
Картинка:Pandrossos 18.jpg|Останки от стара българска къща
Картинка:Pandrossos 17.jpg|
Картинка:Pandrossos 5.jpg|Стара сграда до черквата (вероятно бакалия)
Картинка:Pandrossos 4.jpg|
Картинка:Pandrossos 3.jpg|Наследници на дерекьойци пред черквата "Св„Св.Илия"Илия“: Иван Белев, Стоян Карипов, Щерю Радев (отляво), юли 2008 г.
 
Картинка:Pandrossos 2.jpg|Изглед към местността "Ат„Ат тарла"тарла“, вдясно е било училището
 
Картинка:Pandrossos_22.jpg|
Картинка:Pandrossos_24.jpg|Изглед към местността Чукур тарла
Картинка:Pandrossos_25.jpg|Главният път на селото с изглед на север
Картинка:Pandrossos_26.jpg|Съвременна къща на главния път
Картинка:Pandrossos_28.jpg|Чешмата в центъра на селото
Картинка:Pandrossos_29.jpg|Изглед към местността Бозкая (Бошкая)
Картинка:Pandrossos_32.jpg|
Картинка:Pandrossos_33.jpg|Мястото където са били къщите на братя Кирекчиеви
Картинка:Pandrossos_34.jpg|Табелата "Добре„Добре дошли в Пандросос" Пандросос“
Картинка:Pandrossos_36.jpg|Таверна "Парадизос"„Парадизос“ (на мястото на къщите на братя Славко и Тодор Карамитреви)
Картинка:Pandrossos_38.jpg|Таверна "Неромилос"„Неромилос“ (на мястото на старото българско училище)
Картинка:Pandrossos_39.jpg|Пътят към реката и местостта Ат тарла
Картинка:Pandrossos_40.jpg|Дерекьойската река с изглед на север
Картинка:Pandrossos_41.jpg|Дерекьоската река и пътят към с. Семетли
Картинка:Pandrossos_42.jpg|Дерекьойската река с изглед на югозапад
Картинка:Pandrossos_43.jpg|Дерекьойската река с изглед на югозапад
Картинка:Pandrossos_44.jpg|Мястото, където е била къщата на Георги Копуков