Виетнамска война: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м Премахнати редакции на BGVictory (б.), към версия на 212.25.53.133 |
м Bot: Automated text replacement (-южно- +южно) |
||
Ред 41:
Едва в началото на [[1959]] г. е прието окончателно решение: невиждайки мирен път за съединение на страната след бойкотирането на условията от Женева, северняците правят избор в полза на антидиемовската опозиция. От средата на годината, на юг започват да се изпращат „военни съветници“, израснали по тези места и оказали се на север след разделянето на страната. Отначало прехвърлянето на хора и въоръжение става през демилитаризираната зона, но след военните успехи на [[Патет Лао|комунистическите сили]] в [[Лаос]] транзита започва да се осъществява през лаоска територия. Така възниква [[Линия Хо Ши Мин|линията „Хо Ши Мин“]], преминаваща през Лаос в обход на демилитаризираната зона и по-нататък на юг, минавайки на територията на [[Камбоджа]]. Използването на линията е нарушение на неутралния статут на тези две страни, установен от Женевските споразумения.
През декември [[1960]] г. всички
През януари [[1963]] г., в [[Битка при Апбак|битката при Апбак]], партизаните за първи път успяват да нанесат поражение на правителствената армия. Положението на режима на Дием става все по-неустойчиво след будистката криза в началото на май. [[Будизъм|Будистите]] са основната част от населението на Виетнам, но Дием и почти цялото му обкръжение са [[католицизъм|християни-католици]]. В редица градове на страната започват будистки вълнения, няколко [[монас]]и се самозапалват, което получава голям отзвук в Европа и САЩ. Освен това, вече става ясно, че Дием не е способен да организира ефективна борба срещу партизаните на Виетконг. Американските представители тайно се свързват с готвещите [[Държавен преврат|преврат]]
Сменилата Дием военна [[хунта]] се оказва политически нестабилна. В продължение на следващата година и половина в [[Сайгон]] на всеки няколко месеца е извършван друг преврат. Южно-виетнамската армия се оказва въвлечена в политическа борба, което позволява на партизаните от Виетконг да разширят контролираните от тях територии.
Ред 86:
От средата на 1965 до средата на 1969 г. силите на САЩ провеждат няколко мащабни настъпателни операции в Южен Виетнам, с цел да открият и унищожат големите подразделения и части на Виетконг и северо-виетнамската армия. Тази стратегия ''[[намери и унищожи]]'' е разработена от главнокомандващият американските сили през този период – генерал [[Уилям Уестморланд]], който разглежда войната по традиционния дотогава начин – като бойни действия между големи сили.
От 1962 г. територията на Южен Виетнам е разделена на тактически зони между четирите корпуса на
* Първи корпус – северните провинции на страната, най-близките до Северен Виетнам.
* Втори корпус – Централното плато.
Ред 99:
[[Файл:Wading Through Vietnam River.jpg|thumb|250px|Войници от 1-ва пехотна дивизия на САЩ, 1968 г.]]
през 1965 г. основните операции в района на Втори корпус се провеждат от американската 1-ва кавалерийска дивизия, която се опитва да спре придвижването на големи северо-виетнамски части към крайбрежието в долината Иа Дранг. От края на 1966 г., задачата по прехващането на силите на противника в планинските райони е възложена на 4-та пехотна дивизия, по същото време когато 1-ва кавалерийска дивизия съсредоточава усилията си в провинции Биен Диен. В южните райони на корпуса действат силите на
Значителен размах придобива [[партизанска война|партизанската война]]. Основната задача на американските сили срещу партизаните е осигуряването на безопасността на столицата Сайгон, което изисква откриването и унищожаването на противника на далечните подстъпи на града. Американските 1-ва и 25-та пехотни дивизии са заети с тази задача на запад и северозапад от града, особено във [[Военна зона C]] на камбоджанската граница. Води се и борба с партизаните в „[[Железен триъгълник|железния триъгълник]]“ и [[Военна зона D]]. Източно от Сайгон, в провинция Фуоктуй, е базиран австралийския военен контингент, а на юг от града – основната част на американската 9-та пехотна дивизия.
Ред 114:
Операциите против районите на базиране на [[Виет Конг]] се оказват недостатъчно резултатни. Отказът на президента Линдън Джонсън от частична [[мобилизация]] и свикване на резервисти означава, за попълването на американските войски във Виетнам се осъществява за сметка на доброволци и ограничена [[военна повинност]]. [[Офицер]]ите са длъжни през половината от срока си на служба да командват бойно подразделение; по такъв начин, смяната на командирите в подразделенията е по-честа, отколкото на редовия и сержантския състав. Във Виетнам са изпращани най-подготвените подразделения и най-опитните военнослужещи, което води до отслабването на американските контингенти в [[Западна Германия]], [[Южна Корея]] и други страни. През 1965 – 1967 г. наличните човешки резерви на армията на САЩ са изчерпани. Така, за сформираната 23-та пехотна дивизия, две от трите ѝ бригади са спешно прехвърлени във Виетнам, без да имат адекватна подготовка и снаряжение; една от тях (198-ма лека пехотна бригада) дотогава се подготвя за полицейска служба в [[Доминиканска република|Доминиканската република]].<ref>Shelby Stanton. The Rise and Fall of an American Army. – Novato, CA: Presidio Press, 1985. – С. 195 – 196.</ref>
Надявайки се да преобърне хода на войната, в средата на 1967 г. ръководството на Северен Виетнам започва да планира широко-мащабно настъпление на юг, чиято цел е свалянето на правителството на Нгуен Ван Тху и създаването на политически предпоставки за извеждането на американските войски. За първи път от началото на военните действия удари трябва да се нанесат по големите
Командването на САЩ е осведомено за подготвящата се настъпателна операция, но не дооценява мащаба ѝ. Определена роля изиграва и фактора изненада – настъплението започва в разгара на [[Тет (празник)|Тет]] (виетнамската Нова година) – най-почитания празник във Виетнам, по време на който и двете воюващи страни в продължение на няколко години обявяват едностранно прекратяване на огъня.
На Тет през 1968 г. примирието е нарушено. На [[30 януари|30]]—[[31 януари]], силите на Северен Виетнам и [[Виет Конг]] провеждат серия атаки в цял Южен Виетнам, в това число непосредствено в столицата на страната, Сайгон. Единственият значителен успех е завладяването от два полка на северо-виетнамската армия на град [[Хюе]], древната столица на страната. На други места, атаките са отблъснати поради значителното превъзходство на отбраняващите се в огнева мощ. Офанзивата Тет приключва към началото на март. Правителството на Тху остава на власт, Хюе е превзет отново от американски и
В периода март—май силите на съюзниците в Южен Виетнам преминават в контранастъпление. Генерал Уестморланд предполага, че големите загуби на противника му дават възможност да го довърши, и поисква допълнително още 206 хиляди военнослужещи за разширяване на операциите. Поради нарастването на антивоенните настроения обаче, това не може да бъде удовлетворено. Президентът Джонсън дава съгласието си за изпращането на неголямо подкрепление, а на [[31 март]] излиза с обръщение по телевизията към нацията, в което обявява прекратяването на бомбардировките над Северен Виетнам (с изключение на южните части на страната), за намерението си да започне мирни преговори с противника и за решението си да не се кандидатира на следващите президентски избори.
Ред 128:
Равновесното положение, в което навлиза войната, става ясно на Вашингтон в началото на 1968 г. след офанзивата „Тет“ (виетнамската нова година), когато изключително дръзко и предизвикателно комунистическите партизани завладяват по-голямата част от провинциалните столици на страната и оперират в района на американското посолство в Сайгон. Стратези на тази операция е северно-виетнамския генерал [[Во Нгуен Зиап]] и генерала от [[Виет Конг]] – [[Тран Ван Тра]] (на виетнамски: Trần Văn Trà). Генерал Зиап се отличава като блестящ военен пълководец по време на [[Първа индокитайска война|Първата]] и Втората Индокитайски войни. Въпреки че американците успяват да си върнат частичния контрол върху загубените територии от чисто психологическа гледна точка става ясно, че трябва да се върви към преговори. Американската стратегия за измъкване от конфликта се реализира от новия американски президент [[Ричард Никсън]]. Американското командване решава като последно средство да засили въздушните операции, като в същото време предприеме масирано изтегляне на сухопътните войски. За три години Никсън намалява американските сили от 550 000 на 20 000 души и с това успява да намали загубите, които наброяват 150 американски войници на седмица.
През 1969 г. започват преговори с
== Последици от войната ==
|