|
[[sv:Indoeuropéer]]
[[uk:Індоєвропейці]]
---------------------------------------------------------------------
д-р Живко Войников
EПОХА НА ДРЕВНИТЕ МИГРАЦИИ
Произходът на съвременния чавек Homo sapiens, интересува отдавна изследователите от различните научни дисциплини и е пример за прилагането на комплексния интердисциплинарен подход. Въпросът се изучава от антрополози, лингвисти, археолози, а в последно време е предмет и на молекулярната генетика.
Старите представи за антропогенезата, обясняваха появата на Homo sapiens, като резултат от планомерната евелюция на по-старите човекоподобни примати, австралопитек, питекантроп, неандерталец. Основните „крачки” на еволюцията, се разглеждаха като, поява на приматите, обособяване на маймуните, диференциацията им на широконоси (Platyrrhini) и тесноноси (Catarrhini), а последните на церкопитекоиди и хоминиди /човекоподобни/ и накрая, происхождението на семействата хоминиди, от рода Homo и вида Homo sapiens.
Не по-късно от преди 40 млн.год, в средата или началото на еоцена, съдейки по находките от Източна Азия и Северна Африка, се обособява линията на висшите примати – антропоидите, или човекоподобните маймуни (Anthropoidea). Смяташе се, че процесът е протичал едновременно в различните части на сушата и всяка генерация хоминиди е пряк наследник на предходната, респ.най-общо:австралопитек-питекантроп и сродните му представители-ненандерталец-крьоманьонец /съвр.човек/.
В последните 15-20 год. бурно развитие претърпява молекулярната генетика. Прилагането на нейните методи, довеждат до радикални промени в антропогенезисните схващания. Доказа се че носителя на човешката наследственост, молекулата ДНК /дезоксирибонуклеинова киселина/ е надежден маркер за проследяване на човешката еволюция. Проследяват се т.нар.мутации, измененията които настъпват в последователността на нуклеотидите /градивните елементи/ на ДНК молекулата, представляваща дълга двойна спирала. Тези промени водят до изява на нови белези в човешките популации. Най-удобни маркераи за проследяването на тези процеси, са т.нар.”митохондриална ДНК” и „Y-хромозомната ДНК”. Първата се предава в поколенията единствено по женска линия, от майка на дъщеря. Митохондриите са структури, наречени „енергийни централи” на клетката. Те съдържат своя ДНК, независима от ядрената. При оплождането и формирането на новия зародиш, първоначално една клетка /нар.зигота/, целия поддържащ вътреклетъчен апарат, вкл. и митохондриите се предоставят от майчиния организъм. Y-хромозомата е белег на мъжкия пол и се предава само от баща на син, женския организъм не я притежава. Така по тези две направления може да се проследят мутациите и да се съпостави еволюцията на мъжките и женските индивиди в една популация.
Съпоставката на молекулите ДНК, взети от съвремените церкопитекоиди и хоминиди, показват, че еволюционните пътища на тези групи са се разединили във времето от преди 22 до 28 млн. години. Така палеонтологическите и молекулярните данни, взети заедно, позволяват да се види, че самостоятелната история на Hominoidea – група, в която влизат човека и човекоподобните маймуни /шимпанзе, горила, орангутан, гибон, сиаманг/ – започва преди 25 млн. год.
Няма съмнение че еволюцията на хоминидите в първите 10 млн.год. е свързана единствено с континента Африка. В средния миоцен, когато между Африка и Евразия се установила сухопътна връзка /пр.16-17 млн.г./, ареалът на обитаване на хоминидите значително се расширява. Най-древните ископаеми представители на тази група в Европа имат възраст около 13-15 млн. год. (Pliopithecus, Dryopithecus по-късния Ouranopithecus), а в Азиа, от порядъка на 12 млн. год.
В края на миоцена, в резултат на глобален катаклизъм, преди около 8 млн.год. хоминидите в Европа измират. В Африка през това време /преди 15-5 млн. год./ се отбелязва значително съкращение на техните видове. Сейриш и Уилсон (Sarish & Wilson 1967) доказват, че еволюционните пътища на нашите предци и предците на „близките родственици” – съвр. африкански човекоподобни маймуни, се разделят някъде в интервала от 8 до 4 млн. год. назад. Не е съвсем ясно, в каква последователност е станало, но молекулярните данни показват че в начало от общия ствол, се е отделила линията на горилата, а след това, на шимпанзето. Съпоставката на ДНК между човека и шимпанзето показват че последният им общ прадед е живял в края на миоцена или началото на плиоцена, примерно преди 5,5-4 млн. год.
Преди около 4 млн.год. са датирани и първите находки от най-древните предци на човека – австралопитеките, в района на Кения, Етиопия. В периода 3,8 до 2 млн.год.назад, броя на костните находки видимо нараства, което показва по-голямата многочисленост на популацията. Тяхното ново основно качество, отличаващи ги от по-старите предци е изправеният стоеж.
Австралопитеките измират в плейстоцена, като успяват, доста преди това да поставят началото на рода Homo и стават свидетели /а в някаква степени, вероятно и жертви/ на еволюционният му триумф. Пръв представител на новата форма, явяваща се свързващо звено с австралопитеките, се смята, вида Homo habilis, обособил се преди 2,4 млн. год. Интересно, че примерно към това време се откриват и най-древните известни ни каменни оръдия на труда. Затова е наречен Homo habilis – сръчен човек. Той съществува в периода от преди 2,4 до 1,7 млн. год.
Преди около 1,6-1,7 млн. год, дори според някои изследователи, преди 1,9 млн.год., се появява нова група, представителита на архаичните хора, питекантропите. Техни представители са Homo ergaster и Homo erectus /изправения човек/. Преди 700 хил.год. те проникват в Европа и Югоизточна Азия. Популацията от наследници Homo erectus, заселили Европа, еволюира до неандерталеца (Homo neandertalicus).
В края на 80-те год. на 20 в., вследствие на ДНК-проучванията, става популярна концепцията за „Едемската градина”. Съгласно нея, цялото съвременно човечество проилиза от много ограничена група хоминиди, възникнали в Африка преди около 200 хил.год., като нов вид. Преди 100 хил.год., малка, ограничена част от тази популация мигрира от Африка в началото към Близкия Изток и другите райони на Стария Свят, измествайки местното, по-архаично в морфологическо отношение население. Генетиците, чиито изследования на митохондриалната ДНК, са в основата на концепцията, доказват че „распространяващата се африканска популация измества местните не-африкански популации без каквото и да е кръстосване” (Stoneking & Cann 1989). /АМ-МП/
Сравняването на ДНК между съвр.човек и неандерталците, покзава че еволюционните им линии се разделят окнчателно преди 600 хил.год., т.е. неандерталците не са предци на Homo sapiens, а са съществували паралелно с него и са били конкурентни видове. Всъщност и Homo sapiens и неандерталеца са далечни потомци на Homo erectus.
Наскоро бяха открити останки от най-старата популация на Homo sapiens край Адис-Абеба, в Етиопия. Антропологичните разлики с класическия крьоманьонец са незначителни. Този вид-предтеча на съвр.човек е наречен Homo sapiens еdaltus, от афарското идалту – старши, старейшина.
По данни от геномните изследования, на съвр. хора, се установява че всички имаме обща „прамайка”, от която произхождат всички познати линии мтДНК. Тази „митохондриална Ева”, е живяла преди около 130 хил.год., в Южна Африка. Именно тук са заровени корените на човешкото филогенетическо дърво, въстановено от генетиците, по мтДНК. У африканските народи са открити най-древние мутации на Y-хромозомата. „Адам” е живял там където и „Ева”, въпреки че датировката на неговото съществуване по Y-хромозомата е малко по-древна от тази на мтДНК. Статистическата грешка на метода достига 20-30%. „Ева” естествено не е била единствена жена в това време и не се отличалас от своих съвременици по способностите си за размножаване. Просто мтДНК на нейните съвременички са загубени, тъй като не всяка жена оставя потомство, или ако има само синове, то те не запазват майчината мтДНК в следващото поколение. Интересно е че различията между популациите в разните региони на света по Y-хромозмата са няколко пъти по-изразени спрямо мтДНК. Обмяната на генетичен материал по женска линия е по-интензивна, честоттата на женските миграции, е по-голяма от тази на мъжките миграции /Seielstad et al., 1998/. Обясняват се с това тем, че за болшинството човешки общества е характерна патрилокалността. Обкновенно жената се преселва да живее в дома на мъжа. Брачните миграции на жените са оставили по-значима следа на генетическата карта на човечеството. /СБ-ГВРЧ/ Също в миналото, отвличането на жените на покорените, от победителите е било обичайно явление. Да си припомним за турските хареми, постоянно попълвани, от представителки на поробеното християнско население.
Различни групи учени, исхождайки от оценката на генетическото разнообразие на современните човешки популации, стигат до извода, че през последния милион години, числеността на преките човешки предци се е колебаела от 40 до 100 хил. едновременно живущи индивиди. Наблюданва се рязко намаляне на тази численост в периода преди 130-150 хил.год., до 10 000 индивиди, т.е на 75-90%, от първоначлната популация е загинала, вероятно от природен катаклизъм, рязко влошаване на климата и съотв. е загубена значителна части генетическото разнообразие. Този период, се нарича от генетиците "преминаване на популацията през гърлото на бутилка" и се смата че точно тогава, от оцеляла група индивиди се появява Homo sapiens как биологически вида. Сравнителното изследоване на мтДНК, на разни съвр.човешки популации, показва, че още до изхода от Африка, преди 60-70 хил.год. настъпва ново сакращение на числеността, далеч не толкава драстично. /СБ,ЭХ-ЭИГ/
Преди 60-80 хил.год., Homo sapiens, достига пещерите Схул и Кафзех /Израел/. Преди около 60 хил.год. започва проникването на неоантропа в районите, заселени от други хоминиди, вкл.неандерталците. Различни групи на Homo sapiens се предвижват на изток и рано достигат Австралия (Chappell et al. 1996), а в периода от 45 до 40 хил.год. назад, започва експанзията и на север. От преди 46 хил.год. са първите находки от съвр.човек в пещерата Шанидар в Иракски Кюрдистан, преди това обитавана от неандерталци. В течение минимум на десет, петнадесет хилядолетия неандерталците се противопоставят на пришелците. Но до около 20 хил.години, Homo sapiens, се разселва и налага на планетата, унищожавайки конкурентните по-примитивни хуманоиди. /ЛВ-ИОС/ В южно направление, преди 37 хил.год. Homo sapiens, заселва съвр. ЮАР, датиране по намерен череп във Флорисбад.
ДНК-анализът установява, че преди 10-15 хил.години, през Иберийския п-в се заселва голяма група Homo sapiens, достигайки до Скандинавието. Изследването на някои гени, показва че при баските и саамите /лапландците/ се срещат в най-голям процент, следи от това палеолитно население. /СЛ,ЭХ,ЕБ-ЭГН стр.13/
Другият път е през Балканите, като на територията на съвременна България, пещерата „Бачо Киро” са открити едни от най-древните следи от Homo sapiens, от преди 32-30 хил.години.
Тази популация формира известната Вилендорфско-костенковска археологична култура, находките фиксират ясно преместване на населението от Централна Европа на североизток. Нарича се още Ориняковска култура, по находки от Западна Европа – Франция. Тази култура възниква преди около, 26-28 хил.год., на территорията на Чешка Моравия /Долни Вестоници, Павлов, Пшедмост, Петржковици и др./ и Средния Дунав /Вилендорф 2, IX слой/. Характерни са богатия набор костени изделия и изразителното пластично изкуство. Особено известни са женските статутки, знаменитите палеолитни „венери”. Наред с тях има много изображения на животни. В Павлов и Долни Вестоници много от скулптурните изображения са направени от изпечена глина (най-древната в света керамика). Характерен е ред орнаментални мотиви: насечки, ъгли, кръстове, следващи по контурите на предмета, а също ред украшения: бивневи диадеми, зъби на песец /дребен хищник от рода на белките/ с пробити отверстия. „Венерите”, изобразяващи най-вече бремени или многораждали жени, символизират най-ранните човешки религиозни представи, т.е. са изява на култа към Богинята-майка. Те са строго специфични за тази култура и надежден маркер за проследяване на миграциите.
В духовно отношение, за пръв път се появява погребалния обряд. Откривани са единични и по-рядко двойни погребения /мъж и жена/. Характерно е наличието на погребален инвентар: оръжия, украшения и боядисването на трупа с червена охра, белег който по-късно /след 10 000 год./ е типичен за индоевропейските погребения. /ГЛ-ПДЧ стр.145/
Основен поминък на тази култура е лова на мамонти. Палеонтологичните иследования на популцията от „моравски” мамонти показва „подчертан малък размерна животните, ранна смърт и значително присътствие на патология - признации на популяция, намираща се под постоянен стрес” (Соффер 1993). Животът на това централно-европейско население, е бил тясно свързан с мамонтите, като миграциите им следва с течение на столетията и хилядолетията, постепеннто предвижване на животните в североизточна посока, в райони, където условия за съществуване на този студенолюбив вид са по-благоприятни. Този процес е бил изключително бавен и неосъзнат, нецеленасочен (Соффер 1993).
Исключително развития тази култура има и в Руската равнина. Появява се сложно организираното дълговременно поселение. В Костенка I/I и Авдеево са открити подобни на осмица полуземлянки, покрити с кости на мамонт, ями-хранилища, запълнени с такива кости. Огнищата са запълнени само с обгорели кости, първото средство за огрев. Открити са примитивни лоени лампи, изготвени от бедрени кости на мамонт. Възрастта на повечето от селищата е 23-21 хил.год.
Зад пределите на тази горнопалеолитна кулутура в Европа, подобни статуетки са известни само в още един район на света, и само в една култура: Прибайкалието, малтинско-буретската археологическа култура. Тя възниква в началото на сартанското захладняване, преди 23-21 хил. год. Характеризира се със същия маниер на изработка на статуетките и същата старуктура на селищата. Показателен пример, точно маркиращ една от най-древните човешки миграции в горния палеолит. /АМ-МП/
Проблемът за ранното заселване на Америка и произхода на индианците, отдавна е дискусионен в науката. Генетичните изследвания на Кавали-Сфорца показват че заселването е било 3-4 етапно, но като цяло предците на индианците могат да се сведат до една изходна популация. Тя е обитавала района на днешна Монголия и Северен Китай, преди около 22 хил.год. Изследването на Y-хромозомната ДНК, доказва че от всички народи в Централна Азия, най-голямо сходство се открива с кетите. /СЛ,ЭХ,ЕБ-ЭГН стр.15-16/ Расово кетите притежават по-висок ръст, продълговати черепи, гърбав нос, имат по-смекчена монголоидност и приличат на северноамериканските индианци. Лингвистичните изследвания доказаха че езикът на част от северноамериканските индианци, групата „на-дене”, обитаваща Канада, принадлежи към сино-кавказката езикова общност, част от която са и кетите.
Генетичните иследвания на населението от Тихоокеанските острови, показва че то е произлязло от малки групи палелолитни преселници, праникнали през различно време, от Югоизточна Азия.
Според генеалогичните си легенди, монголите са произлезли от три майки, от три рода. Генетичното изследване на монголската популация, показва че тя може да се раздели точно на три родствени групи.
Р.Мерит и сътр., установяват че жителите на Андаманските острови в Индийския океан, както и представителита на народа Кусунда в Непал, имат общи черти в езика /местоименната система/, свързваща ги с жителита на Папуа-Нова Гвинея. С генетичното ДНК иследване се доказва че те имат общи предци, вкл. и с аборигените от Австралия. Жителите на Андаманските острови, които расово са тъмнокожи австралоиди, подобни на ведийските племена в Южна Индия и Шри-Ланка, са потомци на древната палеолитна популация, дала началото на съвр.меланезийско население и австралийските аборигени, една от най-ранните миграции на Homo sapiens, след напускането на Африканската прародина. /MR-EHL/
Изучаването на мит.ДНК на жителите на Мадагаскар (Soodyall & al.1996), открива висока честота на специфична мутация, сходна с подобна при популациите от Полинезия. Островът е заселен сравнително късно, преди около 2000 год., както се вижда, първоначално от Полинезия, въпреки че Африка е много по-близко. Или пък жителита на Мадагаскар принадлежат към същата палеолитна популация, заселила и Полинезия. /СЛ,ЭХ,ЕБ-ЭГН стр.17/
ДНК изсладванията показват че двете основни групи население на Тихоокеанските острови, тъмнокожите меланезийци и по-светлокожите полинезийци, имат съвсем различен произход, като първите са свързани по-стара миграция от Индия, Индонезия, докато вторите са сходни с населението на Югоизточна Азия, вкл. и езиково. /СЛ,ЭХ,ЕБ-ЭГН стр.17/
А.М.Малолетко обобщава пътищата на древните палеолитни миграции, като очертава три напарвления:
1. Аустрически, южен път: Сравнително лесно проходим, затова и един от най-древните. Започва от Африка, Месопотамия, крайбрежието на Персийския залив, Индия, Шри-Ланка, Индонезия, Меланезия и Австралия. Достигайки до районита на Бирма, потока се разделя на две. Едната част продължава в южна посока, към Австралия и Тихоокеансите острови, другата, продължава по тихоокеанското крайбрежие на Китай и достига до Чукотка и Алеутските о-ви. Друга част прониква в Полинезия. Най-ранните останки от човешко пребиваване са открити в Камчатка, /комплекса Ушка-1/ във времеви интервал, преди 14 300-14 500 год.
Миграциите се благоприятстват и от следния факт. Във времето на най-големия, Вюрмско-Уйсконсински ледников период /преди 60-10 хил.год./, нивото на световния океан е с 80-160 м. по-ниско от съвременното. Това позволява съществуването на сухопътни коридори между всички континенти. Малолетко смята че заселването на Америка, става не през Беринговия проток, който тогава е под ледена шапка, а по сухопътната връзка, около съвр.Алеутски о-ви. Друг път на заселване, но далеч по-неблагоприятен е през Европа, по т.нар.”Келтски шелф”. Дъното на Бискайския залив, както и Британските о-ви и Исландия са били суша, граничеща непосредствено с Южна Гренландия. Това се потвърждава и от откриваните в Източната част на Сев.Америка, палеолитни скелети, идентични с крьоманьонските.
2. Бореален, северен път: Много добре демонстриран с феномена на „палеолитнните венери”, показващ непосредствената връзка между Вилендорф, Долни Вестоници и Прибайкалието, Мальта и Бурета. А.П.Окладников пръв издига идеята за подобна миграция, съдейки по материалната култура. Американският антрополого К.Търнър доказва антропологичната еднаквост на черепите от Прибайкалието с тези от Европа. Същевременно отхвърля родство на малтенци с палеоиндианците от Америка. Явно планините на Южен Сибир, Алтай-Саян-Хинган, са служили за естествен „човекораздел” направляващ потоците на движение и преодолян значително по-късно.
3. Африкански път: Последните популации напуснали „Едемската градина” се разселват по поречията на големите африкански реки, в южна и западна посока.
Бушмените и хотентотите, т.нар.койсанска ез. група, са расово най-близки до древния първочовек. Те значително се отличават от останалите африканци, в това число и от своите съседи банту, не само езиково, но и антропологически: по-светла кожа, тесен нос, нисък ръст, жените се отличават с така нар.стеатопигия – по-голямо натрупване на тлъстни на седалището, а мъжете – с особен строеж на половите органи, правещ ги много потентни. Самото название койсанска, е комбинация от думите „кой-койн” – самоназванието на хотентотите и „сан” – самоназванието на бушмените. /Schultze, 1928/ Изследванията на Y-хпомозомната ДНК на бушмени, показват наличие на мутации, отсъстващи при станалите съвр.хора, но затова пък се срещат при висшите примати, шимпанзетата. Този факт, както и други особености на това особено население от Южна Африка потвърждава изключително древната му специфичност.
Въпросът за възникването на човешките раси е тясно свързан с миграциите. В миналото е често обект и на различни политически домогвания. Например в 19 в. са смятали че бялата раса, като най-висша, произлиза от неандерталеца, жълтата от синантропа, черната, като най-нисша, от австралопитека. Заблуди отхвърлени от съвремената наука. Предвид общия произход на съвр.човек, от Африка, то първочовека е притижавал белези и на трите раси, наподобявайки съвр.койсанци /нисък ръст, жълтеникавокафява кожа, по-плоско лице. С процесът на разселването и климатичните промени, се появява и друг фактор – изолацията. В продължение на хилядолетия отделните човешки групи живеят изолирано една от друга, без никакъв контакт. Тук влиза в действие и друг процес, наречен от генетиците „генетичен дрейф”. Това представлява промяна в честотата на гените /алелите, изявените белези/, която е случайна и няма приспособителен характер. Причините за явлението не са биологични, а стохастични /т.е. вероятностни/. Колкото по-малка е популацията, толкова по-силно се проявява въздействието на генетичния дрейф. Когато популацията е съставена от малък брой индивиди, алелните честоти могат да се променят поради изцяло случайни причини. Поради това в малките популации може да се установи отклонение от разпределението, очаквано, въпреки, че кръстосването е случайно и не действа отбор. Факторите на оклната среда също са важни, но не толкова съществени, както смятаха привържениците на адаптационната теория на Ламарк и марксистката школа.
Именно това и става в различните части на сушата, сред различните изолирани човешки популации, често поради неблагоприятните условия, числено намалявали до границата на изчезването. Преминаването през „гърлото на бутилката”, унищожава голяма част от предходния генен фонд, отключват се случайни мутации, довеждащи до значително раздалечаване от изходния общ расов тип. Изявяват се гени, които в предходната популация са били слабо застъпени, но сега стават основни, защото се притежават в част от оцелелите индивиди. Типичен пример за промяната в генефонда, поради изолация, са изявата на различните генни мутации при изолирани популаци, е разпространението на някои наследствени болести. В еврейските популации е широко разпросранено тежкото заболяване „амавротична идиотия на Тей-Сакс” изразяващао се във вродена слепота и умствена изостаналост, при белите австралийци е широко разпространена наследствената глаукома /очно заболяване/, а при русите от Поволжието, често се среща фенилкетонорията, наследствено заболяване свързано с биохимични нарушения на обмяната. Причината е че сред представители на изходните популации от предците, са присъствали тези иначе редки „непълноценни” мутирали гени. А това води до трайното им закрепване в генофонда на поколенията.
Така се формират нови, несъществували до тогава белези, станали основа за развитие на различните раси. Междурасовите различия са напълно съвместими в рамките на вида Homo sapiens, т.е. индивидите от различните раси, могат свободно да се кръстосват помежду си и да имат плодовито потомство, увеличаващо генетичното разнообразие, или расите представляват подвидове в рамките на човешкия вид. За сравнение може да посочим че генетичните разлики между крьоманьонеца и неандерталеца са толково големи, че надхвърлят границите на вида. Имаме два различни хоминидни вида, при които кръстосването е невъзможно и по биологични причини, а и да е било възможно, потомството му е било безплодно, както например кръстоските между кон и магаре.
Европеидната раса се формира в Централна Европа. Най-старите и представители са крьоманьонците /по името на пещера във Франция/, създали Виллендорфско-костенковската археологична култура. Рзселва се още в палеолита плътно до ез.Байкал. Това състояние, на разпространение на европеидната раса се запазва до 1-7 в., когато започва тюркизацията и моголоидизацията на Средна и Централна Азия. Дели на две подраси, северна, нордическа и южна, следиземноморска, с множество преходни варианти.
Произходът на монголоидната раса е дискусионен, поради значителните различия в нейните грници. Намек за монголоидни черти се наблюдават при койсанците в Африка. Смята се че тя възниква в териториите източно от Урал, от смесването на придвижващи се на изток крьоманьонци и идващи от юг австалоиди. Главен фактор е също изолацията и последвалия генен дрейф. Но съвременното и състояние е резултат на още много миграции и месване с европеидни и аустронезийски популации. Едни от най-ранните, типични представители на монголоидната раса са обитавали около Пекин, преди 18 хил.год. и Вътрешна Монголия – паметника Чжалайнор, дали началото на северната монголоидна раса. Примерно по същото време, преди 20 хил.год. Тихоокианското крайбрежие на Азия е заселено от хора от полинезийски тип. Техни потомци са т.нар. Далечноизточна монголоидна раса, населението на Индокитай, Индонезия, Южен и Централен Китай, Корея, Япония.
Негроидната раса се формира в Северна Африка. Възникват и смесени негроидно-европеисни расови типове, типичен представител – етиопците. Типичните негроидни черти, висок ръст, долигокрания, по-дълги крайници, спрямо тялото, са представени от негрите-банту. Бушмените и хотентотите на юг, запазват по-стария недиференциран расов тип. /АМ-ПЧ/
Преди около 10 хил.год. завършва последният, Вюрмски ледников период. Най-вероятната причина за рязката промяна в климата и стапянето за 1-2 хил.години на полярните ледникови шапки, формирали се преди това в продължение на 40 хил.години, е гигантски катаклизъм, довел до промяна на полюсите и оста на въртене на земята. Какъв е бил той, не може да кажем, но най-вероятно е удар от гигантски метеорит. Според някои учени, той е паднал в областта на Филипините и е довел до образуването на малката Филипинска геотектоническа плоча, отчупила се от Тихоокеанската. Промените в очертанията на сушата, отварят пътя на Гълфстрийма на север и започва бързо топене на ледниците, последвало от бързо покачване на нивото на световния океан, до сегашното му ниво, а това е довело до глобално явление, засегнало всички континенти известно ни като Потоп. Легендите за него битуват в историческата памет на всички народи, което показва огромните му мащаби, а не както се смята от някои лаици, че бил единствено в района на Черно море или Двуречието. /АС-МПРР/
Палеолитното човечество, въпреки неминуемите числени загуби е успяло да се съхрани и да продължи развитието си. Явно тогава в свободните от ледове и по-благоприятни за живот райони на Източен Анадол, Загроса, завършва формирането на ностатическото езиково семейство. С отдръпването на ледниците, започва и разселването и възникването на различните езикови протообщности.
Около 9 хил.пр.н.е. там възниква високоразвита земеделска цивилизация от градски тип, чиито следи откриваме в комплекса Чатал-хююк /Изт.Турция/, датиран в интервала 6500-5690 г.пр.н.е. Тя е наречена передноазиатски, най-древен център, където 9-8 хил.пр.н.е. възниква земеделието и скотовъдството. Този качествен скок е наречен „неолитна революция”. В Близкия Изток той завършва между 7-6 хил.пр.н.е. Тогава са и първите свидетелства за поява на таково стопанство на Балканския п-в. Това става чрез миграция на население от неолитни земеделци, идващи от Предна Азия и заселващи се по бреговете на Средиземно море. Между 5-4 хил.пр.н.е., земеделско-скотовъдната икономика обхваща Балканите, Подунавието и Трансилвания. Възникват ред ранненеолитни култури, от групата на рисуваната керамика, като Старчево, Кереш, Криш, Караново I, Винча, Варненския некропол и др. В средата на 5 хил.пр.н.е. на запад от Средния Дунав, на териториите на съвр.Унгария, Чешка Моравия, Югозападна Словакия, Долна Австрия възниква нова култура, на линейно-лентовата керамика, която се разпространява до Централна и Източна Европа, по хода на големите реки, от Маас /на запад/ до Днесътр /на изток/, от Сава и Драва /на юг/ до Одер /на север/. Това разселение, видимо, се осъществява не на пусти територии, а на земи, заселени от местни ловци и събирачи стоящи на мезолитен уровен в развитието си. Следи от стълкновения между ловците и земеделците не се откриват. Древните земеделци и ловците-събиратели принадлежат към различни антропологически типове. Носителите на културата на рисуваната керамика - тип Старчево или Кереш – са средиземноморци, докато местното мезолитно и протонеолитно население принадлежи към кроманьонския тип.
Между 3100 и 2700 г.пр.н.е, земеделските традиции достигат до Дания, Скандинавия, Финландия. Там възниква културана на гърловидните съдове.
В 5 хил.пр.н.е. Балканите са центъра на неолитната европейска цивилизация. Добивът на мед започва първмоначално на Балканите и после се разпространява към Източна и Централна Европа. /ИЕ-1/
Смяташе се, че земеделците проникнали в Европа от Мала Азии преди около 10 хил.год., са изиграли основана роля във формирането на съвремените европейци, от генетична гледна точка /Cavalli-Sforza, 2000/. Но публикуваните в 2000 г., общопризнати работи /Richards et al., 2000; Underhill P. et al., 2000/ показват, что генетическия дял на мигрантите-земеделци в съвременното население на Европа е не повече от 10-20%. Обяснението е че или малък брой придошло население е разпространило новите си умения сред завареното, или че нова, по-голяма вълна от други мигранти е изместила и погълнала земеделските култури. Археологията показва верността на втория вариант.
И тук вече стигаме до големия, фундаментален въпрос, за произхода на индоевропейците. Въпросът за етническата характеристика на неолитните земеделци е дискутабилен. Но едно е сигурно, те не са индоевропейци. Някои автори, като шумеролога Кившман, виждат прилика в символното писмо от глиненинте плочки от Караново, Тартария и Градешница /б.а.наскоро проф.Н.Овчаров, откри нова такава полчка/, с ранношумерското. Най-вероятно това са група нострати, сродни с древните хати, доиндоевропейското население на Мала Азия, показващо езикова близост с протокартвелската общност. Например едно от местата където първо се установяват неолитните земеделци е о.Крит, Южна Гърция, а изследванията на минойската писменост, езика на линейното писмо А, битуващо на Крит в 3 хил.пр.н.е., показва определено структурно сходство с езиците от западнокавказкия кръга, чийто най-древен представител е хатския - хронологически съпоставим с минойскйя.
Наи-древния езиков слой на Апенините също има, вероятен, иберийско-кавказки произход, неговите следи се откриват в западните чести на полуострова и особенно на о. Сардиния. В Западното Средиземноморие е съществувал езиков субстрат, вероятно, принадлежал на иберите, за него също се допуска кавказски паралели, реликт от които е езика на баските. Съгласно археологически реконструкции и някои единични езикови факти, може да се мисли за наличие прасеверокавказкии аналогии в къснонеолитните култури на Карпато-Дунавския район.
Крайния европейски запад до появата на индоевропейците /заселването на келтите в Ирландия е във втората четвърт на 1 хил.пр.н.е./ е бил заселен от народи, антропологически близки със средиземноморското население. Северна Ирландия се обитавала, от население с ескимоиден тип. Субстратната лексика на този ареал сега не е изследвана.
В Североизточна Европа анализът на най-древните хидроними свидетелствува за принадлежност към финноугорскота ез.група. Западната граница на това население в 4 хил.пр.н.е. е била във Финландия между реките Торне и Кеми и Аландските о-ви. /ИЕ-1/
През 19 в., учените търсят индоевропейската прародина на изток. А.Пикте, В.Хен, Г.Киперт, И.Мур смятат че това е древна Бактрия - района между Хиндукуш, Окс /Амударя/ и Каспийско море. И.Мур изследва древноиндийските текстове и стига до извода че индоариите идват от север, през Хималаите, вероятно от Централна Азия. Р.Летъм е първият, който отхвърля азиатската прародина на индоевропейците /60-е год. XIX в./. Той смята че трябва да се търси там, където в историческо време са засвидетелствани повечето индоевропейски езици. В.Бентфеп посочва че липсват общоиндоевропейски названия на такива животни като лъв, тигър, камила, които са типични за Средна Азия и би присъствали в бита на индоевропейците от времената на езиковото ездинство. Издига се хипотезата че Югоизточна Европа, около 45˚ е най-благоприятна за преживяването на голяма племенна общност. Така прародината се премества в Руската равнина от Дунав до Каспийско море.
Г.Бендер посочва района между реките Неман и Висла. Той се аргументира с факта че балтийските езици, на литовците и латвийците, са най-близки до индоевропейския протоезик, следователно те са обитавали центъра на тази прародина и не са мигрирали.
Г.Чайлд посочва два вероятни центъра: Скандинавия и Южна Русия, тъй като и двата района са били крупни центрове на народонаселение. Г.Косина, немски изследовател издига в теорията че Германия е историческата прародина и германците са най-чистите индоевропейци, арийци, въпреки че те никога не са се наричали така. Тази идея се възприема и впоследствие се опорочава от идеолозите на ІІІ-тия Райх.
Т.Гамкрелидзе и В.Вс.Иванов, на базата на обширен лингвистичен анализ, през 80-те год.на 20 в. поместват прародината в Източен Анадол и Южно от Кавказ. Самите те посочват брезата като едно от основните дървета с общоиндоевропейско название, северно дърво нетипично за този район. И.М.Дяконов не е съгласен по тази причина и посочва че трябва да се търсят по-северни райони, североизточно от Алпите. Аналазът на Авестата и Ведите показва че в най-древните индоирански предания има данни за земя със сурова зима, континентален климат, спомен за полярен ден и полярна нощ.
Интересна хипотеза издига Л.С.Клейн. Той сравнява индоевропейските миграции с тези на семитите, тюрките, монголците и стига до извода че подобни движения не са случайни и самоцелни, а се причиняват от строго специфични географски фактори. Нарича ги „гетнератори на народите”. Това са географски райони пригодени за ектензивно скотовъдство, ограничени от три страни с непроходим ландшафт: планини, море, гъсти гори. Прародоната на семитите е Арабския п-в, в неолита не е бил пустиня, а богата на пасища равнина. Разрастването на семитската популация е фактора за търсене на нови и нови пасища. Затова, когато „люлката” става тясна, те излизат през единственото възможно направление, на север, към Месопотамия и се разселват. Аналогично „алтайците” обитават Източна Манчжурия и Монголия, съвр.Руско Приморие. От север са притиснати от трудно проходимата тайга, на юг е Гоби, Китай с Великата си стена, на изток – Тихия океан. В определен етап, първо най-западните обитатели, хуните, в търсене на нови пасища, са принудени да търсят единственото възможно движение – на запад. Разгромяват ирано-прототохарските общности на юечжи и усуни и излизат в Средна Азия. Векове по-късно, същото правят техните преки наследници – тюрките, а през средните векове и монголите. В източно направление, единствена възможност остава заселването на Японските о-ви.
Така че трябва да се търси подобен „индоевропейски генератор”. Това не може да бъде нито Предна Азия, нито Южноруската равнина, поради своята географска откритост. Такъв район според автора, е Скандинавия, Северна Европа и Руския север. Единственото направление на предвижване е първоначално на юг. Около 6-5 хил.пр.н.е. климатът около Балтийско море е благоприятен за живот, дори малко по-топъл от съвременния. Тези райони са богати на мезолитни находки. Около 3 000 г.пр.н.е. тук се развива културата на гърловидните съдове. Основен поминък е било скотовъдството и земеделието. По поречието на Одер в Силезия се откриват смесени селища, северни „нордически”и на неолитните земеделци от Подунавието. Носителите на културата на гърловидните съдове, се разселват по поречието на Елба, Заале. От погребенията се срещат както нордически долигокефални типове, така и брахицефални, протичал е процес на бурна асимилация, сливане със заварените племена. В края на 3 хил.д.н.е. в Северна Европа възниква културата на бойните брадви и шнуровата керамика, смятана от повечето изследователи за протоиндоевропейска. /НШ-КК стр.75-111/ Археологическите и находки са открити на териториите на Централна и Източна Германия, Чехия, Полша, крайбрежието на Балтийско и Северно море. Най-ранните погребения и поселения, са от 3000-2900 г.пр.н.и. Около 2500 г.пр.н.е. настъпва най-голямото разпространение на „шнуровата” общност: от бреговете на Рейн до Южна Скандинавия, Източна Прибалтика, Поволжието, Горното и Средното Поднепровие. В основният археологичен комплекс на „шнуровата” общност се включва: украсени със шнуровиден орнамент, керамични съдове, каменни брадви, ножове, украшения. С появата на културата на шнуровата керамика в Европа, започва да се разпространява и могилния погребален обряд, както и индивидуалните безмогилни погребения. Могилния насип много често се обгражда с кръгъл ров и стълбове /поминателна ограда/. Мъртвият се е поставял в странично свито /ембрионално или спящо/ положение. Среща се и практикуването на кремация. В погребалният ритуал се отделя голямо значение на огъня и на съпъстващия инвентар /оръжие, съдове, жертвени животни/. Съществено се различават погребенията на мъжете-войни от тези на жените и децата. Дълговременните селища са все още рядкост. Обикновенно носителите на културата на шнуровата керамика използват неголеми, сезонни селища с жилищни и стопански постройки, тъй като основният им поминък е животновъдството и постоянно се движат в търсене на по-добра паша.
„Шнуровата” общност е подчертано патриархална, тъй като най-богати са погребенията на „старейшините” – обикновенно по-възрастни мъже.
Синтезът на традициите на културата на шнуровата керамика, културата на кълбовидните амфори и автохтонните неолитически култури, води до възникването на средноднепровската и фатяновската култури, в най-източния „шнуров” ареал.
В източна посока шнуровата култура достига до Горното Поволжие и дава началото на фатяновската култура, убедително смятана за прототохарска /Л.Клейн/. Фатяновци се появяват в началото на 2 хил.пр.н.е. в Поволжието като срещат упоритата съпротива на доиндоевропейското население. До времето на фатяновското преселение, приблизително около 18 в.пр.н.е., територията на Руската равнина е населена с къснонеолитните племена на белевската, волосовската, рязанската археологически култури. Обособен комплекс на въоръжение, при тези племена не е съществувал. Откриват се само каменни острия на копия, стрели и каменни ножове. Последните не се отличават с разнообразие на формите, представляващи листовидни и триъгълни типове.
Племената на фатяновската култура се предвижват по теченията на Висла, Рейн и Днепър в посока на изток като заселват огромна територия, заемаща цялата горска зона на на бившто съветско пространство в Европа и Волго-Окското междуречие.
Племената на т.нар. средноднепровска култура, които са част от голямата общност на щнуровата керамика, изместват и асимилират племената на късноноямната култура, заселват Средното и Горното Поднепровие, заемат части от Калужска и Орловска области. Характерна е керамиката на средноднепетровските племена, представляващи ръчно изготвени съдове с кълбовидна форма, сравнително висока права или извита шйика, с орнаменти от зигзаговидни и вълнообразни линии, тип „елха” и тригълници с насочени надолу върхове. Те са земеделци и скотовъди въоръжени с каменни клиновидни брадви. Познават металопроизводството и обработката на бронз. Контактувайки със съседните племена, „средноднепровци” създават т.нар. сосницка археологическа култура. Именно средноднепровското население и родственните му племена се смятат за прародители на още неразделилата се северна, германо-балтска общност, включваща и протославяните.
Фатяновците заселват още по-голяма територии, включваща съвр. Ивановска, Ярославска, Тверска, Костромска, Нижегородска, Владимирска, Рязанска, Тулска, Орловска, Калужка, Смоленска, Московска и Новгородска области. Предполага се че предвижват първоначлно по поречието на реките Днепър и Десна. Те се занимават активно със скотовъдство и земеделие, за което говори бързото превръщане на част от горите в степ и лесостеп, използвани за посевни площи. Развъждат най-вече овце и свине. Добре владеят производството на мед и бронз.
В по-северните области от ареала им, проникването е сравнително лесно и бързо, поради рядката населеност и липса на съпротива от местните племена. Но в по-южните райони, например Вятско-Ветлужското междуречие, археологическите находки показват, висока степен на милитаризираност във фатяновската общество, даже и в детските погребения се откриват керамични модели на основното оръжие, ладиевидните брадви.
Погребенията показват че всички мъже между 16-30 год.възрст са били войни. Бойните брадви се откриват като придружаващ инвентар както при мъжете, така и при жените, като в първия случай се оставят до главата на починалия, а във втория – в краката на починалата. Факт показващ че и жените вероятно са участвали в сраженията. При погребенията на вождовете и военачалниците, освен бойни брадви се октриват и особени предмети, белег на властта - каменни боздугани. Техните топки са гладко полирани, с диаметър от 4-7,3 см. Смята се че първоначлно са били бойно оръжие, но в последствие се превръщат в скиптъри на властта.
Фатяновските и средноднепровските племена са близкородствени по произход. Затова имат еднакъв набор от оръжия. Съдейки по находките от погребенията, това са каменни бойни брадви-чукове, медни брадви, медни копия, дротици, лък и стрели, боздуган или кистен. За защитно въоръжение, щитове, ризници няма данни.
Своеобразна визитна картичка на тези племена, произлизащи от културата на бойните брадви и шнуровата керамика, са естествено каменните брадви-чукове. Находки от тях се откриват по целия ареал на обитаванае на двете сродни култури.
Според классификацията на Д.А.Крайнов, основните типове брадви, по големина и начин на изработване, за фатяновци наброяват около 16, а за средноднепровци – 9. Основният изходен, най-древен тип на това оръжие е брадвата с клиновидно острие. Среща се в ранните стадии на заселване, най-вече в земите на Орловска, Курска, Белгородска и Липецка областа. В началото явно е използван и за битови и стопансики цели, като оръдие на труда. С продвиженето на изток и североизток във Волго-Окското междуречие, формата на каменните брадви се осъвършенства и все повече заприличва на бойно оръжие. Така сред средноднепровските племена към 18 в.пр.н.е., при най-голямото разширение, по поречието на горна Ока, получават распространение брадвите с дълъг шип на гърба на втулката. В московско-клязминската група фатяновски племена получават разпространение брадвите с ромбично острие, а противоположно разположения шип е с по-малки размери. Във Горното Поволжие се появяват нов тип брадви – лопатовидни. Към края на съществуване на фатяновската култура /около 14 в.пр.н.е./ и нейното предвижване в източна посока, бойните брадви стават все по-опростени и губят изяществото си. Така в късния фатяновски период, се откриват по-грубите гъбовидни или чуковидни типове.
С какво е свързан този феномен? Смята се че племенната общност преминава към дълговременен мирен период в развитието си. В детските погребения, вече не се сращат модели на бойни брадви, а на оръдия на труда.
При усъвершенстването на бойните брадви, фатяновци изменят, увеличават кривината на острието и променят ъгъла му спрямо дръжката. Много по-рядко се откриват медни брадви, тъй като са били привилегия само на вождовете. Явно са предмети на лукса, привилегия на зараждащата се аристокрация, тъй като са били винаги съхранявани в специални калъфи от кожа или брезова кора. Острието на медната брадва е с дължина 9-15 см., с дъгообразна режеща част и протовополжно разположен висящ шип.
Още по-рядко се срещат медните копия. Имат коносувидни острия с дължина около 16 см. По-голямо е разнообразието от стрели, с триъгълни, ромбични и двушипни /като опашка на лястовица/ острия. Размерите и формите на лъковете са неизвестни.
При погребенията на мъже-войни, често се срещат ритуални кинжали, изготвени от кости на мечка, както и амулети от мечи зъби. Това предполага култ към това животно у фатяновци и средноднепровци.
В околностите на гр. Ростов /Ярославска обл./ е открита брадва-чук, с изработена меча глава вместо противоположния на острието шип.
В края на 2 хил.пр.н.е. фатяновските племена мигрират в източна посока, остатъците им са погълнати от разселващите се от юг, абашевски племена. Към Горното Поволжие са изтласкани и средноднепровските племена, които с остатъчните фатяновци формират дяковската култура. /ВШ,ОФ-ГВДПВО/ Последната се влива в по-късната балтска общност.
Антропологично фатяновци са средиземноморски расов тип. Названието е получено от А.Спицин в 1903 г. По името на некропола открит край с.Фатяново. Погребалният им обряд е свързан с трупополагане в странично свито положение в грунтови ями. Скелетите лежат върху подложки от дървестни кори. Погребалният инвентар представлява метални и каменни брадви, ножове, украшения. Керамиката е качествено изработена, кръглодънна, тънкостенна. В областта на шийките има типичен шнуровиден орнамент. Украсата е от защриховани триъгълници и ромбове. Открити са и много калъпи за металоотливане. /ВВ-МДВ www.kroraina.com/volga/mdv/index.html./
Племената от средноднепровската общност имат по-богат погребален обряд, Мястото на погребението се обгаря с огън. След това се изкопава ямата, която се посипва с въглища, пепел и червена охра. После се прави настилка на дъното. Покойника се поставя в странично свито положение, много рядко, на гръб. По-рядко се използва кремацията като в гробната яма се заравят само обгорелите кости. Съпътстващият инвентар е богат и разнообразен. Ямата се покрива с дървен капак. Около погребалната яма се изкопава кръгъл ров и се закопават стълбове /поминателна ограда/. На местото та погребението се насипва могила с диаметър 10-15 м. под една могила се погребват и по няколко човека, явно близки родственици. Освен могилни се срещат и голямо количество грунтови погребения. Поставянето на поминателна ограда се среща и при безмогилните погребения. Над гроба обикновенно се запалват поминателни огньове. Съпровождащият инвинтар е от: съдове, оръжия, оръдия на труда, амулети от зъби на вълци и елени. Откриват се и остатъци от съпогребани диви и домашни жертвени животни. Понякога съдовете се поставят в гроба в обърнат вид, явно поради някакво поверие.
Сред населението на средноднепровската култура е широко распространен култа към огъня и слънцето, за което говори широкото използване на огъня в погребалната практика. Широкото распространение на могилните насипи, показва че в представите на хората е залегнала концепцията за „свещенната планина” и връзката и с небесния свят, един вид душата се улеснява при пътя и към небето.
Около 1900-1600 г.пр.н.е., на пространството между реките Одер, Днепър и Десна се формира тшинецката археологическа култура. Основният поминък на носителите и е животновъдството. Имат традиции в керамичното производство, изразяващи се в добре оформени съдове със формата на „цвят от лале”, с издължени гърловини, украсени с триъгълници и ромбове. Погребалният обряд е изключително кремация, но се среща и слабо разпространено трупоположение, без предварителна обработка с огън на гробната яма. По бит и материална култура, тшинецките племена влизат в ареала на шнуровата общност. В западните предели на тшинецката общност, се оформя лужицката култура, чийто носители днес се смятат за предци на източните германски племена. Около Витебск, около 700-600 г.пр.н.е. се обособява днепро-двинската култура, смятана за протобалтийска. /по http://www.belarus.by/ru/belarus/history/1/2/5/ /
По поречието на р.Неман и Северозападна Белорусия, около 7 в.пр.н.е. започва да се откроява културата на ранната щрихова керамика, която днес се отъждествява с протобалтославянската общност, обособила се в рамките на голямата балтска общност.
Краен етап от съществуването на неолитните земеделски кулутури от Подунавието и Балканите е т.нар.група култури Триполе, Кокутен, Гумелница,Караново, Варна, Винча, погълнати от започващото индоевропейско разселение в 3 хил.пр.н.е. Това е времето на великите миграции, сложили началото на етногенезата на древна и съвременна Европа. Този период е наречен първото велико преселение на народите.
Наблюдават се интензивни движения на сродните индоевропейски култури: на изток и югоизток от племената на културата на кълбовидните амфори, на запад – от племената на ямната култура, от културата на шнуровата керамики и бойните брадви – към Източна и Централна Европа, а в самия край на хилядолетието, в Западна, Южна и Централна Европа се обособяват племената на културата на камбановидните съдове. Исходната област на тази миграция не е установена окончателно, но вероятно един от районите на възникване е Централна Португалия. Тук възниква нейния „морски” вариант, распространил се на п-в Бретан. В Португалия и Бретан за тази общност са характерни колективни погребения в могили /кургани/ от мегалитен тип. Широко се използват големи вертикални камъни, менгири и долмени, които обикалят погребалните могили. Често върху вертикалните менгири се поставят големи хоризонтални камъни. Такъв култов комплекс е Стоунхендж в Англия. От Бретан носителите и достигат поречието и устието на Рейн. В Холандия се наблюдава засилено влияние от страна културата на шнуровата керамика. В погребалния обряд се появяват подмогилни гробове със странично свито положение на погребаните. От Бретан и Холандия културата на камбановидните съдове, прониква в Англия. От смесването с племената на шнуровата керамика, възниква разпространилата се в Северна Европа курганна /могилна/ култура. Насипите достигат в диаметър от 15-20 м., и височина около 5 м., покойникът се поставял в дървен ковчег, каменен саркофаг или в изкопана камера. Приемуществено погребалните комплекси са разположени по брега на океана. Съществува и версия че този обряд е донесен от изток, от Южноруската равнина, но всъщност е станало обратното, обрядът се възприемал от запад на изток.
Нерешен е проблема с миграцията на тези племена към Средна Европа и Подунавието, вкл. в България и Причерноморието, където се обособяват като репинска кулутура. На територията на днешна Саксония и Полша, настъпва по-нататъчна еволюция, с преминаване към безмогилни погребения и появата на трупоизгаряне. В крайна сметка, могилната култура еволюира в следващите векове, до появата на културата на полетата с погребални урни, чийто носители са протокелтите. /НС-КК стр114-115/
Първите съществени изменения настъпват между 4-3 хил.пр.н.е. В ареала на Кукутен-Триполе се появяват нови елементи /Кукутен С/ с източен произход, изменили съществено целия културен масив. В това време на Долния Дунав, се появява новата култура – Черна вода I, която заема Добруджа и изтиква завареното население към Влахия и Олтения. Поселенията се располагали на височините, със следи от укрепления. Имат значителни размери, и са дълговременни, принадлежащи на оседнало население, със земеделско-скотовъден характер. Откритите кости на домашен кон, показват изрично индоевропейското присъствие. Керамиката показва силно анатолийско влияние, т.е. имаме смесена култура от индоевропейци и неолитни земеделци. Част от племената на културата Черна вода мигрират към Централна Европа, където със завареното население формирата новата баденска култура, характеризираща се с появата на трупоизгарянето в погребалния обряд. /ИЕ-1/
Трябва да отбележем, че именно в този период, датиран от различните изследователи, в големите граници 5-2 хил.пр.н.е., настъпва голям природен катаклизъм. Диодор Сицилийски е записал легендите за това събитие, известно като Дарданов потоп. До тогава нивото на Черно море е със 100-150 м по-ниско от сегашното. Границите на водния басеин се ограничавт от неговата геологична чаша. Съвр. северозападни и северни шелфови зони са били суша. Крим е невисоко планинско възвишение, Азовско море е низина през която преминава р. Дон, а Кереченския пролив е нейно устие. Черно море е нискосолено езеро, отичащо се към Мраморно море, което е също подобно езеро, наречено от Д.Сицилийски – Тритонско, оттичещо се през Дарданелите, тогава река в Егейско море. Голямо земетресение разкъсва Дарданелите, морските води нахлуват първоначално в Мраморно, а след това помитайки ивицата босфорска суша, се изливат в Черно море. Нивото се покачва много бързо и залива крайбрежните райони, вероятно заселени с кокутен-триполски неолитни земеделци, а това е мощен стимул за миграции. Съществуват хипотези че тогава част от тях мигрират към Предна Азия и дават начало на Шумерската цивилизация, в 3 хил.пр.н.е. В легендите на самите шумери се казва че предците им идвали от север, през Кавказ. Въпреки спорното си положение, много лингвисти причисляват шумерския език към голямата сино-кавказка езикова общност. /АА-ААС стр.63-73/
Крупно историческо събитие, на границата межу 4-3 хил.пр.н.е. е възникването на голямата ямна културно-историческа общност, простираща се от Южен Урал до Пруто-Днестърското междуречия. На север достига до Киев, на юг - до предгорията на Кавказ. Най-древните паметници са открити на Волга, Дон, в Калмикия и Урал. Наречена е още култура на степния бронз. Поселенията от най-ранния и етап лежат по крайбрежието на Волга. Обособяват се няколко локални подварианта, единият от които е Долноднепърския, от който започва миграцията на ямниците към Долния Дунав и Панония.
Основното стопанство на ямните племена е подвижното скотовъдството, от номадски тип. Отглеждат се най-вече дребен рогат добитък, говеда и коне. Познавали са също отглеждането на пшеница, ечемик, грах, овес, което показва наличие на начални земеделски традиции. Отдавали са важно значение и на лова. Добре са познавали производството на мед и бронз. Подвижният характер на стопанството предопределя широкото използване от ямниците на коня и колесния транспорт, който се смята за най-древен в Европа. Погребалният обряд е свързан с полагане в странично положение в обикновенни грунтови ями, без наличие на надгробни могили. Гробната яма се „прочиства” ритуално с огън, преди трупополагането. Именно ямниците са първите индоевропейци проникнали на Балканите и погълнали част от старите култури.
В края на ранния бронз, сред ямната култура, в степната зона на Северозападното Причерноморие, проникват от североизток, племената на катакомбната культура. В стопанско отношение те са много сходни с ямниците. Единствени разлики се наблюдават в по-различния маниер на кермиката /яйцевидна със гребеновиден орнамент/ и по-слабо застъпеното металопроизводство, както и по-широкото използване на художествено изработении каменни брадви. Различен е и погребалния обряд, характеризиращ се със сложни гробни конструкции, тип катакомби. /ЛС-СЗПРБ/ По средното Поволжие възниква полатвскинската култура, която е от същата ямна общност. Полтавкинските племена асимилират носителите на катакомбната кулутура и прерастват в по-късните срубни племена.
Мария Гимбутас, американска изследователка от балтийски произход, разграничава ясно три индоевропейски вълни, предвижвали се от изток на запад, към районите на неолитните земеделски култури:
1.вълна, в периода 4400-4300 г.пр.н.е., се наблюдава нашествие на население от Волжкокаспийските степи към Предкавказието и Долния Днепър, довело до формирането на смесената култура Средний Стог-2. Съгласно авторката, тази първа миграционна вълна е имала характер на масово военно нашествие с катастрофални последствия за ранноземедеските цивилизации, довело до пълно разоряване на културния кръг Гумелница-КарановоVI-Варна и съществено преобразуване на Кукутен-Триполската културата, продължила своето съществувание /Gimbutas 1994/.
2.вълна, в периода 3500-3300 г.пр.н.е. осъществена от пастирски племена, с курганен /надгробна могила/ погребален обряд, но с посока на движение, най-вече към Кавказ, довел до възникването на Куро-Аракската култура в Закавказието и Майкопската – в Северен Кавказ.
3.вълна, в периода 3100-2900 г.пр.н.е. се свързва с носителите на ямната культура, масовата миграция на които е съпроводена от окончателното трансформиране на Карпато-Балканския район. Авторката смята че тази миграция има и по-западни отражения, съдейства за формиранета на културата на гърловидните съдове и културата на кълбовидните амфори. Те осъществяват масирана инвазия от север в Кукутен-Триполския ареал, паралелно с идвещите ямници от изток. С това завършва многовековния процес на индоевропеизация на Европейския континент (Gimbutas 1994). /ВД-ДЭЗМК/
Като археологични следи на тези нашествия са откритите в триполските селища, многобройни триръби каменни и бронзови острия на трели и на къси копия – дротици, кинжали, бойни колесници и др. Съществено място заемат така наречените скиптъри, изобразяващи животински глави, явно култови предмети, показващи наченките на животинските мотиви в индоевропейското изкуство.
Опитомяването на коня е изцяло индоевропейско откритие. Това е станало още в периода на индоевропейската протообщност, но подчертано значение, коня показва при по-източните индоевропейски общности, развили се на предимно скотовъден принцип. Културите от Предна Азия използват колесен транспорт с волове, а като бойно средство, колесници с впрегнати онагри – вид диви магарета. Бойните колестници са голямо предимство за индоевропейските войни, улеснило техните миграции и завладяването на нови земи.
Глобалното проследяване на най-древната индоевропейска история води до следните изводи:
1. В горния палеолит и мезолита, след края на ледниковия период, протоиндоевропейците са част от голямата ностратическа общност. Вероятно ностратите са обитавали Предна Азия, земите между Кавказ, Черно и Каспийско море. След края на геолог.период Дриас 12 800-11 400 г.пр.н.е. тази протообщност започва да се разпада.
2. Около 8 хил.пр.н.е, протоиндоевропейците мигрират на север, по следите на отстъпващата студенолюбива фауна, тъй като ловът е основното им препитание.
3. Заселват се в районите около Балтийско море и Руския север, вероятно до Урал. Препитават се с лов, риболов, започват опитомяването на животните и възниква скотовъдството, превърнало се в основен поминък, заедно с начеващото земеделие. Опитомяват коня.
4. С лекото застудяване на климата /6-5 хил.пр.н.е/, скотовъдството започва да играе основна роля, а това предизвиква търсене на пасища, фактор предизвикващ миграции.
5. Разпад на индоевропейското единство. То става след откриването на металодобива, *ayes- мед, злато, метал е общоиндоевропейска дума. На изток-югоизток се обособява голямата ямно-катакомбна общност. Тя дава началото на индоариите, индоиранците. Основното им занимание става скотовъдството, поради открития степно-равнинен ландшафт. Конят придобива първостепенно значение. В Северозападна Европа се обособява групата на шнуровата керамика и бойните брадви. Това е предимно горска култура, но с по-развите земеделие, паралелно с останалите традиционни индоевропейски поминъци. В резултат на сложните взаимодействия с проникналите от юг, неолитни земеделци, вероятно също нострати, протокавказци, започва формирането на различните европейски езикови семейства, в 4-3 хил.пр.н.е. Според някои изследователи, разделянета на протоиндоевропейската общност на два центъра, отговаря на основното разграничаване на индоевропейските езици на западна „кентум” група и източна – „сатем”. Признакът на разделянето е произнасянето на цифрата сто, съотв.: кент, цент и сата, сатем, сто.
Така в най-западните райони на Северозападна Европа, съвр.Фризия, Фландрия, „край брега на негостоприемното северно море” както казват келтските легенди, започва формирането на протокелтската общност, върху традициите на шнуровата и могилната култури. Предвижвайки се на югоизток, към Централна Европа, те поглъщат заварено, алпийско брахицефално население и около 7-6 в.пр.н.е. формират типичните келтски култури Халщат и Латен.
Техни непосредствени съседи на запад са протогерманските племена, наследници на културата на бойните брадви, създателите на типичната германска ясторфска култура. Те обитават Сев.Германия, п-в Ютланд, Южна Скандинавия. Тяхното разселение започва по-късно, около 1 в.пр.н.е.
На изток от германците в гъстите лесове източно от Висла, до Ладога и северно от Карпатите се формира балтийската общност, чийто носители са известни като тшинецка археологическа култура и днепродвинска археологическа култура. Нейното разделяне и обособяването на славяните в югозападния и ареал, става още по-късно, след немските разселения, около 3-5 в.
В Панония, в източните покрайнини на халщат-латенския ареал се формират племената на протоиталиките и илирийците. Те мигрират в южна посока и заселват Апенините и Западните Балкани.
Техни непосредствени съседи са представителите на културата на кълбовидните амфори. Те преодоляват Карпатската верига и в периода 14-8 в. пр.н.е. заселват Балканите и поглъщат последните остатъци от неолитното население, културния кръг Кокутен-Триполе-Караново-Варна. Пелазгите първи, а дорийските племена, последни проникват в Пелопонес и със завареното крито-минойско, както и с по-рано дошлото от Мала Азия ахейско население, формират етноса на древните елини.
Траките и гето-дарданците, в езиково отношение са били сродни с древните протобалти, така че те са рано мигрирали към Балканите представители на протобалтските култури.
Даките се заселват между Карпатите и Дунав, а близкородствените им гети и мизи, между Дунав и Балкана. Стоящите в по-далечна степен на родство траки, заселват земите южно от Старопланинската верига и източно от р.Места, като по-късно проникват и в Предна Мала Азия. По поречието на реките Морава, Вардар, Струма се заселват, дарданците, фригите, /изв.като бриги/, македонците, мигдонците, на юг проникват тесалийците и епирците. Част от фригите, дарадните и мизите, след края на хетската д-ва, ще проникнат в сърцето на Мала Азия, където ще дадат началото на арменците, троянците, лидийците.
Инетерс представлява т.нар. Анаталийска група индоевропейци. Около 18-17 в.пр.н.е. голяма група индоевропейци се заселват в Мала Азия. Пътят на проникване, през Балканите, или Кавказ, остава спорен. Те поглъщат завареното „хатско”, „западнокавказко, протокартвелско” население и формират Хетското царство. Тяхното самоназвание не е запазено, етнонимът хети е възприет от завареното население. Сравни хет, хат с протоенисейското *ket – човек. В хетски tаnduki – хора, човечество, показва паралел с общоиранското tan - човек, тохарското tan~n~e – ти самия. В езиково отношение се смята ча анатолийската група езици са първите, отделили се от общоиндоевропейското единство. Освен хетския, се обособяват още два език, първоначално хетски диалекти. Това са лувийския и палайския език, първият възниква в Югозападна Анатолия, а втория – в Североизточна, след разпада на Хетската държава, около 804 г.пр.н.е. Хетските документи съобщават за западния си съсед, страна Ахиява, със столица, гр. Миливанда /Милет/, с които поддържали традиционно добри отношения. Явно известните ахейци, са били народ сроден с хетите, създал своя държава в западното анатолийско крайбрежие. Като известни мореплаватели, в следващите векове те овладяват Крит, Атика, достигат и до Палестина. Около 1300 г.пр.н.е. интересите на Ахейския съюз, разположил се вече от двете страни на Егейско море се сблъскват с тези на северните им малоазиатски съседи, страната Вилуса – Илион, известна от хетските текстове като Тарвиса, Труиса – Троя, създадена от дако-тракийски мигранти. Стига се до голям за времето си конфликт, чийто далечен отглас е предаден с поемата на Омир за Троянската война. /ОГ-Х/ Часто от жителите на Троя мигрират на Апенините, където дават началото на етруската общност, катализирала, културното развитие на местните племена, краен резултат от което е появата на Древния Рим.
Около 1200-1330 г.пр.н.е. в Палестина нахлувава мощна вълна от мигранти, произлизащи, от различни региони на Средиземноморието. Те влизат в историята с названието „морски народи”. По мнението на много изследователи преселниците идват от районите на Западна Мала Азии, а и о-в Крит. Правят опит да се заселят по крайбрежито на Сирия и Египет, Рамзес III ги разгромява в битката при Блузюн, до съвр. Порт-Саид. Но им разрешава да основат основат няколко поселения по южното сирийско крайбрежие. В някои от намерените надписи, морските нашественици се самонаричали blst, откъдето стават известни като „филистимилияни”, или филистийци. По-късно от този етноним произлиза и самото название Палестина, съществуващо до днес. Древните филистийци образуват пет града-държави, Газа, Ушдуд, Джут, Акрун и Аскалан. По-рано тези градове принадлежат на ханаанците. Новите заселници, значително ги разширяват и създават два нови града, Еллад и Соклаг. Заселват крайбрежието до планините Кармел и долината Ибн-Амир. По-късно се смесват с местното ханаанско население и се семитизират, като възприемат и ханаанската религия. /ИДМ-1 стр.234-235/ В египетските извори, се отбелязват и племенните им названия: „Акайваша, Туруша, Луку, Шардана, Шакалаша — северни племена, дошли от областите, Шардана, Шакалаша, от земите край морето... Турша”. В друг папирус, фараонът съобщава: „Аз разбих Дануна, които дойдоха от всички острови, Таккара и Пулусати, бяха превърнати в прах... , Шардана и Вашаша, бяхя превърнати в нищо /т.е. унищожени/”. Френският египтолог В.Б.де Ружe по съзвучието на имената, отождествява египетските названия с познатите от древногръцките источници, сикули, тирени, ахейци, ликийци, сарди. Ф. Ж. Шаба свързва шардана, шакалаша, акайваша и туруша със Сардиния, Сицилия, Ахея и Етрурия. /ПК-НСМН/ И така, народите на морето са, акайваша – ахейци, туруша – вероятно троянци, но така или иначе, жителите на Етрурия, етруските са преки техни потомци, шакалаша – сикули, жителите на о-в Сицилия, вероятно прединдоевропейското население, шардана – сарди, жители на о-в Сардиния /прединдоевропейско население/, блести, пулусати – пелазги, филистимци, луку – от областта Лука, ликийци, таккара – тиренци, дануна – данайци, вашаша - остават неизвестни.
На изток в Причерноморските степи, от потомците на ямната, катакомбната и произлязлата от смесването и култура на валческата керемика, в 3-2 хил.пр.н.е. се оформя групата на индоиранците, чийто наследници са иранските народи, дардите, индийските народи. Самоназванието арии е типично само за тях и тохарите /като арси/. Не е познато на западните индоевропейци. В средата на 2 хил.пр.н.е. от потомци на културата на валчестата керамика, започва мощна миграционна вълна, предвижваща се по Степния коридор на Северен Казахстан, достигайки до Алтайските планини. Там техните наследници формират голямата андроновската култура, дала начало на саките, основен елемент във формирането на източните иранци.
Останалата група се предвижва на юг и в Предкавказието се разделя на индоарии и западни иранци. Индоариите през 2-1 хил.пр.н.е. през Иранското плато проникват в Северна Индия. Няколко века по-късно /10-9 в.пр.н.е/ западните иранци, миди, перси, бахтияри, кардухи, заселват земите от Загроса до Хиндукуш.
На север, по поречието на Волга, от наследници на културата на бойните брадви, поели и съседни индоевропейски мигранти от протобалтийската и прототракийската общност, както видяхме се оформя фатяновската и средноднепровската култура. През средата на 2 хил.пр.н.е, носителите и са принудени да мигрират на изток, през Задуралския горски коридор, преминавайки през протоугрофинската общнаст, достигат до земите на Минусинск и Хакасия, където поставят началото на забележителната прототохарска общност, изявена в носителите на карасукската археологическа култура.
Така завършва първият голям етап от индоевропейското разселване в Евразия. Индоевропейците усвояват същия ландшафт, както и далечните им палеолитни предци от вилендорфско-малтобуретската култура.
* * *
Изучаването на наскалните изображения, глинената и бронзова пластика, погребалните обряди, археологичните находки, в съвокупност с данните от етнографията и митологията позволяват да добием представа за религиозните представи и ритуали на европейците, около 3-2 хил.пр.н.е. Съхраняват се древни божества, култът към които се появява с неолитните земеделци от Предна Азия. Това е Богинята-майка, явяваща се богиня на земята и плодородието. В бронзовия век, в Северна Европа я изобразявали плаваща в ладия. В нейна чест се провежда големия пролетен празник, свързан с пролетното равноденствие, символизиращ свещенната свадба но Богинята-майка, с Богът-син, превърнал се в символ на небесното начало, мотив често срещан на петроглифите от Скандинавия: мъж и жена, окичени с гирлянди и цветя, устремени един към друг, със съпътстващо изибражение на украсеното „майско дърво”.
Мъжкото начало се символизира от Богът-гръмовержец, символ на небето. Той е част от мита за божествените близнаци, небесния и поземния бог.
Друго женско божество е Богинята на водите. Корените и са в Предна Азия. Изобразявана е като гола жена държаща съд със свещенна вода. Нейн символ е бронзов котел, с плаващи лодки с формата на лебеди. Принасят и жертви в свещени извори, езера, реки, като жертвоприношението съдържа женски украшения.
С божествата на земята, плодородието и водата е свързан земеделския празник на първата бразда, пролетната оран, символизиращ оплождането на Майката-земя. Този празник се съчетава с празника на майското дърво, което е символ на пролетта.
От дълбока древност в Европа е бил известен култа към бика, който е с прединдоевропейски произход. За него свидетелствуват многочислените изображения на "човека-бик" на петроглифите, стенописите от о-в Крит, изобразяващи бой с бикове, легендите за Минотавара, рогатите шлемове и бронзовите рога - ритуални музикални инструменти с големи размери /дължина 1,5-2,1 м./. Друга находка от този култ е погребенията върху сурови бичи кожи. Бикът се явява първоначлният символ на мъжкото начало. Често той влиза в ролята на партньор на Богинята-майка. Далечен отглас от този древен палеолитен култ е коридата на Пиринейския п-в, символизираща ритуално жертвоприношение на бик.
Култът към слънцето - небесно божество, теглено от впрегнат кон в колесница, препускаща по небесната твърд е с типичен индоевропейски происход. Символ на слнцето е златния диск, окръжен с ореол. Намерен е в ред области на Европа, в паметниците от бронзовия век, в наскалните изображения от Скандинавия, а също и в пластичното изкуство, заедно с модели на колесница и фигурки на кон от бронз. Да си припомним мъглявите съобщения за почитането от прабългарите и хазарите на меден диск. Изображенията на колело със спици, или кръст вписан в кръг, т.нар. „келтски кръст” е също символ на слънчевото божество. Например в Епоса за нартите, героят Батраз загива ударен от вълшебното небесно колело със спици. Ярък пример за божествен двубой. Фибули изобразяващи „келтски кръст” са един от основните символи на могилната /курганна/ култура в Централна Европа Северна Европа. Култовите празници на слънцето, ставали в дните на лунното и зимното слънцестоене. Далечно отражение на този култ е представата за Св.Илия с небесната колесница.
Измененя се погребалния обряд - от трупоположение към кремация, наблюдаваща се в много области на Европа във втората половина на 2 хил.пр.н.е., особено в периода на възникването на културата на погребалните урни. Това свидетелства за промяна в представита за задгробния живот, съгласно които огъня помога на душата да се освободи от тялото и да излети в небето. За да "помогнат" на полета на душата, в погребалната клада, често хвърляли крила на птици. /ИЕ-1/
Още във времената на общоиндоевропейското единство се създава обширен словесен фонд. В таблицата са представени някои най-важни, общоиндоевропейски думи. Много от тях са с по-древен, ностратически и палеолитен произход.
общоиндоевропейски думи значение
*houi-, oewis овца
*hul-n вълна, руно
*kes-/*pek- разчесване на овчата вълна, гребен
*qog-, *ghaid- коза
*sus, su-, porko- свиня, прасе
*guou- крава, говедо
*uit-l-/s- теле
*ekuo- кон
*loksos пъстърва /лискур, лешанка/
*kuku кукувица, птица
*hrtko- мечка
*ulko-/*lp- вълк
*ulopek- лисица, чакал
*1еu- звяр изобщо, лъв
*leuk-,*pars-/*part- рис, барс
*el(e)n-/*elk- елен, лос
*khar-, *sasa- заек
*bebr- бобър
*oul- сова, бухал
*eghi-,*oghi-, *anghi, netr змия
*mus- мишка
*he/or- орел
*ger- жерав
*ghans- патица
*dhghu- риба
*karkar- рак
*(s)tauro див бик, тур
*khu/n- куче
*bherHgo бор, бреза
*wyt-, sVlyk-, дърво, ива, върба
*abVl ябълка
*bha:go-, bouck- бук
*kL-n-/kVL-n- клен
*Vlyso- елха
*kosVlo орех
*Ker-n- череша, вишня
*bhar(s)-, *pur- посев, пшеница
*har- оран
*seH(i)- сея
*mеl- раздробявам, меля, чук
*pe(i)s- смилам брашно
*ieuo- ечемик
*lino- лен
*khad- зърно, добив
*uo/eino- вино, грозде
*perk-u- дъб
*medh- мед
*(s)grobho- габър
*sur-,*s.ro- мляко, сирене, ферментация
*mems-o- месо
*kreu- сурово, трупно месо
*aeult- пиво
*mleugh- прясно мляко
*kserph- сърп
*pah- стадо, пазя, паса
*kiol- коля, убивам
*wobhsa- оса
*khark- петел, кокошка
*ke/ol-, *ke/oklo-, *rot(h)o- колело, кола
*iugom- ярем, юзда
*dhur- впрягам
*uegh-, *iaH- впряг, яздя, пътувам с кола
*ghwer- планина
*ghwer-,*gur-,*khar- човек
*suilw- гора, лес, планина
g'hemel-, *zaelm- земя
*tkamn- камък
*hap- , *wad- вода
*sau- вода, водоем, дъжд
*ibr- дъжд, оросяване
*tek- тичам, течение на река
*stram- струя, течение
*(s)neigh- сняг
*gheim- зима
*tep- топло
*nаHu-, *рleu- плавам, сал, лодка
*pfar-,*var,*atr-,*al- огън, пламък
*at-,*tdat-,*path- баща
*math- майка
*say- син
*dought- дъщеря
*nepot-, син, внук
*gwair-, *nar-, *ar- човек, мъж
*bfratr- брат
*kchuld-, *dhul-,*thulf-*aul- дете, потомство
*gkwen- жена
*bpeus- момче
*hauczau- стапанин
*wes-,*wab- дрехи, тъкач, плат
*akg- око
*pas- крайник, полов член
*piutc-,*put-, *bhak- дупка, яма, вулва
*tcic- женски гърди
*kan-,*kong- родоначалник, владетел
*wac-,*bag- войн
*kan-,*han- страна, родина
*thautd- народ, войска
*bwal- войска
*rae- владетел
*agra-, *lant- поле, земя
*diev-, *tiev- божество
*kweart- меч
*ayes- метал, мед
*ak- острие
*axs-, *tdaxs-, *pbart- брадва
*las-, *lagd- хора
*man, *mas- хора
*I,*ja, ich, az- аз
*bal-, *phal- светъл
*park- висок
*ghan- убивам, гина
*sal- сол
Използвана летература:
/АА-ААС/ - А.И.Асов. Атланты, арии, славяне. История и вера. Изд. „Алетейа” М. 1999 г.
/АМ-МП/ - Аникович М.В. О МИГРАЦИЯХ В ПАЛЕОЛИТЕ. Stratum plus - ВРЕМЯ СОБИРАТЬ КАМНИ (№1, 1999) - http://stratum.ant.md/01_99/articles/anic/anic_99_01_v.htm
/АМ-ПЧ/ - А.М. Малолетко. Природа и человек (к проблеме ранних миграций и расовой эволюции Homo sapiens) – Известия Алтайского Государственого Университета. Журнал теоретических и прикладных
исследований - 4(10) 1998 г. http://tbs.asu.ru/news/1998/4/geog/03.ru.html
/АС-МПРР/ - А.Скляров Миф о Потопе: расчеты и реальность. „Лаборатория Альтернативной Истории”- http://lah.ru/stat.htm
/ВВ-МДВ www.kroraina.com/volga/mdv/index.html. В. Вардугин. Мифы Древней Волги. Саратов, "Надежда", 1996 г.
/ВД-ДЭЗМК/ - Дергачев В.А. ДВА ЭТЮДА В ЗАЩИТУ МИГРАЦИОННОЙ КОНЦЕПЦИИ. К проблеме взаимодействия раннескотоводческих и древнеземледельческих обществ энеолита – ранней бронзы Восточной и Юго-Восточной Европы. Stratum plus - РОЖДЕНИЕ ЕВРОПЫ (№2, 2000) - http://stratum.ant.md/2_00/articles/dergaciov/vvedenie.htm
/ВШ,ОФ-ГВДПВО/ - В.Шпаковский, О.Фадеева (Орел). Генезис военного дела у племен Волжско-Окского междуречья в эпоху бронзы (На примере фатьяновской культуры) - http://www.rustrana.ru/article.php?nid=25278 , и на Уеб сайт: „Военно-исторический журнал "PARA BELLVM" бр.14, 2001 г. - http://www.vzmakh.ru/parabellum/n14_s1.shtml
/ГЛ-ПДЧ/ - составитель Г.Лазуков. Природа и Древний человек. М. 1981 г.
/ИДМ-1/ - История Древнего Мира, том-1. М. 1982 г.
/ИЕ-1/ - История Европы, с древнейших времен до наших дней, (в восьми томах), издание на АН СССР, Институт всеобщей истории, Институт истории СССР, Институт славяноведения и балканистики, том -1, Древняя Европа. Използвани: Глава II. Неолит и энеолит (В. С. Титов), Глава III. Европа В III тыс. до н.э. (В. С. Титов), Глава IV. Древняя Европа и индоевропейская проблема (Д. С. Ваюн), Глава V. Европа во II тыс. до н.э. (Д. С. Титов) - http://gumilevica.kulichki.net/HEU/heu1.html , друг адрес: http://history.tuad.nsk.ru/works/HistE/index.html
/ЛВ-ИОС/ - Вишняцкий Л.Б. ИСТОРИЯ ОДНОЙ СЛУЧАЙНОСТИ, или ПРОИСХОЖДЕНИЕ ЧЕЛОВЕКА. Stratum plus - ВРЕМЯ СОБИРАТЬ КАМНИ (№1, 1999) - http://stratum.ant.md/01_99/articles/vishneatskii/vishn_99_01_v.htm
/ЛС-СЗПРБ/ - Л.В.Субботин. СЕВЕРО-ЗАПАДНОЕ ПРИЧЕРНОМОРЬЕ В ЭПОХУ РАННЕЙ И СРЕДНЕЙ БРОНЗЫ. Stratum plus - РОЖДЕНИЕ ЕВРОПЫ (№2, 2000) - http://stratum.ant.md/2_00/articles/subotin/subotin_01.htm
/ОГ-Х/ - О.Р. Герни. Хетты - Хетты. Перевод с англ. Н.М. Лозинской и Н. А. Толстого. Послесловие В.Г. Ардзинба. Главная редакция восточной литературы издатесва 'Наука'. М.: 1987 (По следам исчезнувших культур Востока). http://historic.ru/books/item/f00/s00/z0000014/
/ПК-НСМН/ - П.Т.Кац. Нурагическая Сардиния и «морские народы» // АМА. Вып. 6. Саратов, 1986. С. 31-42. АНТИЧНЫЙ МИР И АРХЕОЛОГИЯ (АМА) Межвузовский научный сборник. http://ama.sgu.ru/index.html
/СБ-ГВРЧ/ - С.А. Боринская. Еще раз о происхождении человека. Где возник род человеческий. http://evolution.powernet.ru/library/descent.htm
/СБ,ЭХ-ЭИГ/ - С.А.Боринская, Э.К.Хуснутдинова. Этногеномика: история с географией, сп.” Человек”, 2002, № 1, c. 19-30. - http://www.vigg.ru/humangenome/publicat/borinsk5.html
/СЛ,ЭХ,ЕБ-ЭГН/ - С.Лимборская, Э.Хуснутдинова, Е.Балановская. Этногеномика и геногеография народов Восточной Европы. РАН, М. 2002 г.
/MR-EHL/ - Merritt Ruhlen. Evolution of Human Languages Database Construction for World Language Families. , Stanford University, City University of Hong Kong - http://ehl.santafe.edu/ruhlen.htm
|
