Западни покрайнини: Разлика между версии

След [[1989]] година настъпва процес на демократизация в България. За пръв път в новата ни история след [[1919]] година в периода [[1992]]-[[1994]] правителствата на [[Филип Димитров]] и проф. [[Любен Беров]], поставят въпроса за положението на българите в Западните покрайнини и нарушаване на техните граждански и човешки права пред [[Организация на обединените нации|ООН]] и при разглеждането на доклада за Югославия пред комитета на ООН за премахване на расовата дискриминация. По този въпрос с делегацията на [[Съюзна република Югославия|СР Югославия]] се разменят остри официални документи. От сръбска страна се отрича всякакво нарушение на правата на българското национално малцинство. Тези документи са разпространени и сред всички държави-членки на [[Организация на обединените нации|ООН]]. Така за първи път проблемите на българите в Западните покрайнини намират място в докладите на Комисията на ООН по правата на човека и резолюциите на [[Общо събрание на ООН|Общото събрание на ООН]]. Светът най-после научава за проблемите на българското [[национално малцинство]]. Въпреки това през [[1992]] година своя реч в град [[Неготин]] [[Слободан Милошевич]] заявява, че от двете страни на река [[Тимок]] живее един народ – сръбският. На тази нагла претенция българското правителство не реагира. Веднага след това Югославия излиза с документ, че в България има „огромно сръбско малцинство“, чиито права се „нарушават“. През [[1992]] година е създаден [[Демократичен съюз на българите в Югославия |Демократичният съюз на българите в Югославия (ДСБЮ)]]. Правителството на проф. [[Любен Беров]] два пъти (през [[1995]] г.) на официални преговори с югославски правителствени делегации иска Югославия да спазва правата на нашите сънародници. Въпреки обещанията от страна на СРЮ да съдейства за подобряване положението на българите, тя продължава да провежда старата си политика спрямо тях.