Откровение на Йоан: Разлика между версии

В писмата до 7^-те (т.е. до всички) църкви Верният Свидетел насочил погледа на членовете им към ключови старозаветни моменти от начало до края на целия Стар завет. Езикът на Рая е очевиден през вестта на цялото писмо до църквата в град Ефес. Христос обявява Себе си за Създателя, Този, Който държи седемте звезди; Този, Който върви между светилниците, за да ги съди, както Бог вървял през градината в Съд (ср. Бит.3:8). На „ангела“ на Ефес е заповядано да пази църквата с/у нейните врагове, както на Адам било заповядано да пази градината от врага (виж Бит.2:15). Христос заплашва да дойде в съд и да премахне светилника от мястото му, така както изгонил Адам, и Ева от градината (виж Бит.3:24). Все пак, вратата на Едем е отворена за онези, които спечелят победа над изкусителя: ''„На този, който победи, ще дам да яде от дървото на живота, което е всред Божия рай.“'' Положението на Смирненците на привидна бедност и действително духовно богатство е аналогично на преживяването на всички патриарси, които живеели ''„като чужденци в земята на обещанието“'' (Евр.11:8). И наистина - състоянието на патриарсите (Авраам, Исак, Яков и Йосиф) и на Израилевите потомци в Египет, изглежда се отразява в думите на това послание. Христос описва Себе си като Този, ''„Който стана мъртъв и оживя“'' - изкупително действие, загатнато в живота на Исаак (виж Бит.22:1-14; Евр.11:17-19). Образността в цялото писмо до църквата в град Пергам е взета от странстването на Израил в пустинята, обиталище на бесовете (виж Лев.16:10; 17:7; Втор.8:15; Мат.4:1; 12:43); християните в Пергам също трябвало да живеят там ''„където е престолът на Сатана… където живее Сатана“.'' Враговете на църквата са описани като ''„Валаам“'' и ''„Валак“'' - лъжепророкът и злият езически цар, които се опитали да унищожат израилтяните, като ги изкушавали да идолопоклонстват и блудстват (ср. Числ.25:1-3; 31:16; виж Откр.13^-та гл.) пред божеството на Ваалфегор. Христос предупредил църквата в Пергам относно гибелната ерес на николаитите (и валаамитите) довеждаща до смесване на езичеството с истинската религия. Като Господният Ангел и свещеникът Финеес, Христос заплашва да воюва с/у валаамитите и непокаялите се николаити с меча (виж Числа 22:31; 24:7-8; Откр.2:16). Писмото към църквата в град Тиатир се обръща изцяло към образи от периода на Израилевата монархия и на завета с Давидовия дом. Христос се обявява за „Божия Син“, по- великия Давид (виж Пс.2:7; 89:19-37; Ерем.30:9; Езек.34:23,24; 37:24-28; Осия 3:5; Деян.2:24-36; 13:22,23). Той смъмря ангела на Тиатир, чиято търпимост към ''„жената Езавел“'' води към отстъпничество и идолопоклонство на/сред Божия народ (ср. 3Царе 16:29-34; 21:25,26). Тя и тези, които извършвали прелюбодейство с нея (виж 4Царе 9:22) са заплашени с ''„голяма скръб“'', като скръбта от три години и половина, нанесена в/у Израил по времето на царица Езавел (виж 3Царе 17:1; Яков 5:17); тя и нейното потомство ще бъдат убити (ср. 4Царе 9:22-37). Но на този, който победи, ще му бъде дадено, като на Давид ''„власт над народите“'' (виж 2Царе 7:19; 8:1-14; Пс.18:37-50; 89:27-29). Заключителното обещание напомня за Давидовия месиански псалм за господството: ''„и той ще ги управлява с желязна тояга; те ще се строшат като грънчарски съдове, както и аз получих от Моя Отец“'' (Пс.2:9). Образният език на писмото към църквата в град Сардис я насочил към написаното в Стария завет относно събитията през късния пророчески период до края на Израилевата монархия, когато непокорният заветен народ бил победен и взет в плен, първо от Асирийците, а след това и от Вавилонците. Описанието на известността на църквата като ''„жива“'', когато тя всъщност е ''„мъртва“''; увещаванията да се ''„събуди“'' и да ''„закрепи останалото“'', признанието, че има ''„малцина“'', които са останали верни, всичко това напомня на пророческия език за верния остатък по времето на отстъпничеството (виж Исая 1:5-23; 6:9-13; 65:8-16; Ерем.7:1-7; 8:11-12; Езек.37:1-14), както и напомнянето за непосредствения съд над Израил (виж Исая 1:24-31; 2:12-21; 26:20,21; Ерем.4:5-31; 7:12-15; 11:9-13; Мих.1:2-7; Софония 1^-ва гл.). Завръщането от вавилонският плен при Ездра и Неемия се отразява в писмото до църквата в град Филаделфия, което говори, чрез образите на синагогата и на възстановяването на Ерусалим и храма (книгите Агей, Захария и Малахия). Филаделфийците, подобно на завърналите се от плена юдеи, имат ''„малко сила”.'' Сведението за ''„онези, които са от сатанинската синагога, които наричат себе си юдеи, а не са“'', напомня за конфликтите с ''„лъжливите юдеи“'' (ср. Ездра 4^-та гл.; Неемия 4^-та, 6^-та и 13^-та гл.). Предупреждението за идването на ''„времето на изпитанието, което ще дойде върху цялата вселена, за да изпита ония, които живеят по земята“'', напомня за понесените страдания от юдеите под властта на Селевкиди, Птолемеи и Римляни (виж Дан.11^-та гл.). Образността в писмото към 7^-та църква – в град Лаодикия, е свързана с последните години на Стария Завет, описани в 4^-те Евангелия. Използваните изразни средства насочват към периода на поколението свидетел на Исус Христос. „Хладката“ църква, хвалеща се със своето богатство и себедостатъчност, въпреки че е в неведение за своята духовна слепота и голота, всъщност е подходящ образ взет от фарисейския юдаизъм в първи век (виж Йоан 9:39-41; Лука 18:9-14; Откр.18:7). Безсърдечието и жестокостта на юдейското свещенство, подобно както на жителите на Содом и Гомор, се дължало на тяхното твърде голямо богатство. Предупреждавана, че ще бъде изплюта (избълвана) от Земята (Заветното проклятие - виж Лев.18:24-28; Лука 21:24), Юда била увещавана от Бога да се покае и да приеме Новия Завет в Христос, предложен й в яденето на Господната вечеря. В образността на Завета физическия акт на ядене бил израз на сътворение; символ на копнежа за окончателното съединяване с Бога. 

Тук е потомството на Яков/Израил, застанало победоносно оттатък (от запад на) р. Йордан, в Обещаната Земя (в Рая), водено от Ангела на Завета, пеещо песента на победата – Песента на Мойсей и на Агнето (виж Ис.Нав.4^-тагл.; ср. Откр.15^-та гл.). И тук идва картината на Откр.16^-та гл. - 7^-те язви. Виждайки голямата старозаветна картина в кн. Апокалипсис, описаното в Откр.16^-та глава би трябвало да е отражение на старозаветната история с падането на посветения, като обречен за всеизгаряне с огън от Бога, езически град Ерихон (виж Ис.Нав.6^-та гл.). Художникът на Откровението ще продължи с едно вмъкване-напомняне за историята с хубавата вавилонска дреха и смущението на Израилевите племена поради греха на Ахан (виж Ис.Нав.7^-магл.), - когото израилтяните по- късно убили и изгорили тялото му в огън (ср. Откр.17:16.). В следващата глава ще ни бъде припомнено за съдбовния жребий и съд, който Исус Навин направил сред Израил, за да бъдел очистен стана преди решителната битка (виж Ис.Нав.7^-магл.; ср. Откр.18:20). Историята за поражението на коалицията от неприятелски езически войски пред Израил, в решителната битка за Обещаната земя – ще бъде пред очите ни в победата на воюващия ''„Цар на царете и Господ на господарите“'' (виж Ис.Нав.8^-ма÷13^-тагл.; ср. Откр.19^-тагл.). Образността - как противникът е ''„уловен, вързан и хвърлен“'' за дълго в Бездната, а Израил безопасно владее Земята и как Бог от Своя Престол съди племената ще е темата на Откр.20^-тагл. (асоциация с описаното в кн. Съдии). Картината продължава с описанието на Божия Град – Новия Ерусалим, поставен сред народите (виж Езек.5:5; ср. Откр.21:24-27). Накрая, всичко ще приключи с картината-идилия на Божието Царство Едем – Обещаната Земя, където Бог и Човек са отново заедно, изпълнявайки пророчествата за заветното събиране на всичките народи на планината Сион в Храма на Яхве - в едно ''„ново Небе и нова Земя“'' (виж Откр.21:1)...