Петко войвода: Разлика между версии

}}

[[File:Peko vivoda areal.jpg|thumb|240px|Действия на четата и на „Тракийската българска революционна дружина“ на Капитан Петко войвода в [[Западна Тракия|Беломорието]] и [[Родопи]]те 1861 – 1879]]

'''Петко Кирков (Каракирков, Киряков) Калоянов''', по-известен като '''Капитан Петко войвода''', е [[България|български]] [[хайдутство|хайдушки войвода]] и [[революционер]], посветил живота си на освобождението на [[Беломорска Тракия|беломорските българи]] и обединението им с България, защитник на Родопите, борил се за свободата на потиснатите в Османска Турция.<ref>[http://chitanka.info/text/2247|Николай Хайтов, [[Стою Шишков]], Филип Симидов и Кирко Каракиров – основни източници за Петко Войвода]</ref>

 

== Биография ==

Петко войвода е роден на 18 декември (6 декември стар стил) 1844 г. в българското село [[Доганхисар]], разположено на 26 километра от [[Дедеагач]] в [[Беломорска Тракия]]. В родното му село при даскал Лефтер, 15-годишният Петко се научава да пише и чете на български с гръцки букви. Майка му се казва Груда от съседното на Доганхисар село [[Тахтаджик]], от известния род на Калояновци, а баща му е Кирко Каракирков. Има 8 братя и сестри. Бил много висок, с едър кокал, силно пъргав, но разсъдлив и с кротък нрав. Често пеел родопската песен за [[Излел е Дельо хайдутин|Делю войвода]] и обичал да играе [[хоро|хора]]. Турците убиват брат му Матю и братовчед му Вълчо и той убива единия и на 6 май (Гергьовден) [[1861]] година оставя семейството и излиза предводител на чета хайдути в гората, за да мъсти. Скоро 7-те момчета хайдути ликвидират убийците на Митю и Вълчи и главния виновник бахшибейскйя чифликчия Мехмед Кеседжи бей. На 16 юни 1861 година, при село Бахшибей разбиват турската полицейска потеря, водена от известен в околията с жестокостта си кърагалар, като убиват 2-ма и тежко раняват още неколцина турци. Османците са така респектирани от въоръжените българи, че дълго време не смеят да излизат от Бахшибей. След още две успешни битки с потерите през месец август, четата им става легендарна.

 

На 6 януари [[1863]] година една потеря от 130 души заптии и башибозуци открива и загражда станалите вече 9-тимата хайдути край селото [[Исьорен (Вилает Одрин)|Исьорен]] в Еноската кааза. Двама се убити, а Войводата (Голям Петко), [[Петко Радев (революционер)|Петко Радев]] (Малък Петко), Комньо Стоянов от Дугалхисар и Стоил Атанасов от Исьорен са ранени пленени от турците и хвърлени в затвора в [[Галиполи (град в Турция)|Гелибол]]. Организират бягство, но са заловени и преместени в [[Солун]] в затвора „Камлъкуле“ (Кървава кула) известна днес като [[Бяла кула|Бялата кула]]. След като устояват на инквизициите и отричат всичко, турците решават да ги прехвърлят в [[Драма (град)|Драма]]. По пътя хайдутите напиват заптиите и успяват да се освободят, но скоро при една турска засада всички освен войводата са пленени.

 

 

През есента на 1864 година българският войвода, привлечен от гърците за борба срещу [[Турция]], напуска [[Беломорие]]то и пристига в [[Атина]]. Тук става слушател във Военното училище. Предприема революционна агитационна обиколка в Македония, след което заминава за [[Италия]]. В началото на [[1866]] се среща с [[Джузепе Гарибалди]] и отсяда в дома му, където двамата организират прочутата „гарибалдийска дружина“ в състав от 220 италианци и 67 българи, която участва в [[Критско въстание (1866 – 1869)|Критското въстание]]. При пристигането си на остров [[Крит]], на българския революционер е възложена мисия с малък самостоятелен отряд да действа в района на планината Шилик. Тук Петко войвода отново се проявява като храбър и смел ръководител и си спечелва званието „Капитан“. След потушаването на въстанието напуска острова без да капитулира пред турците. Пребивава в [[Александрия]], в [[Марсилия]] и в [[Италия]]. Известно време се установява в [[Атина]], откъдето разпространява възвание към сънародниците си за освобождение на целокупното си отечество.

 

[[Файл:Petko Voyvoda 1894.jpg|ляво|мини|450п|Снимка на Петко войвода, подарена от него на Георги Бойкинов]]

На 12 май [[1869]] г Капитан Петко войвода събира четата и от Атина тръгва по море към българския беломорски бряг. Пътьом преоблечени като низами „правят инспекция“ на турския гарнизон в крепостта Сир остров Митилин ([[Лесбос]]) и благополучно 3 юни 1869 година пристигат в [[Енос]] при устието на река [[Марица]]. През лятото на 1869 г. четата пет пъти влиза в бой с турската жандармерия в околностите на [[Дедеагач]]ката, [[Енос]]ката и [[Кешан]]ската кааза (околии) и отново успява да отблъсне турските сили.

В [[1875]] г. първата схватка с потерите е на 20 март, в планината Св. Георги, Гюмюрджинско. Следват битките с турската полицейска и военна сила: на 9 май в планината Чаталтепе, Еноско, на 30 юни – при Бургасдере, Димотишко, на 20 август – в Имаретската кория, Гюмюрджинско, и десет дена по-късно – при Карабунар, Димотишко, където капитанът с 30 четници води бой с 500 души черкези, убиват юзбашията им и още 30 черкези. Бунтовниците дават 3 убити и 5 ранени, Петко войвода е ранен в ръката. След това при село [[Кадъкьой (Вилает Родосто)|Кадъкьой]] Джафер ага напада четата, по заповед на злополучния отровител Калън Тома в помощ му идва и 600 души войска от Мароня която е там да го пази от дружината. Четниците разбиват Джафер ага, след бърз марш влизат на 11 май в [[Мароня]], арестуват Калън Тома и няколко заптиета, изгарят лихварските му книги, раздават ценностите му на бедните и тържествено напускат града, като отвеждат пленените със себе си. Турската войската го следва, без да смее да влезе в бой. Водят се преговори за размяна на пленниците срещу освобождаване на 4 четници, заточени на Кипър и хайдушки ятаци, ятаците са освободени и 4 заптиета се пуснати. Тъй като четниците остават заточени, лихварят и две заптиета са екзекутирани. През 1876 поради развихрилите се турски зверства при потушаването на Априлското въстание и последвалата дипломатическа активност, четата не предприема активни действия, за да не излага на тежка опасност беломорските българи.

 

 

В края на декември [[1877]] година четата влиза в [[Мароня]] и освобождава града и околният район от турска власт. Българската власт се държи и след сключването на 19 февруари (3-ти март нов стил) на Санстефанския договор, по който града остава извън границите на България и продължава до 9 март. Когато след атаката на войска, башибозук и черкези, водени от двамата паши (генерали) Хасан и Яхия, четниците, предадени от гръцкия поп Филип, се изтеглят с част от населението от града. Заели една височина край Мароня, те обстрелват турците, които отстъпват, помислили, че срещу себе си имат руска войска, така градът е спасен от опожаряване. Убити са 72 турци, 6 четници и десетина жители на Марония предимно жени и деца. Дружината се прехвърля в Доганхисар, родното село на войводата, което е в руската зона. Тук руснаците им възлагат охраната на християнскто население в [[Беломорие]]то и [[Родопи]]те от турски войски и башибозушките и дезертьорски формирования на английския полк. [[Сенклер]] нарекъл се ''„Хидает“ бей''. На 29 март четниците преодоляват пътьом с бой едно отделение турска войска при Каракая, Ференско. На 13 април в планината Китка, Димотишко, четата в състав 200 души разбиват 3000 [[Сенклер]]исти, като няколко десетки от башибозука са убити. След 14 дни в следваща битка със сенклеристите са убити и ранени 150 сенклеристи срещу 19 убити и ранени българи, войводата е леко ранен. Следващото сражение с башибозука на Хидает паша е при село Голям Дервент, Димотишко. Тук Петко войвода има 400 души срещу 1000 на британеца. Българите дават убити и ранени – 11 души и убиват и раняват – 35 турци. На 21 май отряд от 10 души (капитана с 3 четници, 3 казаци, 3 въоръжени одрински търговци), командван от Петко войвода, успешно отбранява село Плевун от нападение на сенклеристки башибозуци, ранява 10-тина и избива 20 плюс главатарите им и след евакуиране на населението в руската зона на 22 май атакува с 200 свои четници башибозушката орда. Няколкото стотин сенклеристи са напълно разгромени и дават към 200 убити срещу няколко убити и ранени четници, включително войводата, който пак е ранен. На 5 юли четата води последен бой със Сенклеровите части в Дедеагачко. След претърпените поражения сенклеристите опразват района и се оттеглят към Кърджалийско заедно със своя предводител, където преди настъпването на есента групите им се разпадат. Четата продължава мисията си в средните Родопи. На 18 август е първият бой с башибозука при Ешекулак, вторият е на 30 август при „Момина вода“, третият – на 8 септември в Караманджа. Към дружината на капитан Петко, която се сражава за освобождаването на [[Родопите]], се присъединява и четата на [[Крайчо Самоходов]]. На 14 ноември разрасналата се чета, попълнена с необучени ентусиасти, е отхвърлена от башибозука в битка при село Брезе, в местността „Пуризовските колиби“. След това броят на личния състав е намален и до края на 1878 г. успешно са отбранявани от башибозука [[Чепеларе]], [[Широка лъка]] и съседните християнски села. В края на декември в [[Рупчос]] идва руски гарнизон и поема тази отговорност.

До март [[1879]] г., четата е дислоцирана в Средните Родопи, след това преминава в Хасковско, за да предотврати метеж от кърджалийските съседи. В началото на юни 1879 г. след стабилизирането на новата власт, преминала осемнадесет години в борба, четата е разпусната.

 

Ген. [[Михаил Скобелев|Скобелев]] кани Петко войвода да му гостува и след разпускането на четата войводата заминава в [[Русия]]. Там е представен на император [[Александър II (Русия)|Александър II]].Той го произвежда в чин [[капитан]] от руската армия, дава му Орден за храброст „Георгиевски кръст“ за участието му във войната и имение от 160 000 декара в [[Киев]]ска губерния, което Петко Киряков скоро продава и се връща в България.