Войнягово: Разлика между версии

От средата на XVIII в. има и църковни приписки, където се упоменава с името Войнягово. Има някои податки и загатвания, че днешното село Войнеговци (днес квартал на София) е заселено от изселници от Войнягово, някъде в средата или третата четвърт на XVI в. Тогава е обновен манастира „Св. Димитър“ (Подгумерски манастир) в близост до землището на Войнеговци като се предполага, че манастирът е основан през XIII век, а от запазен надпис над вратата на манастирската църква личи годината 1597 — вероятно годината на обновяването на храма от преселниците от Войнягово, тъй като св. Димитър е светията-покровител на Войнягово и патрон на църквата му открай време(развалините на т.нар. Димитрова черква до селото най-грубо могат да се датират в ХІІ в). Във време на османското владичество Войнягово е приемало преселници от разни краища на българското землище. Помнят се преселвания и изселвания в селото през XVII и XVIII век както от околните селища- изчезналото в 1688г1688 г. павликянско село именувано в османски източници Тарики Павликян, а също и от Дъбене, Баня,Михилци така и от Ямболско (с. Войника), Старозагорско (с. Елхово -общ. Николаево), Чипровци, Стрелча, Троян и т. н. В XIX век започва и разселване на войняговци. Към 1829 г. част от населението на Войнягово се изселва заедно с руските войски на ген. Дибич-Забалкански при изтеглянето им в Бесарабия, в селата Камбер и Башкьой (дн. Румъния). Известният български политик от края на XIX и началото XX на век Димитър Петков-Свирчо и синовете му Петко Д. Петков и Никола Петков са потомци на изселници от Войнягово. През 1852/53 г. е построена и осветена църквата „Св. вмчк Димитрий Солунски“ — тя е умалено копие на църквата „Св. апостоли Петър и Павел“ в гр. Сопот и е един от най-добрите образци на брациговската строителна школа, заедно със сопотската църква. Обявена е за паметник на културата през 70-те години на XX век. 

В черковния двор е съхранено училището, в което Васил Левски е учителствувал през 1864/66 г. и днес то е музей за историята на селото. Тук във Войнягово през ранната пролет на 1865 г. Васил Левски основал първото „Тайно братство“ — прототип на по-късните революционни комитети. Има някои податки, че Васил Левски е основал и читалището, което във времето непосредствено преди Освобождението ( 1876/77 г. ) се разтурило. През 1900 г.читалището било възобновено от учениците на Апостола, като му било дадено и името „Васил Левски“ и утвърдено от Министерството на Народното просвещение със заповед №818 от 29 август 1903 г. Днес то е средище на културния живот в селото и пазител на традициите на Войнягово. От селото са излезли много хайдути и войводи, измежду които по-известни са: Видул войвода, Вълко войвода и Петър Петков Топалов. Войняговци взимат дейно участие и в църковно-националните, и в национално-освободителните борби. Във времето на подготовка на Априлското въстание Войнягово е посещавано поне два пъти от главния апостол на IV-ти (Панагюрски) окръг Панайот Волов, който го намерил много добре подготвено и въоръжено. За съжаление, обаче войняговци делегирали правата си да ги представлява на Великото народно събрание в Оборище на представителя на гр. Карлово Васил Платнаров, който бил върнат от войводата Георги Бенковски, поради нередовни пълномощия. Така селото и комитета му останали извън събитията и обявяването на Априлското въстание. От селото са излезли трима участници в Опълчението. Войняговци се включват активно и в Съединението и последвалата го Сръбско-българска война, като дават три жертви в тези събития. Към края на XIX век започва разселването на войняговци не само из околията-Войнягово е „метрополия“ на села като: Анево, Московец, Иганово, Васил Левски — в бившата Карловска околия, а извън нея и на пловдивските — Сухозем, Бегово, Пъдарско, и на казанлъшкото Осетеново, а също и на търговищките села — Бистра и Манастирци. В I-та и II-та Балкански войни за обединение на българските земи Войнягово дава 76 жертви, а в I-та световна война още 24. По време на Балканската война в 1912 година 2 души от селото се включват като доброволци в Македоно-одринското опълчение. Сградата на днешното ново училище е построена през 1928/29 г, след като старото училище станало негодно за такова, вследствие на разрушителното Чирпанско земетресение от 1928 г. Учебните занятия в него започват след тържествен водосвет на 26 октомври (Димитровден) 1929 г. През 1936 г. полк. Петър Димков (известен народен лечител) открива паметна плоча с имената на загиналите в Балканските войни, която и досега се намира на източната стена на църквата. През II-та световна война Войнягово дава 8 жертви от 165 участници в двете фази на войната. В периода 1941/44 когато в България се вихри т. нар. партизанско движение от Войнягово излиза една чета от 23 души, известна като „Войняговска чета“, като най-изявени водачи са Коста Митев Топалов (Карамфил) — (1920-1943) пряк потомък на войводата Петър Петков Топалов, и Иван Пръмов — (1921 — 2005), който след 9-IX-1944г1944 г., през годините 1957/62 г. е министър на земеделието и горите в правителството на Антон Югов. През 1945г1945 г. във Войнягово е създаден един от първите в България земеделски кооперативи, по-известни като ТКЗС (Трудово кооперативно земеделско стопанство), от 172 семейства, който по-късно (1957 г) е обединен със този на съседното село Дъбене под името ТКЗС „Коста Митев“.{{раздел-мъниче}}

* Знаме на село Войнягово — с правоъгълна форма със съотношение на широчина към дължина 3:5 и състоящо се от три цвята: бял, зелен и червен, разположени в концентрична последователност, а именно: бяла човешка длан с леко разтворени пръсти върху зелен кръг, находящ се в центъра на правоъгълника с отстояние 1/8 от ширината в горния и долния край на правоъгълника, който е червен на цвят. Това е историческото знаме на войниците (войниганите, войнуците) от времето на Второто българско царство, а също и знамето под което са служили същите тези войници по времето на [[Османска|Османската империя]] — т.е. знамето под което войняговци са служили повече от 600г600 г., и което по право принадлежи на потомците на тези [[войнигани]] ([[войници]]).

'''ТКЗС „Коста Митев“''' с. Войнягово — е второто основано трудово-кооперативно земеделско стопанство (ТКЗС) в [[Пловдивски окръг]], след това на с. [[Ръжево Конаре]] (осн.1944г1944 г.). Датата на учредяването му е 4 септември 1945 г, когато 172 домакинства стават членове-основатели, внасяйки земята си и земеделския си инвентар. До масовото насилствено коопериране на земята през 1956г1956 г. от комунистическия режим, ТКЗС-то изживява доста драматични моменти, в които част от членовете-основатели оттеглят членството си и искат връщане на внесените земи и инвентар. В съседното с. [[Дъбене]] ТКЗС-то е създадено на 28 септември 1950г1950 г. само от 36 домакинства. През 1956г1956 г. и в [[Дъбене]] по указание на управляващия комунистически режим всички земеделски стопани влизат „доброволно“ в кооператива. През същата 1956г1956 г. на 17 март е „създадено“ и ТКЗС-то в с. Свети Климент (дн.с. [[Климент (Област Пловдив)|Климент]]), като до края на м. април са „кооперирани“ почти всички домакинства. През м.октомври 1957 г по решение на партийните организации на [[БКП]] в [[Дъбене]] и Войнягово, и по указания „отгоре“ за окрупняване на земята по съветски образец, е взето решение за обединение на двата кооператива в един — под името ТКЗС „[[Коста Митев]]“. В началото на 1959г1959 г. към ТКЗС „[[Коста Митев]]“ е присъединено и ТКЗС-то на с. Свети Климент, като общата обработваема площ стига 45 хиляди декара. През 1976г1976 г. формата на ТКЗС-тата е премахната и управляващата [[БКП]] създава новите форми „Аграрно-промишлен комплекс“(АПК) и Промишлено-аграрен комплекс(ПАК), като национализира земята и от кооперативна, тя става държавна собственост. Това е последният удар, с който [[БКП]] разсипа селското стопанство на страната. Само за десетина години става ясно, че АПК-то е пълен провал, но „Компартията никога не може да сгреши“ и продължава агонията на АПК и ПАК до падането на комунистическия режим в 1989/90 г.