Уикипедия

Западна Тракия: Разлика между версии

Интерактивен преглед на историята
← По-стара редакцияПо-нова редакция →
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ВизуаленУикитекст
м Интервал в заглавие на раздел Външни препратки
lang-el/tr форматиране: 19x тире, 18x тире-числа, 12x заглавие-стил, 8x кавички, 8x нов ред, 3x точка, 2x URL, 12 интервала, 6lokavica, А|АБ (ползвайки Advisor)
Ред 23:
| [[Гъстота на населението]] || 43 души/км²
|- class="odd"
! colspan="2" align="center" | [[File:Western-Thrace.jpg|мини|320п|Беломорска Тракия - – сателитна снимка. В жълто са държавните граници]]
|}
[[File:Ethnographic-map-Thrace-1912.jpg|мини|300п|Етнографска карта на Одринския вилает към 1912 г. на [[Любомир Милетич]]]]
 
'''Беломорска Тракия''' или '''Западна Тракия''' (на [[гръцки език{{lang-el|гръцки]]: ''Θράκη''}}, ''Траки'' или ''Δυτική Θράκη'', ''Дитики Траки'' или ''Ελληνική Θράκη'', ''Елиники Траки'', [[турски език{{lang-tr|турски]]: ''Batı Trakya''}}, ''Батъ Тракя'' или ''Yunanistan Trakya'', ''Юнанистан Тракя'') е [[историко-географска област]] понастоящем в [[Република Гърция|Гърция]], разположена между реките [[Места]] и [[Марица]], в североизточната част на страната. Западна Тракия е част от гръцката административната област [[Източна Македония и Тракия]].
 
== География ==
Западна Тракия е тази част от [[Тракия]], която е разположена между [[Места]] на запад, [[Марица]] на изток и първите склонове на [[Родопи]]те на север. Днес към Западна Тракия принадлежат три гръцки административни окръга (нома) – [[Еврос (ном)|Еврос]] (Έβρος), [[Ксанти (ном)|Ксанти]] (Ξάνθη) и [[Родопи (ном)|Родопи]] (Ροδόπη). Западната граница на ном [[Ксанти (ном)|Ксанти]] леко се разминава с традиционната западна граница на Западна Тракия. Към Западна Тракия принадлежи и егейският остров [[Самотраки]], част от ном [[Еврос (ном)|Еврос]]. Приблизителната площ на Западна Тракия е 8 578 [[квадратен километър|км²]], а населението ѝ – 368 993 ([[2005]]). Най-голям град в областта е Комотини ([[Гюмюрджина]]) с население от 63 774 души ([[2001]]).
 
Ред 65:
|}
 
== История ==
[[File:Thraciae-veteris-typvs.jpg|мини|200п|Стара карта на Тракия]]
[[File:Тракия.PNG|200п|мини|Модерна карта на Тракия]]
 
=== Антична и средновековна история ===
{{основна|Тракия}}
Още в Омировия епос („[[Илиада]]“) са споменати живеещите по тези места [[тракийски племена]] [[кикони]] и [[саи]], участващи в [[Троянска война|Троянската война]]. Киконите създават силно царство по тези земи.
През 7 в. пр.Хр. крайбрежието е колонизирано от гърците, които създават град [[Марония]] и [[Абдера]]. През 6 в. пр.Хр. траките включват тази територия в най-крупната си и обширна държава - [[Одриско царство|Одриското царство]], която обхваща в голяма степен територията на днешния български етнос от земите между [[Вардар]] и [[Струма]] през Беломорието до [[Дунав]] и [[Добруджа]]. През [[4 век]] преди Христа царството попада под хегемонията на античните македони. През [[45]] г. царството е ликвидирано и [[Тракия]] става [[римска провинция]] със същото име. При разделянето на Империята през [[395]] г. тя влиза в състава на Източната Римска империя - [[Византия]], където през 6 в. сл.Хр. се настаняват [[славяни]]те, смесвайки се с траките и асимилирайки ги през следващите векове, като по този начин поставят началото на процеса на образуването на българската народност в този регион. Хан [[Пресиян]] през [[837]] г. с [[Надпис от Филипи|паметен надпис]] в [[Филипийска базилика B|базиликата]] на беломорския град [[Филипи]] също недвусмислено е отбелязал принадлежността на тези земи към България. През цялото средновековие [[Византия]] се бори с променлив успех да завоюва Тракия от България. През [[1352]] г., след тежко земетресение разруширло стените ѝ, [[османски турци|османските турци]] превземат крепостта [[Цимпе]] на Галиполския полуостров и с това започва турското завоюване на [[Балканите]]. Западна Тракия пада под [[османско робство]] малко по-късно.▼
 
▲През 7 в. пр. Хр. крайбрежието е колонизирано от гърците, които създават град [[Марония]] и [[Абдера]]. През 6 в. пр. Хр. траките включват тази територия в най-крупната си и обширна държава - – [[Одриско царство|Одриското царство]], която обхваща в голяма степен територията на днешния български етнос от земите между [[Вардар]] и [[Струма]] през Беломорието до [[Дунав]] и [[Добруджа]]. През [[4 век]] преди Христа царството попада под хегемонията на античните македони. През [[45]] г. царството е ликвидирано и [[Тракия]] става [[римска провинция]] със същото име. При разделянето на Империята през [[395]] г. тя влиза в състава на Източната Римска империя - – [[Византия]], където през 6 в. сл. Хр. се настаняват [[славяни]]те, смесвайки се с траките и асимилирайки ги през следващите векове, като по този начин поставят началото на процеса на образуването на българската народност в този регион. Хан [[Пресиян]] през [[837]] г. с [[Надпис от Филипи|паметен надпис]] в [[Филипийска базилика B|базиликата]] на беломорския град [[Филипи]] също недвусмислено е отбелязал принадлежността на тези земи към България. През цялото средновековие [[Византия]] се бори с променлив успех да завоюва Тракия от България. През [[1352]] г., след тежко земетресение разруширло стените ѝ, [[османски турци|османските турци]] превземат крепостта [[Цимпе]] на Галиполския полуостров и с това започва турското завоюване на [[Балканите]]. Западна Тракия пада под [[османско робство]] малко по-късно.
===Модерна история===▼
 
▲=== Модерна история ===
[[Файл:First Balkan war - liberated territories 1913.png|мини|200п|Беломорска Тракия става част от България през 1912 г.]]
След прокламирането на [[Българска екзархия|Българската екзархия]] областта става част от нейния [[диоцез]].
През 1878 г. със [[Санстефански мирен договор|Санстефанския договор]] част от областта е включена в новоосвободена България. [[Берлински конгрес|Берлинският конгрес]] я връща на Османската империя, но Екзархията запазва българските епархии в [[Македония (област)|Македония]] и [[Източна Тракия|Беломорието]] с [[Одрин|Одринско]]. ▼
 
▲През 1878 г. със [[Санстефански мирен договор|Санстефанския договор]] част от областта е включена в новоосвободена България. [[Берлински конгрес|Берлинският конгрес]] я връща на Османската империя, но Екзархията запазва българските епархии в [[Македония (област)|Македония]] и [[Източна Тракия|Беломорието]] с [[Одрин|Одринско]]ско.
По време на [[Балканската война]] настъплението на българската войска към Беломорието започва в самото начало на ноември 1912 г. Водят го три формирования - от северозапад откъм [[Драма (град)|Драма]] настъпва [[Родопски отряд|Родопският отряд]] на ген. [[Стилиян Ковачев]], от север през прохода [[Маказа]] - [[Кърджалийски отряд (български)|Кърджалийският отряд]] на ген. [[Никола Генев]] подсилен с 3-та бригада на [[Македоно-одринско опълчение|Македоно-одринското опълчение]] и по поречието на р. [[Марица]] - Сборната конна бригада на полковник [[Александър Танев (офицер)|Танев]] впоследствие подсилена с 2-ра бригада на Македоно-одринското опълчение, към формированието е и четата на [[Руси Славов]].▼
 
▲По време на [[Балканската война]] настъплението на българската войска към Беломорието започва в самото начало на ноември 1912 г. Водят го три формирования - – от северозапад откъм [[Драма (град)|Драма]] настъпва [[Родопски отряд|Родопският отряд]] на ген. [[Стилиян Ковачев]], от север през прохода [[Маказа]] - – [[Кърджалийски отряд (български)|Кърджалийският отряд]] на ген. [[Никола Генев]] подсилен с 3-та бригада на [[Македоно-одринско опълчение|Македоно-одринското опълчение]] и по поречието на р. [[Марица]] - – Сборната конна бригада на полковник [[Александър Танев (офицер)|Танев]] впоследствие подсилена с 2-ра бригада на Македоно-одринското опълчение, към формированието е и четата на [[Руси Славов]].
На 2 ноември 1912 г. Сборната конна бригада на полковник Танев и четата на [[Руси Славов]] освобождават [[Софлу]].
 
На 52 ноември 1912 г. Сборната конна бригада на полковник Танев подсиленаи с 2-ра бригадачетата на Македоно-одринското опълчение освобождават град [[Фере]]. На 13 ноември и основните български сили – [[Кърджалийски отряд (български)|КърджалийскиятРуси отрядСлавов]] на ген.освобождават [[Никола ГеневСофлу]] влизат в града.
 
На 5 ноември 1912 Сборната конна бригада на полковник Танев подсилена с 2-ра бригада на Македоно-одринското опълчение освобождават град [[Фере]]. На 13 ноември и основните български сили – [[Кърджалийски отряд (български)|Кърджалийският отряд]] на ген. [[Никола Генев]] влизат в града.

На 6 ноември 1912 Сборната конна бригада на полковник [[Александър Танев (офицер)|Танев]] подсилена с 2-ра бригада на [[Македоно-одринско опълчение|Македоно-одринското опълчение]] освобождават град [[Дедеагач]]. Следвайки движението на корпуса на Явер паша Танев насочна войските обратно в Софлу, а в Дедеагач оставя около 150 опълченци.<ref>Балканската война 1912- – 1913, Държавно военно издателство, София 1961, стр. 297, 303</ref> На 13 ноември и основните български сили - – [[Родопски отряд|Родопският отряд]] на ген. [[Стилиян Ковачев]] влизат в града.
 
На 7 ноември 1912 [[Родопски отряд|Родопският отряд]] на ген. [[Стилиян Ковачев]] освобождава [[Ксанти]].
 
На 8 ноември 1912 [[Кърджалийски отряд (български)|Кърджалийският отряд]] на ген. [[Никола Генев]] освободава [[Гюмюрджина]].
 
На 17 ноември 1912 г. части на [[Македоно-одринско опълчение|Македоно-одринското опълчение]] и [[Шести конен полк]] командван от полк. [[Иларион Танев]] от Сборната конна бригада на полковник [[Александър Танев (офицер)|Александър Танев]] освобождават [[Димотика]].
Line 95 ⟶ 97:
След успешните действия в [[Балканска война|Балканската война]] за 15 дни през ноември 1912 г. цялата област е присъединена към България.
 
==== Гюмюрджинска република ====
[[Картинка:Flag of TRWT.svg|мини|150п|Знаме на Гюмюрджинската република]]
 
Така наречената [[Гюмюрджинска република]] е организиран от Турция със съдействието на Гърция антибългарски акт на подложените на силен натиск и агитация мюсюлмани (турци и българомохамедани-помаци) в Беломорието по време на [[Междусъюзническа война|Междусъюзническата война]] след оттеглянето на българските войски в средата на юли 1913 г. Военни инструктори (около 200 души), оръжие и боеприпаси идват предимно от Одрин, въоръжение предоставят и гърците по жп линията през [[Окчилар]] и пристанището [[Порто Лагос]]. За месеца на съществуването си „властта“ организира башибозук, командван от [[Сюлейман Аскеръ|Сюлейман бей]], който опожарява много български християнски села, населението е ограбвано и изнасилвано, стават масови кланета. Разорени са множество български селища в Източните Родопи и Беломорска Тракия, сред които Сачанли, [[Манастир (Ном Родопи)|Манастир]], Черничево, Гьокчебунар, Покрован, Хухла, Гугутка, Попско, Драбишна, Горно Луково, Долно Луково, Башклисе и други. „Независимото западнотракийско управление”управление“ (Гърби тракие мюстекил хукюматъ) на Хафъз Сали и Реуф Ефенди, самопровъзгласило се в Гюмюрджина на 16 август, е ликвидирано от 6 до 12 октомври 1913 г. с безкръвното заемане на областта от Осма Тунджанска и Втора Тракийска дивизия, под общото командване на ген. Тошев и повторното и&#768; освобождаване от османска власт.
 
==== Първо съвременно българско управление (1912- – 1919) ====
[[Image:Bulgaria in 1915 geographic map-bg.svg|250px|left|thumb|[[Царство България]] (1915- – 1919)]]
 
На 9 ноември 1912 г. началникът на Щаба на действуващата армия генерал Фичев издава заповед, с която генерал-майор Георги Вазов е назначен за военен губернатор на Лозенград. Това назначение, съгласувано с царя и правителството, поставя началото на осеммесечното съществуване на Тракийското военно губернаторство със седалище в Одрин, на мястото на завоювания от Турция Одрински вилает до линията Мидия-Енос, определена с Лондонския мирен договор от 17 май 1913 г. От 15 март 1913 г. то се преименува на Тракийско военно губернаторство с три окръга (Лозенградски, Родопски и Дедеагачки) и 32 околии.
 
По време на [[Междусъюзническа война|Междусъюзническата война]] в опразнената от български войски област със съдействието на Турция и Гърция турците в Беломорието и проагитирани от тях българи мюсюлмани правят споменатото съществувало по-малко от два месеца [[Гюмюрджинска република|Независимо западнотракийско управление]], а гръцки войски навлизат в Беломорието. При сключването на [[Букурещки договор (1913)|Букурещкия договор]] през 1913 г. [[Елевтериос Венизелос|Венизелос]] претендира за граница при село [[Макри]], недалеч западно от [[Дедеагач]], но претенциите му са отхвърлени от всички и [[Беломорска Тракия]] остава в България. Беломорска Тракия образува Гюмюрджински окръг, състоящ се от десет околии: Гюмюрджинска, Скеченска (Ксантийска), Енидженска, Дедеагачка, Егридеренска (Ардинска), Даръдеренска (Златоградска), Пашмаклийска (Смолянска), Кошукавашка (Крумовградска), Софлийска и Ортакьойска (Ивайловградска). Тогава Василикоска (Царево) и Малкотърновска околии се присъединяват към Бургаски окръг, Свиленградска и Кърджалийска към Старозагорски, а Дьовленска (Девинска) остава в Пловдивски окръг.
На основание на Закона за митниците през октомври 1913 г. cе открива българската митница в Дедеагач с митничарски клонове в с. Макри и в с. [[Мароня]].<ref>[http://www.kroraina.com/knigi/giliev/st/st_4.html Стайко Трифонов, Тракия - Административна уредба, политически и стопански живот, 1912-1915, стр.263]</ref>
 
На основание на Закона за митниците през октомври 1913 г. се открива българската митница в Дедеагач с митничарски клонове в с. Макри и в с. [[Мароня]].<ref>[http://www.kroraina.com/knigi/giliev/st/st_4.html Стайко Трифонов, Тракия – Административна уредба, политически и стопански живот, 1912 – 1915, стр.263]</ref>

Само за година след като Беломорието става част от България до средата на ноември 1914 г. български инженерни бригади изработват първите регулационни планове и прилагат върху терена уличната и дворната [[регулация]] на селата [[Макри]], Дикилиташ, Хасанлар, Обалар, [[Шахин]]лар, [[Лъджакьой]], Урунджик, [[Окуф]] и [[Фере]]. <ref>[http://www.kroraina.com/knigi/giliev/st/st_3_2.html Стайко Трифонов, Тракия - – Административна уредба, политически и стопански живот, 1912- – 1915, стр.201]</ref>
 
През 1915 г. се образува и [[Одрин]]ски окръг (с център одринското предградие гара [[Караагач (Одрин)|Караагач]]). По конвенцията с Турция от 1915 г. към България е присъединена територия от 2588 кв.км с над 160 населени места, между които градовете Караагач (ж.п. гарата на Одрин), [[Димотика]] и [[Кулели Бургас]], ж.п. линията до [[Дедеагач]] (прекръстен днес на Александруполис) и двата бряга на р. [[Марица]] вливането и&#768; в [[Бяло море]] стават български.[[File:Stamp Thrace Allied occ 1919 5s ovpt vert.jpg|150px|thumb|Българска поща в Беломорска Тракия 1920]]
Line 114 ⟶ 117:
По време на Първата световна война през 1915 г. и 1916 г. 40-ти пехотен Беломорски полк организара Макренската позиция от с. Макри до устието на р. Марица и осъществява отбраната и охраната на гр. [[Дедеагач]] и на беломорския бряг.<ref>[http://www.militarymuseum.bg/Polkove/pz.html 1]</ref> <ref>[http://www.boiniznamena.com/?action=article&id=70 2]</ref>
 
==== Мандат на Антантата (1919- – 1920) ====
[[Картинка:Map of Bulgaria after Treaty of Neuilly-sur-Seinе-bg.svg|thumb|220px|Границите на България след Ньойския мирен договор]]
След Първата световна война цялото българско Беломорие от 8712 кв. км, в съответствие с наложения на България мирен договор, е окупирано от френски войски. Според чл. 48 на Ньойския мирен договор от 27 ноември 1919 г. Западна Тракия преминава в съвместно владение на петте велики държави измежду съюзниците от Съглашението, като се уточнява, че нейната „съдба впоследствие ще бъде определена“ от тях. Те, от своя страна, „се задължават да се гарантира свободата на икономическите изходи на България на Егейско море“.
По време на междусъюзническото управление България все още запазва, макар и ограничен, своя достъп до Средиземно море. Под мандат на Антантата остават около 180 000 българи<ref>Стайко Трифонов, Антантата в Тракия 1919-1920 г., Университетско издателство „Климент Охридски”, София 1989, стр. 105.</ref>. В „Междусъюзническа Тракия“ се установява „автономен“ режим (15.10.1919-28.5.1920 г.), начело с френския генерал Шарпи. На мирната конференция през 1919 г. САЩ и лично президентът [[Удроу Уилсън]] категорично се противопостовят на политиката България да бъде жестоко наказана провеждана най-вече от Британия. Америка защитава позицията, че Беломорска Тракия не може да се откъсва от територията на България, в оформянето на тази позиция участва и американският шарже д'афер в София [[Доминик Мърфи|Мърфи]], известен българофил, представил на конференция в Париж документи за българския характер на Тракия, Добруджа и Македония. Британците склоняват на „компромис“ с автономна тракийска квазидържава, но в рамките и в границите на гръцката държава (август 1919 г.), предложението не решава нищо и е отхвърлено от американските дипломати. Франция дава идеята за свободна Западна Тракия включваща българските малцинства, това решение получава подкрепата на САЩ от техния представител Полк (Polk), но Венизелос яростно се противопоставя с единствения аргумент, че това би отделило Одринска Тракия, която трябва да се даде на Гърция. В края на краищата президентът Уилсън крайно неудовлетворен от налаганата късогледа и отмъстителна позиция на европейските си съюзници спрямо победените, залагаща причините за нова световна война, напуска конференцията и САЩ формално са представлявани от второстепенни служители. Тогава на международно ниво на България, въпреки отнемането на Беломорска Тракия, е предоставена възможността в Беломорието да се установи територия под българско управление, Великите сили предлагат на България да се отстъпи зона от 3 000 000 кв.м (3 км по брега с 1 км дълбочина) на крайбрежието между Макри и [[Дедеагач]], където тя да построи ново пристанище под свой суверенитет<ref>История на България т.ІV Българската дипломация от древността до наши дни, под редакцията та доц. Емил Александров, С. 2004, стр. 366-369</ref>, но Стамболийски поради липсата на териториална връзка и възможния статут на арендувана за 100 години територия отказва, в крайна сметка Гърция е задължена единствено да предостави свободен икономически излаз на България на [[Бяло море]] с чл. 48 от [[Ньойски договор|Ньойския договор]], което свое задължение тя напълно погазва. Единствената тракийска територия, придобита в годините на Първата световна война, която остава в пределите на България, са южните склонове на [[Сакар]] планина с 16 села. ▼
На 2 юни 1920 г. ген. Шарпи напуска областта.<ref>[http://www.history.swu.bg/PDF/19.pdf М.Павлова, Ролята на ОН за разрешавене проблемите на българското малцинство в Егейска Македония и Западна Тракия]</ref>▼
 
▲По време на междусъюзническото управление България все още запазва, макар и ограничен, своя достъп до Средиземно море. Под мандат на Антантата остават около 180 000 българи<ref>Стайко Трифонов, Антантата в Тракия 1919- – 1920 г., Университетско издателство „Климент Охридски”Охридски“, София 1989, стр. 105.</ref>. В „Междусъюзническа Тракия“ се установява „автономен“ режим (15.10.1919- – 28.5.1920 г.), начело с френския генерал Шарпи. На мирната конференция през 1919 г. САЩ и лично президентът [[Удроу Уилсън]] категорично се противопостовят на политиката България да бъде жестоко наказана провеждана най-вече от Британия. Америка защитава позицията, че Беломорска Тракия не може да се откъсва от територията на България, в оформянето на тази позиция участва и американският шарже д'афер в София [[Доминик Мърфи|Мърфи]], известен българофил, представил на конференция в Париж документи за българския характер на Тракия, Добруджа и Македония. Британците склоняват на „компромис“ с автономна тракийска квазидържава, но в рамките и в границите на гръцката държава (август 1919 г.), предложението не решава нищо и е отхвърлено от американските дипломати. Франция дава идеята за свободна Западна Тракия включваща българските малцинства, това решение получава подкрепата на САЩ от техния представител Полк (Polk), но Венизелос яростно се противопоставя с единствения аргумент, че това би отделило Одринска Тракия, която трябва да се даде на Гърция. В края на краищата президентът Уилсън крайно неудовлетворен от налаганата късогледа и отмъстителна позиция на европейските си съюзници спрямо победените, залагаща причините за нова световна война, напуска конференцията и САЩ формално са представлявани от второстепенни служители. Тогава на международно ниво на България, въпреки отнемането на Беломорска Тракия, е предоставена възможността в Беломорието да се установи територия под българско управление, Великите сили предлагат на България да се отстъпи зона от 3 000 000 кв.м (3 км по брега с 1 км дълбочина) на крайбрежието между Макри и [[Дедеагач]], където тя да построи ново пристанище под свой суверенитет<ref>История на България т.ІV Българската дипломация от древността до наши дни, под редакцията та доц. Емил Александров, С. 2004, стр. 366- – 369</ref>, но Стамболийски поради липсата на териториална връзка и възможния статут на арендувана за 100 години територия отказва, в крайна сметка Гърция е задължена единствено да предостави свободен икономически излаз на България на [[Бяло море]] с чл. 48 от [[Ньойски договор|Ньойския договор]], което свое задължение тя напълно погазва. Единствената тракийска територия, придобита в годините на Първата световна война, която остава в пределите на България, са южните склонове на [[Сакар]] планина с 16 села.
====Първо гръцко управление (1920-1941) и съпротива срещу него====▼
 
▲На 2 юни 1920 г. ген. Шарпи напуска областта.<ref>[http://www.history.swu.bg/PDF/19.pdf М.Павлова, Ролята на ОН за разрешавене проблемите на българското малцинство в Егейска Македония и Западна Тракия]</ref>
 
▲==== Първо гръцко управление (1920- – 1941) и съпротива срещу него ====
[[File:VTRO Ustav01.jpg|мини|Устав и Правилник на ВТРО]]
[[File:ITRO.jpg|мини|Първа страница на устава на ВТРО]]
[[File:Oblasti 1941-1944.png|мини|Административно деление на България 1941- – 44 г.]]
 
На проведената през втората половина на април 1920 г. в Сан Ремо конференция на премиерите на Главните съюзни сили от Антантата (без САЩ, които отказват да участват) ''„Междусъюзническа Тракия“'' е дадена на Гърция, с аргумента да има териториална връзка с [[Източна Тракия]], която също предстои да и&#768; бъде преотстъпена по Севърския мирен договор с Турция от 10 август 1920 г. Според задълженията, поети от Гърция в сключения от нея с Главните съюзни сили договор, съпровождащ Севърския мир, тя приема да осигури на България свободен транзит през територията и пристанищата на Тракия, а Царството получава и свободна зона намираща се в ''пристанището на Дедеагач, под неговия суверенитет''. На предаването на „Междусъюзническа Тракия“ на Гърция тя се опитва да се противопостави Временно турско-българско правителство, което повторно, след първия опит през 1913 г., поставя искането за автономия на областта. Местните българи и турци се сдружават и на 15.5.1920 г. връчват петиция на ген. Шарпи за запазване на автономното управление. Великите сили игнорират исканията на местното население. През май 1920 г. гърците окупират цяла Западна (Беломорска) и Източна (Одринска) Тракия с Одрин, ликвидирайки българските училища и черкви. Българите са интернирани, мобилизирани, прогонвани и малтретирани. На 25.5.1920 г. българи и турци съставят Правителство на националната защита. Няколко месеца въоръжени отряди от българи и турци нападат гърците. В последвалата гръцко-турска война (1919- – 1922) Гърция е победена и губи Източна Тракия (на изток от р. Марица, включително бившия български източен бряг). Върху българското население в Западна Тракия отражение оказват договорите [[Калфов - Политис]] и [[Моллов - Кафандарис]] от средата на 20-те години. Първата чета на въоръжената съпротивата се сформира през 1919 г. от Георги Поппетков Калоянов от с. Доган-Хисар (Дедеагачко), Димитър Маджаров и Петър Чапкънов. Организираното освободително движение в областта е дело на [[Тракийска организация|Вътрешната тракийска революционна организация - – (ВТРО)]]. Организаторите на Вътрешната революционна организация (ВТРО) имат за цел, подобно на ВМРО и ВДРО, пълна политическа независимост на цялата Беломорска и Оринска Тракия, която тогава е под гръцка окупация, но малобройното останало след геноцида българско население и връщането на турските войски в последната водят до това, че през ноември 1922 г. провокирана от гръцкия разгром, е създадена Българо-турска вътрешна революционна организация (БТВРО) в Беломорието с главен войвода Таню Николов. Въоръжени отреди, образувани най-често в България, нападат гръцки казарми, гарнизони, обекти по жп линии и др. Правителството на Стамболийски оказва подкрепа с оръжие и боеприпаси с надежда да окаже натиск върху Лозанската конференция. След 9.6.1923 г. Цанковият кабинет, нуждаещ се от международна подкрепа разформирова българо-турската ВТРО. ВТРО е възстановена като чисто българска на 17.9.1923 г. в Хасково от Димитър Маджаров, тя действа до Спогодбата Моллов-Кафандарис от 1927 г., като продължава да праща чети и да подпомага хилядите бежанци от Беломорска и Ординска Тракия. Наследник на ВТРО след 1927 г. е Тракийската организация в България.▼
 
▲На проведената през втората половина на април 1920 г. в Сан Ремо конференция на премиерите на Главните съюзни сили от Антантата (без САЩ, които отказват да участват) ''„Междусъюзническа Тракия“'' е дадена на Гърция, с аргумента да има териториална връзка с [[Източна Тракия]], която също предстои да и&#768; бъде преотстъпена по Севърския мирен договор с Турция от 10 август 1920 г. Според задълженията, поети от Гърция в сключения от нея с Главните съюзни сили договор, съпровождащ Севърския мир, тя приема да осигури на България свободен транзит през територията и пристанищата на Тракия, а Царството получава и свободна зона намираща се в ''пристанището на Дедеагач, под неговия суверенитет''. На предаването на „Междусъюзническа Тракия“ на Гърция тя се опитва да се противопостави Временно турско-българско правителство, което повторно, след първия опит през 1913 г., поставя искането за автономия на областта. Местните българи и турци се сдружават и на 15.5.1920 г. връчват петиция на ген. Шарпи за запазване на автономното управление. Великите сили игнорират исканията на местното население. През май 1920 г. гърците окупират цяла Западна (Беломорска) и Източна (Одринска) Тракия с Одрин, ликвидирайки българските училища и черкви. Българите са интернирани, мобилизирани, прогонвани и малтретирани. На 25.5.1920 г. българи и турци съставят Правителство на националната защита. Няколко месеца въоръжени отряди от българи и турци нападат гърците. В последвалата гръцко-турска война (1919-1922) Гърция е победена и губи Източна Тракия (на изток от р. Марица, включително бившия български източен бряг). Върху българското население в Западна Тракия отражение оказват договорите [[Калфов - Политис]] и [[Моллов - Кафандарис]] от средата на 20-те години. Първата чета на въоръжената съпротивата се сформира през 1919 г. от Георги Поппетков Калоянов от с. Доган-Хисар (Дедеагачко), Димитър Маджаров и Петър Чапкънов. Организираното освободително движение в областта е дело на [[Тракийска организация|Вътрешната тракийска революционна организация - (ВТРО)]]. Организаторите на Вътрешната революционна организация (ВТРО) имат за цел, подобно на ВМРО и ВДРО, пълна политическа независимост на цялата Беломорска и Оринска Тракия, която тогава е под гръцка окупация, но малобройното останало след геноцида българско население и връщането на турските войски в последната водят до това, че през ноември 1922 г. провокирана от гръцкия разгром, е създадена Българо-турска вътрешна революционна организация (БТВРО) в Беломорието с главен войвода Таню Николов. Въоръжени отреди, образувани най-често в България, нападат гръцки казарми, гарнизони, обекти по жп линии и др. Правителството на Стамболийски оказва подкрепа с оръжие и боеприпаси с надежда да окаже натиск върху Лозанската конференция. След 9.6.1923 г. Цанковият кабинет, нуждаещ се от международна подкрепа разформирова българо-турската ВТРО. ВТРО е възстановена като чисто българска на 17.9.1923 г. в Хасково от Димитър Маджаров, тя действа до Спогодбата Моллов-Кафандарис от 1927 г., като продължава да праща чети и да подпомага хилядите бежанци от Беломорска и Ординска Тракия. Наследник на ВТРО след 1927 г. е Тракийската организация в България.
 
Гръцките репресии и етническо прочистване срещу българите в Тракия и Македония продължават до освобождаването на тези области през 1941 г. и присъединяването им към България.
 
==== Второ българско управление (1941- – 1944) ====
<span>Димитър Йончев ясно посочва, че: "В гръцката историография се прокарва и продължава да се обосновава становището, че България е „окупирала”„окупирала“ Беломорието. Така българското присъствие се изопачава, като се идентифицира с германските и италианските окупатори и тяхната политика."</span><ref>[[[Гюмюрджина|http://www.promacedonia.org/dj/dj_3a.html]] Димитър Йончев, България и
Беломорието (октомври 1940 - – 9 септември 1944 г.), Военнополитически аспекти, София
1993,[[ном (Гърция)| ]]Трета глава – Беломорската
област (юли 1941 - – юни 1943 г.)] </ref><span> За разлика от Белградската област на Сърбия, която наистина е окупирана от български войски, то също като Южна Добруджа, Македония и Западните покрайнини така и Беломорската област на България става регулярна, интегрална и равноправна част от държавата. Единствено италианци, немци, други чужденци и еврейската част от населението остава с предишното си гражданство и е под немска юрисдикция. Възстановяването и осъществяването на българския суверенитет в тези земи е изчерпателно документирано.</span>
 
На 19 и 20 април 1941 г. [[Втора българска армия]] навлиза и заема Беломорска Тракия.<ref>[http://www.promacedonia.org/dj/index.html Димитър Йончев България и Беломорието]</ref> Областта отново е освободена и присъединена към България. Малка ивица земя на западния бряг на река Марица е окупирана от немски войски като бариера срещу едно турско нападение, а в останалата част, както и в присъединените Южна Добруджа, Македония и Поморавие, е формирана българска администрация. В след повторното освобождаване на [[Беломорие]]то в района на Дедеагач от 1941 до септември 1944 г. е съсредоточен [[Десети пехотен родопски полк]] командван от полк. Кирил Христов.<br />
Светият Синод на свое заседание на 29 април 1941 г. решава Беломорието да име две епархийски ведомства: 1. Маронийската епархия - – градовете Гюмюрджина, Дедеагач, Димотика, Ксанти, Софлу и Фере с прилежащите им села, с временно управляващ епархията до окончателно установяване Пловдивски митрополит Кирил. 2. Струмишко-Драмската епархия - – градовете Баракли Джумая, Демирхисар, Драма, Кавала, Пехчево, Радовиш, Сяр, Струмица с прилежащите им села, с управляващ епархията Неврокопски митрополит Борис.<ref>[http://www.promacedonia.org/dj/dj_2.html Димитър Йончев, България и Беломорието]</ref>{{уточнение}}
 
Към края на юни 1941 г. създадената в Царство България нова Беломорска област с административен център Ксанти се разпределя на 11 околии: Тасоска, Дедеагачка, Гюмюрджинска, Ксантийска, Саръшабанска, Кавалска, Драмска, Серска, Демирхисарска, Зиляховска и Правишка. 
 
За въздигането на новоосвободените земи България увеличава бюджета си от 8,46 милиарда лева през 1940 г. на 14,39 милиарда през 1942 г. (1,7 пъти) и на колосалните 27,58 милиарда през 1943 г. (3,3 пъти) при относително еднакъв курс към долара през 1941- – 44 г.<ref>[http://docs.google.com/viewer?a=v&q=cache:GQcX5qnOyhQJ:www.easibulgaria.org/docs/Kiosseva_Bank.pdf+%D0%BA%D1%83%D1%80%D1%81курс+1939+%D0%BB%D0%B5%D0%B2лев&hl=bg&gl=bg&pid=bl&srcid=ADGEESg7MpY8ZGhoIXiQ8-gqQdwMiVihoCOge7JppN1iLmwvNm3YVv21XqWmhWQrs7bHbza1O62eMuzq9KzkcJBvnfyW1bh6be2vlVa_9o2WsgVJF0KXVJsbb5LKv3zncWD2blqqODWw&sig=AHIEtbTbuibY7rU1O_uLBs4nuEkd-bCZbw Нинел Кьосева, Историята на една еврейска банка в България, НБУ София 2002 г., стр.3]</ref> С тези десетки милиарди на българския народ се преобразяват изостаналите под чуждо управление области – построяват се нови училища, болници, гари, пристанища, ж.п. линии, граждански и промишлени обекти, отводняват се блата, прокарват се пътища, изграждат канали за напояване на Сярското поле, корабостроителници в Кавала и на о-в Тасос, благоустрояват се селищата, залесяват се голите баири оставени от чуждото управление.<ref>Димо Казасов, Бурни години 1918- – 1944, "Народен„Народен печат"печат“ София 1949, стр.691</ref> Единствената „военна операция“ в Беломорието след установяването на войските е възстановяването на реда и сигурността след т. нар. Драмски бунт (29- – 30 септември 1941 г.). Поради депортирането на голяма част от българското население през 20-те години на миналия век и замяната му с гърци от Мала Азия, Източна Тракия и България, етническото съотношение в Беломорието за десетина години е насилствено променено от гърците в тяхна полза. Те са около 350 000, а българите - – около 150 000 души. Събитята в Драма са организирани от нелегални националистически и комунистически ядки. Гръцките историци твърдят, че акцията е предприета преждевременно поради погрешно разчетен сигнал на Радио Лондон. Това обаче не дава обяснение защо българските къщи в Драмско са предварително набелязани за нападение от гърците. Военните от разгромената гръцка армия, вместо да са в плен, са оставени от германците свободни в областта, част от тях взаимодействат с ЕЛАС, други формират андартски банди и увличайки местни и най-вече преселници малоазийски гърци на 29-ти нападат и убиват български войници, започват кланета над местните българи. Най-страшните зверства са извършвани над българското население в Драма и околията му. Българи чиновници, учители, свещеници и обикновени хора работещи за повдигнето на областта са особено жестоко, безпощадно избити, наред, без разлика на възраст, пол и занятие. В общинската сграда на Драма гръцките главорези „въстаници”„въстаници“ безмилостно умъртвяват цяла група пленени български полицаи и жени.<ref>[http://sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=263:-19411944-&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61 Янко Гочев, Габровци патриоти управляват българското беломорие]</ref> Прокомунистическият брутален гръцки метеж в тила на армията, предизвиква незабавната намеса на българската войска. Нападната тя действа не само в самозащита в отговор на убийствата на български войници и за да опази областта, но и да предотврати планираното от гърците етническо прочистване над българите. Метежът е потушен точно за два дни. Загиват около двеста български войници и офицери и към 3500 гърци. По гръцки данни тези загуби са 13 000, очевидно в това число, ако може да му се вярва, се включва и пострадало население сред преселените от Мала Азия гърци и турци [[караманлии]], активно участвали в обезбългаряването на областта и обсебили български имоти.
 
На 3 май 1941 г. правителството образува Беломорска област с център град Ксанти. В новата административна единица е включена Западна Тракия, Източна Егейска Македония и островите Тасос и Самотраки. В новите земи се завръщат около 100 хиляди български бежанци. Сред българомохамеданското население активна родолюбива и просветна мисия изпълняват [[Дружба "Родина"|дружбите „Родина“]]. Вземат се мерки за ускорено развитие на образованието в Беломорието. Откриват се гимназии в Дедеагач, Ксанти, Гюмюрджина, Драма, Кавала. Възстановяват се българските черкви. Започва се строителство на обществени сгради. Развиват се съобщенията. Усилено се строят и обновяват шосета и ж.п. линии. Откриват се клонове на българските банки. Започва благоустрояването на градовете в този пренебрегван от гръцката власт размирен и обеднял край. Развива се леката промишленост, особено тютюнопреработването. Влагат се частни и държавни капитали. Военната обстановка и краткото време не позволяват тези начинания да бъдат завършени докрай, но следите им още личат.
 
След преврата на 9 септември 1944 г. новата комунистическата власт не дава заповед за изтеглянето на българските войски от Беломорието цял месец, и [[Съветски съюз|Съветският съюз]] смята да включи региона в следвоенните граници на [[България]], още повече, че районът незабавно е посетен съветски разузнавателни части. Но [[Великобритания]] особено настоятелно, а донякъде и [[САЩ]], които вече броят [[Гърция]] в своята сфера на влияние, заявяват на преговорите за подписване на примирие с България, че предварително условие за подписване на примирие е опразването от българските войски на Беломорска Тракия в 15-дневен срок. Несъгласни с решението комунистите са принудени да го приемат с цел да не усложняват международния климат, но и България не разполага с козове да запази територията, тъй като по силата на международното право тя трябва да притежава международен договор с какъвто германците през 1941 г. не я сдобиват, а дават територията за временно управление, от който факт се възползват западните съюзници през 1944 г.<ref>"Национално„Национално освободителните борби на македонските и тракийските българи"българи“, том 4 1919- – 1944 г.</ref> Независимо от това до 1947 г. се правят упорити опити да защитят българските интереси в областта, но те, след като на България не се признава правото на съвоюваща страна, за разлика от запазването на [[Южна Добруджа]] в българските предели, остават безуспешни заради настояванията на [[Великобритания]], на които САЩ не се противопоставят, за присъединяване към [[Гърция]], влязла вече в западния лагер. Единствената символична отстъпка на [[България]] е свободен икономически коридор до [[Бяло море]] с две корабни места на Солунското пристанище, от които тя така и не успява пълноценно да се възползва.
 
Гражданската война в Гърция изтребва по голямата част малкото останали българи в Беломорието, които под предлог, че [[България]] е социалистическа държава им дава повод да хвърлят българите в затвори, да ги разстрелват и да ги малтретират, дискриминирайки ги. Военната диктатура на Черните полковници дава също своето отрицателно влияние и върху Беломорието като особено в този период се вършат серия мероприятия за фалшифицирането на историята на областта. Чак едва с поредния крах на гръцкия национализъм след окупирането на северен [[Кипър]] от [[Турция]], с премането на [[Гърция]] в ЕС и края на Студената война в края на ХХ в. областта постепенно получава своите перспеткиви за подобаващо развитие.
 
=== Религия и съвременно състояние ===
Гръцката православна църква е автокефална, под духовното ръководство на [[Константинополска патриаршия|Вселенската патриаршия]] в [[Цариград]].
 
Според последното преброяване на населението, проведено през [[2001]] г., приблизително 270 000 души от [[Гърци|гръцките]] [[Тракийци|тракийски]] граждани официално се самоопределят като [[Православие|православни християни]] и членове на [[Гръцка православна църква|Гръцката православна църква]], колко от тях са с български произход е неизвестно. Преобладаващата част от гръкоезичното тракийско население произхожда от заселени след войните гръцки бежанци от Източна Тракия и Мала Азия.
 
Днес официално малко над 100&nbsp;000 души, приблизително една трета от населението на областта, се самоопределят като мюсюлмани - – „мюсюлманите“ са единственото официално признато [[малцинство]] в Република [[Гърция]]. Според гръцките данни това мюсюлманско малцинство се състои от около 50&nbsp;000 [[турци]], живеещи в равнината и 35&nbsp;000 [[българи мохамедани|помаци]] (българи мохамедани), живеещи предимно в полите на Родопите, които се счита, че имат турско или гръцко национално съзнание, но те говорят като майчин [[български език]] с родопско-беломорски [[диалект]], има и 15&nbsp;000 [[цигани]]. От средата на 70-те Гърция провежда в Западна Тракия политика на създаване на [[Гърция|„помашка нация“]], подобно на сръбската политика в Македония, дори се издаде „помашки буквар“ с цел спиране на турцизирането на това население и откъсване от българския му корен. Що се отнася до последното, ефектът обаче е по-скоро обратен и този подход засега е загубил инерция. След [[1990]] г. в Беломорието има чувствителен приток на имигранти от [[Албания]] и от [[България]], а понастоящем много имоти се изкупуват от български инвеститори.
 
== Източници ==
<references />
 
== Вижте също ==
* [[Български топоними в Егейска Македония и Западна Тракия]]
* [http://blog.360.yahoo.com/blog-XYXNv1g5crXTYfIAcQ5HNjbSBiePK7VrYsA-?cq=1&p=21 Национално-свободително движение на българите срещу гръцката власт в Западна Тракия]
Line 168 ⟶ 172:
* [http://www.promacedonia.org/bmark/lm_tr/lm_tr_pril_2.htm Любомир Милетич. Гърците в Одринския вилает през 1913 г.]
* [http://www.promacedonia.org/ss/ss_5.html Илия Тодев. Българското духовно-национално движение в Одринска Тракия (до 1878 година)]
* [http://www.promacedonia.org/bmark/lm_tr/index.html Любомир Милетич. Разорението на тракийските българи през 1913 година, Българска академия на науките, София, Държавна печатница, 1918 г.; II фототипно издание, Културно-просветен клуб "Тракия" -„Тракия“ – София, 1989 г., София (онлайн публикация).]
* [http://webcache.googleusercontent.com/search?q=cache:3YEh_ijd0_MJ:www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/A_Razbojnikov_ObezBG_Zap_TR.pdf+%D0%9C%D0%B0%D0%BA%D1%80%D0%B8Макри+%D0%B1%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0балканска+%D0%B2%D0%BE%D0%B9%D0%BD%D0%B0война&cd=24&hl=bg&ct=clnk&gl=bg Анастасъ Сп. Разбойниковъ, Обезбългаряването на Западна Тракия 1919–19241919 – 1924, София, 1940]
* [http://www.kroraina.com/knigi/giliev/st/index.html доц. Стайко Трифонов - – Тракия, административна уредба, политически и стопански живот 1912/1915. (Тракийска фондация „Капитан Петко войвода”войвода“, 1992)]
* „Западнотракийските българи в своето културно-историческо минало, с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, Караманджуков, Хр., издание на Тракийския върховен изпълнителен комитет, София, печатница Б.А.Кожухаров, 1934.
* [http://belomore.blogspot.com/2012/09/blog-post.html Последният бежанец]
* [http://www.kroraina.com/knigi/giliev/sachanli/index.html Сачанли. Историческо и етнографско проучване]
*[http://www.youtube.com/watch?v=FrhhCLpIgxg/ Беломорие, Любка Рондова]
* [http://www.youtube.com/watch?v=yF8EQxP4xWk&feature=related 30 гайди на Марица - – видео]
* [http://www.youtube.com/watch?v=9Ln9spm9xBE&feature=related Хоро от Димотика]
* [http://www.youtube.com/watch?v=k8q7ioArYm0&feature=related Хоро от Дедеагач]
* [http://www.youtube.com/watch?v=-98fBXfTLf0&feature=related Хоро от Гюмюрджина]
* [http://www.youtube.com/watch?v=I9PSFHLwwWg Хоро от Ксанти (Скеча)]
* [http://www.youtube.com/watch?v=jZxZ1rW_fk0&feature=related Беломорска детска песен]
* [http://www.youtube.com/watch?v=1IXm9j_1aBQ&feature=related Беломорско хоро]
Взето от „https://bg.wikipedia.org/wiki/Западна_Тракия“.