Гражданска война в Гърция: Разлика между версии

Съгласно споразумение между гръцкото и британското правителства, сключено в [[Касерт]] на [[20 септември]] [[1944]] г., всички въоръжени формирования в страната преминават на подчинение на върховното главно командване на Гърция, което фактически е възглавявано от британскиятбританския генерал Скоби.

Британските войски съвместно с гръцките правителствени сили започват кампания по преследване на поддръжниците на Национално-освободителния фронт (ЕАМ) и Гръцката народно-освободителна армия (ЕЛАС). При това положение ръководството на КПГ се опитва да получи поддръжка от комунистическите партии на съседните страни, преди всичко на [[Югославия]] и [[България]]. През ноември [[1944]] г. членачленът на Политбюро на ЦК на КПГ П. Русое се среща с Й. Б. [[Тито]], който се съгласява да помогне на ЕАМ/ЕЛАС във военно отношение в случай на конфликт между тях и британците. Опитите да се получи поддръжка и от БКП срещат уклончив отговор. На [[19 декември]] [[1944]] г. [[Георги Димитров]] изпраща телеграма до Л. Стрингос, член на Политбюро на ЦК на КПГ, където пише „при сегашното международно положение въоръжената поддръжка на гръцките другари отвън е напълно невъзможна. Помощ от страна на България или Югославия, която ще ги постави тях и ЕЛАС против английските въоръжени сили, малко ще помогне сега на гръцките другари, но в същото време, може силно да навреди на Югославия и България“.

Основната тактика на партизаните еса мълниеносни нападения над селища с цел завладяване на оръжие и продоволствие, взимане на заложници и убиване на привържениците на правителството. Това довежда до недоволство от страна на мирното население, което търпи големи загуби.

Тактиката на партизански удари, въпреки нейните успехи, не може да доведе до решаващ успех, затова Захариадис решава от отделните отряди да се създаде регулярна армия, която постепенно да заема територия, чак до столицата. За тази цел лидералидерът на гръцките комунисти се обръща към Москва, Белград и Тирана с молба да увеличат военната помощ.

В отговор, през зимата на 1946 – 1947 г. [[Албания]], която, макар вече да е независима, продължава да поддържа състоянието на война с [[Гърция]], обявено през 1940 г. в избухналата тогава [[Итало-гръцка война|итало-гръцка война]], чрез албанския военноморски флот (все още не реквизиран от съюзниците благодарение на подкрепата от [[СССР]]) потопява три английски и един гръцки [[кораб]]а в Адриатическо море, докато албанската армия е дислоцирана по гръцко-албанската граница. Случаят става известен като [[инцидент в пролива на Корфу]]. [[САЩ]] и [[Великобритания]] протестират в [[ООН]] и дори искат Съветът за сигурност да приеме резолюция за наказание на Албания и за реквизиция на нейния флот като част от италианския военноморски флот, подлежащ на такава предвид предстоящата [[Парижка мирна конференция]], но СССР протестира срещу това проекторешение и Албания само е осъдена от общото събрание на ООН за поддръжката си спрямо комунистите в Гърция.

Най-ожесточените [[сражение|сражения]] се водят в планинските части на страната. Планинските райони са най-подходящи за партизански акции и точно там има най-добри възможности за подкрепа от местното население с провизии и жива сила. Но комунистите допускат грешки като се увличат с [[терор]]а и убийствата на правителствените чиновници и насилствено набиратнабиране на войници, включително и непълнолетни, което подкопава подкрепата им сред местното население.

Партизаните се опитват да приложат нова тактика в пограничните райони – да встъпят в бой със значителни сили от правителствените войски, а след като са нанесли колкото може повече загуби в жива сила, да се оттеглят в съседните страни. Но тази тактика едва не коства живота на командващия генерал Маркос (М. Вафиадис), когато през август 1948 г., около 40 хилядна армия обкръжава неговиятнеговия 8 хиляден отряд и се налага да се изтегля с бой. Впоследствие партизаните започват да избягват големите въоръжени сблъсъци.

Получаването на съвременни американски [[самолет]]и и прилагането на тактиката „[[изгорена земя]]“ от правителствените войски, както и тяхното числено предимство започва леколека-полека да накланя везните в тяхна полза. Въстаническите села са горени с напалм от английската окупационна и кралската гръцка авиация, бомбардирани са десетки селища, включително град Лерин. Върху Егейска Македония са извършени 1 467 въздушни нападения, над 120 нападения с [[напалм]], хвърлени 288 тона бомби и 1935 ракети<ref>Flintham, V. (1990) Air Wars and Aircraft: A Detailed Record of Air Combat, 1945 to the Present. Facts on File. ISBN 0816023565</ref>. Действията на наземните сили са още по-ожесточени и продължават в 1950 г. и години след края на въстанието. Към това се прибавят и стратегическите грешки на комунистите като отстраняването на командващия на партизаните генерал Маркос Вафиадис и опита да се приобщи НОФ чрез приемане на решение за присъединяване на Македония към планираната [[Балканска федерация]]. Допълнителен удар е затварянето на югославската граница от Тито, след преориентирането му към Запада. Така партизаните губят своите най-надеждни [[тил]]ови бази.

През януари 1951 г. седмичникаседмичникът на генералниятгенералния щаб на Гърция „Стратиотика“ публикува обобщени данни на загубите по време на гражданската война. Убити по официални данни са общо към 70 000 души (без убитите цивилни от правителствените войски). Правителствените сили губят 12 777 убити, 37 732 ранени и 4 257 изчезнали. Сред партизаните, в състава на чиито сили с [[българи|български етнически произход]] са над 60% от бойците,<ref>Ζαούσης Αλέξανδρος. ''Η Τραγική αναμέτρηση, 1945 – 1949 – Ο μύθος και η αλήθεια'' (ISBN 960-7213-43-2).</ref><ref>[http://macedonian.atspace.com/doc/nz_govor.htm Speech presented by Nikos Zachariadis at the Second Congress of the NOF (National Liberation Front of the ethnic Macedonians from Greek Macedonia)], published in ''Σαράντα Χρόνια του ΚΚΕ 1918 – 1958'', Athens, 1958, p. 575.</ref> са убити 38 839 души, 20 128 са пленени и около 20 000 се предават. Партизаните убиват 4 124 граждански лица, в това число 165 свещеници. Броят на убитите цивилни от правителствените войски не е посочен, но предвид мащаба и начина на водене на военните действия е в пъти повече. На мини се взривяват 931 души. Били са вдигнати във въздуха 476 обикновени и 439 железопътни моста. Унищожени са 80 железопътни станции.

Гражданската война в Гърция се счита за победа на политиката за сдържане на СССР, макар, че точно СССР никога да не е оказвал реална помощ на комунистите в нея. Всъщност резултатът от нея се явява потвърждение на договора между СССР и САЩ от Ялта, който се спазва от двете страни и при въстанията в Унгария, Чехословакия и Полша - т.е. чак до края на Студената война.