Разлика между версии на „Кръстоносен поход“

м
Премахнати редакции на 212.25.57.38 (б.), към версия на Vodnokon4e
(hdhd)
м (Премахнати редакции на 212.25.57.38 (б.), към версия на Vodnokon4e)
{{от пренасочване|Кръстоносец|животното|Паяк кръстоносец}}
{{кръстоносни походи}}
 
'''Кръстоносните походи''' са мащабни [[Война|военни]] и [[Догма|религиозно-доктринални]] кампании, предприемани през [[Средновековие]]то в защита на интересите и идеологията на [[Римокатолицизъм|Римокатолическата църква]]. Те са значително [[Политика|политическо]], [[Общество|социално]], [[култура|културно]] и [[Религия|религиозно]] явление, променило чувствително хода на световната история. Кръстоносните походи целя̀т:
* ''разширяване или защитаване позициите на католическата религия,''
* ''превземане или защитаване на земи, намиращи се под властта на враждебни към християнството владетели или народи или угрозата от завладяване от такива,''
* ''потъпкване на еретически движения, за разправа с непокорни на църквата хора или на отделни владетели, включително населението на цели области и държави.''
 
Особено важно място сред изначалните и [[Прокламация|прокламирани]] мотиви за предприемане на кръстоносните походи заема т.нар. защита на [[Светите земи]], т.е. осигуряването на християнска власт над тях.
 
Участниците в походите се наричат ''кръстоносци'' – включили се в непосредствено провеждащи се или бъдещи кръстоносни походи поклонници – ''[[рицар]]и, [[Монах|монаси]], хора от простолюдието'' . Те воюват предимно срещу [[араби]], [[Алморавиди|маври]],
[[селджуки|селджукски]] и [[Османска империя|османски турци]], [[езичество|езически]] народи от [[Прибалтика]].
 
Важно място в църковната дейност заема борбата с [[ерес|еретиците]], като най-известни походи от този род са [[Катарство|Албигойските войни]], провели се между 1209 и 1229 г.; те биват наричани и [[Албигойски кръстоносен поход]].
 
За кръстоносни походи в най-общ смисъл могат да се приемат и войните от испанско-португалската [[Реконкиста]], както и тези, предприети за завладяването и християнизирането на езическа [[Латинска Америка]], а също и на части от Южна [[Азия]] и [[Африка]], от страна на [[римокатолицизъм|католическите]] владетели.
 
[[Владислав III|Някои кръстоносни походи]] са предприети в защита на християните от Югоизточна Европа от нашествията и властта на [[Османска империя|османските турци]].
 
Пример за това е походът, предприет през 1396 г. от унгарския крал [[Сигизмунд Люксембургски]], който и след разгрома на войските му при [[Никопол]] продължава опитите си за завземане на балканските земи обратно от османците. Унгарският крал същевременно провежда политика, насочена към [[васал]]но обвързване на населението и владетелите им с [[Кралство Унгария]] и [[Свещена Римска империя|Свещената Римска империя]], на която е император от 1410 до 1437 г.
 
Точният брой на кръстоносните походи в този им замисъл не може да бъде известен. Освен 9-те традиционно приемани като „големи“, са били проведени им множество по-малки по мащаб походи, не само в [[Палестина]], но и в [[Централна Европа]] и [[Испания]]. Насочени най-често срещу идеологическия враг – мюсюлмани и християнски [[ерес|еретици]], нерядко техен обект са и лични врагове на папата и монарсите.
 
== Исторически контекст ==
=== Предпоставки за възникване на кръстоносното движение ===
Демографските механизми в държавите и народите от [[Западна Европа]] генерират обществената прослойка на [[феодал]]ните католически професионални войници – представителите на тази елитна прослойка са познати през историята като [[рицар]]и. Тези войни, както и свободното селячество и настроените към бунтове и насилия крепостници, представлявали опасност за властта и благосъстоянието на едрите феодали и ангажирането им с кръстоносните походи представлява в известен смисъл отдушник за тяхната агресивност, като същевременно ги отклонявало от „изпадане“ в [[ерес]] и от участие в еретически движения, [[въстание|въстания]] и други нежелани от църквата прояви на [[анархия]]. Според някои автори<ref>Ришар, Ж. ”История на кръстоносните походи"</ref> Западна Европа достига критичен праг на населението за първи път след [[Римска империя|римската]] [[античност]], което „прелива“ и трябва да се канализира според необходимостите на управляващия елит. Не бива да се пропуска, че немалко от тези европейци са обезнаследени благородници, за които походите са авантюри за реализация във [[Феодализъм|феодалното право]] и завладяване на нови ленни владения.
 
Църквата е тази, която може да проповядва пряко всички граници и да заповядва на императори. Силата и&#768; се увеличава през ранното Средновековие, тя изживява своя „[[пубертет]]“. Клерикалите имат въпиюща нужда от [[апостол]]и, [[Светец|светци]] и други модели на подражание, а също така и от общ за всички консолидиращ враг. Подходящ се явява [[Стар завет|старозаветният и еретичен]] [[ислям]], тормозещ от повече от три века [[Византия|Източната римска империя]]. През [[1063]] г. папа [[Александър II (папа)|Александър II]] поставя основите на зреещата идеология, като благославя [[Християнство|християните]] в борбите им с [[ислям|мюсюлманите]], давайки им папски знамена, а също и предварително опрощавайки всички грехове на загиналите в битките в името на [[Иисус Христос|Христа]]<ref>На папа [[Григорий VII]] се приписва идеята християнските държави да се обединят за да се борят срещу своят общ религиозен враг – исляма.</ref>.
 
[[Източно-западна схизма|Източно-западната схизма]] като политическо разделение на християнската църква е резултат от един по-дълъг период на отчуждаване между християнския Изток и Запада. Основната причина е борбата за върховенство между [[Папа|римските папи]] и [[Патриарх на Константинопол|константинополските патриарси]]. За разделянето спомагат и вече съществуващите разлики между западната и източната църква, папата променя вече съществуващите и потвърдени истинни, и утвърдени за достоверни догми, обреди и организация, изяснявани на седемте Вселенски събора (период от 325 г. и последен през 786/787 г.). Кръстоносните походи са удобен политически, идеологически и силов метод за ликвидиране на схизмата с ликвидиране на субекта и&#768; от византийска страна. Според ''Киндер и Хилгеман'' две духовни течения придават импулс и мощ на кръстоносното движение:
* Идеята за [[поклонничество]] в Светите земи;
* Идеята за разглежданата като необходима и справедлива [[Религиозна война|Свещена война]] срещу друговерците (в т.ч. Византия).
 
В крайна сметка папата в Рим не би отказал създаване на световна католическа империя чрез възстановяване на древните римски граници. От това произтича съществена финансово-икономическата изгода дори само от приходите от поклонници до светите за християнството места. Смесването на тези тенденции поражда кръстоносните походи, романтично и наивно представляващи желанието на западноевропейското християнство да спаси източноевропейското от [[мюсюлмани]]те.
 
Кръстоносните походи са много повече от завоевателна кампания, но за местното население в териториите, обект на кръстоносната агресия, те са именно бедствие, вражеско нашествие, което не се спира пред никакви морални ограничения. Спрямо неверниците моралът липсва – като регулирана от религията и образованието духовно-поведенческа норма, той е модифициран негативно.
 
=== XI век, зараждане на кръстоносното движение ===
Около [[1000]] г. [[Константинопол]] е най-проспериращият и значим град на познатия дотогава свят. Разположен на лесно за защита, стратегическо изгодно място, с централизирано управление, съсредоточено в ръцете на абсолютния монарх – император. След смъртта на Василий II Българоубиец от [[Централна Азия]] се задава заплахата на [[турци]]те, мюсюлмански [[сунити|сунитски]] номадски племена. Едно от тези племена, [[селджуки]]те (наречени така на митичния си водач), с фанатизъм се нахвърля срещу „неверническата“ Византийска империя. В битката при [[Битка при Манцикерт|Манцикерт]], през 1071 г. по-голяма част от имперската войска бива разбита от турците и един от съимператорите [[Роман IV Диоген|Роман Диоген]] бива пленен. Поради тази загуба византийците се виждат принудени да отстъпят по-голяма част от [[Мала Азия]] на селджуките, които оформят своите [[малоазийски бейлици]]. От друга страна, турците също напредват на юг, към [[Сирия]] и [[Палестина]]. Един след друг градовете по източното [[Средиземноморие]] падат в ръцете им и през 1079 г. влизат в светия град за три религии, [[Ерусалим]]. Няколко години по-късно в Ерусалим като завоеватели влизат войските на [[Египетски султанат|Фатимидския халиф]], врагове на селджуките. Това развитие на събитията окончателно шокира християнския свят, а турската забрана за поклонничество до Гроба Господен предначертава историята на следващите векове.
 
През [[1081]] г. на византийският трон се качва един способен генерал, [[Алексий I Комнин|Алексий Комнин]] с цел да се противопостави на турската [[Експанзионизъм|експанзия]]. Въпреки че католическата и православната църкви са диференцирани по силата на Схизмата от 1054 г., Алексий опитва да създаде християнска коалиция – финансово-политическа подкрепа от запад и [[Наемник|наемна]] [[Армия|войска]] от западноевропейци, обединени с имперските сили.
 
Алексий изпраща предложенията си до [[папа]] [[Урбан II]], който вижда в ситуациата удобен шанс да прекрати схизмата и да подчини притиснатия Константинопол на своята ''[[тиара]]''. Урбан II вече е показал склонността си за намеса в проблеми на светската власт, когато призовава за забрана на всякакви военни действия от петък вечер до понеделник сутрин под заплаха от [[Анатема|отлъчване от църквата]] с всички произтичащи от това последствия.
 
През [[1095]] г. Урбан призовава [[Икуменически съвет|синод]] в град [[Пиаченца]]. Там излага предложението на византийския император, но конфликт с [[кардинал]]ите и с [[Хайнрих IV (Свещена Римска империя)|Хайнрих IV]], [[император]] на [[Свещена Римска империя|Свещената Римска империя]]<ref>Подпомогнал вече един антипапа, но разочарован в [[Каноса (замък)|Каноса]]</ref>, доминира пред искането на константинополския император. Алексий трябва да чака до 27 ноември 1095 г.
 
== Походи ==
=== Първи кръстоносен поход (1095 – 1099) ===
{{Основна|Първи кръстоносен поход}}
Папа Урбан II (1088 – 1099) е този, който на практика дава живот на кръстоносната идея. В предпоследния ден на [[Клермонски събор|Клермонския събор]] във Франция, на 27 ноември 1095 г., четвъртък, папата отправя призива ''„Dieu lo volti“ (Бог го желае!)''<ref>Според различните източници и лингвистични транскрипции – ''Deus Vult, Deus lo Vult, Deus le volt, God wills it''. Трудно е да не направим паралел между това изказване и сакралното посредничество между [[Шаман|жрец]] и [[божество]] в езическите култури...</ref>, като има предвид организиране на т.нар. ''кръстоносен поход'' за завладяване на Йерусалим обратно за християнството<ref>''„Подемете това пътуване в името на нетленната слава на Царството небесно!“'' – Урбан II, римски папа</ref>.
 
Проповедта на Урбан II подтиква първо неорганизирана маса от обикновени хора, поведени от проповедника [[Пиер Отшелника|Пиер Пустинника]]. Тази група оформя така наречения [[Народен кръстоносен поход]], подобен на по-късния [[Детски кръстоносен поход]]. Неорганизирани и безперспективни, те се отправят на изток, грабейки по пътя си из Европа. При пристигането им във Византия през 1096 г. ромейският василевс бърза да ги пропусне в Азия. Непредпазливо навлезат на турска територия и там биват окончателно разбити – [[Битка при Херсек]]. Оцелелите, начело с Пиер Пустинника, изчакват пред стените на Константинопол много по-добре организирания [[Първи кръстоносен поход|Поход на принцовете]], пристигнал там през 1097 г. Той се състои от добре въоръжени групи на феодалното войнство на [[барон]]ите, събрани най-вече от [[Франция]], [[Фландрия (графство)|Фландрия]] и норманското кралство [[Сицилийско кралство|Сицилия]]. Походът на бароните се води от аристократите с княжеско достойнство [[Годфрид дьо Буйон|Годфрид Лотарингски]], [[Раймонд дьо Сен-Жил, граф на Тулуза|Раймонд Тулузки]], [[Боемунд I Антиохийски|Боемунд Тарентски]] и [[Танкред Галилейски|Танкред де Отевил]]. По време на престоя си пред Константинопол тези пълководци се заклеват да върнат на Византийската империя териториите на изток, загубени при настъплението на турците.
 
От Византия се отправят към Сирия и Палестина, прекосявайки селджукската територия на Мала Азия и постигайки серия [[Битка при Дорилеон|изненадващи победи]]. Завладян е град [[Антиохия]] – след седеммесечна обсада, но не е отстъпен на Византийската империя, а Боемунд създава за себе си [[Антиохийско княжество|Антиохийското княжество]]. През юни 1099 г. пристигат пред стените на Йерусалим, който превземат с щурм на [[15 юли]] [[1099]] г.
 
С тази победа приключва успешно Първият кръстоносен поход. Много кръстоносци се заселват в новозавзетите територии. Създава се [[Йерусалимско кралство]]. Годфрид дьо Буйон, приел титлата '''''Защитник на Гроба Господен''''' отказва кралската корона в полза на брат си [[Балдуин дьо Булон|Бодуен]]. Създадени са християнските графства [[Графство Едеса|Едеса]] ''(сегашна Шанлъ Урфа, в [[Турция]])'' и [[Графство Триполи|Триполи]] ''(сегашен [[Ливан]])''.
 
След тези първоначални успехи се създава нова вълна на кръстоносните течения, подкрепящи постигнатото – [[Кръстоносен поход от 1101]] г. Поклонничеството възстановява своите пътувания до Йерусалим, а кръстоносният дух заспива за почти 50 години.
 
=== Втори кръстоносен поход (1147 – 1149) ===
{{Основна|Втори кръстоносен поход}}
[[Файл:Asia menor 1140.jpg|мини|Близкия изток след Първия кръстоносен поход]]
 
Кралете на Йерусалим консолидират монархията си и я разширяват между Средиземно море и р. Йордан.
 
Мюсюлманските емирства в района набират сили и в крайна сметка се противопоставят на експанзията на кръста. Първи е [[Зенги]], владетел на [[Мосул]] и [[Халеб]], който на 25 декември 1144 г. (Рождество Христово) завладява графство Едеса и ликвидира първата от френските държави.
 
Като отговор на тези действия папа Евгений III и [[тамплиер]]а [[Бернар от Клерво]] проповядват за нов кръстоносен поход.
 
За разлика от първия, в този участват крале от цялото християнство, оглавени от френския крал [[Луи VII]]<ref>Придружаван и от съпругата си, кралица Леонор Аквитанска.</ref> и от германския император [[Конрад III]]. Двамата монарси оценяват пропагандистката стойност на първата кампанията и потеглят с желание. Противоречията между французи и германци обаче, както и конфликти с византийците на [[Мануил I Комнин]], биват постоянна пречка по време на целия поход. След прекосяването на византийските територии двете армии са разбити поотделно от селджукските турци. Оцелелите пристигат в Северна Сирия, но решават, че Едеса не е чак толкова важна цел и се отправят към Йерусалим. Оттам, разочаровайки крал [[Балдуин III от Ерусалим|Балдуин III]], вместо да тръгнат срещу ''[[Нур ад-Дин Махмуд]] (син и наследник на Зенги)'', Луи и Конрад избират да атакуват [[Дамаск]], независима държава и съюзник на Йерусалимското кралство.
 
Експедицията се проваля след само една седмица на неуспешна [[обсада]], кръстоносните войски се оттеглят и връщат в родините си. С тази ненужна атака постигат съюзяването на Дамаск с Нур ад-Дин, който малко по малко се доближава до латинските държави.
 
По-късно при атаката на Балдуин II срещу [[Египетски султанат|Египетския султанат на Фатимидите]] предизвиква навлизането на Нур ал-Дин в южната част на Йерусалимското кралство, подготвяйки пътя към края на християнската държава и призоваването на Третия кръстоносен поход.
 
=== Трети кръстоносен поход (1187 – 1192) ===
{{Основна|Трети кръстоносен поход}}
 
През 1187 г., след [[Битка при Хатин|битката при Хатин]], султанът на Египет [[Салах ад-Дин]] завзема [[Йерусалим]] след почти столетие християнско управление. След предаването на града той оставя живи мирните жители и не разрушава повечето църкви и храмове, за да може да получава откупи от франките.<ref>{{Cite book | first = Bahā' ad-Dīn ibn | last = Shaddād | year = 2002 | title = The Rare and Excellent History of Saladin | publisher = Ashgate | isbn = 978-0-7546-3381-5 | lang = en}}</ref> Вероятно няколко хиляди души са продадени в робство.<ref>{{cite web | publisher = Encyclopædia Britannica | year = 2011 | url = http://www.britannica.com/EBchecked/topic/144695/Crusades/25607/The-Crusader-states-to-1187 | title = The Crusader states to 1187 | work = Encyclopædia Britannica Online | accessdate = 18 юни 2011 | lang = en}}</ref> За Салах ад-Дин се говори с уважение както в християнските, така и в мюсюлманските източници, като за човек, който „винаги държи на обещанията си и остава верен“.<ref>{{cite book | last = Hallam | first = Elizabeth | year = 1989 | title = Chronicles of the Crusades: Eye-Witness Accounts of the wars Between Christianity and Islam | publisher = Weidenfeld and Nicolson | location = London | pages = 155 | lang = en}}</ref>
 
Новините за победите на Салах ад-Дин предизвикват силна реакция в Западна Европа. Папа [[Григорий VIII]] призовава за кръстоносен поход, който е оглавен от някои от най-влиятелните западни монарси: френският крал [[Филип II (Франция)|Филип Август]], английският крал [[Ричард I (Англия)|Ричард Лъвското сърце]] и императорът [[Фридрих I Барбароса|Фридрих Барбароса]].
 
Император Фридрих се удавя през 1190 г. в [[Киликия]] на път за Светите земи. Преди да пристигне в Палестина, през 1191 г., Ричард Лъвското сърце завладява византийския остров [[Кипър]].<ref name="lewis">{{Cite book | last = Lewis | first = Archibald | title = Nomads and Crusaders: AD 1000 – 1368 | month = January | year = 1988 | publisher = Indiana University Press | isbn = 9780253206527 | lang = en}}</ref> Кипър в продължение на столетия ще служи като база на кръстоносците, като едва през 1571 г. е превзет от Османската империя.<ref name=lewis/> След продължителна обсада, през същата година Ричард завзема и крепостта [[Акра (Израел)|Ако]], пленявайки целия гарнизон, който малко по-късно е избит след неуспешни преговори за откуп. Малко по-късно крал Филип се връща във Франция.
 
След превземането на Акра кръстоносците напредват на юг по средиземноморското крайбрежие. Те удържат победа при [[Арсуф]], превземат пристанищния град [[Яфо|Яфа]] и наближават Йерусалим.<ref name=lewis/> Крал Ричард не вярва, че ще може да удържи Йерусалим, защото след превземането му повечето кръстоносци биха се завърнали в Европа.<ref name=lewis/> По тази причина той решава да сключи мир със Салах ад-Дин и да напусне Светите земи. Сключеният договор дава възможност на невъоръжени християнски поклонници да посещават Йерусалим, въпреки че той остава под египетски контрол.
 
При завръщането на Ричард Лъвското сърце корабът му потъва и той се озовава в [[Австрия]], където херцог [[Леополд V]] го пленява и предава на император [[Хенрих VI]], който се опитва да получи откуп срещу освобождаването му. Ричард така и не се връща нито в Англия, нито в Светите земи.
 
=== Четвърти кръстоносен поход (1202 – 1204) ===
{{Основна|Четвърти кръстоносен поход}}
 
[[Файл:LatinEmpire2.png|мини|Латинската империя разделянето на Византия след падането на Константинопол през 1204 година]]
 
Четвъртият кръстоносен поход започва през 1202 г. по инициатива на папа [[Инокентий III]] и има за цел Светите земи да бъдат нападнати през Египет. Тъй като кръстоносците не успяват да платят поръчаните от тях припаси и наема за флота, венецианският дож [[Енрико Дандоло]] ги убеждава да завземат град [[Задар|Зара]] в [[Далмация]], а след това и да се отправят към византийската столица [[Константинопол]]. Те се задържат там в продължение на месеци и се включват активно в междуособиците между различни претенденти за византийския трон, докато през 1204 г. превземат и разграбват града. Те създават там своя [[Латинска империя]], а в съседните византийски области основават още няколко по-малки кръстоносни държави.
 
Превземането на Константинопол от кръстоносците е връхна точка във враждата между католици и православни и затвърждава трайно последиците от [[Източно-западна схизма|Великата схизма]] от 1054 г. Четвъртият кръстоносен поход така и не достига до Светите земи, нито влиза в сблъсъци с мюсюлманите.
 
=== Албигойски кръстоносен поход (1209 – 1229) ===
{{Основна|Албигойски кръстоносен поход}}
 
[[Файл:Cathars expelled.JPG|мини|Прогонването на катарите от [[Каркасон]] през 1209 г.]]
Албигойският (или катарски) кръстоносен поход е военна кампания, продължила от 1209 до 1229 г. и имаща за цел премахването на [[катарство]]то от [[Окситания]]. Конкретна причина за похода става неуспехът на дипломатическите усилия на папа [[Инокентий III]] да ограничи разпространението на катарството и убийството на неговия легат [[Пиер дьо Кастелно]]. Папата обявява кръстоносен поход срещу [[Лангедок]], предлагайки земите на катарите на всеки френски благородник, който се включи в кампанията.
 
В него участват главно [[Франция|французи]], което придава на похода не само религиозен, но и политически характер. Той довежда не само до значително намаляване на броя на катарите, но и до включване на Окситания във френската сфера на влияние за сметка на влиянието на [[Арагон]], както и до намаляване на значението на специфичната местна култура. Албигойският поход изиграва важна роля за утвърждаването на [[Инквизиция]]та и [[Доминикански орден|Доминиканския орден]].
 
=== Детски кръстоносен поход (1212) ===
{{Основна|Детски кръстоносен поход}}
Сведенията за Детския кръстоносен поход са неясни и противоречиви и в съвременната наука няма еднозначно мнение за характера на това събитие.<ref>{{cite journal | last = Munro | first = Dana C. | year = 1914 | month = April | title = The Children's Crusade | journal = The American Historical Review | volume = 19 | issue = 3 | pages = 516 – 524 | lang = en}}</ref><ref>{{cite | фамилия-част = Zacour | име-част = Norman P. | заглавие-част = The Children's Crusade | фамилия = Wolff | име = R. L. | съавтори = H. W. Hazard | заглавие = The later Crusades, 1189 – 1311 | дата = 1969 | език = en | страница = 325 – 342}}</ref> Дори най-ранните източници, повечето от които са [[апокриф]]ни, съдържат множество различни вариации.
 
Походът изглежда е спонтанно младежко движение, възникнало в Западна и Централна Европа през 1212 г. В него се включват голям брой младежи, убедени, че със силата на вярата си могат да постигнат по-голям успех от дотогавашните кръстоносни походи. Движението е окуражавано от много местни свещеници и родителите на младежите, докато папата и епископите се опитват неуспешно да предотвратят начинанието. Група от няколко хиляди младежи се отправят от Германия към Италия, но едва една трета оцеляват и успяват да стигнат до [[Генуа]], докато в същото време друга група достига до [[Марсилия]]. Част от участниците успяват да се завърнат по домовете си, но мнозина са продадени в робство от местни търговци на роби.
 
Някои съвременни изследователи смятат, че в похода участват не толкова младежи, колкото множество банди от „странстващи бедняци“, само част от които наистина имат намерение да стигнат до Светите земи.<ref name="raedts">{{cite journal | last = Raedts | first = P | title = The Children's Crusade of 1213 | journal = Journal of Medieval History | volume = 3 | year = 1977 | lang = en}}</ref>
 
=== Пети кръстоносен поход (1217 – 1221) ===
{{Основна|Пети кръстоносен поход}}
Той е реализиран от френски и германски рицари, като единствено унгарският крал [[Ендрю II]] застава начело на голяма армия и през лятото на 1217 г. и отплава с кораби. Но крал Ендрю II, напълно разочарован от начинанието, решава да се завърне, въпреки че патриархът на Йерусалим го заплашва с отлъчване от Църквата. През 1221 г. останалите кръстоносни отряди напускат Египет. И този път намеренията на рицарите претърпяват провал.
{{раздел-мъниче}}
 
=== Шести кръстоносен поход (1228 – 1229) ===
{{Основна|Шести кръстоносен поход}}
Възглавява се от германския император [[Фридрих II (Свещена Римска империя)|Фридрих II Хохенщауфен]], но папа [[Григорий IX]] забранява провеждането му, понеже императорът е отлъчен от Църквата. Пристигнал в Палестина, императорът установява дипломатически отношения със султана на Египет. Султанът се съгласява да му предаде [[Йерусалим]], но в замяна император Фридрих II приема да не оказва подкрепа на християните в Сирия в тяхната борба против Египет. Императорът влиза тържествено в Йерусалим и е коронясан в църквата на гроба Господен. След напускането му на Палестина, положението се променя. Започват остри конфликти, пламват ожесточени битки. През 1244 г. Йерусалим отново пада в ръцете на мюсюлманите, които повече не го отстъпват.
{{раздел-мъниче}}
 
=== Седми кръстоносен поход (1248 – 1254) ===
{{Основна|Седми кръстоносен поход}} И този поход е насочен срещу Египет. Възглавява го френският крал [[Луи IX (Франция)|Луи IX]] Свети, но го организира папа Инокентий IV. В началото на 1249 г. кръстоносците навлизат в Египет. Те понасят поражение след поражение. Преследвани от настъпващата мюсюлманска армия, кръстоносците отстъпват по суша и море. Мнозинството от тях попадат в плен. Заедно с двамата си братя е пленен и френският крал, който срещу голям откуп е освободен. През 1251 г. той се завръща във Франция и призовава населението на страната да окаже подкрепа на страдащите християни в Палестина. В цяла Франция се разгръща кръстоносно движение, което придобива характер на въстание срещу аристокрацията и духовенството.
{{раздел-мъниче}}
 
=== Осми кръстоносен поход (1270) ===
{{Основна|Осми кръстоносен поход}} Настъплението на мамелюците предизвиква провеждането на последния, Осми кръстоносен поход. Той е организиран отново от краля на Франция, Луи IX Свети през 1270 г. Поради това, че не може да привлече доброволци, кралят се принуждава да събере наемни рицари. Новото кръстоносно опълчение се отправя срещу Тунис, откъдето идва главната заплаха. Кръстоносците победоносно напредват в Тунис, но неочаквано избухва чума, покосила голяма част от рицарите. Почива и крал Луи IX Свети. Походът е разбит, но настъпателните операции продължават. Емирът на [[Тунис]] не е в състояние да оказва по-нататъшна съпротива и е принуден да сключи мир.
{{раздел-мъниче}}
 
=== Девети кръстоносен поход (1271 – 1272) ===
{{Основна|Девети кръстоносен поход}}
{{раздел-мъниче}}
 
=== Северни кръстоносни походи ===
{{Основна|Северни кръстоносни походи}}
{{раздел-мъниче}}
 
=== Балкански кръстоносни походи ===
{{Основна|Балкански кръстоносни походи}}
{{раздел-мъниче}}
* '''Дунавски кръстоносен поход 1396 г.'''
{{основна|Битка при Никопол}}
В [[1394]] г. папа [[Бонифаций IX]] обявява кръстоносен поход срещу [[турци]]те. Войски от целия християнски свят: от Испания, Франция, Германия, Англия, Унгария, Чехия и Полша, Венеция, Генуа, Кипър и Родос, България и Влахия, общо над 90 000 меча, водени от император [[Сигизмунд Люксембургски|Сигизмунд I]], се бият срещу турците и техния съюзник [[Сърбия]]. Успешно освобождават западните български земи, [[Видин]] и [[Оряхово]], но след поражението при Никопол на [[25]] [[септември]] [[1396]] г. губят войната.
 
* '''I Балкански кръстоносен поход 1443 г.'''
{{основна|Битка при Варна}}
На [[1]] [[януари]] [[1443]] г. папа [[Евгений IV]] обявява с „Кръстоносна була“ кръстоносния поход. Полско-унгарският крал [[Владислав III Ягело|Владислав III Варненчек]] и трансилванският войвода [[Янош Хуняди]] повеждат похода. Освободени са западните български земи с градовете [[Ниш]], [[Пирот]] и [[София]] и войските достигат до [[Златица]] и [[Ихтиман]]. Идването на зимата обаче затруднява неимоверно преминаването през планинските проходи и напредването на армията, това принуждава кръстоносците да се върнат. Въстаналите и помогнали християнските войски български селища са разорени от турците. Унгарците и поляците подписват десетгодишно примирие с османците.
 
* '''II Балкански (Варненски) кръстоносен поход 1444 г.'''
{{основна|Битка при Варна}}
През [[септември]] [[1444]] г. кръстоносните войски прекосяват Дунав и навлизат в България, отново водени от [[Владислав III Ягело|Владислав III Варненчек]] и трансилванския войвода [[Янош Хуняди]]. Освободена е цяла северна България от [[Видин]] до [[Калиакра]], но Венеция извършва предателство и срещу голяма сума прехвърля големи турски сили от Мала Азия на европейския бряг. Решителната битка с турците става при Варна. Подведен от младежки авантюризъм, младият крал нарушава бойния план, и когато Хунияди вече печели сражението, кралят, за да спечели славата на победител, си позволява да напусне командния пункт и сам да се вреже в центъра на еничарския корпус, пазещ султана. При тази атака пада убит, главата му е набита на кол и издигната към настъпващите християнски войски. Това напълно ги деморализира, те отстъпват и губят сражението и войната. България е окончателно завладяна за 434 години, а турците превземат Цариград само след 7 години. Това е краят на средновековната историческа епоха.
 
=== Други кръстоносни походи ===
* [[Първи смирненски кръстоносен поход]] (1343 – 1344) Обявен е от папа [[Климент VI]] с Bula de Cruzada (Кръстоносна була) – „Insurgentibus contra fidem“ от 30 септември 1342 г. срещу безчинствата на пиратстващия в [[Бяло море]] и [[Средиземно море]] турски [[бей]] [[Умур бег]], главатар на [[селджуки|селджушкия]] бейлик [[Айдън (емирство)|Айдън]], установил столицата си в [[Измир|Смирна]]. На [[13]] [[май]] [[1344]] г. в битката в залива на Смирна кръстоносният флот от 20 венециански, 6 родоски и 4 кипърски кораба под командването на Анри (Henryk) от [[Асти (град)|Аст]] печели решителна победа срещу турците. След няколкодневни сражения, на [[28]] [[октомври]] [[1344]] г. кръстоносните сили на [[Република Венеция]], [[Хоспиталиери|Родоските рицари]] и [[Кипърско кралство|Кипърския крал Хуго (Хю) IV]] превземат столицата на емирството Смирна, но без цитаделата на града.
 
* [[Втори смирненски кръстоносен поход]] (1345 – 1346) Обявен е от папата през [[1345]] г., кръстоносците тръгват през [[ноември]], водени от [[Бургундия|бургундеца]] Хумберт II дофин на [[Виен]] (Humbert II de Viennois), през [[февруари]] [[1346]] г. разбиват турците при [[Митилини]] и укрепват позициите си в града и района. През [[1348]] г. [[Умур бег]] контраатакува, но е убит в боя при цитаделата на града.
 
През [[1351]] г. е подписан мирен договор с турците, при което градът остава на кръстоносците, а турците местят главния град на бейлика си в [[Ефес]]. Смирна е християнска до [[1402]] г., когато рицарите са победени и градът е превзет от [[Тимур]], тежко съсипан и жителите му подложени на клане.
 
[[Категория:Кръстоносни походи| ]]
 
*
== Последствия ==
За разлика от първия, късните кръстоносни походи през XIII век са лишени от всеобща обществена подкрепа, а след последното падане на град [[Акра (Израел)|Акра]] през 1291 г. и унищожаването на [[катари]]те, кръстоносният идеал губи своя престиж, също и заради оправдаването от страна на [[папа]]та на политическа и териториална агресия в границите на самата католическа [[Европа]]. Папската институция допуска сериозно дискредитиране през целия този период и това несъмнено стимулира по-късни процеси като Духовната реформация и [[Тридесетгодишна война|Религиозните войни]] с [[протестанти]]те. С кръстоносните походи папата ''легитимира войната'', въпреки догматичните инструкции против насилието, проповядвани от самата църква. Позовавайки се на [[Августин Блажени|Блажени Августин]] и неговата доктрина за ''„справедливата война“'', водена от християните срещу агресор-нехристиянин, папата предлага една по същество свещена война, ''християнски джихад'' и насилствено разпространяване на римокатолическия ритуал на вярата. Това също е в конфликт с налаганите църковни норми, за които през 12 век [[теология|теолог]]ът [[Ален от Лил]] потвърждава, че:
{{цитат|...никой няма право да отнеме живота на друго човешко същество, макар и нехристиянско, защото всички са чеда божии и могат да постигнат спасение на душата си...|}}
 
Кръстоносните походи се провалят и защото много често отделните феодални или национални интереси на участниците са несъвместими с универсалната идея. Най-много изпъкват френско-германските и венецианско-норманско-византийските противоречия.
 
Кръстоносните походи водят до създаване на християнско национално образувание в Близкия изток и на [[Балканите]] – [[Франки|франко-сирийските]] феодални княжества, познати като '''''[[Кръстоносни държави|Кръстоносните държави]]'''''. Освен това за отбелязване е значителният подем на северноиталианските търговски републики, настъпил като следствие от големия им търговски обмен с Ориента. Източната култура, левантинските стоки и демографската динамика стимулират културното развитието на градски общества и раннобуржоазно мислене. Разпокъсаното Западнофранкско кралство се консолидира във Френско кралство – появява се ново национално самосъзнание и това явление е наречено ''Gesta Dei per Francos''.
 
Походите са повод за създаване и на серия национални<ref>Национализмът все пак е явление от 18-ти век.</ref> и интернационални военно-духовни ордени. Такива са ордените на [[хоспиталиери]]те, [[тамплиери]]те, [[Тевтонски орден|Тевтонският орден]], [[Сантяго (орден)|Орденът на Сантяго де Компостела]] и др. Основани на аскетичния и рицарския идеали, някои от тях просъществуват и до днес и се смятат все още за политически или икономически фактор.
 
Кръстоносният ентусиазъм окончателно се губи през [[Ренесанс]]а и епохата на [[Реформация]]та и [[Хуманизъм|хуманизма]], когато политическият и религиозният климат стават твърде различни от този през [[Средновековие]]то.
 
Отдалечили се от чистия си вид, кръстоносните походи са считани от някои историци като провал по отношение на замисъла си.
* ''[[Стивън Рънсиман]]'' обобщава това мнение: ''Когато папа Урбан II отправи призива си на [[Клермонтски събор|Клермонтския събор]], турците са на път да завземат [[Босфор]]а. Когато папа [[Пий II]] призовава за последния кръстоносен поход, турците са на път да прекосят р. [[Дунав]].''
* ''Напредването на турските войски бива спряно не толкова от усилията на обединеното Християнство, колкото от своите близки съседи, които заплашва – [[Венеция]] и [[Хабсбурги|Хабсбургската Империя]].''
 
== Литература ==
; Исторически извори :
* Латински извори за българската история. том III. С., 1965 (Издателство: БАН)
* Латински извори за българската история. том IV. С., 1981 (Издателство: БАН)
* Жофроа дьо Вилардуен, Завладяването на Цариград, С., 1947; II изд.: ЗЗавладяването на Константинопол С., 1985 (Издателство: Наука и изкуство), III изд. : Завладяването на Константинопол. С., 2000 (Издателство: БАН Марин Дринов)
* Робер дьо Клари, Завоюването на Константинопол 1204 г. С, 2007 (Издателство: Агенция Европрес)
* Жан дьо Жоанвил, Животът на Свети Луи. С., 2008 (Издателство: Полис)
* Анри дьо Валансиен, Историята на император Анри, С., 2009 (Издателство: Полис)
* Раул от Каен, Делата на Танкред, С., 2010 (Издателство: Полис)
* Рамон Мунтанер. Хроника (Експедицията на каталонците на Изток). С., 1994 (Издателство: Наука и изкуство)
; Исторически изследвания (монографии):
* Рене Грусе, История на Кръстоносните походи и Иерусалимското кралство том I, част I. С., 2008 (Издателство: Мария Арабаджиева)
* Красимира Гагова, Кръстоносните походи. С., 1998 (Издателство: Абагар Паблишинг)
* Красимира Гагова, Кръстоносните походи и Средновековна България. С., 2004 (Издателство: УИ „Св. Климент Охридски“)
* Красимира Гагова. Кратка история на кръстоносните походи. С., 2008 (Издателство: Полис)
* Снежана Ракова, Четвъртият кръстоносен поход в историческата памет на православните славяни. 2007 (Издателство: БАН Марин Дринов)
* Елена Койчева, Първите кръстоносни походи и Балканите. С., 2004 (Издателство: Векове)
* Кристофър Тайърман, Кръстоносни походи: Рицари, легенди, истини. 2007 (Издателство: Захарий Стоянов)
* Александър Николов, „Вярвай или ще те убия!“: „Ориенталците“ в кръстоносната пропаганда 1270 – 1370 г. С., 2006 (Издателство: УИ "Св.Климент Охридски)
* Фьодор Успенский, История на кръстоносните походи. С., 2005 (Издателство: Мария Арабаджиева)
* Жан Ришар, История на кръстоносните походи. С., 2005 (Издателство: Рива)
* Марион Мелвил, История на Ордена на тамплиерите. С., 2005 (Издателство: Мария Арабаджиева)
* Одринската битка от 1205 година (Сборник; Съставител Васил Гюзелев ). С., 2005 (Издателство: УИ „Св. Климент Охридски“)
* Режин Перну. Тамплиерите. С., 2004 (Издателство: Кама)
* Фернан Ниел, Албигойци и катари. С., 2004 (Издателство:Кама)