Момчил войвода: Разлика между версии

[[Файл:BG 14 vek.png|мини|300п|Владенията на Момчил към 1340 г. и столицата им Царево (дн. Ксанти)]]

[[Файл:South_East_Europe_1340.gif|мини|300п|Балканите и Анатолия през 1340 г.]]

[[Файл:20120519 north view Anastasioupolis Perithorio Amaksades Rhodope West Thrace Greece.jpg|мини|300п|Крепостта Перитеор при [[Арбаджикьой]], до ез. [[Порто Лагос]] в Беломорска Тракия, полесражение на последната битка на Момчил където загива в 1345]]

'''Севастократор Момчил''' или '''Момчил войвода''', '''Момчил юнак''' ({{lang-la|Momchil}}; {{Lang-el|Μομ[ι]τζίλος или Μομιτζίλας}}; в [[Гърция|гръцките]] източници се среща и като ''Мимитил''.<ref>{{cite book | last = Хайтов | first = Николай | year = 1976 | location = София | title = Родопски властелини | publisher = Издателство на Отечествения фронт | language = български | chapter = Юнакът | pages = 37}}</ref>), е [[Българи|български]] феодален владетел в [[Родопи]]те и в [[Беломорска Тракия]], живял през [[14 век]]. Воин с внушителна физика, който е водил самостоятелна политика в сложната ситуация на [[Балканите]] по това време и е загинал геройски на бойното поле срещу турските нашественици.

'''Момчил''' е българин<ref>Йоан Кантакузин категорично твърди: Момчил "...беше по потекло от мизите [българите]"</ref> роден около 1305 г. Поразявал с физическите си качества. Не е известно да има знатен произход. Бил толкова висок и снажен, че бил „колкото двама души“, „всички се дивели на величествения му вид“, а турският поет Енвери пише: „...приличаше на минаре!“<ref>{{cite book |last=Павлов |first=Пламен |title=Бунтари и авантюристи в средновековна България |trans_title=Rebels and Venturers in Medieval Bulgaria |publisher=LiterNet |location=Varna |date=2005 |chapter=Родопският юнак Момчил и цар Иван Александър |trans_chapter=The Rhodopean hero Momchil and Tsar Ivan Alexander |chapterurl=http://liternet.bg/publish13/p_pavlov/buntari/rodopskiiat.htm|language=Bulgarian}}</ref> Първоначално бил „хонсар“ (разбойник) сформира [[чета]] в граничната област на [[България]] с [[Византия]] и/или [[Сърбия]], за което е преследван от българската власт.

 

Около 30-годишен, по някое време преди [[1341]] г., той преминава във Византия и постъпва да служи при [[Андроник III Палеолог]] (имп. 1325 – 1341) като стратиот – прониар т.е. земевладелец, който срещу дадения му поземлен имот се задължава да служи във войската. Така Момчил преминава в съсловието на дребната служебна поземлена аристокрация, поел задължението да охранява някакъв периметър от византийската граница с България, но започва на своя глава да нахлува в българската държавна територия. Византийските власти настояват да прекрати разбойничеството, защото застрашава мирния договор с българското царство, обаче Момчил упорства. Вероятно България се домогва византийците да предадат размирника, това слага край на прониярството и той бяга в Сърбия.

 

 

 

Скоро след като получава крепостите в централните Родопи (Меропа) Момчил слиза и заема [[Ксанти]], установява там своя дворец, „дом“ според летописите, прави го истинска своя столица и разширява територията си до [[Бяло море]] с дн. [[Порто Лагос]] и крайбрежието, включвайки силната крепост Перитор (Буруград) на северния бряг на беломорското езеро. През 1345 г. има 4000 конница и поне още 5000 меча пехота! С тези значителни за епохата военни сили Момчил участва в походите на Кантакузин и турския му съюзник Умур паша, от които понякога страда и българската държавна територия.

 

В май 1344 г. великият дукс [[Алексий Апокавк]] от името на императрицата [[Анна Савойска]] търси съюз с Момчил. Момчил бил много ценен и за Кантакузин, който за да надмогне съперницата си го провъзгласил за „[[севастократор]]“ най-високата титла след тази на царя според правилата давана на неговия брат. Съперничеството с Йоан Асен, управител на „Мора“ – източните Родопи по р. [[Арда]], част от дн. Кърджалийска област c крепостта [[Перперикон|Перперек]], син на [[Андроник Асен]] и шурей на Йоан Кантакузин, както и c подвизаващия се около Момчиловите владения [[Матей Кантакузин]], син на императора, но най-вече поради назряващото противоборство с най-близките съюзници на Кантакузин – [[турци]]те на [[Умур бег]], чиито нашественически орди нападат българите и безчинстват в момчиловите земи, кара Момчил да скъса съюза си с Кантакузин, който „заплащал“ за услугите на турците по най-лесния начин, с плячка, като ги оставял да грабят в Тракия и Беломорието т.е. в „Момчиловите български земи“. Там те се отдавали на разюздан грабеж и отвличали в робски плен огромен брой хора и добитък. Момчил се чувствал длъжен да защити от турските вилежи своите хора, пък и гърците които били негови поданици, и се нагърбва с непосилната задача да спре наплива на турското нашествие през морето. Владетелят освен това не се покорява и на Цариград и приема севастократорската титла от Кантакузин, но и него не признава за сюзерен. Фактически от васален става напълно самостоятелен български владетел в [[Беломорие]]то и [[Родопа]], противопоставящ се и срещу двете византийски страни<ref>Fine (1994), p. 304</ref>, и срещу турците. Момчил вече е бил сила, с която балканските владетели трябвало да се съобразяват. Известните [[Влахо-български грамоти]] го величаят като „непобедимият и изкусен във войната„ Момчил, човек, „...когото храбростта не напускала никога“. Така едновременно откъснал се както от Кантакузин, така и от Анна Савойска, воювал непрекъснато срещу единия и другия, „превземал градове и села, изглеждал всемогъщ и непобедим“. Присъединява нови части от Беломорието, нещо особено важно за прехранващите се със скотовъдство българи от планината, създава своя феодална държава с център град [[Ксанти]], една от многобройните наследнички на разпокъсаната българска империя по времето на цар [[Иван Александър]], и води самостоятелна политика. Във войската му се служило без заплащане, да е под неговото знаме било за всекиго въпрос на чест и защита на родните земи. Впечатлението и споменът за нея е толкова силен, че столетия след 2 – 3-годишното съществуване на държавата, столичният и&#768; град е наричан от местните българи не Ксанти, а [[Ксанти|Царево]], дори когато вече част от тях са потурчени.

 

През [[юни]] [[1344]] г., защитавайки владенията си от турските набези, Момчил напада и побеждава турците в [[Битка при Бистонското езеро|''Битката при Бистонското езеро'']] ([[Порто Лагос]]) като запалва турския флот – изгаря 15-те турски кораба, като през нощта изпраща кораби, които запалват закотвените плавателни съдове на врага, разбива охраняващия ги турски отряд позволил си да се дебаркира на неговия беломорски бряг и избива 250 турци. Така започва войната с [[Умур бег]] и византийският му съюзник императорът Кантакузин. Те с големи сили веднага нахлуват в беломорската държава на Момчил, но той не не се стряска, а маневрирайки с дружината си успява да изненада в началото на [[юли]] [[1344]] императора отделно от турските му съюзници, докато е на лагер при [[Гюмюрджина]] до развалините на Месина (Миноспол) и да му нанесе силно поражение <ref>Йоан Кантакузин, p.427</ref>. Византийците са разбити, Кантакузин е ударен с меч по главата, конят му е убит и той по чудо се спасява от плен. Поражението кара византийците да се изтеглят от Момчиловите владения. Българите разбили турците при Порто Лагос-Абдера и византийците при Гюмюрджина печелят войната през 1344 г.

 

</ref>

 

'''{{основна|Битка при Перитор}}'''

 

През май [[1345]] г. предводителят на [[селджукски турци|селджукските турци]] [[емир]]а на [[Айдън]] – [[Умур бег]]<ref>Андреев (1999), p. 283</ref> пристига от [[Мала Азия]] на [[Балканския полуостров]] повикан от Йоан VI Кантакузин и след голяма подготовка войските им се отправят срещу Момчиловото царство. Този път силите им са още по-многобройни само турците са 20 000 меча, срещу тях Момчил може да противопостави свиканите свои 5000 български конници.<ref>Андреев (1999), pp. 285 – 286</ref> Той разчита на яката крепост Боруград (Перитор) недалеч от Бяло море и от столицата му Царево (Ксанти), но гърците в нея извършват предателство и отказват да го пуснат, приемат само съпругата му ескортирана от братовчед му Райко с 50 български войника. Момчил подведен от дързостта си и храбростта на своите родопски войни допуска стратегическа грешка, отказва се от донеслата му успех в предходната война тактика на маневриране и изненадващи нападения срещу разединени сили на противника и решава да приеме боя срещу многократно превъзхождащи го сили. Няма обяснението за това негово решение. Ако би се отказал от сражение в равнината където обединените сили на турците и византийците могат свободно да се развърнат и стоварят своята съкрушителна сила върху малката му елитна войска, и би направил нужното да ги привлече в преследване към теснините на неговите родопски планини, изходът за нашественика при една засада и сражения там щеше най-вероятно да е катастрофален, но неизвестно на какво надявайки се, той избира друго, плащайки вероятно дан на неразумната си храброст. Развръща отряда си пред стените на крепостта, защитавайки се от обход и удар в гръб с нея и очаква нападението на противника.

 

На [[7 юли]] [[1345]] строеният пред стените на Буруград отряд на Момчил е атакуван е от многочислени турски предни сили, които отхвърлят българите, разрушават стената и убедени, че са победили, се пръскат да мародерстват в околността. Когато пристигат главните сили водени от императора и Омур бег те изненадани виждат пред себе си строена в пълен боен ред уж разбитата българска войска и са принудени също да се строят за бой. В центъра са елитните турски и ромейски части, командвани лично от императора, дясното крило от леко въоръжени турци командва Умур бег, а на лявото са лековъоръжените византийци. Противно на очакванията атаката започва не огромната турско-ромейска армия, а войните на Момчил. Те удрят с голяма енергия центъра и се врязват в противниковата войска, но подавляващото числено превъзходство си казва думата и дълбоко ешалонираните редове на противника макар да се огъват, не са пробити и устояват на удара. Те на свой ред се опитват да настъпят, но сега българите твърдо и дълго устояват на техния многочислен натиск. Сражението е продължително и много ожесточено, дълго не е ясно кой ще надделее, постепенно обаче българите са изтласкани в към стените на Буруград където не могат да водят бой в конен строй. Момчил пръв слиза от коня и както винаги лично повежда поредната атака като се хвърля пеша извадил меча си срещу приближаващия противник, изумлението и възхищението на турци и ромеи от храбростта и силата му остава записано в стиховете „Деянията на Умур паша“ на Енвери и хрониката на Кантакузин. Боят е ожесточен и никой от българите не мисли да отстъпва пред пълчищата турци и византийци, но Момчил пада в боя и това окончателно решава изхода му. Войните му са сломени. Дори врагът му императора споделя в писанията си, че плакал над посеченото му тяло оплаквайки непоколебимия му дух и изключителната му личност. Тай заповядва жената на Момчил ескортирана от Райко и българите да бъде пропусната свободно със всичките си скъпоценности до границата с Търновското царство, откъдето явно тя е родом.

 

 

Турците победили опасен противник като българския владетел и защитник на [[Беломорие]]то здраво се вкопчват в европейските земи. Гражданската война между ромеите продължава, а балканските владетели все още не приемат азиатската заплаха достатъчно сериозно, което допълнително улеснява техните нападения и завоевания.

* [http://sr.wikisource.org/wiki/Женидба_краља_Вукашина „Женитбата на крал Вълкашин“] – същата на сръбски език

* [http://chernichevo.blogspot.com/2007/10/blog-post.html Черничево по времето на Момчил юнак] – Краеведска статия за село [[Черничево (Област Кърджали)|Черничево]] в Южните Родопи

 

[[Категория:Деспоти]]