Дамян Български: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м whitespaces
м Bot: Automated text replacement (-. За съжаление +.)
Ред 88:
Основната заслуга на Б. Николова е, че популяризира и доразвива хипотезата на [[Гърция|гръцкия]] [[Византийска империя|византинист]] Н. Тарнанидис за въздигането на Българската църква в ранг патриаршия едва след смъртта на цар [[Симеон I|Симеон]]. Тарнанидис и Николова се позовават на известните тактики на Филотей (съставена през 889 г.) и Бенешевич (изготвена между 934 и 944 гг.), представляващи ранглисти на приемите в императорския дворец и постановяващи реда, в който гостите на василевса се разполагат на банкетните маси. В тези два документа българският църковен глава е наречен архиепископ, а не патриарх. Следователно промяната около неговата титла е настъпила след изготвянето на двете тактики. В разглежданите писмени паметници архиепископът на България заема съответно 13-то и 18-то място и бива извикан на трапезата непосредствено след синкела на [[Вселенски патриарси|Константинополския патриарх]] и далеч преди [[митрополит]]ите и обикновените архиепископи и [[епископ]]и. Според традиционното тълкуване на тези списъци, защитавано и от В. Гюзелев, заеманите от българския архиепископ предни места са доказателство за автокефалния статут на ръководената от него църква. Но Николова обръща внимание на факта, че духовните лица, присъстващи на банкета, са подредени според служебното си положение и едва след това според църковния си ранг. Българският архиепископ представлява църквата на суверенна държава и логично му е отредено да седне не при висшите клирици на Вселенската патриаршия, а до легатите на чуждестранните църкви, каквито са [[синкел]]ите на [[Рим]] и на [[източни православни църкви|източните автокефални патриаршии]]. Синкелите са с по-нисък ранг от архипастира на българите, но се явяват на масата преди него. От това се извежда, че представляваната от архиепископа Българска църква не е равнопоставена на техните. Иначе би следвало да се покани синкелът на България. Редът на българския църковен глава в тактиките се определя от подчиненото му положение спрямо патриарха на Константинопол. Така за Николова още веднъж се потвърждава, че автокефалията е придобита в периода след публикуването на тактиката на Бенешевич до свалянето от власт на император [[византийски императори|Роман Лакапин]] (който според Дюканжовия каталог променя статута на Българската църква), т. е. между 934 и 944 гг. Като се позовава на статията за патриарх Дамян в Дюканжовия списък, Николова застава зад мнението, че църквата на българите придобива статут на автокефалност и патриаршески ранг едновременно. Следователно в периода 934 – 944 гг. е родена и Българската патриаршия.
 
Но Николова игнорира сведенията в редица византийски извори, които В. Гюзелев схваща като основни при проучването на проблема. През 1143 г. Нил Доксопатър свидетелства, че „''Подобна на Кипърската е и Българската църква, независима и неподчинена на никой от върховните престоли, но самовластно управлявана и от собствените си епископи посвещавана... Тя остана независима и, когато чрез императорската власт, именно от император кир Василий Багренородни'' (според Гюзелев става въпрос за Василий I)'', се изтръгна от българска ръка и не се присъедини никога към Цариградската църква.''“ Гюзелев цитира и изготвената през XII в. от анонимен автор „Византийска бележка за каноническото положение на [[Юстиниана Прима|Първа Юстиниана]]“, която разглежда [[Българска православна църква|Охридската архиепископия]] като наследница на Българската патриаршия. Там четем: „''Тази църква беше автокефална и имаше собствено ръкополагане и привилегията на свещенослужението не само от император Василий, но и от стареца Роман Лакапин, когато бе сключен договорът с царя на българите Петър...''“ Според Гюзелев двата документа недвусмислено доказват, че Българската архиепископия извоюва независимостта си при Василий I, което на свой ред потвърждава мнението му, че това става на Фотиевия събор през 879 г. Видният ни изследовател твърди, че българският архиерей получава патриаршески ранг през [[927 г]]., когато е уреден българо-византийския мирен договор между цар [[Петър I (България)|Петър]] и император Роман I Лакапин. Както е известно, след смъртта на цар [[Симеон I Велики|Симеон]] наследникът му Петър сключва мир с [[Византийска империя|Византия]], влиза в брак с внучката на император Роман [[Ирина Лакапина|Мария Лакапина]] и вследствие на това получава признание на царската си титла, която баща му си присвоява. За съжаление Гюзелев не посочва безспорни и ясни доказателства за своята [[хипотеза]].
 
Съдействие на Гюзелев оказва Е. Райчев, който първо критикува мнението му, че под Василий Багренородни Нил Доксопатър има предвид император [[византийски императори|Василий I]] (867 – 886). Основателят на [[византийски император|Македонската династия]] произхожда от семейство на бедни арменски селяни и никога не е носил епитета Багренороден. Но от времето на император [[византийски императори|Константин VII]] (913 – 959) Багренороден става обичайна добавка към името на василевса или на неговия син, който е законен наследник на престола. Император Василий II Българоубиец също официално е наричан по този начин. Ето защо Райчев предлага текстът у Доксопатър да се чете по следния начин: „ ''... Тя'' (Българската църква) ''остана независима и, когато чрез императорската власт, именно от император кир Василий Багренородни'' (т.е. Василий II), ''се изтръгна от българска ръка и не се присъедини никога към Цариградската църква.''“ В съзвучие с това вторият документ, приведен от Гюзелев в употреба, следва да се разбира по следния начин: „''Тази църква беше автокефална и имаше собствено ръкополагане и привилегията на свещенослужението не само от император Василий'' (Василий II)'', но и'' (преди това) ''от стареца Роман Лакапин, когато бе сключен договорът с царя на българите Петър...''“ При този начин на четене двата цитирани източника отбелязват факта, че при окончателното покоряване на България през 1019 г. Василий II потвърждава автокефалния статут на Българската църква, а този статут на независимост ѝ е предоставен от [[император]] Роман Лакапин. С това тези два извора се намират в пълно единодушие с Каталога на Дюканж и подкрепят казаното в Него, че това изключително събитие става по времето на Дамян, провъзгласен заедно с това и за патриарх на българите. Райчев подкрепя мнението си с една от добавките на [[Михаил Деволски]] към хрониката на [[Йоан Скилица]], където към основния текст, описващ окончателното завладяване на българското царство от Василий II след смъртта на [[Иван Владислав]] четем: „''А императорът отново утвърдил българската архиепископия като автокефална, както била и по-рано при стария Роман.''“