Гръцка въоръжена пропаганда в Македония: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м Bot: Automated text replacement (-5 годиш +5-годиш)
Ред 214:
Андартите сами се определят като „Македономахи“ или „Македонски бойци“ ({{lang-el|Μακεδονομάχοι)}} и основно са описани в книгите на гръцката писателка [[Пинелопи Делта]] „[[В тайните на блатото]]“, „Македонската борба“ на Германос Каравангелис. Идеологията на самите македономахи е основана на трудовете на Йон Драгумис, описани в книгата „Кръв на мъченици и герои“ (Mαρτύρων καί Hρώων αίμα) и на „Общи указания за македонските чети от Висшия съвет на Македонския комитет“ на Димитриос Калапотакис. Всички те се отличават с открито насаждана омраза към българите.
 
Самият Йон Драгумис търси реванш за противопоставянето на българи и гърци още от средновековието. Призовава андартите да следват примера на [[Василий II Българоубиец]] и да гонят и убиват всички българи. Поради невъзможност на новосъздадените гръцки комитети да водят борба срещу българските революционери, неин естествен съюзник сее явява турскатаосманската власт и армия. Проводник на тези идеи е Германосмитрополит Герман Каравангелис, който смята, че съюзът с турците ще е само временен, докато окончателно се смажат българите. Павлос Мелас смята за основна цел предотвратяването на избухване на ново българско въстание в Македония, което безспорно би доказало българския характер на областта. Кореспондира с турските каймаками и ги уверява, че борбата на андартите е насочена единствено към българите. Същевременно андартските чети няма да дават сражения на турските аскери и винаги ще се оттеглят или предават.
 
Главният османски инспектор Хилми паша пише: {{цитат|... деянията на гръцките чети, ако и да са противозаконни и да подлежат и на наказания, но понеже тия чети се сражават само с български чети, а когато се срещнат с редовната войска се предават без да употребяват оръжие – тяхното съдене бе предоставено на обикновени съдии<ref>Документи на Балканската история, София, 1942 г., т.4, доклад 447 и 25, цитирано по: Благой Петров, „Наранената земя“, Алкор, Бургас, 1995.</ref>.}}