Зарядният картуз се използва от XVII век<ref name="ve" /><ref name="СВТ" />.
В Руската империя е въведен при [[Петър I (Русия)|Петър I]] <ref>Артиллерия//Советская военная энциклопедия. / ред. Н.В. Огарков. том 1. М., Воениздат, 1976. стр.272 – 288</ref> и первоначалнопървоначално се е изготвял от хартия, конопена, ленена или вълнена тъкан. Към началото на XX век се приготвял изключително от копринена тъкан, поради нейната устойчивост на молци, неразтягането ѝ от тежестта на заряда и липсата на тлеещи остатъци след изстрел, които са изключително опасни за преждевременпреждевременен изстрел в процеса на следващото зареждане.<ref name="СВЭ"/>
Текстилни картузи с барут се използвали и при монометитеминометите, в частност 120 мм полков миномет обр. 1938 г. Те се закрепвали на опашката на мината, за да усилят нейния заряд и съответно далекобойност<ref name="minomot">{{cite web | title = 120-мм полковые миномёты образцов 1938, 1941 и 1943 годов | url = http://www.weltkrieg.ru/artillery/238-120mortars.html | author = Олег Бегинин | archiveurl = http://www.webcitation.org/61FmFJU9l | archivedate = 2011-08-27}}</ref>.
